Даниел Стийл
Корабите на съдбата (12)

12

Багажът на Лиан и Арман пристигна от Вашингтон на трийсет и първи юли и след седмица те се преместиха в къщата, която Арман бе наел през април: красива малка сграда на Плас дю Пале-Бурбон, в седми район. Цели десет дни Лиан с пот на челото отваря сандъци — правеше собственоръчно почти всичко, абсолютно сигурна къде иска да бъде поставена всяка вещ. Доверяваше на прислугата единствено миенето на чинии и бърсането на прах от масите. Всичко останало вършеше с удоволствие сама. Ако не друго, така поне имаше някакво занимание, тъй като почти не виждаше Арман. Мечтите за разходки в Булонската гора и Тюйлери си останаха неосъществени. С или без война, Външно министерство поглъщаше изцяло съпруга й. Той обядваше с колеги или в различни посолства из града и вечер се прибираше едва след осем, при положение, че нямаше някоя важна делова вечеря. В тези случаи Лиан го чакаше до малките часове.

Тук не беше както във Вашингтон, където посланическата съпруга е неразделна част от светския живот на мъжа си, води леки разговори, изпълнява задълженията на домакиня, дава малки балове и вечери и на дипломатическите приеми стои до него в редицата на официалните лица. Тук той ходеше най-често сам и когато я водеше със себе си, това бе по-скоро изключение, отколкото правило. Сега нейното всекидневие се въртеше около дъщерните й. Когато вечер най-сетне виждаше Арман, той бе прекалено уморен, за да разговарят. Вечеряше, лягаше и заспиваше само секунди след като сложи глава на възглавницата. Тя бе много самотна и копнееше за времето във Вашингтон, Лондон или Виена. Тук животът им бе съвсем различен, тя не го харесваше и, въпреки че се стараеше да не се оплаква, Арман усещаше това. Лиан бе като вехнещ цветец в изоставена градина и той се чувстваше безкрайно виновен. Но в обстановката настъпваха промени, Франция започваше да възприема по-трезво заплахата от Хитлер и макар повечето управници все още да бяха уверени, че държавата им е в безопасност, в Париж започваха да проявяват повече разбиране за необходимостта от защитни мерки и подготовка. Той отново се съживи, обнадежден от безкрайните съвещания, в които участваше. За него периодът беше добър, ала за Лиан бе много труден. Той знаеше това, но не можеше да промени нищо. Нямаше време дори да я изведе някой път на вечеря.

— Липсваш ми, знаеш ли? — усмихна му се тя една вечер, когато той влезе и я завари да закачва на стената картина.

Както винаги бе успяла да създаде атмосферата на дом, в който са живели години, и Арман й бе благодарен. Помогна й да слезе от високата табуретка, целуна я и я задържа в прегръдките си.

— И ти ми липсваш, малка моя. Надявам се, че го знаеш.

— Понякога — въздъхна тя и остави чукчето на бюрото, сетне вдигна поглед към него с тъжна усмивка. — А понякога ми се струва, че си забравил за моето съществуване.

— Как бих могъл, малка моя! Просто съм много зает.

Това вече й бе известно.

— Ще заживеем ли някога отново нормално?

Той кимна:

— Скоро, надявам се. Само че в момента напрежението е много голямо. Принудени сме да чакаме, за да видим как ще се развият събитията… Трябва да сме подготвени…

При тези думи очите му така заблестяха, че сърцето й се сви. Разбра, че Франция й го е отнела, все едно я бе пренебрегнал заради друга жена, дори още по-лошо, защото имаше насреща си съперница, с която не можеше да се бори.

— Ами ако има война, Арман? Какво тогава?

— Тогава ще видим.

Винаги дипломат, мерещ всяка своя дума. Дори с нея. Но тя не го питаше за неговата Франция, питаше го за себе си.

— Тогава изобщо няма да те виждам. — Гласът й прозвуча уморено и мрачно, тази вечер не бе в настроение да поддържа фасадата на безгрижност заради него.

— Времената са необикновени, Лиан, сигурно разбираш това.

Тя знаеше, че ще е разочарован от нея, ако не прояви разбиране. Бе й се паднал тежък кръст. Длъжна бе с готовност да прави същите жертви като Арман, а понякога й се струваше, че подобни очаквания са прекалени. Само да бяха прекарали някоя спокойна вечер заедно, да бяха имали малко време да поговорят, някоя нощ, когато той не е прекалено изтощен, за да се любят… Очите й издаваха онова, за което устата мълчеше.

— Както и да е. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Ял съм. — Тя не му каза, че го е чакала да вечерят заедно. — Как са децата?

— Добре. Обещах им другата седмица, когато свърша с къщата, да ги заведа на пикник в Ньой. — Те също се чувстваха самотни. Веднъж да тръгнеха на училище, щяха да си намерят нови приятелчета. Но засега трябваше да се задоволяват само с компанията на майка си и гувернантката.

— Ти си единствената жена, която познавам, способна да подреди къща само за седмица — усмихна й се той и седна на един фотьойл в дневната, не смеейки да й каже, че единственото му желание е да легне и да заспи.

— Просто се радвам, че вече не сме на хотел.

— И аз. — Той обиколи с поглед познатите вещи и най-сетне се почувства у дома. През последния месец не бе забелязвал почти нищо около себе си. Беше толкова зает в службата, че би могъл да се прибере и в колиба или палатка, без това да му направи впечатление, и Лиан се досещаше, че е така, когато го последва в спалнята.

— Искаш ли чай от лайка? — усмихна му се нежно тя, а Арман седна на леглото, взе ръката й и я целуна.

— Много си добра към мен, малка моя.

— Защото много те обичам. — Той толкова пъти я бе обгръщал в своята доброта. Не бе негова вината, че сега е толкова зает, пък и това едва ли щеше да продължава вечно. Рано или късно проблемите щяха да бъдат решени. Лиан се молеше само да не прераснат във война.

Отиде до кухнята да му направи обещания чай, след малко се върна усмихната с изящния порцеланов поднос, разопакован същия следобед, и внимателно го постави на нощното шкафче. А когато се обърна да подаде лиможката чашка на Арман, видя, че той вече е заспал и без помощта на лайка.