Катрин Сътклиф
Мой капитане (7)

Глава 7

Никое момиче не трябва да позволява на едно момче да се държи твърде фамилиарно, като си играе с ръцете й или с пръстените й, да докосва къдриците й или да обгръща кръста й с ръка.

Такава неблагоразумна интимност не трябва да бъде толерирана. Нито един джентълмен не би се опитал да стори това, нито една лейди не би го позволила.

„Здрав морал и добри маниери“

Неизвестен автор, 1873 година

Марджъри Фиш бе привикнала на разкошен живот. Или поне беше свикнала с лукса, преди да се премести в Нов Южен Уелс заедно с много по-възрастния си съпруг — уважавания някога уважавания лорд Фиш от Балмърланд Хол в Есекс, титла, която била купена, както се говореше, за порядъчната сума от десет хиляди лири, за да може лорд Фиш по-успешно да ухажва своята обична, влюбена в ранга, в чина, в титлата Марджъри Гудхю. Пет години по-късно той беше продал имението Балмърланд на един живеещ близо до тях богаташ. Опакова вещите си и заедно със своята съпротивляваща се съпруга-флиртаджийка напусна страната с първия попаднал му кораб, без да държи сметка къде щеше да го отведе. Слуховете гласяха, че бързото му заминаване имало връзка с нежеланието му да се срещне на дуел с любовника на жена си. Бронте не се съмняваше в достоверността на този слух.

Тя подреди върху масата порцелановия сервиз за чай с ръчно рисувани червени рози. Преди да погледне към неканените си гости, тя дълбоко пое въздух, за да се овладее. Едно такова непредизвестено посещение беше несъвместимо с добрите обноски, в добрата стара Англия, дори ако това се отнасяше за Марджъри Гудхю Фиш. Но лейди Фиш не можеше вече да я изненада.

Тя се изкашля, за да освободи стегнатото си гърло, наля златистата течност в чашите и каза:

— Какво казахте, лорд Фиш?

Лорд Фиш прекоси стаята, в която нямаше много мебели. Беше облечен с избеляло червено сако с изтъркани червени ревери и изглеждаше развълнуван повече от обикновено, когато погледна към незаинтересованата си съпруга. Овехтелият вид на този мъж не можеше да предизвика на симпатия у Бронте. Като много други, пропътували дългия път от Англия до Нов Южен Уелс с надеждата да преуспеят, но скоро откриваха, че бързо затъват в плаващите пясъци на несбъднатите надежди и мечти, така и лорд Фиш правеше всичко, което беше по силите му, за да създаде за себе си фалшива представа за своя небивал успех и благоденствие, без да може да измами никой друг, освен себе си.

— Бяхме много натъжени, когато узнахме, че наскоро при раждане е починала една млада жена. Разбира се Марджъри и аз се почувствахме задължени да предложим на детето топлината и сигурността на един любящ, щастлив и преуспяващ дом.

— Разбирам голямото ви желание да имате дете, сър — отговори Бронте толкова вежливо и съчувствено, колкото можеше.

Лорд Фиш обърна застаряващото си лице към нея и се усмихна леко.

— Не, скъпа, не мисля, че ме разбирате. Или поне не напълно. Аз не съм вече млад, госпожице Хавиланд. Чаках дълго време, преди да загубя всяка надежда да имам свой собствен син… — той отново хвърли поглед към съпругата си, която междувременно беше станала и отишла до прозореца и сега гледаше какво става в двора. Бронте подозираше, че за лейди Фиш беше много по-забавно да зяпа работещите затворници, отколкото да се любува на лудуващите деца.

— Бебето е само на няколко дни, милорд. Сам разбирате, че не мога да разгледам молбата ви, преди детето да навърши месец и половина — задължителния период. Може би тогава отново трябва да дойдете…

Тя не можеше да разгледа молбата му, независимо от възрастта на детето, и лорд Фиш го знаеше. Докато повечето домове, много по-малко уважавани от Сент Клуни, биха посрещнали с радост всяка възможност да се отърват от децата сираци, Бронте беше известна със стриктното спазване на предписанията, оставени й от майка й, която беше работила честно и почтено за подобряване положението на сираците и които беше публикувала, преди да почине.

„Никое дете, без изключение, не може да бъде осиновено от семейство, чиито възможности да гарантират финансова осигуреност и стабилна, любяща обстановка са съмнителни.“

Уви! Лорд Фиш беше един от многото аристократи-фермери, чиито възвишени стремежи за успех в Нов Южен Уелс бяха подкопани до такава степен, че буквално трябваше да се бори да преживее. Не беше трудно да се види, че когато ставаше въпрос за „стабилна любяща обстановка“, лорд Фиш и съпругата му търпяха пълен провал.

Но това не беше единствената причина. Докато лорд Фиш, поне външно, се показваше малко по-сговорчив и внимателен към съпругата си, Бронте беше наясно, че толерантността му свършваше, когато дойдеше ред да се разправя с работниците си. Той беше строг, дори жесток господар. Тя просто нямаше да позволи едно дете да бъде отгледано в такава обстановка.

Накрая Марджъри се отстрани от прозореца и придружи думите си с блудкава усмивка.

— Докато съпругът ми изцяло е отдаден на мисълта за детето, то аз, признавам си, съм по-заинтересована от наемането на още мъже за фермата ни. Баща ви спомена, че имате доста работници и може да ни преотстъпите някои от тях.

Лорд Фиш изсумтя неодобрително и излезе от стаята, като тръшна вратата зад себе си. Марджъри сви рамене, събра полите на светлолилавата си атлазена рокля в ръка и отиде до другия прозорец, откъдето започна да наблюдава работниците — също като котка, която дебне полска мишка. Кестенявата й коса, навита и вдигната на кок, приличаше на пламък, осветена от следобедното слънце, което струеше през прозореца. Както винаги ароматът на виолетките, втъкнати в косата й, изпълни стаята, сякаш вътре имаше леха пролетни цветя. И дрехите й… Бронте подозираше, че изисканият гардероб на лейди Фиш поглъщаше всяко спестено от съпруга й пени.

— Разбирам колко е необходима помощ на съпруга Ви, лейди Фиш. Обаче в момента е много трудно…

— Има един мъж, който ме интересува особено много — лейди Фиш леко докосна косата си и се усмихна на отражението си в стъклото на прозореца. Преди Марджъри да заговори отново, Бронте вече предугаждаше какво ще каже. — Брендън Тримейн — каза спокойно Марджъри, като че ли да произнесе името му беше също толкова лесно, колкото да каже и собственото си име.

— Невъзможно — отговори Бронте, стресната и малко смутена от страстта, която вложи в думата.

Марджъри повдигна вежди и стисна устните.

— Той е много болен — побърза да обясни Бронте.

— Просто сега е невъзможно да бъде транспортиран…

— Разбирам. Но той ще се оправи скоро, нали?

— Правим всичко, което е по силите ни — преглътна Бронте и погледна към вратата. Помисли си, че Брендън лежи в една от съседните стаи.

Без да сваля погледа си от Бронте, Марджъри се приближи до един стол в другия край на стаята и разпростря полите на роклята около краката си.

Бронте й подаде чашата чай и лъжичката, а Марджъри се отпусна в богато украсения стол.

— Представете си, Брендън да бъде тук! Не мога да повярвам, че това е истина. Когато баща ви ми каза…

— Моят баща?

— Снощи… Отби се за малко вкъщи, за да види Джилс разбира се — нещо във връзка с онези ужасни мъже, които са избягали миналата седмица. Но това няма значение. Не мога да ви опиша смайването си, когато чух, че той е в Нов Южен Уелс. Какво нещастие! Бях още по-слисана, когато научих, че го държите в дома си, докато се възстанови. Колко удобно… за всички…

— Не бих нарекла нещастник един убиец и изменник.

Марджъри я погледна замислено.

— Не мога да си представя, че е извършил измяна. Убийство… Да кажем, че по природа той винаги е бил… — тя потърси подходящата дума тя. Изглеждаше така, сякаш намираше забавна идеята, че Тримейн беше престъпник. — … непостоянен и много жизнен — сети се накрая тя. — Сприхав. Мисля, че нашата кралица и страната ни трябва да благодарят на Бога, че той насочи енергията си към враговете ни. Но измяна… — прогони тази мисъл от главата си тя. — Сигурна съм, че той трябва да е имал някаква причина.

— Дворът явно не споделя убеждението Ви — Бронте наля още чай в чашата й. — Колкото за желанието Ви да осиновите дете…

— Какъв срам и каква загуба за страната ни — да се лиши от такава изключителна личност — прекъсна я лейди Фиш. — Не сте ли съгласна с мен, скъпа? Вие трябва да сте разочарована повече от всички.

— О? — с маниера на незаинтересована икономка Бронте премести бронзовия държател за карти с формата на зайче и го постави в края на масата, близо до стола си.

— Показвахте толкова гръмогласно възхищението си от капитана. Мога да си спомня многобройните случаи, когато занимавахте присъстващите на събиранията по разни поводи с приказки за неговите приключения и героизъм, проявен в една или друга страна — истории, публикувани в „Лондон Таймс“. Баща ви спомена, че сте имала албум с изрезки…

— Бях дете, лейди Фиш. Всички деца имат своите кумири. Просто го уважавах и почитах, както и цяла Англия… някога.

— Всички жени в Англия със сигурност. Казах ли ви, че познавам добрия капитан от доста време?

Бронте се намръщи и започна да си играе с кърпата. Не искаше да остане тук, понасяща компанията на една жена, която тя нито харесваше, нито уважаваше. Но доброто възпитание задължаваше домакинята да отдели поне половин час за гостите си.

— Да, срещнахме се преди няколко години на един бал. Какъв скандален флирт! С изключение на битките, сигурна съм, че капитан Брендън не взима нищо на сериозно. В това число и метресите си.

Бронте стана от стола си.

— Очевидно го познавате добре.

— Много добре — сви рамене лейди Фиш, стана и тръгна към вратата. На прага спря, обърна се и се усмихна студено на Бронте.

— Наистина, няма да ви безпокоя повече с досадното настояване на моя съпруг за осиновяването. Разбира се вие не трябва да му казвате това.

— Разбира се — отговори Бронте. — Като се има предвид, че никога не съм одобрявала тази идея.

Марджъри присви леко очите си и се усмихна.

— Радвайте се на компанията на добрия капитан, скъпа моя Бронте. Аз наистина ви завиждам — като каза това, тя излезе, но в стаята остана ухание то на парфюма й.