Катрин Сътклиф
Мой капитане (5)

Глава 5

Бракът без любов е един целомъдрен съюз.

„Общи съвети за девици, съпруги и майки“

Автор неизвестен, 1882 година

Къде се намираше? Чилиануола или Гуджарат? А може би Кантон?

Съсредоточи се! Не губи съзнание! Брендън бавно отвори очи и се втренчи в тавана. Дишаше тежко. Чувстваше, че тялото му гори. Огънят сякаш го заливаше и не можеше да помръдне. За миг споменът за пъклените месеци, прекарани в затворническия лагер, нахлуха като буйна река в съзнанието му.

Той успя да извърне леко главата си, за да може да вижда по-добре. Погледът му се спря върху мъглявия образ, застанал в сенчестия ъгъл на стаята. Не можеше да го види много добре. Беше неясен и някак си притихнал. После слухът му долови насърчително прошепна ти думи… и глас, който странно успокояваше. Хладни ръце докоснаха бузите му.

— Господин Тримейн? Отворете очите си, сър, и ме погледнете.

Той се опита, но клепачите му тежаха като олово.

— Аз съм сестра Елизабет, господин Тримейн.

Той отново се опита да помръдне, но без успех. Болката беше по-силна от волята му.

Странно, но не можеше да си спомни къде е. В съзнанието му бе мяркаше образ на притихнала женска фигура, с бледо лице и големи тъжни очи, чиито устни бяха леко разтворени в беззвучен тревожен вик. Ах, но това беше едно красиво лице, излъчващо огън и страст… и какво още? Нещо…

Мисли!

Когато отново отвори очи, първите проблясъци на сивата зора светлееха на хоризонта.

Ако Бог дадеше да доживее до сто години, и тогава нямаше да забрави мига, в който разпозна фигурата на жената в далечината. Бронте! Седеше на един път в градината, която се виждаше през прозореца на стаята, обърната с лице към изгряващото слънце. Черната й коса се спускаше надолу по стройния й гръб. Беше свила ръцете си с опрени на коленете лакти, а главата й бе леко наведена.

Около Бронте лудуваха весело шест деца. Някои се криеха зад храстите. Други, хванати за ръце, образуваха кръг около нея и пееха в хладната утрин. Тя погледна към тях и се усмихна, а Брендън видя как любовта и предаността, които струяха от очите й, озаряваха лице то й. При вида на това лице той почувства болка в гърдите си.

Погледът й изразяваше беззаветна отдаденост на дълга.

Той познаваше този поглед… това чувство. И то много добре.

— Добро утро, господин Тримейн. Аз съм сестра Елизабет.

Той обърна глава по посока на гласа. Една кръглолика монахиня стоеше до него. Чертите на лицето й се сливаха със сивкавата мъгла на ранната утрин. Приличаше на закръглен херувим. Тя погледна през прозореца и лъчезарна усмивка грейна върху устните й.

— Стоях при вас през цялата нощ. Трябваше да сменя Бронте, за да може да си почине — каза монахинята. — Тя ще дойде след малко.

Монахинята повдигна внимателно главата му и поднесе до устните му чаша.

Той жадно изгълта студената вода.

— От колко време съм тук? — пошепна той. Тормозеше го мисълта, че от часове лежи тук, в безсъзнание.

— От два дни.

— По дяволите! — погледна отново през прозореца той, но Бронте си беше отишла.

Какво, за Бога, беше станало с него? Защо се чувстваше така, сякаш всички кости в тялото му са изпочупени?

Дъхът на Брендън секна от болка, когато сестрата внимателно смени подгизналите превръзки и отново бинтова крака му. Усети как го заливат нови, горещи вълни. Затвори очи и се опита да се съсредоточи върху нещо друго, за да не чувства ужасната болка. Тогава си спомни всичко — и причината да се окаже тук, и мястото, където се намираше. В съзнанието му изплува образът на Сами, който се катери по стълбата. Пред очите му просветна като мълния полетялото от покрива на сиропиталището безпомощно телце. При спомена за това как изкрещя името на момчето и как се хвърли да сграбчи малката ръка, преди да полети към земята, той отново се изпоти.

— Момчето? — пошепна той.

Лицето на сестра Елизабет светна от задоволство и тя се усмихна.

— Верен на легендата, която се носи за вас, сър. Вие го спасихте и го хванахте, преди да падне. Отърва се само с една-две драскотини — тя закима с глава и добави: — Само как го хванахте в последния момент, как го притиснахте до гърдите си, а после сам се сгромолясахте върху онази купчина с дървен материал. И аз пророних няколко горестни сълзи, да, сър, така е. Благодаря на Бога за вашата смелост. Вие сте истински герой, сър.

Вече беше в състояние да огледа уютната стая. Констатира, че не лежи на болнична кушетка… а в истинско легло. Не беше завит с разни затворнически парцали, а с истински чаршафи. Господи, колко време беше минало, откакто за последен път беше спал върху пухени дюшеци, покрити с чисти чаршафи… с мирис на слънчева светлина.

— Сестра Елизабет? — чу се глас откъм вратата и сестра Елизабет скочи като ужилена. Впери широко отворените си очи в Бронте, която я гледаше с повдигнати вежди. — Надявам се, че мърморенето, което чух, е молитва, а не празно бъбрене.

Бронте носеше пакет превръзки и купа с гореща вода, от която се вдигаше пара. Сякаш бе сложила на лицето си маска на равнодушие, което впрочем винаги беше показвала към него. Но все пак имаше нещо по-различно. Сега, тя изглеждаше някак си крехка.

— А, ето — каза Брендън. — Накрая отново се срещнахме. Извинете ме, че не ставам в присъствието на една лейди — успя да се усмихне той.

Като повдигна веждите си, Бронте погледна сестра Елизабет. После отметна чаршафа, който покриваше Брендън от кръста надолу, така че да може да вижда само превързания му крак и нищо повече.

— Вече знаете, че нараняването е сериозно — отбеляза тя с безразличие. — Боли ли ви?

— Очевидно — отговори той през зъби.

— Докторът се опасява, че са пострадали и мускулите.

Брендън се втренчи в тавана. Хрумна му мисълта, че приказките, които се разправяха за стоицизма на Бронте Хавиланд, явно са твърде скромни. Той беше лежал десетки пъти в болници през последните години и никога досега не беше виждал лице като нейното, без следа от съчувствие.

— Защо имам впечатлението, че вие не ме харесвате, госпожице Хавиланд?

— Преувеличавате значимостта си в моите очи, господин Тримейн. В действителност аз не се интересувам достатъчно много от вас, за да мога да кажа, че не ви харесвам.

Елизабет отиде до малката масичка, взе една кърпа и я подаде на Бронте.

— Раните трябва да се промият. Лекарят остави мехлем, с който да ги мажем три пъти на ден… или четири? — притиснала устни с пълния си пръст, тя погледна към тавана, сякаш очакваше Бог да опресни паметта й. — Да. Да, разбира се. Пет пъти. Как можах да забравя? О, Боже, толкова съм зле с паметта. Извинете ме — добави тя, като се наведе толкова близо до Брендън, че носът й едва не докосна неговия. Монахинята с лъскавите бузи се усмихна на Бронте. — Ваш ред е, момиче. Почистете добре раните, преди отново да ги превържете.

Бронте изненадано я погледна, а после объркана каза:

— Не трябва ли вие да го направите?

— Съжалявам, скъпа. Имам среща с отец Кларк след десет минути.

Като последва Елизабет до вратата, Бронте хвана ръката й.

— Но аз не трябва…

— Той не може да ви направи нищо, дете мое, ако това ви притеснява. Твърде слаб и болен е.

От леглото Брендън видя, че гърбът на Бронте се сковава. Тя остана до вратата цяла една минута, след като сестра Елизабет излезе от стаята.

Като си пое дълбоко дъх, тя се обърна и тръгна към леглото му.

Известно време остана неподвижна до него — със стиснати в юмруци ръце. Накрая с неохота дръпна чаршафа, за да може да отвие и корема му. Той наблюдаваше израза на очите й, начина, по който спускаше миглите си, леко отворените й устни. И с много по-мек глас й каза:

— Дойде ви като гръм от ясно небе, така ли е, принцесо?

— Нелепите ви забележки ни най-малко не ме забавляват.

Тя дръпна изцапаната превръзка и я пусна на пода. Кръвта се отдръпна от лицето й и устните й побеляха. Дъхът на Брендън секна. Тя отстъпи. После отново го погледна, посегна и смъкна още по-надолу чаршафа. Внезапно по бузите й изби червенина.

— Пръстите ви са студени — каза й той.

Лицето й пламна още повече, а челото й се покри със ситни капчици пот. Брендън се намръщи и се опита да се концентрира върху болката, която само преди миг разкъсваше цялото му тяло. Той напрегнато се взря в очите й и откри в дълбините им някакво вълнение. Разочарование ли беше това?

Намръщи се при тази мисъл. Не беше свикнал да вижда точно това чувство в очите на жена. Дори в младежките си години той се радваше на обожанието, с което го отрупваха майка му и сестра му. Те се гордееха с него… а той се мъчеше да живее според техните възвишени идеали, като се чудеше какъв всъщност трябва да бъде един син и един брат. Беше успял в това, разбира се. Беше създал от себе си една легенда. От време на време му се струваше, че тази тежест ще прекърши гръбнака му. Неведнъж той изпитваше желанието да се чувства като обикновено човешко същество, искаше да гледат на него като на човек от плът и кръв, а не като на икона.

Тогава защо се чувстваше толкова обезпокоен, че една малка госпожичка гледаше отвисоко на неговата особа? Тази констатация го обезкуражи по начин, по който той никога не беше нараняван.

Без да пророни нито дума повече, Бронте сръчно намаза раната му с мехлема, забила съсредоточен поглед само в тази част на крака му, без да поглежда по-нагоре.

След като свърши с превръзката на крака, Бронте взе легена и марлите и тръгна към вратата.

— Няма ли да ми кажете какво става с крака ми? — попита той през зъби.

— Когато паднахте върху дървения материал, нанизахте крака си на изострена като кол дъска.

— Дъска? Чувствам се така, като че ли цяла дяволска греда се е забила в крака ми.

Тя предупредително вдигна вежди, погледна го през рамо и каза:

— Не е необходимо да ругаете. Ако бяхте по-внимателен…

— Ако не се бях хвърлил от онзи покрив, за да се опитам да спася Сами, сега нямаше да бъда в това положение.

Заядливият израз внезапно изчезна от лицето й. Бузите й постепенно порозовяха. Известно време тя остана мълчалива, като хапеше устната си. После каза:

— Постъпихте смело наистина — повдигна брадичката си тя.

— Оценката ви ме трогва, госпожице Хавиланд.

Този път тя не отговори. Стиснала легена, Бронте излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.

Когато остана сам, Брендън затвори очи, отпусна се и полека-лека усети как спокойствие изпълва съществото му, докато накрая болката в крака му стана търпима. След това отвори очи, за да разгледа обстановката, която го заобикаляше.

Явно не беше в болница. Стаята беше много по-хубава от болнична стая. Типично английска обстановка, от която лъхаше онази учтивост и вежливост, така присъщи на англичаните. По стените висяха много портрети, нарисувани с маслени бои. До леглото му имаше две миниатюри в рамки от слонова кост — една жена с тъмна коса и нежни черни очи, с пълни устни и упорита брадичка като на Бронте — без съмнение това беше майка й.

Но това, което погълна изцяло вниманието му, бе портретът на Бронте. Дъщерята на управителя, застанала в градината сред цъфналите цветя, гледаше към него. Прекрасна, съблазнителна и опасна, помисли си той… Много опасна.

 

 

Уилям беше седнал на пейката от ковано желязо в градината, отпиваше от коняка си и от време на време хвърляше с неохота по някой поглед към дъщеря си, която продължаваше да му чете „лекция“, дори когато прекопаваше насажденията в градината си.

— Моля те, татко, за доброто на домакинството, да го махнеш от тук. Не мога да разбера защо го доведе тук, в дома ни? Имаме съвсем прилична болница.

— Сент Клуни е родилен дом, Бронте. Знаеш, че е против правилата да приемат там мъж.

— Но също против правилата е да се позволи на един затворник да участва в свободната работна програма, преди да са изминали две години тежък принудителен труд в затвора. Изтъкваш само тези правила, които са ти удобни.

Като се намръщи, Уилям гаврътна питието си.

— Помислих си, че Тримейн няма да издържи транспортирането до затворническата болница в Сидней. Може би, когато събере сили… — не довърши мисълта си той. — Бронте, той спаси онова момче, излагайки живота си на опасност. Със сигурност трябва да получи похвала за това.

Тя нищо не отговори.

— Той няма да ни създава неприятности, тиквичке. Ще поставя пазачи пред вратата и ако това ще ти помогне да се почувстваш по-сигурна, ще помоля сестра Елизабет да идва да ти помага или да изпрати някой, който да е около теб.

— Елизабет има прекалено много задължения, а и болницата вече е с намален персонал.

— Но твоето време също е ценно. Ти имаш задължения не само тук, но и в болницата, и в сиропиталището…

— Не това е голямото ми безпокойство — заяви тя. Една дълга, космата гъсеница пълзеше в хладната черна пръст. Бронте внимателно я премести, преди да забие отново лопатата в земята.

Уилям притеснено се премести и продължи да отпива от питието си. Той стоеше безмълвен и Бронте беше принудена да го погледне. Тя спря да копае и очите й срещнаха разтревожения поглед на баща й.

Уилям остави чашата си.

— Дявол да го вземе, но аз харесвам този човек и нищо не може да ме накара да променя отношението си към него, Бронте. Възхищавам се от начина, по който се държи, както и от характера му. Не се среща често човек от неговата класа, който да намери сили, за да преживее и издържи всички унижения, докато стигне до фермата Хавиланд. Бих искал да опозная този мъж, да проведа един приятен и смислен разговор със съотечественик, да открия истината за капитан Тримейн, като чуя от него самия както за героичните му постъпки, така и за престъплението, в което го обвиняват. Слушайки ме да говоря така, не искам да си мислиш, че съм един стар глупак. Повярвай ми, Тримейн е последната ми грижа.

Бронте остави лопатата, свали изцапаните си с пръст ръкавици, приближи се до баща си и коленичи до него. Взе ръката му и го попита:

— Отново ли ще имаме грижи?

— Още десет затворника са избягали снощи. Пазачът е убит.

— Пуснал си хайка след тях, разбира се?

— Но каква ще е ползата от това. Не сме хванали нито един беглец в продължение на една година. По дяволите, сякаш потъват вдън земя! Няма съмнение, че губернаторът отново ще ме извика или Креншоу. Всички бълват огън и жупел, когато става дума за липсата на сигурност и искат обяснение за слабата ни охрана. Не знам дали бегълците не се крият и не чакат удобен момент, за да причинят зло на нас или на другите семейства? Ще внимаваш, нали, тиквичке? Няма да има повече самотни разходки със Сидъкшън? Няма да излизаш сама. Няма да рискуваш и да ходиш до къщичката.

Като си помисли за малката каменна къщичка, която се намираше надолу по тесния път техният първи дом в Нов Южен Уелс, преди да построят сегашната голяма къща, Бронте неблагоразумно издаде разочарованието си.

— Знам колко много обичаш да ходиш там — каза нежно Уилям, а после добави тъжно: — Аз също я обичам, но просто не мога да приема риска да ходиш там, за да не ти се случи нещо лошо.

— Знам. Но понякога имам чувството, че ние сме затворниците в това тъжно място — като видя болката и тревогата, изписани върху лицето на баща си, тя стисна силно ръката му. — Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам — отговори той уморено и се усмихна. — Едва ли това е животът, който една красива, жизнерадостна млада жена като теб трябва да води. Не знам какво съм мислил, като доведох теб и майка ти тук. Смятах, че условията ще се подобрят с течение на времето. Но те като че ли стават все по-тежки. Ти заслужаваш по-добър живот.

— Аз се справям добре с положението, татко. След смъртта на мама ми останаха сестрите и децата… да не говорим за теб.

Той поклати глава и изтегли ръката си от нейната. Стана от пейката и започна да крачи по алеите на добре подредената градина, където малките зелени пъпки скоро щяха да се разтворят в прекрасни цветове.

— Ти си вече на двадесет и седем години, по дяволите! И тук няма нито един подходящ мъж, който да заслужава вниманието ти.

Бронте се изправи, изтупа пръста от полата си и прибра ръкавиците. После постави сламената шапка на главата си, наклони периферията й надолу, за да хвърля сянка пред очите й и сви рамене.

— Предполагам, че съм романтичка по душа, татко. Също като мама. Вярвам, че трябва да съм влюбена в мъжа, за когото ще се омъжа. Искам да изживея малко от романтичната страст, за която съм чела в онези книги, които мама държеше затворени в най-долното чекмедже на гардероба.

Уилям се огледа наоколо, а веждите му се повдигнаха.

— Бронте!

Тя се повдигна на пръсти и през смях го целуна по бузата.

— Не се тревожи, татко. Доволна съм от живота тук.

Бронте взе лопатата. Баща й я наблюдаваше с пъхнати в джобовете ръце.

— Какво ще кажеш за Тримейн? — попита той, а Бронте извърна глава, устните й бяха леко разтворени, а сърцето й заби лудо.

— Тримейн? — успя да каже тя.

— Ще му позволиш ли да остане? Поне докато е в състояние да издържи пътуването до Сидней?

— Да, разбира се. Мислех, че искаш да кажеш… О, да. Няма значение. Предполагам, че нямам друг избор.

Баща й я гледа замислено известно време, после се обърна и тръгна към къщата. Като стигна до вратата, той се спря и каза:

— Не мисля, че трябва да се тревожим прекалено много. Господин Тримейн няма да направи някоя глупост и да рискува да загуби мястото си тук.

— Да — каза тя и се усмихна.

Думите на баща й, че Тримейн се бе превърнал в легенда именно заради умението и смелостта да поема рискове, изплуваха в съзнанието й. Опасностите привличаха този мъж толкова непреодолимо, колкото светлината на пламъка нощните пеперуди. Нямаше никакво съмнение в това.

Капитан Брендън Тримейн щеше да им създава много грижи.