Катрин Сътклиф
Мой капитане (4)

Глава 4

Когато една жена изпадне в истеричен гняв, без да има сериозна причина за това и направи безобразно представление — пребледняла от ярост и блещи очи, хапе устни и скърца със зъби, стиска ръце в юмруци и тропа с крак — тя не е подвластна на нервите си, а на разярен темперамент.

„Книга за маниерите на мис Лесли“

Елиза Леели, 1853 година

Горещината сякаш извираше и от земята на тежки вълни. Бронте избърса чело с ръкава на ризата си, вдигна глава и погледна към слънцето. Ослепителният диск сипеше жарава като от отворена пещ. Имаше опасност мъжете да полудеят при такава жега.

Всичко това му беше познато от Индия с нейните горещини. Рос Родейл, дребен затворник, който балансираше на гредата до Брендън, поклати глава и закова пирона в дървената греда.

— Казвам ти, никога не съм имал желание да ставам дърводелец.

Тим Хаукрофт, събрат затворник, се намръщи на думите на Рос и каза шепнешком:

— Е, щом мислиш така, по-добре ще е да се махнеш от тук, синко, преди да са те хванали бесовете. Ще си навредиш с тези приказки. Или свиквай с работата и не се оплаквай, или изчезвай от тук.

— Стига приказки — Извика Джон Търпин. — Хайде, хващай се на работа, ти малка сива невестулко!

Търпин, който надзираваше затворниците във фермата, беше висок близо два метра мъжага. В ръцете си, които наподобяваха стволове на дърво, държеше тояга и я размахваше. Когато погледна към Брендън и Рос, лицето му излъчваше злоба. Самият той беше затворник. Джон Търпин се беше издигнал до положението на надзирател чрез способността си да плаши до смърт всеки мъж, който се изпречеше насреща му.

— Някой да ти е дал свободен ден днес? — изкрещя той на Брендън.

Поглеждайки към Рос, Брендън се ухили.

Момчето се подсмихна и взе шепа пирони от кутията, която се намираше до краката му. Брендън беше разбрал, че затворниците го бяха приели без каквито и да било резерви, щом веднъж установиха, че той безусловно поема своята част от общата работа. Всички мъже горе на скелето продължиха да работят мълчаливо. Тогава Търпин насочи вниманието си към други двама затворници, които работеха долу на земята и се караха за нещо.

Клекнал близо до напречната греда, Брендън се съсредоточи върху гледката в далечината. В сянката на едно огромно акациево дърво шест деца бяха насядали в кръг върху буйната трева около дъщерята на управителя. Тя им четеше — както правеше обикновено всяка сутрин през последните четири дни. Беше права и крачеше напред-назад. Онагледяваше думите си с жестове — размахване на юмрук, коленичеше или се повдигаше на пръсти — и всеки път момчетата и момичетата издаваха писъци на удоволствие, закриваха ушите и устните си с ръце и се отпускаха на земята, преструвайки се на припаднали.

Той наблюдаваше как Бронте се смееше.

Гледаше как тя от време на време заставаше неподвижна, вдигаше носната си кърпичка, поръбена с изящна бяла дантела и попиваше потта от слепоочията и врата си.

— Не бих го правил, ако бях на твое място — чу той гласа на Рос зад себе си.

— Какво не би правил?

— Дори не бих посмял да си помисля за нея. Знаеш какво става със затворниците, когато нарушат по какъвто и да било начин спокойствието на една свободна жена. Ако ти се иска нещо, направи го с някоя от курвите в Парамата. Затова са тук.

— Нямам навика да ползвам често услугите на този персонал, господин Родейл.

Времето, определено за слушане на приказки, беше свършило. Децата скочиха на крака и се втурнаха към къщата. Бронте остана сама под дървото с книга в ръка.

— Господин Тримейн! — чу той едно гласче да го вика отдолу.

Брендън сведе поглед. Сами сияеше от радост, а луничките му светеха в яркочервено върху сгорещеното му лице.

— Мога ли да се кача? — Извика момчето.

— Не.

— Но аз знам как се забиват пирони.

— Не.

Момчето се нацупи.

— Сами! — втурна се Бронте към момчето, също като кокошка, която брани своите рошави, пернати пиленца. — Махни се веднага оттам!

— А, не искам — упорстваше Сами.

Брендън се ухили, повдигна вежди и погледна към Бронте, която беше обгърнала покровителствено момчето с ръце, а очите й гневно искряха, вдигнати нагоре.

— Добро утро, госпожице Хавиланд — каза Тримейн. После, с комично изтънен глас той си отговори вместо нея. — Добро утро, господин Тримейн. Удоволствие за мен е да ви видя там горе със заврял от горещината мозък и смазани пръсти — После продължи със своя глас: — За мен също е удоволствие да ви видя, госпожице Хавиланд. Изглеждате прекрасно, както винаги. Същински ангел, облечен целият в бяло. Минавало ли ви е някога наум да се качите на сцената, госпожице Хавиланд? Четете толкова вдъхновено.

Тя остана неподвижна, като вкаменена, без дори да мигне. Ръцете й бяха върху главата на детето. По бузите й се разля топлина и обикновено бледото й лице се обагри с цвета на червено бургундско вино.

Накрая каза:

— Мозъкът ви е в опасност, господин Тримейн, с радост ще му осигурим една шапка.

Той мислеше да й отговори, че след като е живял дълги години в Индия, горещината не го плаши и не жарещото слънце застрашава мозъка му. Но не беше изминал целият този път до Нов Южен Уелс, за да флиртува.

Наблюдаваше как Бронте отвежда Сами при другите деца. Тя погледна назад само веднъж — един бегъл поглед през рамо, но и той беше достатъчен на Тримейн, за да зърне ядните искри в очите й.

— Имаш ли усещането, че тя не те харесва? — попита Рос докато се кикотеше.

Брендън не го чу. Той гледаше втренчено в далечината и се питаше дали тази лъвица закрилница е способна да жертва затворниците с надеждата да извлече полза за децата.

 

 

Бронте заведе децата в училището и продължи към болницата, където направи всичко възможно да пренебрегне факта, че присъствието на Тримейн започва да я безпокои повече, отколкото тя самата смееше да си признае. Не можеше да се съсредоточи върху всекидневните си задължения, които й носеха винаги досега толкова голяма радост — заниманието да се грижата за децата. Тя се улавяше да стои, без да съзнава, пред този или онзи прозорец и да гледа към строежа.

— Сами обича този човек — заяви монахинята. — Страхувам се, че нашият капитан Тримейн не може да направи и една крачка, без да настъпи момчето.

— Трябва да го наричаш „господин“ — поправи я Бронте. — Може би трябва да говоря с него.

— С господин Тримейн? — огледа се наоколо Елизабет. Дебелите стъкла на очилата й леко замъгляваха широко разтворените й сини очи.

— Със Сами — уточни Бронте.

Ентусиазмът изчезна от лицето на Елизабет.

— Оставете момчето само да се оправи, момиче. Горкичкото малко пале. То има нужда от приятел.

Бронте остави без коментар съвета на монахинята и отново се загледа навън. Видя Сами да се шляе около струпаните отпадъци дървен материал и стърготини, като от време на време поглеждаше нагоре към Тримейн, който прескачаше от една греда на друга, забиваше гвоздеи, повдигаше и нивелираше някоя греда, докато другите работници се разтакаваха и принуждаваха Джон Търпин да реве като звяр и да ги заплашва с тоягата.

— Погледнете момчето — каза сестра Елизабет. Лицето й сияеше, тя притискаше към гърдите си закръглените си ръце. — Виждала ли сте го някога толкова ентусиазиран от нещо? Ами той направо копира всяко нещо, което капитанът прави. Ако капитанът забива пирон, това прави и Сами, като имитира, че държи чук в ръката си.

— Да… виждам — тихо каза Бронте, а погледът й се местеше от Сами към Тримейн, който балансираше върху една греда с увереността на въжеиграч. Беше свалил ризата си. От слънцето кожата му беше станала тъмна като махагон. При всяко движение мускулите на ръцете и гърба му изпъкваха, а кожата му блестеше като мокър бакър. Без съмнение, че друга жена би намерила гледката за вълнуваща, помисли си Бронте. Би го помислила за бог. Образец на физическо човешко съвършенство. Но със сигурност тя не би допуснала да си помисли такова нещо. Повече не.

— Все пак — промърмори тя повече на себе си, от колкото на Елизабет, — един престъпник едва ли може да бъде образец за подражание за едно уязвимо дете, като Сами.

— От значение е това — каза Елизабет, — че благодарение на поощрението и насърчаването, което получава от страна на господин Тримейн, Сами за пръв път изпитва интерес към нещо. Човек като капитана би бил прекрасен пример за младите хора, поне аз мисля така.

— Скъпа моя Елизабет — каза Бронте, — приказваш също като баща ми.

Бронте излезе от стаята и се помъчи да се съсредоточи върху работата и задълженията, които имаше към сираците. Един въпрос обаче непрекъснато занимаваше мислите й: как можеха уважавани и обичани от нея хора да изпитват все още почит към един пропаднал герой? И тя не спря да си задава този въпрос, докато вървеше към кладенеца, за да извади вода. През цялото време усещаше, че Тримейн я наблюдава.

Но тя не трябваше да поглежда към него. Обаче чувстваше неговите очи. Сини очи. Две сини очи върху загорялото от слънцето лице. Нямаше съмнение, че ако си позволеше да го погледне, щеше да види как той се усмихва с онази негова усмивка, която я караше да иска…

Какви точно чувства пораждаха у нея очите му?

В късния следобед мелодичният звън на камбаната отекна в околността и прикани децата за почивка. Те изпълзяха изпод храстите, показаха се зад дърветата, наскачаха от клоните, падаха, ставаха, прескачаха въображаеми препятствия, които уж срещаха при лудешкия си бяг към сестра Франсис, която с възторжена усмивка продължаваше да бие камбаната.

След като най-после приключи с прането на спалното бельо, Бронте се изправи. Босите й крака бяха потънали в топлата гъста кал. Тя отметна падналата върху челото си коса и изморено си пое въздух.

— Нуждаете ли се от помощ? — чу тя познатия плътен глас зад себе си.

— Не, благодаря, господин Тримейн — отговори тя, без да се обръща, бързо смъкна ръкавите на блузата си и закопча маншетите. После прибра разтворената си яка. Закопча и най-горното копче на яката на блузата си. — Мога да се справя отлично и без вашата помощ.

— Не се и съмнявам в това.

Въпреки всичко той се приближи към нея. Голата му ръка докосна нейната. Сега, толкова отблизо, той й се стори още по-мургав, и мили Боже, беше як като дънер на дърво. Вдигна края на тежкото корито, напрегна мускулите на раменете си, чиито цвят отново й напомни за лъскавите бакърени съдове на готвача, и изсипа мръсната вода на земята. Без да я поглежда, той взе тежкия панер с мокрите чаршафи и тръгна към въжетата за простиране, които бяха опънати надолу по пътеката, близо до бълбукащия поток, втурнал се в лудешки бяг към реката, която се вливаше в пристанището на Сидней.

— Предполагам, че имате разрешение от Джон да напуснете работното си място — Извика след него тя.

— Не.

Тя се огледа и видя Джон, който дебнеше Тримейн като хищник жертвата си. Удряше с пръчката по краката си, и нямаше никакво съмнение, че чакаше знак от нея, за да задейства отвратителната си наказателна система върху непокорния работник. Бронте потрепери. Тя не харесваше много този човек — един от най-страшните надзиратели. Само едно кимване с глава от нейна страна, и тя знаеше, че той с радост ще се възползва от възможността да наложи наказание на Тримейн.

Не че той не заслужаваше наказание за това, че бе изоставил задълженията си, без да има разрешение, но тя не гореше от желание да простира тежките ленени чаршафи. Гърбът я болеше, а трябваше да напълни и ваната с топла вода, за да се изкъпят децата.

Тя тръгна след Брендън надолу по пътеката, като пътьом избърса ръце в хавлиената кърпа, втъкната в колана на полата й. Спря се, когато и той спря, и вирна брадичката си, когато той остави коша до въжетата за простиране и се обърна към нея. Само че не лицето й привлече и задържа вниманието му.

— Хубави крака и хубави пръсти — каза той с ленива усмивка, от която й притъмня пред очите. — Е, малко кални, но прекрасни. Някои хора могат да кажат много за личността на човека при внимателно разглеждане на пръстите.

Бронте сви пръстите на краката си така, че те се забиха в меката земя и съсредоточено се загледа в красиво обагрената птичка, кацнала на въжето близо до главата на Тримейн.

— Имате ли нужда от помощ за това? — кимна той с глава към чаршафите.

Тя отвори уста да отхвърли помощта му, но преди да успее да изрони и дума, Тримейн се наведе, взе един чаршаф и го метна на въжето.

— В действителност, когато бях малък, много обичах да помагам именно в тази работа — обясни той, като оправи гънките на чаршафа и го защипа с дървени щипки, които извади от торбата, завързана на едно от въжетата.

Когато бил малък? Бронте извърна глава и нервно погледна към Джони. Припряно отри сухите си длани в кърпата, втъкната в полата й. Всички вестници бяха писали, че той е потомък на аристократично семейство. Защо е трябвало да простира чаршафи?

— Обичах да заравям лицето си в чистите чаршафи, госпожице Хавиланд. И най-вече, когато бяха изсушени на слънце. Помирисвали ли сте слънчевата светлина, лейди Хавиланд?

Бронте взе един чаршаф от коша, прехапала долната си устна, и го метна на въжето, което не беше лесна работа, като се има предвид колко тежи мокрият памук. В действителност, днес тя само помагаше, защото перачката беше болна. Никога досега не беше простирала чаршафи.

След като разбра, че той няма да се откаже и ще стои тук, докато получи отговор, тя каза:

— Не знаех, че човек може да помирише слънчевата светлина, господин Тримейн.

— Това не ме изненадва.

— И на какво мирише?

— Твърде погълната сте от желанието си да оправяте злините в този свят, за да приемете всички онези неща, които са добри и красиви — каза той и й предложи една щипка.

Тя я взе от ръката му и защипа чаршафа.

— В това място може да се намери малко добро, сър. Горещината е ужасна, почвата е бедна и съм заобиколена от престъпници — погледна го многозначително тя. — Освен това, не мога да си представя, че можете да намерите нещо красиво в това място, като се има предвид, че сте изпратен тук да се трепете до края на мизерния си живот.

— Човек може да открие удоволствието при всички обстоятелства, ако има очи за това — Тримейн посочи с пръст към гъсталака от скупчени дървета и храсти, които растяха около потока. — Елате, госпожице Хавиланд.

— Не ставайте смешен.

— Аз ви каня.

— Не бъдете глупав. Едва ли трябваше да разговарям с вас по този начин, а още по-малко пък да ходя в гората…

— Само за минута.

Скръстила ръце пред гърдите си, Бронте обърна глава и упорито стисна устни.

— Сър, вие сте почти гол.

Той се разсмя.

— Но какво мога да ви направя? — попита той. — Само един знак от ваша страна и нашият приятел, господин Търпин, ще смъкне кожата от гърба ми с камшика си — но усмивката му вече не беше толкова предизвикателна, когато каза: — Няма да съжалявате, уверявам ви.

Фактът, че дори за миг бе помислила да изостави недовършена работата си, за да отиде в гората с господин Тримейн, си беше чист абсурд. Но краката й се задвижиха по някакво странно тяхно, собствено желание и споразумение — очите й се насочиха против волята й към Тримейн и тя тръгна предпазливо към горичката.

Дърветата я приютиха под дълбоката си сянка, дариха й прохлада и тъй желания отдих от ужасната жега.

Потокът бълбукаше, на места водата се укротяваше в сребристи огледала и се плъзгаше от едно езерце в друго. Клоните и храстите се надвесваха над потока и при всеки полъх на вятъра докосваха сребристите му води. От храсталаците надничаше двойка кенгуру. Добродушните им муцуни я поздравяваха, а очите им я гледаха с кротък интерес, без какъвто и да било страх. Тя се огледа изумена.

— Отречете, че това е красиво, госпожице Хавиланд, и тогава, страхувам се, ще бъда принуден да ви нарека лъжкиня.

Бронте не каза нищо. Беше съсредоточила вниманието си върху двете животни от другата страна на потока и се опитваше да отпусне стегнатите си мускули и опънатите като струна нерви. Беше се сприятелила с един затворник. И то не с някакъв там обикновен затворник…

— Продължавайте — чу тя спокойния му глас. — Нагазете в потока. Водата е топла, госпожице Хавиланд. Идеална за къпане. Калните ви крака ще я харесат.

Тя поклати глава и се загледа в потока, заслушана в шумоленето на бълбукащите покрай гладките, излъскани камъни води. Преди сама да разбере, тя вече бе повдигнала леко полата си — малко над глезените — и беше нагазила в плитките води, точно там, където снопче жълта слънчева светлина се процеждаше през листата на евкалиптовото дърво и огряваше главата и раменете й.

О, той бе прав! Водата беше топла и галеше босите й крака. Известно време тя наблюдаваше внимателно малките въздушни мехурчета, които подскачаха около краката й и преди да разбере какво става, напрежението в тялото й изчезна и тя се почувства приятно отпусната.

Интересно, че досега не й беше идвало наум да нагази в този примамлив поток. Тя обърна лице към слънцето, чиито лъчи се разливаха през покрива от листа над главата й. Наоколо растяха палмови дървета. Папрати и лиани се протягаха към коритото на потока, като че ли и те бяха част от падащата вода. Вейките на жълтата мимоза блестяха, огрени от слънчевата светлина, и освежаваха с пламтящите си багри зеления полумрак. Гледката напомни на Бронте за английски парк. И само да затвореше очите си… тя почти можеше да си представи, че си е отново у дома… в Кент.

— Боже мой — нежният глас на Тримейн я върна с неохота обратно към действителността. — Нима това, което виждам върху строгото лице на госпожица Хавиланд, е усмивка?

— Известно е, че се усмихвам от време на време — отговори тя, без да го поглежда. Но прекрасният миг, усещането за уют и ведрото настроение си бяха отишли безвъзвратно.

— Но не е достатъчно, предполагам.

— Не е ваша работа да предполагате каквото е да е, което засяга мен, господин Тримейн.

Като се огледа за последен път наоколо, Бронте излезе от водата и побърза да пусне полата си — малко закъснял жест на скромност. Отказваше да погледне към мястото, където стоеше Тримейн — облегнат на ствола на едно дърво, със скръстени на гърдите ръце. Тя забърза към прострените чаршафи, които плющяха на вятъра. Когато видя сестри Елизабет и Франсис да стоят до кладенеца и да я гледат внимателно, тя колебливо забави крачка. После погледите им се насочиха към Тримейн, който излизаше от гъсталака зад нея.

Почувства как бузите й порозовяват, когато усети присъствието му зад себе си.

— Изглежда познавате добре околността, господин Тримейн? — каза Бронте, грабна една щипка и му хвърли бърз поглед. — Може би трябва да ви напомня, че затворниците са длъжни винаги да бъдат през очите на Джони.

Тримейн наклони леко мургавата си глава, погледът му стана напрегнат.

Заинтригувана въпреки волята си, Бронте повдигна вежди и попита:

— Интересно, до каква степен сте запознат с фермата Хавиланд, капитане?

— Не толкова, колкото бих искал да бъда. Може би вие ще ме разведете и ще ми я покажете? На утринна езда, може би?

— Страхувам се, че горещината ви действа зле. Ако имате някакви основателни въпроси за фермата, с радост ще ви отговоря — каза тя и погледна към Тримейн — Е?

Той я изгледа продължително, без да отговори. После рязко попита:

— Реката тече по границата на вашата ферма, така ли е?

Тя се намръщи:

— Да.

— Често ли отивате до реката?

Бронте, хванала с ръка въжето за простиране, забеля за как сините му очи потъмняват. Като че ли нещо в неговото държание се промени, макар и едва доловимо — само лицето му сякаш се напрегна, което й изглеждаше странно несвойствено за един мошеник.

— Не мога да разбера какво ви интересува това? — успя да каже накрая тя.

Малко по-малко напрегнатите му черти се отпуснаха и старата позната усмивка се върна на лицето му.

— Необходима ли ви е още помощта ми? — попита той.

— Не. Благодаря.

— Както искате — каза той и сви рамене, после мина покрай нея, като мимоходом й хвърли бегъл поглед.

— Господин Тримейн.

Той направи още няколко крачки, после спря и се обърна.

— Искам да ви дам един съвет. Проявата на любопитство към границите на фермата може да се окаже опасно. Някой може да изтълкува интереса ви като мисъл за бягство. Аз лично не бих ви посъветвала да го правите. И още нещо, от сега нататък ще носите риза, докато работите. Безсрамието ви е оскърбление за морала и добродетелността на жените, които живеят на това място… да не говорим за децата.

Той не отговори, завъртя се на токовете на ботушите си и тръгна към строежа. Докато простираше една блуза, тя надникна и видя как Тримейн бързо се изкачва по дървената стълба към покрива на сиропиталището. Когато погледна втори път, видя, че той вдига чука. Беше отново без риза.