Даниел Стийл
Корабите на съдбата (35)

35

Съдията влезе тържествено в залата с развята роба и решителен вид, приставът произнесе традиционната си реплика, всички станаха на крака, а сетне отново заеха местата си. Никълъс Бърнъм седеше и чакаше със затаен дъх. Бе оставил Джони вкъщи, не искаше детето да бъде изложено на напрежението тук. Коридорите отвън гъмжаха от репортери, които бяха надушили плячката и дебнеха като лешояди — някой от съда ги бе предупредил. Участниците в процеса едва бяха успели да си пробият път до залата.

— Господин Бърнъм — каза съдията, — ще бъдете ли така добър да се приближите?

Ник изненадано погледна Бен, не беше подготвен за подобно нещо. Нито пък адвокатът му. Това бе отклонение от обичайната практика. После съдията се обърна със същата молба и към Хилъри.

Двамата станаха и отидоха при него, бръмването на пословичната муха наистина би се чуло в залата. Съдията ги измери с поглед. Той бе възрастен човек с мъдри очи и по всичко личеше, че много е мислил по въпроса. Делото бе извънредно неприятно, а решението — свръх трудно, макар Ник да нямаше никакви съмнения какво трябва да е то.

— Бих искал да ви кажа — поде съдията, — че сърцето ме боли и за двама ви. На мен се падна неблагодарната роля на Соломон. На кого да дам детето? На две ли да го разрежа? Всъщност в ситуация като тази, каквото и да направи човек, все е във вреда на детето. Разводът е ужасно нещо. Каквото и решение да взема, ще причиня болка на сина ви и на единия от вас. Фактът, че не сте съумели да изгладите проблемите си в името на своето дете, ме изпълва с дълбока тъга — отново вдигна поглед към тях той.

Ник чувстваше как дланите му се потят, гърбът му също бе мокър, а от позата, в която бе застанала Хилъри, виждаше, че и тя нервничи. Никой от двамата не бе очаквал подобна реч, която само влошаваше нещата още повече.

— Така или иначе не сте се справили с проблемите си — продължи съдията. — Вече сте разведени. А вие отново сте омъжена — обърна се той към Хилъри — и поради това — погледна Ник, който ни най-малко не бе подготвен за онова, което щеше да последва — моето убеждение е, че детето ще има по-стабилен дом при вас, госпожо Маркъм. Присъждам детето на вас. — Той отправи на Хилъри бащинска усмивка, беше напълно завладян от чара й.

Ник изведнъж проумя казаното и реагира експлозивно, забравяйки къде се намира. Обърна се към съдията и почти изкрещя:

— Но той бе допрял пистолет в главата на сина ми и вие давате детето ми на този човек!

— Давам детето на неговата майка. И доколкото си спомням пистолетът не е бил зареден, господин Бърнъм. Жена ви е знаела това. И…

Гласът продължаваше да кънти, а Ник усети, че е на път да загуби съзнание. Питаше се само дали това е сърдечен пристъп, или просто умира от мъка.

— … вие ще можете да посещавате момчето. Имате право да представите изискванията си в това отношение пред съда или да уредите въпроса помежду си както предпочитате. Ще го предадете на госпожа Маркъм до шест часа тази вечер. И съобразно вашите доходи, сър, съдът определя сумата от две хиляди долара месечно като издръжка за детето, което, убедени сме няма да ви затрудни.

Хилъри бе постигнала пълна победа и цяла сияеща хукна да прегръща Филип и двамата си адвокати още преди съдията да е свършил. А Ник гледаше втрещено човека в тогата и само клатеше глава, докато накрая той се изправи и префектът извика:

— Заседанието на съда се закрива!

Ник се завъртя и побягна навън от залата с ниско наведена глава, следван по петите от Бен Гриър. Те си пробиха път през тълпата отвън, отказвайки всякакви изявления, накрая се добраха до колата и направо рухнаха в нея. Един репортер направи последна снимка на лимузината и Ник обърна отчаян поглед към адвоката.

— Не мога да повярвам в онова, което току-що чух.

— Нито пък аз — ала не беше съвсем така. Бен и преди бе ставал свидетел на подобни драми. За разлика от Ник, който по целия път до дома седя с вкаменено лице, чудейки се какво да каже на сина си. До шест часа трябваше да опакова нещата на Джони и да го изпроводи към един живот, какъвто, бе убеден в това, детето не заслужаваше. За миг му мина през ума да постъпи като Хилъри, да отвлече сина си. Но не можеше вечно да се укрива, пък щеше да е много жестоко и към момчето. Длъжен бе да се съобрази с разпоредбите на съда, поне засега.

Ник слезе от колата и се прибра у дома като човек, тръгнал към гилотината. Бен вървеше бавно подире му, колебаейки се дали да остане, или да си върви, а като видя лицето на Джони, съжали, че не си е тръгнал. На него се четеше повече мъка, отколкото човек може да понесе.

— Спечелихме ли? — Момченцето беше като опъната струна.

Ник поклати глава.

— Не, тигърче. Загубихме.

И без да каже дума, детето заплака. Ник го притисна в прегръдките си, а Бен отвърна лице, по което също се стичаха сълзи, мразейки се заради онова, което не бе съумял да постигне. Ала Ник беше сляп и глух за всичко, освен за риданията на сина си.

— Няма да ида там, татко. Няма! — упорито го погледна момчето. — Ще избягам.

— Не, няма да избягаш. Ще се държиш като мъж, ще изпълняваш онова, което съдът нарежда, и ще се виждаме всяка неделя.

— Не искам да те виждам само в неделя. Искам да те виждам всеки ден.

— Ами ще направим всичко, което зависи от нас. Бен казва, че можем да опитаме пак. Да обжалваме. Това ще отнеме време, но следващия път има вероятност и да спечелим.

— Няма да спечелим — каза отчаяно детето. — И аз не искам да живея с тях.

— В момента не сме в състояние да направим нищо повече. Трябва да поизчакаме малко. Виж, ще ти се обаждам всеки ден. Ти също можеш да ми се обаждаш винаги, когато пожелаеш… — Но и неговите очи бяха насълзени, и неговият глас трепереше. Замълча, притискайки детето в прегръдките си, изпълнен от съжаление, че нещата не се бяха обърнали по-различно. Животът бе толкова несправедлив. Така силно обичаше сина си, той беше всичко, което му бе останало. Но нямаше никакъв смисъл да мисли за това. Трябваше да помогне на момчето, трудна задача и за двамата. — Хайде, тигърче, да вървим да събираме багажа.

— Сега ли? — Джони изглеждаше потресен. — Кога трябва да тръгвам?

Ник преглътна мъчително.

— В шест часа. Съдията реши, че е добре да свършим с това веднага. Ето така стоят нещата, приятел — отвори вратата и го почака да тръгне, а Джони го гледаше втрещено, като в шок. Ник също не бе в по-добро състояние. Това бе най-кошмарният ден в живота му, както и в този на Джони. Момчето повлече крака към вратата с обляно в сълзи лице и отново погледна Ник.

— Ще ми се обаждаш ли всяка вечер?

Той кимна и борейки се да не заплаче, изкара на лицето си треперлива усмивка.

— Да.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се — тържествено вдигна ръка и Джони отново се хвърли на врата му.

Качиха се горе и докато прислужниците ги гледаха отстрани, напълниха три куфара с играчки и дрехи. Ник искаше да приготви всичко сам. Накрая се изправи и се огледа.

— Това би трябвало да свърши работа. Другото можеш да оставиш тук за дните, когато ще ми идваш на гости.

— Мислиш ли, че тя ще ми позволява?

— Разбира се, че ще ти позволява.

Точно в шест часа на входната врата се позвъни и Хилъри застана на прага.

— Може ли да вляза? — На устните й цъфтеше сладка до повдигане усмивка и Ник я мразеше повече от всякога. — Готов ли е багажът на Джони?

Тя умишлено ръсеше сол в раната и Ник надзърна в очите й. Те все още бяха красиви и черни, но погледът им бе празен.

— Сигурно много се гордееш със себе си.

— Съдията се оказа мъдър човек.

— Той е един стар глупак — надяваше се само Бен да излезе прав и тя скоро да се умори от детето.

Джони дойде, застана до него и погледна през сълзи майка си.

— Готов ли си, скъпи?

Той поклати глава и се вкопчи в Ник. А Хилъри безучастно се обърна към баща му:

— Нещата му опаковани ли са?

— Да — посочи той към куфарите във вестибюла. — И искам да обсъдим дните за посещения.

— Разбира се. — Сега бе готова да демонстрира великодушие. Той можеше да вижда детето, когато пожелае. Бе постигнала своето. Синът им бе даден на нея. Независимо от всичките приказки за нейното минало Ник не бе успял да я лиши от родителските права над Джони. И дори майката на Филип се бе обадила да ги поздрави този следобед. — Аз също исках да те питам нещо.

— Какво? — Думата изхвърча насреща й като камък.

— Не може ли да влезем вътре? — Той изобщо не я бе поканил.

— Защо?

— Бих искала да поговорим насаме.

— Това не е необходимо.

— Струва ми се, че е. — Погледът й се впи в очите на Ник. Той нежно отмести Джони и тръгна към библиотеката, а Хилъри побърза да го последва.

— Искам го още тази събота и неделя, ако нямаш нищо против.

— Ще проверя и ще ти се обадя. Не съм сигурна какви точно бяха плановете ни.

Ръцете го сърбяха да й удари един шамар.

— Обади ми се довечера. На детето е нужно време, за да свикне с всичко това. Ще му подейства добре, ако скоро си дойде пак.

— Откъде да знам, че няма да избягаш с него?

— Няма да му причиня подобно нещо.

Тя познаваше Ник достатъчно добре, за да е сигурна, че това е истина.

— За какво искаше да разговаряш с мене? — Очите му гледаха сурово.

— За моя чек.

— Какъв чек?

— Издръжката на детето. След като сега Джони идва с мене, смятам, че я дължиш от днес.

Той я погледна втрещено, неспособен да повярва, а сетне рязко дръпна едно чекмедже, хвърли чековата книжка на бюрото и се наведе да надраска сумата, нейното и своето име, след което и подаде чека с трепереща ръка.

— Гади ми се от тебе.

— Благодаря — усмихна му се тя и излезе от стаята.

Ник я последва във вестибюла, където Джони чакаше, застинал до своите куфари. Не можеха да избягат от това. Краят беше дошъл. Войната бе загубена. Ник го прегърна силно и натисна бутона на асансьора, а момчето отново се разплака. Куфарите бяха натоварени един по един, Хилъри хвана здраво ръката на Джони и двамата влязоха в кабината. Детето плачеше с наведена глава и в този момент вратите на асансьора се затвориха. Те се загубиха от погледа на Ник и той остана на площадката, съвсем сам, опрял глава в стената, безутешен.