Николай Носов
Дневникът на Коля Синицин (15)

10 юни

Нощта мина без никакви приключения. Ето какво значи да се направи както трябва една колиба! Можеш да си спиш преспокойно и да не се боиш, че ще те чукне по главата някой прът. И не валя. Аз се събудих рано. Разбудиха ме птичките. Едва беше започнало да се развиделява, а те вече се събудили и като зацвърчали, като зачуруликали и записукали на разни гласове! Изпълзях от колибата и видях, че слънцето още не е изгряло. Горе небето беше чисто, ясно, синьо, а долу, до самата земя — бели облаци, такива леки, пухкави, също като сапунена пяна. Постепенно облаците се уголемяваха и се виеха на кълбета като пара и се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, докато запълниха цялото небе. После пламнаха и станаха розови като плодов сладолед. Аз почнах да мисля какво би станало, ако ни дадяха толкова сладолед. Можем ли да го изядем или не? Сигурно през целия си живот не бихме го изяли. Всичките хора не биха изяли толкова сладолед. Аз се замечтах и тогава изведнъж видях как изпод земята се изтърколи грамадното червено слънце. Наоколо всичко засия и светна с ярка светлина. Зелената трева стана още по-зелена, а на всяка тревичка заблестяха капки роса като елмази. Започнах бързо да будя Серьожа и Павлик, за да погледнат това чудо, но докато те си търкаха очите, росата се изпари и вече не беше така хубаво.

— Ех, вие — им казвам, — сънливци! Спят тука като лалугери в дупките си. Ако все така се успивате, нищо хубаво в живота няма да видите!

Павлик само се прозя и веднага се залови да изкормя караси за закуска, но Серьожа каза, че първо би трябвало да се измием. Отидохме на реката, измихме се, а заедно с това се и изкъпахме и после взех ме да си готвим закуска. Изпържихме караси, от брашното изпекохме питки. Питките не станаха вкусни, но затова пък ми хрумна много хубава мисъл.

— Ами ако посипем с брашно пчелата? — казвам аз. — Пчелата ще натежнее и няма да може да хвърчи тъй бързо.

Намерихме на едно цветче пчела и я посипахме с брашно. Пчелата веднага взе да се чисти с крачетата си. Отърси от себе си всичкото брашно и след една минута вече събираше мед.

— Знам аз какво трябва да се направи — каза Серьожа. — Първо трябва да се попръска пчелата с вода, а после да се посипе с брашно. Тогава брашното ще залепне по нея и тя няма да може да го изчисти от себе си.

Така и направихме. Серьожа си напълни устата с вода и пръсна върху пчелата, а Павлик веднага я посипа с брашно. Брашното се накисна и се полепи по цялата пчела. Пчелата веднага взе да се чисти от мокрото брашно. С предните крачка си изчисти главата и си изтърка очите, после със задните крачета почна да си чисти коремчето и крилцата. Тя се изчисти много старателно, само по гърба й остана малко мокро брашно. Ние искахме да я посипем още веднъж, но тогава пчелата размаха крилца и хвръкна. Ние хукнахме след нея. Отначало пчелата летеше бавно, после полетя по-бързо, излетя от гората и се понесе през полето. Ние презглава препускахме след нея, прескачахме пънове и купчини, трапища и канавки. После се заредиха някакви лехички със зеле и изведнъж пред нас се изпречи стобор. Пчелата прехвръкна през него. Без да му мислим много и ние се преметнахме през стобора и се озовахме в някаква градина. Наоколо имаше дървета, а под тях се намираха някакви малки къщички без прозорци, без врати, нещо като кучешки колиби, само че на крачка. До едната къщичка стоеше старец с бяла брада и ни гледаше учудено.

— Е, какво ще кажете? — попита старецът, когато видя, че ние стоим, без да мръднем, като истукани и мълком го гледаме.

— Нищо — промърмори Павлик и се закатери обратно по стобора.

— А защо през стобора? Ето вратичката — каза дядото и поклати глава с укор.

— Аз пък не забелязах, че тук има вратичка — отговори Павлик и скокна от стобора на отвъдната страна.

Ние със Серьожа останахме сами. Аз взех да мисля как ще е по-добре да офейкаме — през вратичката или през стобора — а дядото попита:

— А вие защо се втурнахте тука?

— Ние, без да искаме — казвам аз.

— Тук прехвръкна нашата пчела. И ние подир нея — отговори Серьожа.

— Вашата пчела ли? — учуди се старецът. — Не може да бъде. Това навярно е моя пчела.

— Че вие имате ли пчели? — попитах аз.

— Разбира се. Я колко са тука.

Едва тогава ние разбрахме, че мъничките къщички, които се намираха под дърветата, бяха просто кошери. Пчелите през цялото време бръмчаха наоколо. Във въздуха се чуваше непрекъснато жужене.

— А защо ви беше притрябвало да тичате подир пчелата? — попита дядото.

Ние казахме, че искаме да я издебнем и да намерим хралупа с диви пчели.

— Сигурно сте търсили див мед? — попита старецът.

— Не, ние търсехме пчелно семейство. Трябват ни пчели.

— А защо ви са пчели?

Ние почнахме да обясняваме, че цялото звено сме решили да си направим кошер и да развъждаме пчели. Павлик видя, че дядото вече не се сърди и разговаря спокойно с нас. Той притича до вратичката и взе да наднича през нея, а после съвсем се престраши и дойде при нас. Ние разказахме как сме направили примка за пчели и сме я окачили в гората. Дядото внимателно ни изслуша и рече:

— Хубаво е това, дето сте го намислили. Пчеларството е полезно занятие. Само че е много мъчно да се хванат диви пчели. Пък и тук наблизо ги няма. Освен ако от някой пчелин изхвърчи рой и попадне във вашата примка.

— Ами тогава какво да правим? — попитахме жално ние.

Дядото, види се, ни съжали.

— Няма какво — рече той, — аз ще ви дам пчелички за развъждане, щом така сте обикнали тази работа. Пчеларите трябва да се подпомагат един друг.

От радост сърцето ми заигра в гърдите. Аз мислех, че дядото веднага ще ни даде пчели, но той рече:

— Елате привечер. Тогава от един от моите кошери трябва да излезе рой. Ето тоя рой ще го дам на вас. Донесете ми само някакъв сандък или кутия, за да изсипем пчелите.

— Не може ли примката да донесем? — попитах аз.

— Може. Ама не идвайте много скоро. Елате подир три-четири часа, като се позахлади.

Ние изтичахме в гората, снехме примката от дървото и сега чакаме да дойде време да идем при дядото. Аз няма какво да правя и реших да напиша както трябва, подробно за всичко. Все пак, когато пишеш, времето минава по-неусетно. Може роят вече да е излетял. А сега няма повече какво да се пише.