Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Once a Hero, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от неизвестен език
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
Издание:
Катрин Сътклиф. Мой капитане
ИК „Бард“, София
История
- — Добавяне
Глава 2
Какъвто е външният ни вид, такива са чувствата ни, такива са действията ни, това всъщност сме самите ние.
Всяка година Бронте празнуваше рождения си ден по един и същи начин. Вечеряха двамата с баща си — тържество, достойно за кралица, на което се поднасяха любимите ястия на Бронте: супа и крокети от момици. А накрая празненството се увенчаваше с огромна, украсена с направени от бадемов марципан цветя, торта. След вечеря взимаха обучените за лов коне и яздеха съвсем сами надолу по реката. Нагазваха в буйните води, които миеха брега, и се прибираха вкъщи чак след свечеряване. Накрая тържеството приключваше с фойерверки, донесени с кораб чак от Китай специално за случая, които баща й лично изстрелваше.
Тази година обаче беше различно.
Товарният кораб от Индия не беше пристигнал предната седмица, както се предвиждаше, така че Бронте трябваше да се задоволи с печен еленски бут и мляко с ориз.
Чувстваше се толкова разочарована, че изпитваше необходимост от компания на масата. Вечерята беше сервирана повече от час в трапезарията с високия таван. Масата беше покрита с тежка бяла покривка, украсена с бръшлян с вплетени в него цветя и папрат. Сред зеленината бяха разхвърляни статии от вестници, отнасящи се до Брендън Тримейн, които тя беше извадила от своя албум. Бронте с неохота опита супата. Въпреки че над масата, закачено на тавана, леко се люлееше голямо платненото ветрило, то не успяваше да разхлади горещия въздух. Не беше в стила на баща й да закъснява. Винаги, независимо от стечението на обстоятелствата, Уилям Хавиланд неизменно празнуваше рождения ден на единствената си дъщеря заедно с нея.
Днес беше нейният двадесет и седми рожден ден.
Какъв ужасен рожден ден беше това!
На двадесет и седем години и неомъжена!
Обикновено, мисълта, че щеше да остане стара мома, не я тревожеше. Разбира се, никой от мъжете, които се бяха тълпели пред прага на къщата й с намерението да я ухажват, не я бе изкусил.
В края на краищата тя продължаваше да води пълноценен живот. Да ръководи домакинството на баща си за нея беше удоволствие. А да спори по проблемите на затвора беше истинско предизвикателство, което я стимулираше. Дните, прекарани в кроежи на планове за училището и сиропиталището, бяха възнаградени.
Тази вечер обаче в тези мисли не я занимаваха.
Без да разсъждава върху това, в най-съкровените и най-лични дълбини на съзнанието си, тя си представяше — както беше правила от толкова много години насам — че е ухажвана от своя герой, Брендън Тримейн.
Погледът й се местеше върху пръснатите изрезки на Таймс, в които подробно се описваха геройствата на младия, красив капитан. Тя се опита да си спомни дали досега — с изключение на нощта, когато майка й умря — е изживявала такъв съсипващ шок. Капитан Брендън Тримейн не беше герой. Не беше по-добър от останалите престъпници в Австралия.
Убийство и измяна.
Две от най-ужасните деяния, които един човек може да извърши. Какви ли са били съображенията на съдиите, за да вземат решение да го изпратят в Австралия? По дяволите! Та той заслужаваше да бъде екзекутиран.
Бронте стана от стола си и излезе от трапезарията. Не я свърташе на едно място. Нервно започна да се разхожда из просторната къща. Опитваше се да открие нещо, което да я отвлече мислите й от Брендън Тримейн и да я разсее. Нещо, което да й върне увереността, че светът, който си беше изградила, все още има смисъл.
Нощните сенки се стелеха върху незастлания под и пълзяха в мрака, който нахлуваше през отворените жалузи на прозорците.
О, Боже, разочарованието й беше прекалено силно, да може с лека ръка да го преодолее!
Човекът, който служеше за пример, който бе въплъщение на честност, правдивост, смелост и лоялност към кралицата и отечеството, се беше оказал хладнокръвен убиец.
От герой Брендън Тримейн се превърна в срутен кумир.
Изпита желание да ревне с глас.
Когато Уилям Хавиланд, чието огорчение беше изписано върху лицето му, вдигна поглед към чинията от китайски порцелан в ръцете на дъщеря си, часовникът в коридора удари десет пъти. Бронте носеше тортата за рождения си ден, с една-единствена запалена свещичка — тънка и леко изкривена.
— Ей Богу, аз те огорчих — промърмори той. — Но имаше проблеми със затворниците. Да се окаже такъв мерзавец. Направо безумен. Трябва да опита камшика. Не възразяваш, нали? Ще ми простиш ли, тиквичке?
Очевидно той се опитваше да я спечели. Но това, че я наричаше „тиквичке“, нямаше да му помогне. Докато беше малко дундесто момиченце, не я беше грижа за този гален прякор. Но вече млада жена — е, на определени места „подплънките й“ се бяха запазили естествено — тя намираше това гальовно обръщение не съвсем подходящо.
— Искаш да ти простя, че закъсня и рожденият ми ден изцяло се провали? Проблемът не се свежда до това. Има важни делови работи, които трябва да обсъдим.
— Ето това вече е моето момиче! На първо място — работата! Дявол да го вземе, крушата не пада далеч от дървото.
— Не се опитвай да изместваш темата.
Уилям взе запалената цигара от пепелника с форма на кенгуру, поднесе я към устните си и силно дръпна. После изпусна тютюневия дим, който като облак за миг забули красивото му лице. Беше сменил работния си костюм със смарагдовозелен смокинг от естествена коприна. Дори в домашна обстановка, отдаден на почивка или развлечение, той излъчваше покоряваща властност, която респектираше и слагаше всеки на мястото му. Това всъщност беше една от причините лично кралицата на Англия да възложи на бащата на Бронте отговорността за затвора в Нов Южен Уелс.
Той търпеливо изчака дъщеря си да продължи.
— Искам да обсъдим положението на един известен затворник… — започна тя.
— Тримейн — прекъсна я той.
Бронте си пое бързо въздух и бавно издиша. После се опита да се усмихне.
— Защо не бях информирана за неговото положение, татко?
— Знаех, че ще се разстроиш. И виждам, че си. Исках да говоря с теб по този въпрос, преди да го доведем тук, но в затвора възникнаха безброй проблеми, с които незабавно трябваше да се поема, че… — Уилям въздъхна поогледа замислено гостната стая. — Това наистина беше грешка от моя страна, тиквичке, но аз се надявам, че ще ми простиш.
— Само преди две вечери ние седяхме в същата тази стая и обсъждахме успеха на неговата акция в Делхи миналата година. Гадаехме в какво ли смело приключение ще се впусне следващия път… И най-неочаквано се сблъсквам с нещо неподозирано — че героят всъщност е изменник и че от три месеца е в затвора, окован в белезници.
— Той не беше осъден за измяна, тиквичке.
Тя взе една чаша, напълни я с портвайн и я постави рязко пред баща си. После гневно тръсна глава и се наведе към него с присвити очи.
— Можеш ли да си представиш, че същия мъж, за когото ние с теб говорехме преди с такова обожание, е паднал толкова ниско, че е могъл да стане предател? Измяна, татко!
— Не е доказано — напомни й той.
— Някога ние седяхме ей — там, в оранжерията, и четяхме на глас статиите от вестниците, в които описваха неговия героизъм. Вечер лежах в леглото и си го представях като храбър рицар, който кръстосва бурните морета и води битки в името на Бога и кралица Виктория.
Уилям си взе парче торта. Опита го, после доволно изсумтя и поклати одобрително глава.
— Смятам, че го погуби изключителната му самонадеяност — каза той.
Как е възможно с такава лекота да се отнасяш към тази… катастрофа, татко? Един от най-големите герои на нашето време в последна сметка се оказва презрян предател. И е изпратен на остров Норфък, заедно с всички тези прокълнати и обречени престъпници. А ти решаваш нещо, което е повече от неразумно — заповядваш да го доведат във фермата на Хавиланд! Татко, боя се, че оглупяваш.
Останал седнал на стола, Уилям изпъна рамене и повдигна черните си вежди.
— Значи мислиш, че съм изкуфял! За Бога, момиче, аз съм само на четиридесет и девет години. И съдя всеки човек, стъпил на този остров, по делата му, без да обръщам внимание на празните приказки, които се говорят по негов адрес. Така че дори тук да пристигне Атила, преди да предприема каквото и да било, аз най-напред ще се опитам да опозная човека и нрава му.
— Бих предпочела да съжителствам с Атила, отколкото с един предател.
Уилям бавно се надигна от стола си и каза:
— Никой не те принуждава да съжителстваш с Тримейн, скъпа моя, а само да се отнасяш към него така, както се отнасяш с всички мъже, които работят и живеят в тази ферма. Намислил съм да го пратя в конюшнята. Може да се окаже подходящ за работа с конете.
— Няма да го допусна да припари до моите коне! — възпротиви се разпалено тя. — Той не го заслужава!
Уилям се изкашля.
— Както ти казах, той трябва да бъде третиран като всеки друг мъж, който работи в тази ферма.
Бронте също се изправи — толкова бавно, сякаш поне още сто години се бяха прибавили към нейните двадесет и седем. Изпитаното разочарование тежеше като воденичен камък в гърдите й.
— Но той не е като другите мъже, татко. Половината от живота си прекарах в Нов Южен Уелс. Единствената ми връзка с Англия, с моя истински дом, който напуснах като дете, бяха малкото ценни предмети, които взехме със себе си и случайните дреболийки, купени от търговците в Сидней. През последните седемнадесет години животът ми се съсредоточаваше върху мига, когато пристигаха кораби от дома. Аз се потапях в новините и мечтаех за деня, в който ще се кача на борда на един от тези кораби и той ще ме върне обратно вкъщи. В същото време единствените англичани, сред които живеех — и мъже, и жени — бяха морално деградирали човешки същества.
Разтреперана, тя дълбоко си пое въздух, после продължи:
— Но винаги ме е крепяла вярата, че на този свят съществува и човек, който е неподкупен и непокварен — истински герой — каза рязко тя, но добави с по-нежен глас: — С изключение на теб, той беше… моята единствена надежда. Считах, че храбростта, смелостта и благородството още съществуват някъде. Сега разбрах, че той не е нищо повече от…
— От един мъж, Бронте. Нито повече, нито по-малко.
Почукване на вратата прекъсна разговора им.
— Какво има? — Извика Уилям.
Преди да отговори, Мърей Грант — як шотландец, работил доста години, за да спечели доверието на семейство Хавиланд — нервно погледна първо Бронте, после баща й.
— Сър, пристигна господин Елисън — съобщи той с грубия си шотландски изговор.
Бронте изстена и отправи обвиняващ поглед в баща си. В същото време Артър избута с лакът Мърей и влезе в стаята, поклони се превзето към Бронте и протегна към нея красиво опакован подарък, придружен с ослепителна усмивка.
— Най-щастливият от рождените ти дни, моя скъпа Бронте. Вярвам, че тази вечер си в по-добро разположение на духа?
— Не особено — отвърна му тя не особено любезно, докато оглеждаше обемистия пакет, който държеше в ръцете си.
— Хайде, отвори го — окуражи я той.
Бронте въздъхна примирена, седна на стола. Бавно развърза сатенената панделка и махна фината синя обвивка. Когато видя подаръка, тя го остави в скута си и се насили да вдигне очи към Артър и да срещне погледа му. Леко се изкашля и се обърна към баща си.
— Колко… Още едно яйце от ему, татко.
— Виж ти — каза неангажирано Уилям и изпусна кълбо дим от цигарата си.
В един миг и тримата погледнаха към петте яйца, на редени в центъра на масата, заедно с фигурката на кенгуру, издялана от акациево дърво, заобиколено от палми и пера на какаду.
— Ще изглежда по-различно при другите яйца, които вече си ми подарил — успя да каже Бронте.
— Знам колко много ги харесваш — Артър преливаше от доволство.
Бронте подаде подаръка на Мърей.
— Сложи го на масата в трапезарията.
Тъмните очи на Мърей едва не изскочиха. Той по гледна към Уилям, който се зае да гаси цигарата си в големия глинен пепелник. Бронте се усмихна.
— Вече се отегчихме от онзи стар порцеланов супник, който заема толкова много място на масата, нали татко?
— Онзи супник беше на майка ми — отговори той през зъби.
Бронте оправи бродираната покривка и излезе от стаята. През последните пет години баща й канеше Артър Елисън да участва в лова по случай рождения й ден. Той смяташе, че всички мъже притежават и своите достойнства — и беше сигурен, че след време Бронте ще забележи добрите страни на Артър и подобаващо ще ги оцени.
Тя излезе на верандата и дълго време остана загледана към хамбарите и ливадата пред конюшнята, зад която в далечината блещукаха светлинките на бараките, в които живееха работниците.
Може би стана по-добре, че Артър ги прекъсна. Тя беше на път загуби контрол над чувствата си, а това не биваше да се случва. Обикновено съумяваше да се владее, а сега се оказа на косъм да разкрие безумните и идиотски мечти, с които беше запълвала дългите си самотни нощи.
Тя затвори очи и обърна лицето си към топлия южен вятър, който си леко разклащаше камбаните, окачени зад нея. Усети как отчаянието изпълва цялото й същество и се запита с какви ли нови мечтания да запълни пустотата на самотните часове, които й предстояха.
Зад ъгъла на къщата се появи Янг Чо. Някога той бе работил в развъдник за зайци в едно имение в Далечния Изток и сега изпитваше огромно удоволствие да се грижи за отглеждането на малките в зайчарника на Бронте. Сплетената му на опашка коса висеше като копринено въже на гърба му. Щом видя Бронте, облегната на колоната на верандата, той спря в подножието на стълбището.
— Извинете, госпожице Бронте, не сте тъжна на рождения си ден, нали? Янг казва, че скоро всичко ще се оправи. Не трябва да се тревожите. Нищо не може да бъде толкова лошо, колкото изглежда на пръв поглед — каза той й я заслепи с усмивката си. — Побързайте! Янг ще направи голям гърмеж за вас, да? Ще накара госпожичката отново да се усмихва. Побързайте! Бум! Бум!
Въпреки угнетеното си настроение Бронте се усмихна и бавно се спусна по стълбите. После се оживи и забърза след Янг, повдигнала леко полите си, за да не й пречат. Това беше също ритуал при честване на рождения й ден — още от времето, когато баща й разреши да гледа фойерверките — и тя нямаше търпение да се потопи в пръските светлина, цветове и звуци. Тази нощ беше нейната нощ — нощта, в която отново щеше да бъде седемгодишното момиченце, изпълнено с очакването да стане свидетел на смайващия и възбуждащ спектакъл от багри и светлини на фойерверките.
Бронте не смееше да признае дори пред себе си, че сега, на двадесет и седмия си рожден ден, тя е убедена, че ще си остане стара мома, че последната й илюзия за дръзкия герой авантюрист, за рицаря в блестящи доспехи, най-неочаквано беше изчезнала. Това беше нейният рожден ден и тя щеше да го прекара така, сякаш животът й предлагаше всичко, за което сърцето й някога беше копняло, каза си Бронте, когато първите гърмежи изтрещяха в нощното небе и експлозиите лумнаха и се пръснаха на хиляди точици от червен и син огън. Последва още един гърмеж, след това още един. Бум! Бум! — и над тучните пасища се извиха и затанцуваха огнени ленти. Всеки път тя чувстваше, че този нощен миг й принадлежи, че се изолира от останалия свят, но самотата не я плашеше, а я изпълваше с възторг, с усещането за свобода.
Фойерверките продължаваха да се пръскат в небето, превръщаха нощта в ден и изпълваха Бронте с дива възбуда. С отметната назад глава и вдигнато към небето лице, тя се отпусна върху моравата, а черната й коса се разстла като виеща се мастиленочерна река.
Мигът беше прекрасен и неповторим. И тя си помисли, че не е възможно това да се случва в действителност, че сигурно спи и сънува вълшебен сън.
И все пак красотата беше толкова земна. Легнала по гръб, тя гледаше тъмното, прорязвано от огньове небе, върху което багрите меняха рисунъка си като в калейдоскоп, а мислите й шеметно препускаха. Бронте затвори очи.
Краят наближаваше. Можеше да го почувства. Ритъмът на гърмежите стана по-интензивен.
Бронте отвори очи и отново погледна. Въпреки че шумната пукотевицата не спираше, тя не видя обагреното в разноцветни пръски небе, а само тъмнина. И в същия миг осъзна, че над нея се е надвесила фигурата на мъж. Напрегна очи, за да различи чертите на лицето му и усети как сърцето й се преобръща. О, да, сигурно сънува!
— Изненадата си я бива, нали? — каза Тримейн и тя видя как върху лицето му плъзва усмивка.
— О-о! — промълвиха устните й.
Брендън Тримейн се загледа в жълтите, сини и червени искри, които се отразяваха в тъмните очи на дъщерята на губернатора. Къде се бяха дянали надутата официалност и благоприличието на желязната девица, с които се сблъска онзи следобед? Тази попрехвърлила първа младост девственица, с разбъркани коси и апетитно тяло дори и при бегъл поглед беше дяволски съблазнителна гледка.
Докато наблюдаваше това дивно, красиво създание, излегнало се на ливадата, той си помисли, че тя му напомня на циганка с огнени очи, с омотана около красиво формените, дълги и стройни крака пола, с вдигнати над главата ръце и заплетени в косата пръсти, с бледа и нежна като крем кожа. Устните й бяха леко разтворени, а очите й излъчваха страст за живот. Той не можеше да откъсне очи от нея. И сякаш душата му се докосна до сродна душа. Осмели се да пристъпи по-близо до нея.
— Капитане?! — прошепна Бронте.
— Отново на вашите услуги.
После изненадата й като че ли се стопи.
Очите й се затвориха и тя се усмихна. Многоцветен букет с гръм разцъфтя над главите им и заревото ги заля с порой от ярка светлина.
— Капитан Брендън Тримейн на моите услуги? Това е сън.
— Не е сън — отговори той и се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава. След това коленичи на едното си коляно до нея. Тя ухаеше на лавандула и сочна трева. Беше изминало много време от последния път, когато бе толкова близо до жена, а Бронте Хавиланд беше една адски красива жена.
— Не е ли вълшебно? Фойерверките… Огънят — червено и златно — като дихание на дракон. Сякаш сме попаднали в някоя героична легенда — този път усмивката й не беше толкова трептяща, когато прошепна, в думите й се долови сянка на горчивина. — Да не би да сте дошъл в съня ми, за да убиете драконите, сър?
— Покажете ми вашите дракони и може би аз ще се размисля по въпроса.
Тя седна, изправи раменете си и обърна лице към него. Изглеждаше толкова крехка. Ветрецът си играеше с хубавата й черна коса, а гаснещите отблясъци в небето озариха сочните й устни. Остана мълчалива.
Той пък не беше способен да проговори. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това колко е красива тя. Сякаш тази жена го омагьосваше, всичко в нея неудържимо го привличаше, не, съблазняваше го и го изкушаваше толкова непреодолимо, че той се почувства като престъпник.
— Тази вечер ставам на двадесет и седем години — каза му тя. Сладкият й топъл дъх докосна бузата му, толкова близо до него беше тя. — За всички жени това е истински празник. Те организират пищни тържества или балове. Организират лов или сафари… И на тези празници присъстват десетки техни приятели, затрупват рожденичката с подаръци… А къде са приятелите за моя рожден ден, ви питам аз?
— Ами ето ме — усмихна се той. — Макар че, боя се, идвам с празни ръце, милейди. Не мога да ви поднеса нищо друго, освен една покана за танц.
Тя го погледна малко подозрително.
— Но тук няма музика.
— Има — музиката на вятъра. На фойерверките. На звездите. Представете си, че сте в Англия и сте заобиколена от приятели.
Той протегна ръка, за да й помогне да стане.
После леко се поклони.
Тя за миг се поколеба, след това направи реверанс.
Той плъзна ръката си около тънкия й кръст и усети нейната напрегнатост. Чу как дъхът й секна, а тялото й с трепет се огъна в прегръдката му — като нежен лист, отронен от вятъра. После бавно, бавно започна да се отпуска.
В началото стъпките й бяха тромави и непохватни, но след малко гъвкавото й тяло с грация откликна на движенията му, докато накрая двамата плавно се завъртяха, а многоцветните светлини лумваха над главите им и се устремяваха към земята като водни пръски.
Малко по малко стъпките им станаха по-бавни и те се взряха в нощното небе. Той чу въздишката й.
Някога виждал ли сте нещо толкова прекрасно?
— Не и до тази сутрин.
— Тази сутрин? — гласът й издаде смущението на Бронте.
— Когато ви видях в затвора.
В същия миг ефирността и вълшебството, изписани върху лицето й, изчезнаха. Като човек, който внезапно е излязъл от транс, тя го изгледа дълго и строго. Чертите и изразяваха противоречивите й чувства.
Въображаемият й свят се разпадна бързо и сега тя разтреперена стоеше срещу него.
Затворът!
Току-що беше танцувала с един затворник. Беше го докосвала. Беше се смяла с него. Беше забравила всичко.
Забравила, че това е капитан Брендън Тримейн — човекът, бил някога прославен герой.
Тя отстъпи крачка назад и затвори очи. Рязко се отърси от завладялата я слабост и гневно извика на пазачите.
Когато пазачите помъкнаха Брендън към така наречената „потилня“ — тясно като килия помещение, в което наказваха провинилите се работници — в нощното небе се носеше единствено парливата миризма на изгорял барут. Те го блъснаха върху каменния под. После вратата зад него се затръшна и ключът се превъртя в бравата.
Той остана да лежи в мрака, вперил поглед в малкия отвор с решетка на вратата, загледан в мрачните сиви облаци от изгорял барут, които скриваха звездите. Чу единият от пазачите да казва:
— Това тук ще му се отрази добре, лейди Хавиланд. Моля да ни простите, мадам. Това няма да се повтори. Има ли още нещо?
— Не. Нищо повече — чу той студения й отговор, а после настъпи тишина.
В малката килия миришеше отвратително. Брендън пое въздух през стиснатите си зъби и си помисли, че трябва да каже на тази госпожица Фурия, че гостоприемството й няма равно на себе си. Тя, без съмнение, щеше да изправи рамене и да заяви, че изменниците на нейното отечество заслужават нещо много по-лошо…
Но май най-добре ще бъде да не се забърква повече. Явно красивата, но без съмнение с противен характер госпожичка, освен горещ темперамент притежаваше и още нещо. За миг тя се бе държала като съблазнителка. В невероятните й очи бе горял огънят на желанието и копнежа — очи, които безспорно бяха толкова красиви, че го омагьосаха и помрачиха здравия му разум… Докато в следващия миг бе извикала омразните пазачи, които се нахвърлиха върху него.
Добре поне, че бяха свалили тежките вериги от краката му, когато преди три месеца пристигна тук от затвора в Нов Южен Уелс. Другите затворници постоянно говореха за работната програма на Хавиланд и за желанието си да бъдат включени в нея. Но на практика трябваше да чакат най-малко две години за подобна възможност. И включването на негова милост в програмата само след три месеца престой в затвора едва не предизвика бунт. Тримейн огледа вонящата, катраненочерна дупка и си помисли, че с радост би сменил мястото си с всеки един от тях.
Той внимателно се изправи на крака, наведен и изгърбен, за да не удари главата си в ниския таван, и погледна през прозорчето. Видя Бронте Хавиланд, която стоеше наблизо. Бялата й рокля изглеждаше като бледо петно в тъмнината. Кожата й също изглеждаше бяла — това, което можеше да се види, разбира се. Само нежните й ръце с цвят на слонова кост, с дълги, изящни пръсти, които по-скоро би трябвало да трептят над клавишите на клавесина в родната й Англия, вместо да съхнат тук, в тази далечна страна, меко се очертаваха в тъмнината. А лицето й, което сега изглеждаше като изваяно от восък, беше съвършено очертано, заобиколено от буйна, по-черна от нощта, коса.
Беше чул това, което мъжете говореха за нея, разбира се.
Казваха, че е ексцентрична, но с добро сърце. Странна, но пряма в отношението си с мъжете, които работеха във фермата на баща й. Бяха го информирали, че във фермата нищо не може да се случи, без тя да знае. А ако не знаеше, беше невъзможно по-късно да не разбере. Разправяха шепнешком още много други работи за нея.
Но не бяха споменали, че е толкова красива. И че в тази красота има нещо трагично.
Точно така, „трагично“ беше точната дума, помисли си той, докато я наблюдаваше, застанала неподвижна като статуя в далечината, вперила поглед към него в тъмнината. Трагичното се отразяваше в очите й и онзи следобед, когато тя стоеше на платформата пред строените в редица затворници. Тя беше създадена за един по-лек живот. Уви! Тук нямаше традиция за следобеден чай на верандата. Нямаше размяна на клюки между кикотещи се приятелки. Неколкогодишното пребиваване тук, беше променило тези очи и сега в тях се четеше примирение със съдбата. И което беше още по-жалко, тя доброволно приемаше тази орисия.
Но начинът, по който се държа само преди няколко минути, беше показателен за душевното състояние, в което се намираше тя самата.
— Може би се нуждая от компания — извика високо той към белия силует в далечината и не беше изненадан, че тя не му отговори. Изкусителката, която го беше съблазнила и го бе довела до това неразумно държание, може би изобщо не съществуваше. — Винаги ли се отнасяте към новите си работници с такава топлота, лейди Хавиланд? Или тази килия е нещо специално, пред назначено само за мен? Хайде, хайде, това наистина не е необходимо. Обратното на това, което си мислите, аз нямам намерение да бягам. И нямах никакво намерение да ви прелъстявам. Исках да ви пожелая само всичко хубаво за рождения ви ден, като се има предвид, че ще работим толкова близо един до друг до края на живота си — или поне до края на моя.
Най-сетне статуята помръдна. Брендън наблюдаваше как Бронте Хавиланд тръгва бавно и грациозно към него. Тя спря само на няколко сантиметра от вратата — толкова близо, че той без усилие различи в тъмнината нежните черти на лицето й, изваяния нос и оградените й с дълги мигли тъмни очи.
Господи, устните й бяха невероятни. Сега му се искаше да ги беше целунал.
Той си помисли за дузината забележки, с които можеше да я подразни и да й се присмее, за да запали онази искра в нея, която я превръщаше в дивна нимфа, танцуваща сред потоци от ярки светлини. Но всички насмешливи помисли изчезнаха в мига, когато пръстите й се вкопчиха в ръждясалите решетки на прозореца на килията. Надигна се, втренчи широко отворените си очи в него и пошепна:
— В случай, че не сте информиран, капитан Тримейн, искам да ви уведомя, че тук съществуват известни правила, на които вие трябва да се подчинявате, докато живеете и работите извън стените на затвора. Първото правило, което трябва да съблюдавате, е никога да не напускате бараката си след вечерната проверка — което означава след залез-слънце. Второто правило, което не трябва да забравяте, е да не се опитате да сторите зло на някой свободен човек, защото незабавно ще бъдете върнат в затвора, а след това депортиран на остров Норфолк, място по-лошо и от смъртта, уверявам ви. И трето правило не допуска да общувате със свободна жена — подобно нещо е в разрез с установения ред в тази ферма — а и в цялата страна. Ако позволим на осъдената паплач да съблазнява свободните жени, то проблемите ни нямаше да имат край. Затова, ако бъдете заловен в компрометираща ситуация с някоя свободна жена, ще бъдете наказан със сто удара с камшик по гърба, а после ще бъдете депортиран…
— Не ми го казвайте. На остров Норфолк няма нищо друго, освен въоръжена до зъби охрана. Кажете ми, лейди Хавиланд, тук предвиждат ли се някакви наказания за „свободната жена“, която съблазнява някой затворник? Може би тя също трябва да се наслади на ударите на камшика? Струва ми се, че така ще бъде справедливо.
— Вие ли говорите за справедливост? Вие, който дори не заслужавате човешкото презрение, господин Тримейн. Не сте достоен дори за тази ужасна, воняща дупка, където ще останете цели три дни. Трябва да се научите да спазвате правилата и закона, господин Тримейн. И ви обещавам, че това ще стане.
Той не каза нищо, когато тя се отдръпна от решетката.
— Пожелавам престоят ви тук, сред нас, господин Тримейн, да бъде приятен — извика му тя и се загуби в мрака. Брендън блъсна вратата с юмрук и ритна ведрото. После се облегна на стената и затвори очи, заслушан в какофонията от звуци — птичи хор и жужене на насекоми — която изпълваше нощната тишина… И зачака. Беше тук, защото рискът непреодолимо го привличаше и никога не можеше да устои на изкушението да се изложи на опасност. А що се отнася до Бронте, изглежда си заслужаваше да приеме предизвикателството. Той затвори очите, а мислите му се устремиха към Бронте, изпълнени с копнеж по блестящите й очи и топлото й тяло, притиснато до неговото, докато двамата танцува ха… Опитваше се да не обръща внимание на досадните, бавно нижещи се минути.
И изведнъж…
— Добре дошъл във фермата на Хавиланд — чу той приглушен глас в тъмнината. — Видях, че се запознахте с Бронте.
— Нашата домакиня винаги ли е толкова снизходителна?
— Явно тя не те харесва.
— Това се казва красноречива преценка.
— Тя е много справедлива… Винаги, когато се подчиняваш на правилата — нейните или на баща й.
— Какви са тези правила?
— Да не лъжеш и да не крадеш. Да работиш усилено. Да не се оплакваш и да не безпокоиш другарите си затворници… В случай, че предявиш някакви претенции, тя ще им напомни, че тук не е Клубът за бели мъже в Лондон.
— Това няма как да се сбърка.
— Бронте Хавиланд е най-непредсказуемото същество от женски пол, което си срещал някога, драги ми човече. Тя няма да го признае разбира се. Не и нашата Бронте. Тя наистина се опитва да бъде образец за жените затворнички и не престава да се надява, че те ще се превъзпитат, като се учат от примера. Но тя е напълно уязвима, когато става дума за баща й, за деца или животни — особено за нейните коне и зайци — добави развеселено човекът.
— Но когато става дума за мъже и работа…
— Нека да кажем, че тя би потиснала чувствата си и ако трябва, би изпратила провинилите се в Норфолк.
Брендън се опря с рамо на вратата и скръсти ръце пред гърдите си, после се загледа в тъмнината към къщата, чиито очертания се губеха в далечината. Образът на Бронте Хавиланд, каквато я видя, озарена от фойерверките, вълнуваше мислите му. В онези красиви и знойни очи нямаше и следа от скромност или самотност, както и в сочните червени устни, които се разтвориха леко от изненада в мига, когато очите й срещнаха неговите. Ако населението на Нов Южен Уелс гледаше на Бронте Хавиланд като на някоя строга и старомодна недостъпна девица-пуританка, те изобщо не я бяха разбрали.
И както изглеждаше, тя имаше неблагоразумието също да вярва в тази глупост… Какво заблуждение!
— Ти ще ме измъкнеш от тук, разбира се — каза Брендън.
— Au contraire[1], скъпи приятелю, съжалявам, че трябва да ти го кажа. Виждаш ли, светът за госпожица Хавиланд е законът. Тя може да бъде упорита като магаре.
Брендън продължаваше да се взира в мрака.
— Трябва да признаеш — каза гласът, — че тя подразни любопитството ти.
— Колкото са по-красиви, толкова са по-опасни и вероломни.
— Смяташ Бронте за красива? Внимавай да не направиш някоя глупост. Помни, че времето е ценно. Мисли единствено за работата и не се заглеждай по хубави те млади дами.
— По дяволите, знам каква е работата ми.
— Артър Елисън не е много доволен, че си тук. Хавиланд ще трябва да му разясни някои неща — гласът се снижи почти до шепот. — Трябва да бъдеш много внимателен, капитане. Някои от хората тук ще се отнасят с подозрение към теб, а други ще ти завиждат. Докато повечето от тези затворници в Англия не са нищо друго от страхливи крадци на дребно, тук те са разбрали, че в Нов Южен Уелс оцелява онзи, който нанесе първия удар. И както всички знаем, повечето биха направили всичко, за да се измъкнат от това жалко положение. Те таят недоволство към империята. Заради това, което ти символизираш — или което си символизирал преди — може да доловиш неприязън и подозрение в държанието на всеки мъж тук към теб.
— Благодаря за подкрепата.
— Имаш ли план?
— Зависи от това, до каква степен можеш да ме посветиш в мисията си. Аз, разбира се, знам ролята си.
— Съжалявам, но трябва да призная, че има малко за казване. Наскоро изчезнаха няколко затворника. От няколко месеца корабът от Калкута не беше припарвал до пристанището. Последния път, когато „Сириус“ хвърли котва тук, четирима затворници изчезнаха през нощта преди отплаването му. Не ги откриха никъде.
— И причината да не ги открият е, че не са претърсили трюма на Сириус.
— Точно така. Искаш ли цигара, капитане?
Една ръка се протегна през решетките на прозореца и подаде на Брендън запалена цигара. Той я прие.
— Имаш ли представа как са успели да го направят?
— Реката. Няма друг начин за бягство, освен по реката. Не е достатъчно широка и дълбока за корабоплаване, но става за по-малки лодки. Сигурно са имали предварително уговорено място за среща край реката, после са се качили на някоя лодка и лесно и безопасно са стигнали до пристанището, където са се качили на борда на Сириус. Работната програма, която е доста либерална, разбира се предлага отлична възможност на човек да се изплъзне незабелязано.
Свъсил вежди, Брендън отново погледна към каменната къща, чиито очертания наподобяваха на крепост в далечината. От всички прозорци струеше светлина.
— И още нещо — каза гласът. — Наскоро научихме, че който е помогнал на мъжете, е получил голяма сума пари за неговите или нейните усилия. Подозираме, че не всички от избягалите затворници — или така наречени наемни доброволци — по своя воля са пожелали да бъдат в списъка.
— Били са упоявани и отвличани?
— Точно така. Мога ли да ти дам един съвет, капитане?
— Защо не.
— Отнасяй се с подозрение към всеки и към всичко. Тези жени и мъже до един, без изключение, не признават нито закон, нито чест. Никой от тях не би пропуснал възможността да вдигне ръка срещу английската кралица. Ако не действаме бързо, може да станем свидетели на въстание в Калкута и Бомбай, което ще съперничи на това в Делхи, благодарение на онези наемни убийци, които някога са били наши съотечественици.
Брендън изтръска последната пепел от цигарата си. Внезапно се почувства изморен. Сънят не му бе предложил истинска почивка през изминалите нощи. Съзнанието му все още беше обременено от спомените за клането в Делхи. Ужасните кошмари все още го стряскаха нощем.
С Божията милост той беше останал жив, но много от доверените му хора бяха заклани както спяха в леглата си. Споменът за тях продължаваше да го преследва, което беше и причината доброволно да предложи услугите си за тази „самоубийствена“ мисия — както я бяха нарекли офицерите му. В състава на въоръжените нелегални индийски отряди влизаха австралийски затворници. Когато той разкриеше центъра, който ги ръководи, щеше да се заеме и с унищожаването му — хората му чакаха само сигнал от него, за да го последват.
Мислите му бяха прекъснати от едва доловима въздишка.
— Надявам се, че си тук от лоялност, а не воден от някакво чувство за отмъщение.
Брендън се намръщи и се втренчи в мрака. Мотиви те му не бяха работа на никой друг, освен лично негова.
— Капитан Тримейн, позволявам си любезно да ви напомня, независимо че вашата смелост и дързост са създали репутацията ви, сегашното ви положение изисква търпение и изключително умение. Огледайте се добре наоколо, мой млади капитане, и си припомнете защо сте тук. Вече рискувахте твърде много, когато отидохте при лейди Хавиланд. Настоявам да бъдете предпазлив. Бъдете винаги нащрек. Моля ви, помнете какво съм ви посъветвал — да не се доверявайте на никого.
— Подозирате семейство Хавиланд?
Въпросът му увисна без отговор.
— Разбира се, че ги подозирате. Съвсем ясно е, че този, който стои зад незаконната търговия със затворници, трябва да бъде от хората, които имат власт тук — някой, който стои близо до затворниците.
И отново никой не му отговори.
Едва сега Брендън осъзна, че беше останал сам в отвратителната воняща дупка. Събеседникът му си беше отишъл.
Той беше предупреден да внимава. Предупреден да не бъде безразсъден и дързък — две качества, които той притежаваше в излишък. Те му спечелиха толкова възхищение и признание, но заради тях трябваше да понесе толкова мъки и презрение.
Той остана със спомена за красивото лице на Бронте Хавиланд, озарено от светлините на фойерверките… И със съзнанието, че тя или баща й можеха да се окажат враговете, заради които той беше изпратен тук — врагове, които трябваше да унищожи.