Катрин Сътклиф
Мой капитане (18)

Глава 18

Зачитай не подаръка от любимия, а любовта на този, който ти го дарява.

„Книга за развлечения и забавления за всеки ден от годината.“

Ели Хауел Гловър, 1907 година

Някога Бронте обичаше Сидней и ходеше с радост там. Но днес тя не очакваше с нетърпение пътуването. Единствен фактът, че щеше да види Сами, я караше да изпитва радост от пътуването. При мисълта, че беше изпратила на Артър бележка, в която пишеше, че е съгласна с насрочената дата на сватбата, главата започваше да я боли.

Но всичките й действия имаха своята причина.

Като наклони слънчобрана срещу слънцето, за да закрие очите си, Бронте си каза, че не трябваше да позволява на Уонг да я убеди той да я заведе в Сидней. Може би ако беше яхнала Сидъкшън, щеше да излезе от апатията, обзела тялото и духа й.

— Пр-р-т! Стой! — Извика Уонг и опъна поводите. Конете, впрегнати в двуколката, спряха по средата на прашния път, от двете страни, на който работеха затворници. Разчистваха свлачищата, които бурята беше причинила. Тя се загледа в потните мъжки тела, които носеха пълни с пръст и камъни кофи. Изведнъж я обзе паника. Ами ако срещне Тримейн?!

— Защо спряхме? — попита тя Уонг.

— Нося бележка за Търпин от баща ви — отговори й той и се усмихна, после скочи от двуколката и я остави сама — да гледа след него, а горещото слънце проникваше през дрехите й и караше тялото й да изгаря от жега.

— Здравей — чу тя познатия глас зад себе си.

Бронте затвори очи и се облегна на седалката. Тя завъртя дръжката на кремавия си слънчобран и не се обърна. Сърцето й биеше до пръсване.

— Здравей — повтори той и застана толкова близо до нея, че можеше да я докосне с ръка.

— Моля те, не говори — каза с отчаян глас тя. — Моля те, върви си.

И двамата замълчаха. Мъжете, които работеха в далечината, запяха моряшка песен, нещо, което помагаше в работата им. Бронте видя как Уонг изчезна зад ъгъла. За миг й мина мисълта да го извика, за да не бъде сама с Брендън.

Брендън протегна ръката, взе слънчобрана, сви го и го сложи в скута й.

— Погледни ме, Бронте.

Тя повдигна поглед и срещна очите му. Пръстите му докосваха ръката й. Върху загорялото му от слънцето лице се появи усмивка.

— Здравей! — каза той.

— Здрасти! — отвърна тихо тя.

— Нали сме все още приятели?

Бронте преглътна и започна да си играе с дантеления кант на слънчобрана й.

— Кажи ми нещо, Бронте.

— Нямам нищо за казване. Аз взех своето решение. Няма да се виждаме вече. Ще посветя времето си на болницата и сиропиталището… и, разбира се, на бъдещия си съпруг.

— Отново ли настана време за саможертва, скъпа моя? — гледаше я със сините си очи Брендън.

Бронте впери поглед в устните му. Пороят от спомени секна дъха й и я направи неспособна да владее чувствата си.

Накрая той каза:

— Знам, че ти сигурно обожаваш Флора Тристан. Майка ми също я боготвореше. Тя беше укорявана за решението си да напусне баща ми и ако аз не бях взел нещата в свои ръце и не се върнах сам в Англия, то може би нямаше я видя, преди да стана пълнолетен. Има неща, които не бива да се принасят в жертва. За някои неща си струва човек да рискува.

Тя го погледна. Флора Тристан и нейните произведения не бяха чужди за него. Бронте винаги бе мечтала да срещне мъж, който да споделя идеалите й. Тя се наведе към Брендън. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Бронте го погледна в очите и каза с тъжен глас, в който явно личеше отчаянието й.

— Знаеш ли какво искам?

— Кажи ми.

— Искам да се бяхме срещнали преди много години. Може би на някое соаре, или в Хайд Парк или на разходка край морето в Брайтън през някой хубав пролетен ден. Можехме да ядем миди и да танцуваме с някой певец — музикант, който се скита по брега и пее песни, за да припечели някое и друго пени.

— А аз щях да ти купя дантелени панделки за косата ти.

Бронте се усмихна. Брендън взе ръката й и я стисна силно, без да сваля поглед от лицето й.

— Щях да те ухажвам, като ти нося цветя и шоколадови бонбони. Щях да ти рецитирам стихове.

— Сър — сведе очи Бронте и извърна лицето си. Искаше й се едновременно да се смее и да плаче над тяхната глупост.

После отново се обърна към него и погледите им се срещнаха. Отново я заля онова ужасно, непреодолимо усещане за безнадеждност. Остана мълчалива известно време, а после пошепна:

— И все пак…

— Кажете ми, госпожице Хавиланд.

— Ако се бяхме срещнали по-рано, мисля, че тогава бихме имали възможност.

— Възможност за какво, любима?

— Да бъдем заедно. Завинаги.

Брендън не каза нищо. Тя също мълчеше. И двамата бяха забравили за работниците, които работеха около тях. Не ги виждаха, нито пък чуваха песента им, която сега бе станала по-жива и по-силна:

В деня, в който слязохме на фаталния бряг,

плантаторите ни заобиколиха,

бяха двадесет мъже, а може и повече да са били.

Строиха ни в редица като коне и ни продадоха.

Оковаха ни във вериги и ни впрегнаха в ралото,

да орем земята на Ван Даймън.

Бронте се дръпна назад, отвори слънчобрана си и го облегна на рамото си. После погледът й се насочи към пътеката, по която беше изчезнал Уонг.

 

 

Бронте гледаше през прозореца редицата мръсни магазини, построени покрай прашната главна улица, а зад нея Пайлът Креншоу се ровеше из разни документи и мънкаше някакви наставления на помощника си.

— Скъпа моя, знаете, че и преди сме говорили по този въпрос — каза Креншоу. — Съжалявам, но трябва да ви кажа, че управата няма пари за децата. Знам, че последиците от наводнението са трагични, но докато не дойде помощ от Нейно величество, ще трябва да се оправяте с това, което имате.

— Което е много малко, сър.

— Съгласен съм, но какво да се прави, ще трябва да се задоволите и с малкото.

Бронте се обърна и огледа плюшените мебели, с които беше обзаведен кабинетът на заместник-губернатора: разкошните тапети по стените, персийския килим, многото скъпи предмети, които със своето изящество и красота наистина представляваха произведения на изкуството. А и останалите помещения в дома му не бяха подредени по-зле.

— Сър, сестрите от Сент Клуни отстъпиха бунгалата си, за да подслоним там децата, докато ремонтираме сиропиталището, за да стане годно за живеене, но удобствата, с които разполагаме, са меко казано скромни, а и помещенията не са достатъчно големи, за да поберат всички деца.

Креншоу се облегна назад в удобния си стол и сви устни. Погледът му обходи тавана и стените на стаята.

Предната вечер Бронте беше намислила да му държи една любезна, умоляваща реч, с която да го трогне да й отпусне пари и сега, когато застана пред него и погледна огромното му шкембе, което опъваше до скъсване копчетата на жилетката му, тя си помисли за децата, които беше оставила в Сент Клуни и които живееха в нищета. И решимостта й нарасна.

Жените имат безспорно превъзходство над мъжете, но трябва да култивират интелигентността си и да овладяват поривите си, за да могат да запазят това превъзходство, беше писала Флора Тристан.

Бронте сложи ръцете си на бюрото пред Креншоу, наведе се към него и му се усмихна с ледена усмивка.

— Добре, господине. Щом трябва, ще чакам. Нямам друг изход. А сега бих искала да видя Сами. Или, за да бъда по-точна, нека се поправя навреме. Преди да напусна тази сграда, ще видя Сами.

Креншоу не каза нищо. Седеше и я гледаше, повдигнал вежди. После стана от стола и тръгна към вратата. Излезе от стаята преди нея и тръгна надолу по коридора. Бронте вървеше след него. Излязоха от сградата и пресякоха двора, в центъра, на който имаше мраморна статуя на капитан Кук. Стигнаха до една тухлена постройка с железни решетки на прозорците.

Щом влязоха в коридора, ги лъхна тежката миризма на мухъл. Макар че стаите бяха претъпкани с деца, вътре цареше гробна тишина.

Не след дълго Креншоу спря пред една олющена врата и почука силно. Мъж на средна възраст показа главата си и ги погледна безизразно през дебелите стъкла на очилата си.

— Доведете момчето на име Сами — нареди Креншоу и гласът му отекна в тишината.

Мъжът изчезна. Застанала в средата на коридора, стиснала нервно чантичката си, Бронте се опитваше да остане спокойна и да диша равномерно. Запази хладнокръвие и се дръж прилично, повтаряше си тя.

Нямаше да покаже недоволството си от ужасната обстановка, която я заобикаляше.

Вратата изскърца и се отвори.

— Здравей, Сами — поздрави тя момчето, като се мъчеше гласът и да не издаде чувствата й. В действителност момчето, което стоеше пред нея, имаше малко общо с онзи Сами, когото тя познаваше — това не беше нейният Сами, чиято коса беше вечно разрошена, а коленете — обелени. Момчето погледна към нея като бездомно кученце.

— Добър ден, госпожице Хавиланд.

Бронте погледна Креншоу.

— Мога ли да се разходя с него за малко навън, може би в двора?

След като обмени поглед с мъжа с очилата, Креншоу кимна с глава в знак на съгласие.

— Имам среща, на която трябва непременно да присъствам. Не се бавете! Най-много десет-петнадесет минути. Сам ще прибера момчето след това.

Бронте отново погледна към Сами и му подаде ръката си, облечена в ръкавица. Той я взе и я стисна със своите меки, пухкави пръстчета. После те обърнаха гръб на двамата мъже и излязоха от сградата — навън, където грееше топлото слънце.

 

 

Бронте и Сами гледаха право напред. Все още никой не проговаряше. Отидоха до средата на двора, където ги гледаше каменният образ на Кук. Тогава Бронте се обърна бавно към Сами. За момент те останаха неподвижни, също като статуята. След това Бронте захвърли настрана дамската си чанта и падна на колене, разпери ръцете си и Сами се хвърли с всичка сила в прегръдки те й.

— Отведи ме в къщи, Бронте — молеше се малкото момче.

— О, миличък, миличък мой, скоро, много скоро ще те отведа оттук.

— Мразя това място. Липсваш ми. И Пам ми липсва.

Бронте затвори очи. Сълзите, които капеха от очите на Сами, направиха мокро петно върху блузата й. Накрая тя успя да го откъсне от врата си и взе малкото му кръгло личице в ръцете си. Напразно детето се бореше да спре потока от сълзи, слабичките му рамене продължаваха да се тресат, нослето му течеше, а устните му потръпваха.

— Всеки един от нас има номер — каза Сами. — Аз съм номер четиридесет и две. Те дори не знаят имената ни. Не ни разрешават да играем. Ако говорим без разрешение, натъркват устните ни със сапун и ни оставят цял ден без храна. Аз винаги съм ужасно гладен, Бронте, защото не ни хранят достатъчно. Знаеш ли как ни наричат?

— Копелета!

Бронте изтри с ръка сълзите от бузите на момчето и каза:

— Може би аз трябва да натъркам устата им със сапун, че да видят как е. Нали?

Кафявите очи на Сами се разшириха, вълнение озари лицето му. Той се усмихна и попита нетърпеливо:

— Мога ли да гледам как ще го направиш?

— Разбира се! Дори ще ми помагаш.

— Иха! — потърка доволно ръцете си Сами и отново заприлича на предишния палавник. Той подскочи радостно и я възнагради с усмивка.

Бронте взе ръцете му в своите, изчака го да се поуспокои и се изправи. Сами я погледна и попита:

— Сама ли дойде в Сидней?

— Да. Реших, че е най-добре Пам да си остане в къщи.

— Мислех, че може би господин Тримейн също е дошъл с теб.

— О… — вдигна чантата си тя и я изтърси от прахта. — Не.

Главата на Сами клюмна и той умърлушен напъха ръце в джобовете си.

— Но господин Тримейн ти изпраща много целувки — каза му Бронте.

Момчето все още гледаше върховете на обувките си. Той изглеждаше толкава нещастен, че Бронте се почувства неудобно.

— Кога за последен път напусна това отвратително място? — попита тя.

Той сви рамене.

Бронте прехапа долната си устна и погледна към далечната, обрасла с пълзящи растения порта от ковано желязо, която се гушеше между двете здания. После се обърна към момчето и каза нежно:

— Дай ми ръката си Сами Нюман и ми обещай, че ще се държиш като послушно момче.

Когато стигна до кея, Сами издърпа стегнатата колосана яка над тежкото си вълнено палто и я захвърли на пристана, така че Бронте трябваше да изтича, за да я хване, преди поривистият морски вятър да я отнесе в ширналото се пред тях море. После се втурна надолу по дъсчения вълнолом, подскачайки като заек с разтворени ръце и изплаши ято гладни чайки, които бяха на кацали в редица по перилата и чакаха минаващите хамали и моряци да им подхвърлят нещо.

— Сами! — Извика тя след него, въпреки че съзнаваше, че колкото и да го вика, той няма да я послуша.

Намръщена, Бронте се обърна и погледна назад към пътя, по който бяха дошли. Всеки момент очакваше да види Пайлът Креншоу и неговия безчувствен помощник с безизразно като на мъртвец лице, да тичат след тях. Но Сами не желаеше да се върне в ужасния си малък затвор сега, след като отново бе почувствал слънце го да сгрява бледото му лице.

Бронте хвана чантичката си с две ръце, пое си дълбоко въздух, изправи рамене и бавно последва непокорното момче. И тогава видя извисяващите се като пилони мачти „Сириус“ — кораба на нейния кръстник.

С викове и крясъци Сами се обърна и затича към нея, прескачайки въжета и мрежи. Щом я наближи, се хвърли в ръцете й. Малкото му телце беше изпотено, очите му блестяха от възбуда, радост и щастие. Бронте коленичи и погали рошавата му коса, после щипна покритото му с лунички носле.

Задъхан, като бършеше потта от челото си, Сами каза:

— Имам една идея. Да се промъкнем крадешком на борда на някой от тези кораби и да избягаме. Но първо ще си отидем у дома, във фермата, и ще вземем Пам. Не мога да оставя сестра си. Знаеш, че съм отговорен за нея.

— Разбира се — пошепна Бронте. — Никъде няма да заминем без Пам.

— И без господин Тримейн.

Бронте седна на пети и се опита да изглежда непреклонна и твърда.

— Невъзможно е. Господин Тримейн е затворник…

— Но ние ще заминем далеч. Не разбираш ли, Бронте? Ще отидем някъде, където няма затвори и той няма да бъде повече затворник. Като се махнем оттук, всички ще бъдем свободни.

Сами посочи с ръка към издигащите се синьо-зелени вълни, които браздяха морската повърхност чак до хоризонта. Внезапно очите му се напълниха със сълзи.

— Моля те — пошепна той. Пред нея отново стоеше малкото изгубено и изплашено момче.

Сърцето на Бронте се сви от болка. Тя обви нежно раменете му с ръка и опита да се усмихне бодро:

— Съгласих се да се омъжа за господин Елисън, Сами.

Сами не помръдна, но светлокафявите му вежди се свъсиха в гримаса.

— Не — пошепна той.

— Говорих вече с господин Креншоу…

— Аз не го харесвам.

— … и той ме увери…

— И той не ме харесва. Нито пък Пам. Той не обича деца, Бронте.

— Щом се омъжа, веднага ще започна да правя постъпки за осиновяването ви.

— Не — Извика Сами и се дръпна назад. Насреща й се изправи един малък мъж, воин, стиснал ръцете си в юмруци, а морският вятър развяваше косата му. — Аз ще избягам. Точно така. Ще избягам! Няма да живея с никого и…

— Чуй ме — протегна ръката си към него тя, но Сами се дръпна. — Моля те, не прави нещата по-трудни, отколкото са станали вече за мен.

Сами избърса носа си в ръкава на ризата си. Ядът му лека-полека започна да се изпарява.

— Аз те обичам — каза нежно Бронте. — Единственото нещо, което искам, е да видя теб и сестра ти щастливи.

— Ние няма да бъдем щастливи с Артър. Знаеш ли, че съм тук заради него.

Бронте недоумяващо свъси вежди.

— Какво искаш да кажеш, Сами?

— Тези хора, които бяха пристигнали и казаха, че искат да ме осиновят. Те фактически изобщо не се интересуват от мен. Просто правят услуга на Артър.

Бронте взе лицето му в ръцете си и го погледна в очи те.

— Искаш да кажеш, че съпрузите, които искат да те осиновят, са приятели на господин Елисън? Това ли се опитваш да ми обясниш, Сами?

Сами кимна с глава и кичур червеникава коса падна на челото му.

— Чух ги, когато се караха — мъжът и жената. Жената каза на съпруга си, че просто трябва да си измият ръцете, но мъжът й отговори, че е обещал на Артър да направи необходимото, за да му помогне.

Бронте седна на пети и постави ръце на коленете си. Внезапен порив на вятъра, който донесе мирис на риба, огъна периферията на шапката й.

— Сигурно не си разбрал правилно — каза накрая тя. — Идеята беше на Артър. Той каза, че трябва да побързаме с женитбата, за да можем да спрем навреме процедурата по осиновяването ти, започната от онези хора.

Но когато погледна към момчето, тя разбра, че то е казало истината.

Погледът й се отмести от момчето към кораба, който се поклащаше навътре в залива. Очите на Сами бяха все още изпълнени с надежда и гледаха умолително, когато той впери поглед в морето с нямата молитва да избяга… за едно по-добро бъдеще за себе си, за нея, за Брендън…

За нея и Сами нямаше никаква надежда да избягат от това място…

За Брендън обаче…

Бронте влезе в конюшнята и отиде при Сидъкшън, като се стараеше да върви възможно най-тихо. Кобилата пое от дланта й бучката захар, която тя й предложи. Бронте огледа тъмното помещение. Слава Богу, никой не я видя, когато се измъкна от къщата и влезе в конюшнята. Щеше да оседлае бързо Сидъкшън и с малко повече късмет щеше да стигне до пристанището, къде то малко преди полунощ „Сириус“ беше хвърлил котва. Щеше да обсъди своя план с капитан Дилмън и щеше да се върне вкъщи, преди да се е съмнало.

Разбира се, тя знаеше как да стигне дотам. Нямаше да върви по пътя, тъй като той постоянно беше под наблюдение. Имаше една пътека, която се виеше покрай реката, после минаваше покрай фермата на лорд Фиш и свършваше близо до пристанището. Повечето хора отбягваха това място, защото го намираха за твърде опасно, тъй като се минаваше през тресавища, плаващи пясъци и през древни кариери на аборигените, изкопани стотици години, преди белите заселници да нахлуят в тези земи.

Но преди да посегне и да откачи юздите на кобилата, чу един глас зад нея да казва:

— Ако ми бяхте казала, с радост щях да оседлая коня ви, госпожице Хавиланд.

Бронте подскочи и се обърна в посоката, от която идваше гласът. Роси Родейл стоеше в мрака и я гледаше.

— Господин Родейл… Нямате представа колко много ме изплашихте.

Роси Родейл пристъпи към нея, взе оглавника от ръката й и го надяна на главата на коня. После, без да поглежда към Бронте, каза:

— Тази седмица ми е възложено да се занимавам с конюшнята. Много ми харесва работата тук — конете ви са много хубави, мадам. По-хубави коне от тях не съм виждал никъде. Добре се грижите за тях… Ето, готово. Сега, ако почакате само минута, ще оседлая и моя кон…

— Вашият кон? — попита удивена Бронте:

Той я погледна. На лунната светлина, която нахлуваше през вратата, лицето му изглеждаше като на призрак.

— Аха — отговори той. — Няма да ви позволя да яздите по тези места без придружител. Няма да имам мира, ако ви се случи нещо лошо.

— Но…

— Никакво „но“, госпожице Хавиланд. Чувствам се отговорен за вас. Това е. Не знам с кого имате среща, нито пък знам причината, поради която сте се осмелила да излезете сама посред нощ. Това не е моя работа, но като човек, който цени вниманието, което сте засвидетелствала към мен винаги, можете да бъдете сигурна, че тайната ви ще бъде запазена. Не съм кой знае какво, мадам, но съм честен човек. А сега, елате тук и аз ще ви помогна да се качите на седлото.

 

 

Капитан Дилмън беше висок, слаб мъж, чието лице беше сбръчкано като печена ябълка от прекараните години в открито море. Когато видя Бронте, застанала на слабо осветената палуба на „Сириус“, той я изгледа слисан, без да вярва на очите си. На Бронте й се стори, че за последните шест месеца, откогато не го беше виждала, кръстникът й се беше състарил поне с десет години.

— Скъпа моя Бронте, каква приятна изненада, стига да не беше толкова неочаквана. Мили Боже, да не би да се е случило нещо с баща ти?

Бронте отрече с мълчаливо поклащане на главата. Чувстваше се ужасно неловко и беше притеснена. Много нерва, тя се опита да събере кураж и погледна нагоре към високата мачта със спуснати платна, които леко трептяха при всеки порив на нощния вятър.

— Баща ми е добре.

— Тогава какво те накара да дойдеш в Сидней сама посред нощ?

— Дойдох, за да ви помоля за една услуга. Разбирам, че това, което искам от вас, е доста необичайно и дори рисковано, но се надявам, че ще ме изслушате, преди да вземете своето решение.

Капитан Дилмън кимна бавно с глава, без да сваля погледа си от лицето й.

— Работата ми изглежда сериозна — каза той.

— Какво ще си помислите, ако ви кажа, че познавам човек, който иска да напусне Нов Южен Уелс на борда на вашия кораб?

— Твой приятел?

Бронте кимна с глава.

Тя хапеше нервно долната си устна и гледаше напрегнато към тъмния кей, където един пиян моряк залиташе и се препъваше в купищата разпилени щайги.

— Какво ще кажете, като разберете, че този мой приятел е затворник?

Мълчание.

Бронте погледна кръстника си. Тъмните му очи я гледаха остро и проницателно.

— Скъпа моя Бронте — каза той, — нима ми предлагаш да помогна на един затворник да избяга…

— Разбирам, че това, за което ви моля, е незаконно.

— Така е.

— Но положението е доста заплетено, тъй като е за месена жена, която е безнадеждно влюбена в него. Една млада, свободна жена…

— Твоя приятелка?

— Да… Тя се заплете твърде много с него, а той… не заслужава да прекара живота си тук. Той е добър и свестен мъж, който за съжаление е сгрешил, но заслужава да му се даде шанс да промени живота си.

— Разбирам.

Известно време Дилмън остана мълчалив, загледан в пристанището. После погледна към Бронте.

— Защо мислиш, че аз мога да реша този проблем?

— Няма друг, към когото бих могла да се обърна. На кой друг бих могла да се доверя?

— Разбираш ли, че ако ме хванат…

— Мога да уредя всичко. Имам готов план за действие — снижи гласа си тя и погледна кръстника си право в очите. — Мога да го кача на някоя от гемиите, а след това по течението на реката ще стигне до кораба.

— Гемии?

— Да, гемии. Същите, с които пренасяте алкохол и цигари за баща ми.

Той се усмихна.

— Не знаех, че баща ти е споделил това с теб, скъпа моя.

— Разбира се, че не ми е казал нищо по този въпрос. Аз го разбрах сама и то преди много години.

— Ясно.

— Така че, ето го моят план. Когато хората ви доставят следващата пратка алкохол…

— Ти ще доведеш приятеля си там и ще го качиш на гемията, която ще го докара до моя кораб, без да минава през митническата проверка. Гениално замислен план, Бронте. Имала си много проницателен ум. Ще имаш ли нещо против да ми кажеш името на приятеля си?

— Предпочитам да не ви го казвам. Поне засега.

— Знаеш ли, че ако открият това, в което евентуално ще се забъркам, ще загубя много повече от мястото, което имам в Източноиндийската параходна компания?

— Съзнавам го, сър. Ако смятате, че се излагате на прекалено голям риск, аз ще кажа на приятеля си…

— Казваш, че е затворник? — каза той повече на себе си, отколкото на Бронте. — Е, добре — обърна се вече към нея той, — знаеш, че ти и баща ти сте нещо твърде специално, твърде скъпо за мен, Бронте. Още от дните, когато следвахме в университета, той ми беше като роден брат. Когато се ожени за майка ти, аз бях до него. Станах техен кум. Ако си спомняш добре, именно моят кораб доведе и трима ви в Нов Южен Уелс.

— Спомням си — отговори с усмивка тя.

— Често съм казвал на баща ти, че бих направил всичко, за да му помогна в случай на нужда.

— Наистина сте истински приятел на баща ми, сър.

— А ето, че сега ти ме караш да измамя баща ти, Бронте.

Тя се намръщи.

— Какво ще стане, ако планът ти се провали и приятелят ти бъде разкрит? Мислила ли си за това, скъпа моя? Знаеш какво е наказанието при опит за бягство.

— Остров Норфолк.

— Да, остров Норфолк — разположен на хиляди ми ли навътре в Тихия океан. Един недостъпен остров, на който си дават среща всички ветрове. Остров, пълен с плъхове, а водите му гъмжат от акули. Би ли желала приятелят ти да попадне там — което е напълно възможно — ако планът ти се провали? Отговори ми, Бронте?

— Вярвам, че вие ще внимавате въпросният господин да не бъде разкрит, сър. Мисля, че ще ми направите тази услуга.

— Разбирам — усмихна се капитан Дилмън. — Добре, Бронте, ще видя какво мога да направя.

Брендън направи своето малко пътешествие, което не правеше за първи път, откакто беше научил за тунела. Но това беше първата нощ, в която забеляза нещо по-особено.

Той видя как кобилата на Бронте спря пред тъмната конюшня и тя скочи пъргаво от гърба й. Развиделяваше се и на сивкавата светлина той можа да види, че тя е уморена и изтощена. Дрехите й бяха изцапани с кал.

Брендън остана неподвижен на мястото си. Не я извика. Само стоеше и чакаше. И гледаше. Явно отново беше сгрешил и пак по отношение на тази жена.

Преди няколко часа бе видял Бронте да излиза от конюшнята, яхнала коня си, а до нея яздеше Роси Родейл.

Сега тя се върна, но беше сама.