Катрин Сътклиф
Мой капитане (16)

Глава 16

Джентълменът винаги се отличава от другите по почтителното си отношение към жените и вниманието, с което ги обгражда.

„Здравият морал и добрите обноски“

Автор неизвестен

Застанала до прозореца, Бронте гледаше как последните буреносни облаци се носеха по небето.

Кога ли щеше да започне да съжалява за стореното? Срамът? Унижението, че се беше държала като развратница? Трябваше да чувства угризения на съвестта, да изпитва поне малко разкаяние за случилото се.

Не чувстваше обаче нищо подобно. Нищо, освен странния трепет в сърцето, всеки път, когато си припомнеше колко възмутително се отдаде на страстта.

Бронте се усмихна, погълната от приятния спомен за ръцете на Брендън, обгърнали тялото й, за устните му, впили се в нейните, за тялото му, изпълнило нейното — топлината, твърдостта и споделената страст, която изгаряше като жарава и двамата.

Трябваше да се чувства обезпокоена, че е позволила на фантазиите си да я завладеят, но се чувстваше… свободна и лека, нямаше ги вече онези ужасни желания и копнежи, които я терзаеха от мига, в който беше спряла погледа си върху Брендън Тримейн.

Най-после тя имаше това, което искаше — беше на мерила разрешението на дилемата си.

Сега просто не трябваше да позволи това да се случи отново.

Никога вече!

Бурята беше отминала. Бронте отвори прозореца и повдигна лицето си към слънцето. Беше се успала. Отдавна трябваше да е в училището, за да оцени повредите, които вятърът и дъждът бяха причинили.

Състоянието на постройките беше такова, че те по всяка вероятност не бяха издържали на напора на толкова силна буря.

Бронте чу гласове и несъзнателно приглади косата си и оправи гънките на полата си. После излезе от стаята и тръгна по коридора към всекидневната. Баща й беше застанал до вратата, а дрехите му бяха изцапани — нещо необичайно за него. Зад него стоеше Брендън.

Когато тя влезе, двамата мъже се обърнаха.

Бронте преглътна.

— Татко, не знаех, че си тук.

Той не каза нищо, но в очите му имаше нещо, което я обезпокои.

— Току-що влизам. Ходих до училището.

— Всичко наред ли е! Децата…

— Всичко е наред — пъхна ръка в джоба си той, извади един плик и й го подаде.

Бронте веднага позна почерка.

— От Пайлът Креншоу?

Уилям кимна.

Тя мушна писмото в джоба на полата си и погледна към Брендън.

Той не отговори на погледа й. Заобиколи баща й, каза едно тихо „Извинете“ и тръгна надолу по коридора към стаята си.

Как можа да се отнесе с такова безразличие към нея — дори не я погледна — след онова, което се беше случило между тях миналата нощ, помисли си Бронте.

За миг остана неподвижна, притихнала. Чувстваше се неловко.

После се обърна към баща си. Уилям свали ботушите си, отиде до стола и като се отпусна уморено върху нето и затвори очи.

— Реколтата е унищожена — каза той. — Нивите около реката са наводнени. Трябваше да се заловя с овцевъдство навремето, както предлагаше майка ти.

— И сега не е късно за това — усмихна се окуражително Бронте.

Уилям я погледна.

— Животните се бяха разпилели. Тримейн ни помогна да ги съберем.

Името „Тримейн“ сякаш остана да виси във въздуха, докато баща й продължаваше да я наблюдава. Калните му ръце стискаха кожените облегалки на стола толкова силно, че пръстите му бяха побелели.

— Спа ли добре снощи, тиквичке?

Бронте преглътна, но не отклони погледа си.

— Защо питаш?

Известно време Уилям остана необичайно мълчалив.

После затвори очи, извърна лице настрани и след време, което се стори на Бронте цяла вечност, каза тихо:

— Ужасно съм изморен. Може би трябва да си подремна…

— Да, разбира се — забърза Бронте към канапето, взе едно одеяло на сини и бели карета и зави коленете на баща си. Целуна го по челото и каза нежно: — Обичам те, татко.

После тръгна към вратата. На прага я застигна гласът на Уилям:

— Относно Тримейн.

Бронте замръзна на място, вперила поглед пред себе си, а кръвта забуча в слепоочията й.

— Смятам, че не е разумно да използваме услугите на капитан Тримейн като готвач точно в този момент, когато фермата има нужда от всяка здрава мъжка ръка, за да може да се възстановят загубите. Затова реших да го върна в затворническите бараки. Господин Търпин ще има нужда от помощ, за да оправи фермата… Пораженията са ужасни. Аз вече разговарях с капитан Тримейн и той ме увери, че кракът му е почти оздравял. — Уилям скръсти ръце в скута си и въздъхна уморено. — Изглеждаше доволен от предложението ми. Може би намира живота тук за малко досаден и монотонен…

— Добре — каза тихо Бронте, мъчейки се да си пред стави Брендън сред другите затворници, далече от нея. Вчера тя би почувствала облекчение от едно такова решение на баща си… но днес…

— Подозирам, че ще се наложи да посветя по-голяма част от времето си на затвора. Сградата на места е разрушена и няколко затворника дори са успели да избягат по време на бурята — каза баща й. — Страхувам се, че ще трябва сама да решаваш проблемите, които ще възникнат тук. Но ти ще се справиш, сигурен съм.

— Разбира се.

Той повдигна глава и я погледна в очите.

— Не възразяваш, нали?

— Не. Нямам нищо против твоето решение — успя да отговори тя.

Бронте излезе от стаята и се облегна на стената в коридора. Устните й бяха пресъхнали, а коленете едва я държаха. Никога не бе изпитвала толкова силно чувство за вина, искаше й се да се хвърли в краката на баща си и да го помоли да я спаси от ужасното раздвоение, което я бе впримчило в капана си.

Как можа да си позволи да й се случи това?

В края на краищата Брендън беше затворник. А наказанието, което трябваше да изтърпи един затворник затова, че си е позволил волности с една свободна жена, беше сто удара с камшик, а след това транспортиране до остров Норфолк. Като управител на затвора в Нов Южен Уелс баща й можеше да приложи всяко едно от списъка наказания.

Но стореното беше сторено.

А след като Тримейн се върнеше отново в бараките, случилото се нямаше да се повтори.

Като си пое дълбоко дъх, Бронте тръгна надолу по коридора. Когато стигна до вратата на стаята на Брендън, тя нерешително спря. Вратата не беше заключена. Бронте я отвори и застана на прага. Слънцето струеше през прозорците и лъчите му образуваха искрящо жълто езерце върху леглото. Бронте влезе тихо в стаята и затвори внимателно вратата зад себе си.

Обърнат с гръб към нея, Брендън прибираше вещите си.

Щом чу, че влиза, той се обърна и я погледна в очи те. Странно. В този миг той изглеждаше същият окаян несретник, когато преди няколко седмици го видя за пръв път в двора на затвора. Сега обаче видът му е развълнува много повече — лицето с тъмна набола брада, гъстата, черна като крило на гарван, коса, която падаше на вълни от двете му страни — и нещо дълбоко в душата й трепна.

Бронте тръгна бавно към него, без да сваля поглед от лицето му. Ризата му бе разтворена на гърдите. Беше събул калните си ботуши и ги бе захвърлил в ъгъла.

— По-добре е, че си отивам — тихо каза той.

— Съгласна съм — отговори тя просто, но твърдо, горда, че се владее, но беше толкова напрегната, че самоконтролът й можеше да се разбие при най-малката провокация.

Той повдигна веждата си.

— Нима мислите, че съм дошла тук, за да ви съблазнявам, господин Тримейн? Че ще се опитам да скалъпя някакъв план, за да ви държа тук?

Той не каза нищо.

— Не дойдох да те съблазнявам — повтори тя и се прокле за слабостта, от която дъхът й секна, както ставаше винаги, когато той беше наблизо.

Брендън протегна ръката си към нея. Тя се втренчи в ръката му и внезапно горещата вълна на спомените от изминалата нощ я връхлетя и помете всичко останало.

Какво толкова лошо можеше да се случи, ако само го докосне? Да почувства още веднъж, за последен път, допира на кожата му до своята?

Тя сложи дланта си в неговата и затвори очи, когато пръстите му нежно я обгърнаха.

— Ела тук — каза той.

— Не — поклати глава тя, докато тялото й предателски се плъзна в ръцете му.

— Мили Боже, колко ми липсваш — пошепна той, заровил лице в косата й. — И колко ще ми липсваш.

Тя затвори очи.

— Ти изпълваш мислите ми всеки миг от изминалите няколко часа насам. Проклинах те, защото ти преобърна моите морални ценности — каза тя.

Обгърнал с ръка врата й, той повдигна брадичката й с палеца си и се вгледа в очите й.

— Исках да те целувам, да докосвам тялото ти. Дори си представях, че сме влюбени — продължи тя.

— Но ние не сме влюбени, нали, Бронте? — разтърси я той. — Кажи ми! — настоя той. — Ние не можем да бъдем влюбени. Ти си това, което си, а аз съм… — държеше я в ръцете си и се взираше в нея и изпепеляващ и напрегнат поглед. — Аз не съм твоят идеал. Не съм героят, когото си боготворила през всичките тези години. Това, което се случи между нас, стана, защото и двамата сме обикновени, смъртни хора. И аз се показах слаб, твърде слаб, за да се боря повече с желанието си. Но това няма да се случи отново — той плъзна ръката си по меката й черна коса. После нежно докосна лицето й и очерта с пръст челото, клепачите и устните й. — Няма да го направим. Недопустимо е да рискуваме. Не бих дръзнал да те изложа на опасността да ни открият. Не ме интересува какво ще стане с мен, но за теб… — той целуна върха на носа й, бузата й, затворените й очи, а после и ъгълчето на устните й. Като вплете пръсти в косите й, той наклони главата й назад. — Не искам да те видя наранена, Бронте. Разбра ти?

— Да — сведе мигли тя, тъй като не искаше да му позволи да види чувствата, които бушуваха в нея. Чувства, които до този момент не бе подозирала, че могат да съществуват.

— Обещай ми, че ще забравиш всичко това, че ще го загърбиш — умоляваше я той, а гласът му беше дрезгав и настойчив. — Продължавай да се занимаваш с планове за децата и…

— И?

Очите му станаха мрачно сини, а чертите на лицето му се изопнаха. Известно време той не каза нищо. Само гневно стискаше челюсти, а пръстите му болезнено усукаха косата й.

— … И се омъжи за Артър.

— Артър ли? — каза тя. Очите й срещнаха неговите.

— Той ще ти бъде предан съпруг.

— Как можеш да си помислиш, че ще направя такова нещо?!

Той стисна грубо ръцете й и я разтърси.

— Чуй ме, скъпа. Представата, която си си изградила за мен, не е нищо друго, освен една празна фантазия. Този Брендън Тримейн не съществува и никога не е съществувал. Аз съм просто човек, който по силата на определени обстоятелства е принуден да властва над другите, но същевременно е задължен и да изпълнява заповедите на другите. Вестниците се нуждаят от герои. Те имат нужда от някой, който да повдига духа на тълпите и ето, че се случи моето име да послужи за тази цел. Има още хиляди мъже, които се бият заедно с мен и които също са достойни за това.

Бронте повдигна брадичката си и погали устните му с палеца си.

— А колкото до Артър… смятам, че трябва да му се отдаде нужното уважение, затова че се е заловил да се занимава с главорези като мен.

Бронте преглътна. Почувства как бузите й пламнаха. Цялото й същество бе обзето от неочаквано и нежелано чувство: болка. Като че ли сърцето й щеше да се пръсне.

— Ще бъдем ли приятели? — попита той.

— Разбира се — отговори тя.

Брендън я прегърна и я притисна до гърдите си, а тя остана притихнала, отмаляла, заслушана в ударите на сърцето му. Затворила очи и дишаща тежко, тя позволи на сетивата и душата си да се насладят на прекрасното усещане, което неговото присъствие предизвикваше у нея, като съзнаваше, че може би вече никога няма да почувства ласката на ръцете му, че никога нямаше да изпита опиянението на онази безумна, бурна нощ.

Тя прекрасно осъзнаваше всичко това и затова трябваше да си наложи да потиска незадоволените си копнежи и несбъднатите си мечти. Трябваше да се научи да се справя с опустелия си живот, както беше нравила през всичките тези изминали години.

Тя просто нямаше друг изход.

Застанала на площадката пред вратата, сестра Елизабет явно беше разтревожена и смутена. Очилата й бяха изцапани с кал.

— Мисля, че трябва да дойдете — каза тя на Бронте. — Децата са много разстроени.

— Какво се е случило? — излезе Бронте навън.

— Господин Елисън, Господин Креншоу и…

— Креншоу? — намръщи се Бронте. Обзе я внезапна тревога, от която стомахът й болезнено се сви на топка. Тя пъхна ръка в джоба на полата си, извади писмото, което баща й беше донесъл преди няколко часа и разчупи печата. Очите й се впиха в съдържанието му на писмото, а тялото й се вледени.

— Сатана! — промълви тихо през зъби тя, когато гневът и паниката изцяло я завладяха, а после повтори по-високо: — Изчадие!

Бронте бутна настрана Елизабет и се затича с всички сили надолу по пътя, като стъпваше, без да гледа, в големите кални локви. След броени минути силуетът й се стопи сред мъглата, която се надигаше от влажната, топла земя. Дрехите прилепнаха по тялото й, изпотено от задушната горещина и от усилията й да стигне час по-скоро в училището.

Още не стигнала до портата на училището, Бронте чу писъците и плача на момчето и видя спрялата отпред двуколка на Креншоу.

Когато отвори вратата и застана на прага, всички глави на насъбралите се в коридора хора се обърнаха към Бронте. Тя обаче тръгна по коридора към канцеларията, без да поглежда наляво и надясно, без да погледне и към Артър, който стоеше малко встрани и наблюдаваше сцената с напрегнат, зорък като на „копой“ поглед, нито пък към непознатите мъж и жена, приближени плътно един до друг, все едно присъстваха против волята си при извършване на престъпление. Стиснала ръце в юмруци, спря пред Креншоу, който стискаше ръката на Сами като в менгеме.

— Пуснете веднага момчето! — каза Бронте с дрезгав глас.

Лицето на Креншоу се изостри и той стисна още по-силно ръката на момчето.

— Госпожице Хавиланд. Това наистина не ви засяга.

— Извинете, но не съм съгласна с вас, сър…

— Момчето е под опека на правителството и затова ни принадлежи.

Сами даде воля на чувствата си и започна да пищи и да се върти. Лицето почервеня, а тъмните му очи, в които се четеше страх, се изпълниха със сълзи.

— Няма да дойда с вас! — нищеше той. — Не може те да ме накарате насила.

— Няма да позволя да разделите Пам и Сами — каза Бронте, вече по-овладяно. — Те са брат и сестра.

— Тези двама добри хора проявиха интерес само към момчето и искат да го осиновят. Ще го преместя в Сидней, за да имат възможност да го опознаят по-добре — Креншоу тръгна към двамата съпрузи, които се бяха свили в коридора и наблюдаваха Бронте с неодобрение.

— Няма да дойда с вас! — Викаше Сами. После ритна Креншоу в пищяла — деяние, което накара вицегубернаторът да изкрещи от болка. Той пусна ръката на Сами и заподскача из стаята. Сами се затича към Бронте, която коленичи и разтвори ръце, за да го посрещне. Като хълцаше. Сами притисна малкото си горещо телце към нейното, и пошепна:

— Не искам да отида с него, Бронте. Искам да остана тук, при теб. Тези хора не ми харесват.

Бронте го притисна още по-силно към себе си, забравила собствената си мъка.

— Мълчи, ще се опитам…

— Искам си сестрата — продължи Сами. — Няма да оставя Пам. Няма! И теб няма да оставя, Бронте. Моля ти се, не ме оставяй! Помогни ми!

Дребничкото му, крехко телце се разтресе в ръцете й, въпреки че малкото момче се опитваше да бъде храбро. Бронте погледна към Креншоу и каза:

— Моля ви, не разделяйте момчето от сестра му. Дайте ни малко време да намерим по-разумно решение.

— Какво по-разумно от това? Нима ще го оставите да прекара целия си живот сред тази сбирщина от негодници и убийци завинаги? За Бога, момчето се нуждае от възпитание и от по-добра среда.

— Какво ще кажете, ако аз реша да осиновя Сами и сестра му?

— Вие? — изсмя се той силно. — Скъпа моя госпожице Хавиланд, Вие не сте омъжена. Момчето има нужда от семейство.

— А ако се омъжа…

Креншоу прекоси стаята. Отиде до Бронте, хвана ръката на Сами и насила го отстрани от нея, мънкайки извиненията си на двойката, която наблюдаваше разигралата се сцена.

Те тръгнаха надолу по коридора. Сами продължаваше да се бори и да поглежда назад към Бронте. Все още на колене, загледана с празни очи през себе си, Бронте се опита да се държи спокойно и разумно. Нали вина ги е била дяволски добра в умението да се владее и да запазва самообладание в кризисни моменти. Защо тогава сега скочи и хукна към вратата, чувствайки, че и последната й задръжка току-що е паднала?

Групата беше стигнала до външната порта, когато Бронте излезе от училището. Опита се да извика, но гърлото й беше толкова стегнато от силното вълнение, че тя не можа да произнесе никакъв звук.

Някой хвана ръката й без предупреждение и каза спокойно и твърдо в ухото й:

— Не го прави, Бронте!

Тя се отскубна от ръката, която я задържаше. Чу, че някой плаче, и разбра, че това е самата тя.

— Вземи се в ръце! — каза гласът. — Емоциите няма да помогнат в решаването на въпроса на Сами. Послушай ме.

Бронте се обърна и видя пред себе си смуглото лице на Артър. Всичко това ставаше по нейна вина. И това беше наказанието й — за това, че се беше поддала на егоистичните си помисли и желания, когато баща й, Сами и всички други се нуждаеха от нейната физическа и морална подкрепа. Да, да, да, трябваше да плати цената, че в един миг е забравила за дълга си и е била обикновено човешко същество.

— Изправи раменете си — произнесе с нотка на презрение в гласа си Артър. — Спомни си за своето достойнство, Бронте — и като извади от джоба носната си кърпа, той се опита да избърше сълзите от лицето й. — Стой мирна и ме погледни. Така. Да. Искам да ти помогна, Бронте. Ще поговоря с Креншоу и с бъдещите родители. Може би ще мога да ги накарам да ме изслушат и да обсъдят това, което предлагаш — да осиновиш детето… или по-точно, ти и съпругът ти да го осиновите.

Бронте погледна безизразното лице на Артър, без да каже нещо.

Артър прибра носната кърпа в джоба си и я погледна, като повдигна веждата си.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно, нали, скъпа?

Тя кимна с глава и се загледа след двуколката, която отвеждаше Креншоу и двамата съпрузи обратно в Сидней. Сами продължаваше с викове да изразява недоволството си.

— Разбрах Ви отлично — отговори тя. — Да очаквам ли вие да съобщите на баща ми за скорошната ни сватба?