Катрин Сътклиф
Мой капитане (14)

Глава 14

Ако целта и намерението и на двете страни да сключат брак, за жалост е само една преструвка, то е възмутително да виждаш как се пародира с това при всеки възможен случай; с което противоречат изцяло на собствените си намерения.

„Разговори по женски въпроси“

Джени Джун, 1864 година

Бронте сметна за най-добре да се откаже от вечерята. Питаше се какво ли би казал баща й, ако тя просто изразеше съжалението си за това в писмена форма и му го изпратеше.

За съжаление, госпожица Бронте е заета тази вечер, тъй като желае да остане насаме с мислите си и да осъзнае ужасяващия факт, че се е държала като лека жена с един от затворниците в къщата на баща си.

Като че ли собственото й нещастие не беше достатъчно, ами трябваше да се прибави и това, че Марджъри Фиш щеше да присъства на вечерята и най-после щеше да има възможност да се срещне с бившия капитан. Марджъри, с класическата красота на светска дама, с изисканите си дрехи, с леко скандализиращите си теми на разговор. А тя, Бронте, щеше да се курдиса на стола си до нея, облечена в семплата си бяла рокля, досущ като една малка старомодна мишка, а да не говорим, че нямаше и най-малка представа как се омагьосва един мъж със скандални теми на разговор…

Дали двамата, лейди Фиш и Тримейн, не са били любовници?

Тя не трябваше, не можеше да мисли за това сега.

Бронте нареди да й приготвят банята. Уонг напълни ваната с топла вода, но тя му каза да сипе гореща. Много гореща вода. Искаше да изтрие, да измие, да заличи спомена за Брендън Тримейн от всяка пора на тялото си — всички копнежи, желания и болки, които отказваха да отзвучат, като й напомняха, че написаните в книгите правила за поведение са верни.

Щом веднъж жената дадеше воля на разгулната си разпусната чувственост, тя беше обречена на безнравствен живот, а репутацията й беше опетнена завинаги.

Вече цял час Бронте седеше във водата, която покриваше раменете й, докато накрая кожата й стана червена като на рак и започна да й се гади. Излезе от ваната, хвърли се върху леглото, както беше съвсем гола, и легна по гръб.

Никога по-рано не беше правила това — да лежи гола, а лекият нощен ветрец, който влизаше през отворения прозорец, да я гали и като ветрило да разхлажда тялото й.

Остана така дълго време, може би час или два, вперила поглед в тавана, мъчейки се да не обръща внимание на чувствата, които бушуваха в нея. Как можа той да й стори това — да посее ужасното семе на неудовлетворението? Как можа тя да допусне това?

 

 

Точно в седем часа Бронте влезе в гостната стая. Чарлз Меткалф и лорд Фиш стояха прави близо до френския прозорец. Артър се беше присъединил към Марджъри и бащата на Бронте и тримата седяха на верандата. Уонг беше зает с пълненето на новопостроения фонтан с вода, която изпомпваше от близкия поток.

— Във всеки случай — каза високо Меткалф, — ако затворим дома, Парамата ще се обезлюди след година. Всички мъже имат нужда от развлечения. Така е било от векове, така е и сега — засмя се той гръмогласно.

Бронте се изкашля.

Стреснати, Меткалф и лорд Фиш се огледаха наоколо.

— Господа — усмихна се тя.

— Госпожице Хавиланд? — казаха двамата в един глас.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Артър влезе усмихнат в стаята. Като я видя, той се закова на място.

Уилям и Марджъри се показаха на прага на вратата. Лейди Фиш се поколеба за миг, преди да забърза към Бронте. Двете размениха протоколната целувка.

— Боже — пошепна Марджъри. — Едва ви познах, скъпа — тя огледа с критично око роклята на Бронте.

— Харесва ли Ви роклята, лейди Фиш?

Марджъри изду устните си и след като размисли малко, каза:

— Може би е малко демоде. Вероятно е на майка ви, да? Но е много красива. И ви отива, Бронте.

Бронте погледна дълбоко изрязаното деколте, което разкриваше почти неприлично прелестите на Марджъри — през бледокремавите дантели прозираха зърната на гърдите й. Човек трябваше да притежава голям кураж, за да носи такава рокля, и то точно тази вечер. Но не само тя трябваше да притежава кураж тази вечер, помисли си Бронте.

Артър се изкашля.

— Начинът на живот не е такъв, какъвто беше преди двадесет години. Благоприличието е едно от най-светите ни добродетели — каза той.

Бронте отвори широко очи, като че ли беше изненадана от думите му.

— Но аз мислех, че харесвате неприличното държание — каза тя. — През цялата вечер само това се твърди, не съм ли права? Нима лорд Меткалф не се мъчи да ни убеди, че проститутките са нещо необходимо?

Артър изпъшка. Лицето му пребледня. Като снижи гласа си до шепот, той каза:

— Такъв език ли трябва да използва една млада жена с възпитание като вашето, Бронте? — той погледна към Уилям и заяви. — Страхувам се, сър, че не сте обърнал достатъчно внимание на темперамента на дъщеря си.

Уилям сви рамене и се усмихна.

— Глупости! Моята Бронте притежава малко реформаторски дух. Но това няма значение. Мисля, че е време да започваме вечерята.

Бронте се усмихна лъчезарно и поведе гостите към другата стая. Въпреки че не го признаваше, беше благодарна на баща си за ловко сменената тема. Чувстваше, че не може да се контролира — не можеше да бъде сигурна какво ли ще изтърси следващия път.

Скалите — както наричаха гнездото на порока, не се споменава отново. Явно гостите бяха възхитени от храната и поддържаха само тривиалните разговори за времето, за реколтата от пшеница във фермата на Уилям, за Сириус, който беше тръгнал от Калкута, но закъсняваше извънредно много. Брендън не се появи. Мърей, с типичната си шотландска самоувереност, сваляше капаците на блюдата, от които се издигаше пара от печени яребици, гарнирани с ориз и изронена млечна царевица.

Бронте въздъхна с облекчение, щом се увери, че Брендън не присъства в трапезарията, но в същото време съжали, че е облякла рокля, по-подходяща за оргиите в Рим в онези далечни времена. Лейди Фиш явно беше разочарована. От време на време тя поглеждаше към вратата, която водеше към кухнята, и тъй като вечерта напредваше, а от Тримейн нямаше и следа, раздразнението й видимо пролича. Тя се сдържаше и не каза нищо, докато сервираха десерта.

— Имате превъзходен готвач, Уилям. Поздравявам ви. Кой би помислил, че нашият капитан Тримейн ще прояви такива изключителни способности не само на бойното поле, но и в кухнята?

Уилям се усмихна.

Лорд Фиш опита от плодовата торта, украсена с ароматен пухкав крем.

— Превъзходно! За Бога, Уил, ще се съгласиш ли да ни го отстъпиш?

Бронте сгъна нервно кърпата за хранене и я постави на масата. Болеше я стомахът. Банелите на корсажа на роклята й се впиваха като нож в нейната й кожа. Нима майка й наистина е носила тази неудобна дреха?

Уилям отново се усмихна.

— Не съм мислил за това, милейди. Капитан Тримейн е при нас отскоро…

Марджъри отпи от червеното бургундско вино и се облегна на стола. Пръстените, с които бяха накичени ръцете й, блестяха на светлината на запалените свещници. По същия начин искряха и очите й.

— Сериозно, Уилям. Както знаеш, наскоро загубихме готвача си — както и много други мъже…

— Нека да не започваме сега с това, моля те — заяви лорд Фиш. — Сигурен съм, че Уилям не се нуждае от напомняне, че няколко от затворниците му безследно изчезнаха от фермата ни. Освен това мисля, че всички знаят причината, поради която съм тук тази вечер, а именно: искам отново да напомня на нашата скъпа Бронте да разгледа молбата ни за осиновяване… — той погледна твърдо и настойчиво Бронте.

Чарлз Меткалф извади табакерата от джоба на сетрето си и предложи цигари на Уилям, Артър и лорд Фиш. После взе една и за себе си. Без да обръща внимание на опита на лорд Фиш да смени темата на разговор, той каза:

— По мое мнение трябва да върнат всички в затвора, където впрочем е мястото им. Да гният в мръсотия и мизерия — само това заслужават.

— Напълно съм съгласен с вас — включи се и Артър, но само след миг затвори уста, тъй като Бронте го стрелна със сърдит поглед.

— Смятам, че предприетите усилия за реабилитирането на мъжете затворници се увенчаха с успех — отговори Уилям на Меткалф.

— Средна работа, стари ми приятелю. Средна работа. Докато тези негодници мислят само как да се измъкнат оттук при първата възможност, която им се предостави, и ни принуждават да губим време и енергия в преследването им, идеята, макар и доста добра по принцип, скоро загубва своята привлекателност. Не знам какво мислите всички вие, но лично аз не се интересувам от факта, че има мъже, които бягат оттук, тъй като те не желаят нищо друго, освен да прережат гърлата ни — той престорено потрепери, а после продължи: — Изобщо не ви завиждам, Уилям. Всеки ден да отстояваш ужасната позиция на управител не е лесна работа. По този начин излагате живота си на опасност. Всички те са откачени. Всички до един. Включително и капитан Тримейн — заяви той и изгледа важно останалите гости. — Нека погледнем фактите: всеки мъж или жена, които са способни да убият кое да е човешко същество, без да им мигне окото, са хора без всякакъв морал и разкаянието за постъпките е напълно непознато чувство за тях.

Бронте повече не можеше да остане мълчалива.

— Тогава предполагам, че вие сте противник и на войната? — каза тя. — В края на краищата, какво е войната, ако не възможност да убиеш врага си? Нима само едно кимване с глава от страна на нашето правителство не става причина да се извършват хиляди убийства?

— Не съм дошла тук, за да обсъждам разликата между убийство в името на отечеството и обикновено убийство — каза Марджъри с леко отегчен тон и като се наклони към Уилям, се усмихна. — Наистина, скъпи.

— Ще разрешите ли на капитан Тримейн да дойде да работи при нас в Мил Чейс?

За пръв път Уилям погледна директно към Бронте.

Тя не помръдна. Чак когато отвърна на погледа на баща си, който като че ли минаваше през нея като топъл слънчев лъч, тя осъзна, че в стаята е настъпила гробна тишина. Можеше ли той да прочете мислите й, да гадае чувствата й? Нима разбирането, което струеше от очите му, не потвърждаваше факта, че той знае и приема противоречивите чувства, които тя изпитва към Брендън Тримейн? Никой не я познаваше по-добре от собствения й баща.

Но дори и да не се досещаше за чувствата й, той не би изпълнил тази молба — той знаеше склонността на лорд Фиш да наказва всеки затворник, който се поколебае дори за миг да се подчини на правилата на семейство Фиш.

Накрая Уилям каза любезно:

— Смятам, че трябва да си помисля малко. Капитанът стана част от нашето домакинство и ми се струва, че ще ни липсва, ако се разделим с него.

Бронте си пое дъх облекчено. Каква ирония на съдбата! Ако този разговор се беше състоял само преди два дни, самата тя би предложила преместването на Брендън Тримейн. Но сега… не, сега тя не можеше да даде съгласието си.

Лорд Фиш каза:

— Сигурно той изпитва голяма неприязън към Англия, така ли е?

Уилям погледна замислено.

— Предполагам, че е в правото си да чувства точно това.

— Разбира се, че е така — каза Артър и хвърли кърпата си за хранене на масата. — Всички изпитват неприязън към добрата стара Англия, в това число и към нас. Не биха искали нищо повече от това да ни прережат гърлата, докато спим, включително и вашият капитан Тримейн — добави той, като погледна остро към Уилям. — Въпреки всичко той е един убиец.

— Сигурна съм, че господин Меткалф не е дошъл тук, за да слуша за проблемите ни със затворниците — каза Уилям.

— Разбира се — подкрепи го лейди Фиш и се усмихна на Бронте с ослепителната си усмивка. — Той дойде тук, за да обсъди позицията на скъпата Бронте относно публичния дом в Парамата.

— Трябва ли да бъдеш винаги толкова безцеремонна в приказките си, Марджъри? — сряза я лорд Фиш.

Марджъри се разсмя.

Меткалф погледна смутено към Бронте.

— Страхувам се, че скъпата ни Бронте вече изрази мнението си по този въпрос. Обаче, въпреки цялата й безпристрастност, иска ми се тя да ме предупреди, преди да пише писма като това, което написа до Креншоу и до Нейно кралско височество.

— Мили Боже! — възкликна Артър.

Уилям се облегна на стола си.

Лейди Фиш се изкашля в кърпата си, а съпругът й изпусна цигарата си в скута си.

— Бронте — каза Уилям, — истина ли е това?

— Да.

— Писала си до Нейно кралско…

— Просто направих копие на писмото, което изпратих на господин Креншоу. Мисля, че е справедливо тя да бъде осведомена за окаяното положение, в което се намира нейната колония и по-специално описах условията, при които живеят жените тук.

От горещите дебати, които последваха, главата на Бронте затуптя от болка. При други обстоятелства тя би приела с радост беседата, но не и сега. Когато групата отиде в гостната, тя се извини и излезе на верандата. Беше благодарна, че вечерта се случи прохладна.

Господи, каква сбирщина. Цялото това мъчение беше изцедило силите й. Само ако можеше да се метне на гърба на Сидъкшън и да препусне надолу по течението на реката.

Да избяга. Това беше всичко, което желаеше. Да се избави от цялата тази бъркотия в мозъка и тялото й. Да си върне онова състояние на духа, което имаше, преди да срещне Брендън Тримейн, който дойде и разби всички идеали и идеи, които тя беше имала и които беше смятала за правилни. Преди да го срещне, считаше, че животът е прекрасен. Имаше дом, баща и правеше каквото може с малкото средства, които й отпускаха, за да помогне на болницата, училището и сиропиталището.

Тя слезе по стълбището и се отправи към градината. Тръгна по тухлената пътека, която се виеше през гъстата тисова горичка, явно нуждаеща се от разреждане, и стигна до малката постройка, която Уонг беше приспособил за къщичка на зайците й. Постройката, изградена преди близо петдесет години от английските войници и вече с нащърбени стени, се издигаше между тръстики и клематиси, сякаш беше някой гостоприемен стар дом. Както винаги, една малка лампа осветяваше помещението. Каменният под беше безупречно чист. Бронте сама беше проектирала клетките за зайците, които фактически не бяха клетки, тъй като голямата стая беше разделена с тънка мрежа на отделни еднакви помещения и зайците можеха да се движат свободно. Вътре бяха поставени стари дървени пънове, камъни и купчинки пръст, оформящи малки хълмчета. Бронте искаше средата, в която живеят зайците й, да бъде възможно най-близо до естествената им среда.

Шугър, бялото зайче с клепналите уши, се показа, седна на задните си лапки и се втренчи в Бронте, вирнало едното си ухо, сякаш искаше да чува по-добре.

Бронте коленичи, повдигна вратичката и се засмя тихо, когато Шугър скочи с готовност в скута й. Като притисна зайчето до гърдите си, Бронте си помисли, и не за пръв път, че би желала и хората да бъдат толкова търпеливи, скромни и нежни, колкото нейните малки приятели.

Чу се шум.

Бронте се огледа наоколо. Нямаше никой.

Шугър започна да се върти неспокойно в ръцете й, а другите зайци, които досега лежаха в скривалищата си, започнаха да дращят с лапичките, изразявайки тревогата си.

Бронте се изправи и отиде до вратата. Миризмата на наближаващия дъжд сякаш тежеше във въздуха, а отвъд мрачните облаци в далечината проблясваха светкавици. Внезапно пред очите й изплува силуетът на човек.

Като затаи дъх и отстъпи крачка назад, Бронте се вгледа и разпозна Джони Търпин.

— Изплашихте ме.

Той погледна през рамо към тъмната нощ, после от ново към нея. В ръката си държеше дебела тояга.

— Съжалявам, госпожице. Видях, че някой се навърта наоколо и си помислих, че ще е добре да проверя.

Бронте се върна при клетката, като притискаше изплашеното зайче до себе си. Мъчеше се да успокои дишането си. Наведе се и внимателно постави зайчето обратно в дома му. После тръгна към вратата, но забави стъпките си, когато видя, че Търпин не се отдръпва от пътя й.

— Нещо лошо ли има? — попита той.

— Имаме гости за вечеря и не трябва да ги карам да ме чакат. Наистина трябва да бързам…

— Чух, че Тримейн работи в къщата.

Тя кимна с глава и погледна към вратата.

— В такъв случай предполагам, че няма да се върне на строежа.

— Така е.

— Но това е срамно, госпожице Хавиланд. И то какъв срам! Смятам, че неговото привилегировано положение е незаслужено. Смятам също така, че господарката на къщата има предпочитание към него.

— Как се осмелявате! Това, което казвате, е върха на нахалството и безочието!

Той се ухили и очите му бавно и лениво „опипаха“ пазвата й.

Бронте го заобиколи и забърза към вратата, без да се обръща назад. Излезе навън и с бърз ход тръгна към къщата, като отместваше протегнатите клонки на храстите и дърветата, които й препречваха пътя. Каква глупачка се беше показала! Как си позволи да помисли, че може да скита така, съвсем сама, след мръкнало? Как можа да си позволи да се облече по този начин, с единствената надежда да засенчи Марджъри Фиш. Как можа да позволи на Брендън Тримейн да я целуне, да я прегърне и да я притисне до себе си? Как можа да си позволи да забрави коя е и какво представлява?

Мисълта да се върне в затворената, изпълнена с тютюнев дим гостна стая и да води спор, в който неминуемо щеше да се изправи срещу всички и без съмнение да стане обект на присмех и подбив, не й се нравеше. Нито пък имаше желание да гледа обидената физиономия на лорд Фиш, когато той отново чуеше любезния й отказ на молбата му за осиновяване на дете. Без съмнение по-късно тя трябваше да изслуша и порицанията на баща си, че се е държала с гостите и не си е направила труда да ги забавлява. Но това не я интересуваше ни най-малко в момента. Единственото нещо, което искаше сега, беше да се скрие в стаята си и да се опита да забрави, че този ужасен ден някога е съществувал.

Бронте бързаше в мрака с надеждата никой да не я забележи. Когато зави зад ъгъла на къщата, тя внезапно спря, а сърцето й заби толкова силно, че щеше да изхвръкне от гърдите й.

 

 

Благодарен, че може да си поеме глътка свеж въздух и да се махне от ужасната горещина в кухнята, Тримейн се облегна на каменната стена и запали цигарата, която беше спечелил миналата вечер от Хавиланд, когато го би на вист. Също като коняка, и тютюнът беше внесен контрабандно. Колкото до качеството, беше най-добрият тютюн, който беше пушил от години.

Лейди Фиш плъзна ръката си по неговата.

— Не можеш да си представиш колко изненадана и потресена останах, когато разбрах, че си осъден и заточен в Австралия — каза тя.

— Наистина? — попита той, вперил поглед в цигарата си, — а как гледа на тази работа съпругът ти?

— О, какви старомодни разбирания, Брендън?! — наклони се леко към него тя, толкова близо, че той можеше да долови аромата на роза, който се излъчваше от бледата й кожа. — Едва ли е необходимо да ти казвам, че съпругът ми не се интересува от това кого ще избера за свой… любовник.

— Вече е претръпнал, така ли?

Тя се засмя.

— Виждам, че не си загубил чувството си за хумор. Надявах се, че годините и фактът, че репутацията ти е съсипана — ще те смирят до известна степен. Винаги си бил толкова уверен във въздействието, което имаш върху жените. Знаеш, че никоя от нас не може да устои на героите. Дори на пропадналите герои. Има нещо невероятно интригуващо в „кръстосването на шпагите“ с дявола.

Той се усмихна и дръпна от цигарата си, после изпусна кълбо дим, който вятърът разнесе. Марджъри присви очи.

— Така, а сега, кажете ми, сър Галахад, наистина ли сте се променил, или просто сте хвърлил око на дъщерята на управителя?

Брендън престана да се усмихва и изтръска пепелта от цигарата си. Жените винаги искаха нещо от него — и той подозираше, че флиртът е само въведение.

— Госпожица Хавиланд не значи нищо за мен — каза той.

— Нима? Ами защо тогава е това специално отношение към теб — удобно положение на готвач, самостоятелна спалня в къщата? О, колко удобно. Дори пушиш от цигарите на Уилям — усмихна се Марджъри и се наведе по-близо към него. — Няма да сгреша, ако ти кажа, че усетих в дъха ти миризмата на най-хубавия коняк на Уилям. Какви заслуги може да има един затворник, за да се радва на такова внимание?

— Винаги сте имала много живо въображение, лейди Фиш.

— Скъпи мой Брендън, едва ли е необходимо да прибягваш до живото си въображение. Но ти засега си лишен от единствения дар на живота, който означава нещо за теб — свободата — тя прекара пръста си надолу по панталона му. — Може би?

Тогава вратата се отвори и лорд Фиш се показа на прага. Застана неподвижен за миг, а вятърът развяваше посивялата му коса. Той погледна жена си.

— А, ето къде си била — каза накрая той и слезе с лекота по стълбището.

Спря пред Брендън, потупа го по рамото и каза:

— Успя ли да ви убеди да дойдете да работите при нас, господин Тримейн?

Брендън повдигна вежди.

— Не разбрах, че това е предложение за работа.

— Тогава предполагам, че тя просто се опитва да ви съблазни.

Брендън не коментира казаното.

— Негодник — каза Марджъри, а на устните й се появи подигравателна усмивка. После се обърна и влезе в къщата.

Лорд Фиш оправи връзката си и прекара ръка през косата си.

— По дяволите, дотегна ми вече от това затънтено място, от тази непоносима горещина и отвратителните дъждове.

— Тогава се върнете в Англия — предложи Брендън.

— Ах, де да беше толкова просто, капитане. Но изглежда, че също като вас съм затворник в това злочесто място — обречен, поради липса на ресурси, да чакам да се роди нещо от тази бедна почва. Да не говорим, че Марджъри не притежава абсолютно никакви съпружески инстинкти. Само като си помисля, какъв ахмак съм! Съпругата ми проявява голяма щедрост към себе си. Харчи парите ми, без да мисли. Това е основната причина да съм тук — тази и разни други неща, разбира се — каза лорд Фиш, направи кисела гримаса и погледна натежалото от облаци небе. — Боя се, че щом ме видят възкръснал в лондонското общество, кредиторите ще ме нападнат като скакалци и без съмнение, ще бъда натоварен на някой кораб и върнат обратно тук, за да работя рамо до рамо с вас. Не че е толкава лошо… да работиш тук. Стопаните са любезни и интелигентни хора, но са прекалено големи идеалисти. Истината, капитане, е че на мен ми трябва точно човек точно като вас за „Мил Чейз“. Повече от ясно е, че аз нямам талант за фермер. Имам нужда от помощ. Уилям ми е говорил много за вашите способности. Доколкото разбирам, той не е категорично против идеята да ви разреши да работите при мен и да изпълнявате работната си програма във фермата.

Брендън хвърли цигарата на земята и я смачка с тока на ботуша си.

— Щом желаете, ще сключим договор. Ще направим нещо като сдружение. Ще делим печалбата. Кой знае, може би ще изкараме достатъчно пари, за да можем да си купим свободата и да се измъкнем от тази бъркотия.

На лицето на лорд Фиш се появи усмивка. Той пристъпи напред и застана толкова близо до Брендън, че последният можеше да усети зловонния му дъх.

— Тогава ще можем да кажем на всички да вървят по дяволите, нали, капитан Тримейн?

Капитан Тримейн го погледна в очите.