Николай Носов
Дневникът на Коля Синицин

28 май

Днес съм много радостен: занятията в училището свършиха и аз минавам в по-горен клас само с петици. От утре започва ваканцията. Намислил съм през ваканцията да си водя дневник. Мама каза, че ако водя дневника редовно, ще ми подари автоматична писалка. Купих си дебела обща тетрадка със синя корица и съм решил старателно да записвам в нея различни интересни случки. Щом се случи нещо интересно и аз веднага ще си го запиша. Освен това ще записвам и свои мисли. Ще мисля върху различни неща и щом ми мине през ума хубава мисъл, също ще я запиша. Днес още нищо интересно не се е случило. Засега и мисли не ми идват.

29 май

И днес още нищо интересно не се е случило. И никакви мисли още не са ми идвали. Сигурно затова, защото през всичкото свободно време играх на двора с децата и нямах време за мислене. Е, нищо. Ще почакам до утре. Може би утре ще стане нещо интересно.

30 май

Днес пак нищо интересно не се случи. И мисли засега, кой знае защо, още не са ми идвали. Наистина не зная за какво да пиша. Или просто да измисля нещо и да го запиша? Но нали така не бива — в дневник да пишеш измислици. Щом е дневник, значи всичко трябва да бъде истина.

31 май

Днес звеното ни имаше сбор. Нашият звеневи Юра Кусков каза:

— Момчета, ето лятото вече почна и ни разпуснаха за ваканцията. Някой от вас може би си мислят, че лете не трябва нищо да правят, само да скитат, но това е неправилно. Пионерите дори през лятото не прекъсват своята работа, за да не пилеят времето си напразно. Хайде да измислим за през лятото някаква интересна работа и да я вършим цялото звено.

Ние всички се замислихме и почнахме да измисляме работа за през лятото. Отначало никой нищо не можа да намисли, после Витя Алмазов каза:

— Момчета, при училището ни има опитна зеленчукова градина. Не можем ли да работим в зеленчуковата градина?

Юра рече:

— Закъснели сме: с тази работа вече се е заело второ звено. Те вече са засели краставици и домати, и тикви.

— Тогава хайде да садим дръвчета в училищната градина — предложи Женя Шемякин.

— Късно си се сетил! — каза Юра. — Дръвчета се садят рано напролет. Пък и без това всички дървета у нас вече са посадени. Няма къде повече да се сади.

— Хайде пялото звено да събираме пощенски марки — каза Федя Овсяников. — Аз много обичам да събирам марки.

— Марки всеки може да събира поотделно, но това не е работа за звено — отговори Юра.

— А има още и такава работа: да се събират бонбонени книжки — каза Гриша Якушкин.

— Какво ли още ще измислиш! — отговори Павлик Грачов. — Няма ли да кажеш да събираме и кибритени кутийки. Каква полза от това? Трябва такава работа, че да има полза.

Ние пак започнахме напрегнато да мислим, но повече на никого не дойде на ум нищо разумно. Юра каза в къщи да помислим още, а после да се съберем и обсъдим кой каквото има да предложи.

У дома аз не започнах да мисля веднага. Най-напред си поиграх на двора с децата, после обядвах, после си поиграх още малко, после вечерях и си поиграх още мъничко. После се върнах в къщи, взех да пиша дневника. Но мама каза, че вече е време да спя, и едва тогава аз си спомних, че трябва да помисля върху работата за през лятото. Реших, че за да мислиш, не е нужно непременно да си седнал. Може да се мисли и лежешком. Сега ще се съблека, ще си легна и ще почна да мисля.

1 юни

Вчера си легнах и започнах да мисля. Но вместо да мисля за работата, аз, кой знае защо, започнах да си мисля за моретата и океаните: за туй какви китове и акули се въдят в моретата, защо китовете са такива големи и какво щеше да бъде, ако китовете се въдеха по сушата и ходеха по улиците, и къде бихме живели, ако някой кит би разрушил нашата къща. Изведнъж забелязах, че мисля съвсем за друго и моментално забравих за какво трябва да мисля и в главата ми, кой знае защо, взеха да се вмъкват мисли за разни животни: за коне и магарета, за слонове и камили: защо например конете са големи, а магаретата малки и че може би конете са пак магарета, само че големи; защо камилата има гърбица, а слонът хобот; и какво би било, ако и камилата имаше хобот — щеше ли да бъде тогава тя камила или тогава тя щеше да бъде вече просто камилски слон.

И отново забелязах, че пак мисля не за това, което трябва и колкото и да се мъчех да мисля за работата, в главата ми се въртяха само глупости. Аз реших, че с такава глава като моята по-добре е съвсем да не мисля и бързо заспах.

2 юни

Ура! Мама ми подари автоматична писалка. От сега нататък ще пиша с тая писалка. Само че там е лошото: писалка има, а няма какво да се пише! Цял час мислих за какво да пиша и нищо не намислих. Но не съм пък аз виновен, че не са станали никакви интересни приключения.

3 юни

Днес заранта излязох на улицата, гледам — Гриша Якушкин иде. Аз го питам:

— Къде отиваш?

— Отивам в училище — групата на младите естественици има занимание.

Аз му казвам:

— Нека дойда и аз с тебе.

Той отвръща:

— Да вървим.

Тръгнахме заедно и по пътя срещнахме Юра Кусков. И той отиваше на заниманията на естествениците. Когато всички се събраха, нашата учителка Нина Сергеевна, която ръководи групата на младите естественици, ни заведе в градината и почна да ни разказва какво устройство имат цветовете на растенията. Излиза, че в цветеца има тичинки с прашец и ето, ако тоя прашец попадне от цветец на цветец, то от такъв опрашен цветец ще се образува плод, но ако на цветеца не попадне прашец, няма да даде никакъв плод. Различни насекоми кацат по цветовете, прашецът полепва по тях и те го пренасят от цветец на цветец. Значи, насекомите помагат да има по-голямо плодородие, защото ако те не пренасяха прашеца, нямаше да се образуват плодове.

Пчелите най-много увеличават плодородието, тъй като те събират от цветовете мед и по цели дни летят от цветец на цветец. Затова навсякъде трябва да се създават пчелини.

След заниманията на групата на естествениците Юра свика сбор на звеното и взе да пита кой какво е намислил. Излезе, че от момчетата никой нищо не е измислил. Юра ни поръча още хубавичко да помислим и тъкмо щеше да закрие сбора, когато Гриша Якушкин каза:

— Хайде да направим кошер и да развъждаме пчели.

Всички се зарадвахме. Това предложение ни хареса:

— Според мене това е хубава работа — каза Юра. — Пчелите принасят голяма полза — те не само правят мед, но и помагат да има по-голямо плодородие.

— Момчета — викна Павлик Грачов, — ние ще се прочуем из цялото училище. Хайде да сложим кошера в градината и ще си имаме и пчелин при училището. Цялото ни звено ще се прочуе!

— Почакай — каза Юра, — първо трябва да се направи кошерът, а след туй вече можем да мислим за прочуване.

— А как се прави кошер? — почнаха да питат всички — Ами че ние не знаем как е изграден.

— Трябва да попитаме Нина Сергеевна. Тя навярно знае — отговори Юра.

Припнахме към училището, видяхме Нина Сергеевна и взехме да я разпитваме за кошера.

— А вас защо ви интересува кошерът? — попита Нина Сергеевна.

Казахме, че искаме да развъждаме пчели.

— А отде ще вземете пчели?

— Ще наловим — каза Серьожа.

— Как ще ги наловите?

— С ръце. Как иначе?

Нина Сергеевна започна да се смее.

— Ако вие почнете да ловите пчелите една по една, те няма да живеят при вас, защото пчелите живеят на големи семейства и всяка пчела ще излети от вашия кошер обратно в своето семейство.

— Какво се прави тогава, ако някой иска да завъди пчели? — попитахме ние.

— Трябва да се купи наведнъж цяло пчелно семейство или рой.

— А къде се продават те?

— Могат да се изпишат по пощата — каза Нина Сергеевна.

— Как, по пощата ли? — се учудихме ние.

— Трябва да се пише до някое пчеловъдно стопанство и оттам могат да изпратят пчелите в колет.

— А къде има такова пчеловъдно стопанство?

— Виж това не зная — каза Нина Сергеевна. — Но ще се постарая да науча и ще ви кажа.

Нина Сергеевна ни разправи как е построен кошерът. Излезе, че кошерът е много просто нещо. Той прилича на голяма дървена кутия или сандък с дупка. Ако в такъв сандък се поставят пчели, то пчелите ще живеят в него, ще си строят пити от восък^[1] и ще донасят мед. Само че те ще градят питите направо по стените на сандъка и медът, мъчно ще се вади оттам. За да се вади лесно медът, пчеларите измислили да поставят в кошера дървени рамки с тънки листа от восък. Във всяка рамка пчелите правят пита и когато трябва да се вади мед, пчеларят изважда рамки с пълни пити.

Ние решихме от утре да почнем да строим кошера. Толя Песоцки каза, че можем да работим в тяхната барака. Юра каза всеки от нас да занесе кой каквито инструменти има. После аз си отидох и взех да мисля за пчелите. Гледай какво интересно нещо! Излиза, че по пощата могат да се изпращат пчели. Какво ли не са измислили хората!

4 юни

На заранта цялото ни звено се събра в бараката на Толя Песоцки. Витя Алмазов донесе бичкия, Гриша Якушкин — брадва. Юра Кусков — длето, клещи и чукче, Павлик Грачов — ренде и чукче; и аз занесох чукче, тъй че се видяхме изведнъж с три чукчета.

— А от какво ще правим кошера? — попита Серьожа. Тогава всички се сетихме, че нямаме дъски.

— Ей че проклетия! — каза Юра. — Трябва да се търсят дъски.

— Къде ще ги търсим? — казваме ние.

— Е, трябва да се прегледа, може в бараката на някого да се намерят.

Всички тръгнахме да търсим дъски. Претършувахме всички бараки и тавани, никъде не намерихме. Юра каза:

— Да идем при Галя. Може тя да ни помогне.

Отидохме при нашата пионерска ръководителка Галя и всичко й разказахме. Галя каза:

— Аз ще поискам от директора на училището. Може той да ни позволи да вземем ония дъски, които останаха след ремонта.

Тя говорила с директора и той разрешил да вземем за кошер четири големи дъски. Ние ги примъкнахме в бараката и тогава закипя работа. Един реже, друг стърже, трети кове гвоздеи. А Толя се разпорежда и на всички кряска. Той си въобразява, че щом работим в тяхната барака, може на всекиго да кряска. Аз дори едва не се скарах с него заради туй. Потрябвало му чукче и той се развика:

— Де е чукчето? Току-що беше в ръцете ми, а сега къде се дяна?

— Чакай, бе — каза Юра, — аз ей сега ковах гвоздеи.

А къде си го бутнал тогава?

— Никъде не съм го бутнал!

— Ха, търси сега!

— Търси и ти!

Те почнаха да търсят чукчето, но никъде го нямаше. Тогава всички момчета зарязаха работата и взеха да търсят чукчето. Най-после го намериха в моите ръце.

— А ти какво стоиш тук като чучело! — се нахвърли Толя върху мен. — Не виждаш ли, че търсим чукчето?

— А откъде да зная, че търсите точно това чукче? Имаме три чукчета, ако се не лъжа.

— „Три чукчета“! „Три чукчета“! Я се опитай да ги намериш, когато тук няма ни едно!

— Пък и няма защо да се кряска — рекох аз. — И аз имам право да забивам гвоздеи. Всеки иска да работи.

Днес ние не успяхме да направим кошера, защото се мръкна и в бараката стана тъмно.

5 юни

Ура! Кошерът е вече готов! Ето го — аз нарочно го нарисувах тук за спомен. Долу е нарисуван самият кошер, а горе капакът. Долу на предната страна на кошера е направена дупка, за да могат пчелите да изпъплят. Тая дупка се нарича прелка, защото през нея пчелите излитат от кошера. Горе има още една малка прелка, та ако някоя пчела поиска да излезе отгоре, да може да излезе. При долната прелка е закована дъска. Тя се нарича прилетна дъска. Пчелите кацат на нея, когато долитат. Похлупакът е направен отделно, за да може да се сваля от кошера, когато трябва да се вадят рамки. Освен кошера ние направихме дванайсет рамки.

Юра ходи при Нина Сергеевна да пита за пчелите, но тя още нищо не е научила, защото била много заета. Ами ако случайно Нина Сергеевна не научи откъде се доставят пчели, какво ще правим тогава?

6 юни

Днес разпитвах всички дали някой не знае откъде се доставят пчели, но никой не знае. Цялата заран ходих посърнал. После се върнах у дома, а у нас заварих чичо Альоша.

— Защо си толкова посърнал? — ме пита чичо Альоша.

Аз казвам:

— Посърнал съм затова, защото не зная откъде да намеря пчели.

— А защо са ти притрябвали пчели?

Разказах му, че нашето звено е решило да направи пчелин, само че не знаем откъде да вземем пчели.

Чичо Альоша рече:

— Когато живеех на село, имах един познат пчелар, който ловеше пчели в гората с примка.

— С каква примка?

— Направи от шперплат сандъче с дупка, нещо като къщичка за скорци, сложи в него малко мед и го окачи на някое дърво в гората. Миризмата на меда привлича пчелите. Ако отнякъде излети рой, той може да се засели в такова сандъче, а пчеларят ще вземе сандъчето, ще си го занесе на пчелина и ще изсипе пчелите в кошера. Направи си такава примка, а когато идеш с майка си на вилата, окачи я в гората, може в примката да се хване някой рой.

Аз започнах да разпитвам мама кога ще идем на вилата.

— Няма да е скоро — казва мама, — моята отпуска ще бъде в края на юли или може би през август.

Тогава отидох при Серьожа и му разказах за примката.

Серьожа казва:

— Хайде да направим примка и ще ловим пчели на нашата вила. Там имаме и хубава гора, и река.

— А къде е вашата вила?

— В Шишигино, на пет километра оттук.

— А ще ни позволят ли да живеем там?

— Ще ни позволят. Там цялата къща е празна. Само леля Поля живее в нея.

Аз веднага се върнах у дома и започнах да моля мама да ме пусне при Серьожа на вилата.

— Какво говориш! — рече мама. — Как ще идете там. Току-виж, че сте попаднали под влака.

— Ами дотам съвсем не трябва да се пътува с влак. То е близко. Пеш ще отидем. Само пет километра са.

— Е, все едно — каза мама. — Как ще живеете там сами? Това е лудория!

— Никаква лудория не е — казвам аз. — И няма да живеем сами: там е леля Поля.

— Какво като е леля Поля! — казва мама. — Нима вие ще вземете да слушате леля си Поля.

— Разбира се, че ще я слушаме.

— Не, не! — казва мама. — Виж, като взема отпуска, ще идем заедно, иначе вие там я в реката ще се удавите, я ще се загубите в гората, я кой знае още какво ще се случи.

Аз казах, че ние няма да се къпем, дори няма и да се приближаваме към реката, и в гората няма да ходим, но мама не искаше да чуе за това. Чак до вечерта аз я врънках и хленчих. Мама ми се закани, че ще се оплаче на татко от мене. Тогава аз престанах да се моля, но на вечеря не поисках нищо да ям. Тъй и ще си легна гладен. Нека!

7 юни

Заранта се събудих по-рано и пак подхванах вчерашната история. Мама каза да не й дотягам, но аз пак й дотягах, дотягах, докато тя отиде на работа. После отидох при Серьожа и той каза, че вече са се уговорили с Павлик и утре, ако не успея да измоля да ме пуснат, те двамата тръгват за вилата. Аз завидях на Серьожа и Павлик, че ще заминат без мене.

Целия ден прекарах посърнал и щом мама се върна, започнах да й се моля с удвоени сили. Мама се разсърди и пак каза, че ще се оплаче на татко, но аз не мирясвах, защото сега вече ми беше все едно. Най-после татко си дойде и мама му се оплака. Татко каза:

— Че какво от туй? Нека върви. Момчето е вече голямо. За него ще е полезно да свиква да живее самостоятелно.

Тогава мама рече, че татко вечно й пречи да възпитава правилно детето (мене значи), татко каза, че мама самата ме възпитава неправилно и тогава те едва не се скараха заради това, а после се сдобриха и тогава мама отиде при майката на Серьожа и те веднага се уговориха за всичко. Майката на Серьожа казала, че ние на никого няма да пречим във вилата, че леля Поля ще ни наглежда и ще ни готви обяд. Трябвало само да си вземем продукти. Мама се успокои и каза, че ме пуща за три дни и ако се държа добре, пак ще ме пусне. Аз казах, че ще се държа добре.

Всички момчета много се зарадваха, когато разбраха, че отиваме да ловим пчели на вилата. Юра ни подари компаса си, за да не се объркаме в гората; Толя ни даде джобното си ножче; Федя ми донесе походно котле, в случай, че поискаме сами да си варим обяд на огън. После намерихме шперплат и почнахме да майсторим примка за пчелите.

Примката стана хубава. Отпред направихме дупчица и вратичка, за да я затворим, когато пчелите се уловят. А похлупака направихме отделно, като на кошера, за да може да се отхлупи и да се извадят пчелите.

Надвечер мама накупи разни продукти — булгур, брашно, масло, захар, хлебчета, консерви — и всичко това натуря в раницата, тъй че раницата ми стана тежка. И на Серьожа раницата стана голяма. А най-грамадна бе раницата на Павлик. Той сложи в нея котлето и манерката и не зная още какво натика вътре. С една дума — всичко ни е готово. Сега по-скоро да се мръква, а утре ще се събудим — и веднага на поход към Шишигино.

8 юни

Ура! Вече сме в Шишигино. Аз си мислех: каква ли вила има там, а то излезе просто една дървена къща, само стълбовете забити. Сигурно не са успели да я направят. Къщата се оказа заключена и никой нямаше в нея. Леля Поля е отишла някъде. Ние я чакахме, чакахме, а после решихме, за да не губим време напразно, да идем в гората и да окачим примката. Отидохме в гората, сложихме в примката мед и я окачихме на едно дърво. После тръгнахме за реката да се къпем. Водата в реката беше студена. Ние се къпахме, къпахме, докато посиняхме от студ. След това огладняхме.

Изскочихме от водата, разпалихме огън на брега и взехме да си готвим обяд от консервите. След обяда се върнахме във вилата, но леля Поля още не беше дошла. Павлик рече:

— А какво ще стане, ако намерим в гората хралупа с пчели? Наведнъж бихме хванали цяло пчелно семейство.

— А как ще намерим хралупа? — казвам аз.

— Хайде да издебнем някоя пчела — предложи Павлик. — Пчелата ще събере мед и ще литне към хралупата си, а ние ще припнем след нея и ще разберем къде живее пчелното семейство.

Забелязахме на едно цветче пчела и я задебнахме. Пчелата летеше от цветец на цветец и ние се примъквахме след нея на четири крака и не я изпущахме от очи.

От пълзенето ме заболяха и ръце, и крака, и гръб, и шия, а пчелата все работеше и не мислеше наникъде да отлита. Най-после Серьожа каза:

— Сигурно пчелите по-късно ще си литнат към хралупата. Хайде да отидем да се изкъпем пак, а после отново ще дебнем пчелите.

Ние пак отидохме на реката и взехме да се къпем. Къпахме се, къпахме, а след това видяхме, че скоро ще се мръкне. Тогава се върнахме във вилата, а леля Поля все още я нямаше.

— Дали не е заминала за някъде и днес няма да се върне? — казвам аз.

— Ще се върне — казва Серьожа. — Къде би могла да иде?

— Ами ако не се върне? По-добре е да си тръгнем за в къщи.

— Мене и без това вече ме болят краката — казва Павлик. — Аз не тръгвам никъде.

— А къде ще нощуваш?

— Можем да идем в съседната вила и да се помолим да ни пуснат да пренощуваме — рече Серьожа.

— Защо в съседната вила? — казва Павлик. — Ще си построим колиба и ще пренощуваме тук.

— Наистина! — зарадва се Серьожа. — В колибата е по-интересно дори. Аз досега нито веднъж не съм нощувал в колиба.

Веднага се заловихме да строим колибата. Павлик ни накара да накършим зелени клонки, а сам взе четири пръта, съедини върховете им във вид на пирамида и почна да ги обгражда наоколо с клонките. Когато колибата беше готова, ние довлякохме в нея сух мъх, а под главите си сложихме раниците с продуктите. В колибата стана тесничко, но затова пък много приятно.

Ние решихме да не ходим повече никъде, защото бяхме капнали от умора. Помислих си само колко път сме извървели днес: от града насам вървяхме, в гората ходихме, до реката ходихме, връщахме се от реката обратно до вилата, после ходихме пак в гората, пак на реката се връщахме, пак назад до вилата. После пък строихме колиба. Един обикновен човек за месец не изминава толкова, колкото ние за един ден!

Сега седим на стъпалата и почиваме. Аз си пиша дневника със своята автоматична писалка, а Серьожа и Павлик се радват на колибата. Вечерта е тъй тиха, хубава! Няма вятър. Дърветата не поклащат вейки. Само листата на трепетликата трептят бързо-бързо. Те са като сребърни. По небето няма никакво облаче. Червеното слънце залязва зад гората. Ей пастирите вече прибират колхозното стадо. Кравите бавно крачат по пътя. Те са много: около петдесет глави. Черни, кестеняви, червеникави, пъстри и дори някакви розови, по-точно с цвета на тялото, а има и на петна на петна. Всякакви има! Ето слънцето вече наполовина се скри. Сега ще се мушнем в колибата и ще спим. Наистина още е светло, но скоро ще се стъмни. Няма да седим под открито небе, докато съвсем притъмнее, я, щом си имаме колиба!

9 юни

Сега ще напиша за онова, което се случи през нощта. Павлик излезе хитър: той пръв се мушна в колибата и зае мястото в средата, а на нас със Серьожа се паднаха крайните места. Серьожа щом легна и веднага заспа, но аз, кой знае защо, дълго не можах да заспя. Отначало ми беше много удобно и аз дори се чудех защо хората измислят разни сламеници, пухени дюшеци, възглавници, когато и без тях прекрасно може да се мине. После нещо взе да ме убива на тила. Реших да разбера на какво лежа — на булгура или на макароните, и почнах да опипвам раницата под главата си. Но там се оказа не булгурът, нито макароните, а котлето. „Аха, значи на мене се е паднала раницата на Павлик“ — съобразих аз и обърнах раницата на другата страна. Но сега под главата ми дойде консервена кутия, и аз пак не можах да заспя. Тогава взех да преобръщам раницата на разни страни, за да налучкам хлебче или нещо друго, по-меко…

— Какво търсиш там? — попита Павлик.

— Хлебче.

— Че тъй скоро ли огладня?

— Не, бе!

— А защо ти е притрябвало хлебче?

— Ще спя на него, че ми е много кораво.

— Я виж колко сме нежни! — казва Павлик.

— Я опитай, поспи на консервена кутия, тогава ще разбереш колко съм нежен — казвам аз.

Хлебче изобщо не намерих, но ми попадна някакъв пакет, навярно със захар. Аз се нагласих как да е на захарта и вече се канех да заспя, но тогава ме заболя гърбът. Изглежда беше изтръпнал. Тогава взех да се обръщам настрани.

— Ей че се върти като смок в тиган! — изръмжа Павлик.

— А тебе какво ти става?

— Че през всичкото време ме блъскаш.

— Я гледай, пък и да не го блъскаш!

Аз се обърнах настрани, но скоро и хълбокът взе да ме боли. До едно време мълком търпях и с все сила се стараех да заспя. Най-после не издържах и започнах да се преобръщам по корем.

— А бе, ще ме оставиш ли най-после да заспя! — засъска Павлик.

— Чакай, сега ще заспиш — казах аз и кракът ми се закачи о пръта. Прътът се събори и цялата колиба се строполи върху нас.

— Видя ли! Навъртя ли се! — закрещя Павлик.

Серьожа се събуди, измъкна се изпод клонките и замаян се заоглежда наоколо.

— Какви са пък тия шеги? — закрещя той.

— Какви ти шеги — казва Павлик. — Просто ей тоя хипопотам събори колибата. Хайде ставайте, ще поправяме.

Ние се измъкнахме изпод останките на колибата и в здрачината се заловихме да възстановяваме разрушената постройка. Нощта бързо настъпваше и ние едва успяхме как да е да направим колибата. Щом всичко беше готово, аз избързах пръв и легнах по средата.

— А ти защо си се настанил на моето място? — се учуди Павлик.

— Тук местата не са номерирани — казвам аз. — Това не ти е театър.

Той искаше да ме избута, но аз не отстъпих. Павлик легна на края и засумтя сърдито. Той дълго се въртя. Види се, не беше легнал твърде удобно. И аз дълго не можах да заспя. Все пак по някакво си чудо най-после заспах. Не зная много ли съм спал и, дори не помня какво съм сънувал, ама изведнъж като ме тресна нещо по главата! Моментално се събудих и дълго не можех да разбера какво е станало. Постепенно се досетих, че колибата наново се е съборила и че прътът ме е ударил по главата. Наоколо беше тъмно. Небето над нас се чернееше като сажди, само звездите блестяха по него. Отново ние се измъкнахме изпод останките от колибата.

— Няма що, трябва пак да се поправя — каза Серьожа.

— Ще има да поправяш тук, в тая тъмнина!

— Трябва да опитаме. Няма да седим под открито небе, я.

Ние започнахме да пълзим в тъмното между клонките и затърсихме прътите. Трите пръта намерихме веднага, а четвъртия никакъв го нямаше. Едва го намерихме, но докато го търсихме, изчезнаха трите пръта, които бяха вече намерени. Най-после наново ги намерихме. Павлик се канеше да поставя прътите и изведнъж казва:

— Чакайте, а къде точно е нашето място?

— Какво място?

— Ами къде са ни раниците.

Ние взехме да се лутаме в тъмнината и да търсим раниците, но никъде ги нямаше. Тогава решихме да построим колибата на ново място. Павлик се залови да слага прътите, а ние със Серьожа взехме да окършваме храстите и да носим клонки.

— Слушай — закрещя изведнъж Серьожа, — я ела насам, тук има много накършени клонки.

Аз се приближих и се натъкнах на цяла купчина клонки, които бяха струпани на земята. Ние домъкнахме по един наръч на Павлик и се върнахме за останалите клонки.

— Чакай — каза Серьожа, — тук има още нещо.

— Къде?

— Под клонките. Нещо като чувал.

Аз се наведох и в тъмнината напипах чували.

— Наистина — казвам — чувал, напълнен с нещо. И още един има тук.

— Наистина! — ахна Серьожа. — Два пълни чувала!

— Гледай, още един! — казах аз.

— Три пълни чувала! — викна Серьожа. — А кой ли ги е сложил тука?

— То се знае кой — казвам аз, — ние.

— Как „ние“?

— Разбира се, ние. Това са нашите раници!

— Наистина, бе! Аз пък не се сетих веднага!

Повикахме Павлик и му казахме, че сме намерили старото място.

— А там колибата вече е готова — казва той.

— Е, ще си пренесем нещата там и толкоз.

Взехме раниците и тръгнахме към колибата. Аз избързах пръв, за да заема мястото в средата, и взех да се въртя около колибата, но никак не можех да намеря вход.

— А къде е входът? — питам.

— Тюх, да му се не види! — казва Павлик. — Забравих да направя вход, от всички страни запълних с клонки!

Той се залови да разтуря клонките и да прави вход. Щом свърши, Павлик пръв се мушна в колибата и зае средното място. Аз бях тъй отмалял, че дори не исках да се препирам с него. Без приказки ние със Серьожа легнахме по краищата. Под главата ми пак се случи нещо твърдо — може котле, може и консервена кутия, но аз дори не му обърнах внимание и заспах като убит. Това е всичко.

А сега вече е утро. Аз се събудих по-рано от другите и си пиша дневника. Слънцето вече се е вдигнало нависоко и почва да препича. По небето плуват бели къдрави облаци. От селото се чува мучене на крави и кучешки лай. Серьожа и Павлик още спят в колибата. Сега ще ги събудя и ще почнем да си правим закуска.

Пак този ден, вечерта

След закуската отидохме в гората, за да проверим примката. Примката беше празна. Ние решихме наново да дебнем пчелите и пълзяхме след тях около два часа. Най-после търпението на Павлик се изчерпа. Той реши да уплаши пчелата, за да литне към своята хралупа, и се залови да й крещи, да размахва ръце и да тропа с крака. Пчелата взе да се върти над него и изведнъж като го ужили по ухото! Павлик като закрещя! Ухото му се зачерви и моментално се поду. Ние взехме да вадим от него жилото на пчелата.

— Огън да ги гори тия пчели! — проклинаше Павлик. — Сами се разправяйте с тях, а на мене ми стига! Цялото ми ухо гори!

— Пък ти потърпи — му казваме ние. — Ухото ще мине.

— А кога ще мине? Гори като в огън! Сега какво да правя?

— Да го превържем с кърпа? — питам аз.

— Не ща кърпа. По-добре да ида на реката и да го топя във водата.

Той отиде да си топи ухото в реката, а ние със Серьожа съгледахме една пчела и поред почнахме да я дебнем. Единият дебне, а другият почива. Дебнахме, дебнахме, изведнъж пчелата се вдигна нагоре и полетя. Ние хукнахме след нея презглава, но пчелата изхвръкна много нависоко и ние я загубихме от очи.

— Бре да му се не види — казва Серьожа. — Ще трябва да се почва всичко отново.

Тогава Павлик се върна от реката и отдалече се развика:

— Ей, гледайте какво имам! Сега ще варим рибена чорба!

Ние изтичахме при него. Той държеше каскета си в ръце. Целият му каскет беше мокър и в него подскачаха живи караси^[2].

— От де ги взе?

— Там, до реката, в блатото ги хванах.

— А как си ги хванал без въдица?

— Много просто: блатото е пресъхнало, останало е съвсем малко вода и аз ги хванах с ръце.

Ние припнахме към блатото, наловихме още караси и почнахме да варим рибена чорба. После наловихме още караси за вечеря.

— Тук ги има много! — казва Павлик. — Ние можем да ядем дори всеки ден караси.

След обяд пак отидохме в гората, за да дебнем пчелите. Серьожа казва:

— А какво ще стане, ако напръскаме пчелата с вода? Пчелата сигурно ще помисли, че вали дъжд и ще литне към гнездото си.

Донесохме вода в котлето, намерихме на един цветец пчела и почнахме да я пръскаме с вода. Пчелата се намокри, полази надолу по стъблото и се притаи под зеленото листенце. Значи на нея наистина й се е сторило, че вали дъжд. После тя видя, че няма никакъв дъжд, изпъпли изпод листа и започна да се грее на слънцето. Малко по малко тя изсъхна, разпери крилца и хвръкна. Ние вече се канехме да хукнем след нея, но тъкмо тогава пчелата се спусна надолу, кацна на един цветец и почна пак да събира мед. Тогава Серьожа си напълни устата с повече вода и пръсна върху пчелата! Пчелата повторно се намокри и се скри под листеца, а като изсъхна, пак започна да хвърчи от цветец на цветец.

— Ей че упорита пчела! — каза Серьожа и така заля пчелата с вода, че тя цяла се измокри. Дори и крилцата й се сгърчиха и прилепнаха към гърба й.

Най-после пчелата видя, че „дъждът“ не престава и когато изсъхна, литна нанякъде. Ние затичахме подир нея. Отначало пчелата хвърчеше ниско, между дънерите на дърветата, после се стрелна нагоре и ние я изгубихме. Тогава взехме да поливаме с вода други пчели, но всички те действуваха по един начин: отначало се криеха от „дъжда“ под листата, а после изхвърчаваха и ние нито веднъж не можахме да издебнем къде живеят, защото хвърчаха много бързо и на голяма височина. Така тичахме, докато пчелите спряха да хвърчат. Наближаваше да мръкне. Ние се върнахме във вилата и почнахме да си готвим вечеря.

Леля Поля и досега, кой знае защо, не беше се върнала и ние решихме да прекараме още една нощ в колибата. Не зная дали не е лошо, дето ние живеем в колиба? Не е ли по-добре да се върнем в къщи? Аз казвах на Серьожа и Павлик, а те отговарят: „И без това утре ще се върнем“. Те решиха да поправят колибата и да забият прътите в земята, тъй че колибата да не се разпада пак. Сега те поправят колибата, аз пък записвам в дневника нашите приключения.

По небето плуват сиви, оловни облаци. Взе да се захладнява и полъхна ветрец. Ами ако през нощта неочаквано почне да вали? Трябва колибата хубаво да се покрие с клонки, та да не ни намокри през нощта. Сега ще привърша писането и ще ида да помагам на Серьожа и Павлик.

10 юни

Нощта мина без никакви приключения. Ето какво значи да се направи както трябва една колиба! Можеш да си спиш преспокойно и да не се боиш, че ще те чукне по главата някой прът. И не валя. Аз се събудих рано. Разбудиха ме птичките. Едва беше започнало да се развиделява, а те вече се събудили и като зацвърчали, като зачуруликали и записукали на разни гласове! Изпълзях от колибата и видях, че слънцето още не е изгряло. Горе небето беше чисто, ясно, синьо, а долу, до самата земя — бели облаци, такива леки, пухкави, също като сапунена пяна. Постепенно облаците се уголемяваха и се виеха на кълбета като пара и се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, докато запълниха цялото небе. После пламнаха и станаха розови като плодов сладолед. Аз почнах да мисля какво би станало, ако ни дадяха толкова сладолед. Можем ли да го изядем или не? Сигурно през целия си живот не бихме го изяли. Всичките хора не биха изяли толкова сладолед. Аз се замечтах и тогава изведнъж видях как изпод земята се изтърколи грамадното червено слънце. Наоколо всичко засия и светна с ярка светлина. Зелената трева стана още по-зелена, а на всяка тревичка заблестяха капки роса като елмази. Започнах бързо да будя Серьожа и Павлик, за да погледнат това чудо, но докато те си търкаха очите, росата се изпари и вече не беше така хубаво.

— Ех, вие — им казвам, — сънливци! Спят тука като лалугери в дупките си. Ако все така се успивате, нищо хубаво в живота няма да видите!

Павлик само се прозя и веднага се залови да изкормя караси за закуска, но Серьожа каза, че първо би трябвало да се измием. Отидохме на реката, измихме се, а заедно с това се и изкъпахме и после взех ме да си готвим закуска. Изпържихме караси, от брашното изпекохме питки. Питките не станаха вкусни, но затова пък ми хрумна много хубава мисъл.

— Ами ако посипем с брашно пчелата? — казвам аз. — Пчелата ще натежнее и няма да може да хвърчи тъй бързо.

Намерихме на едно цветче пчела и я посипахме с брашно. Пчелата веднага взе да се чисти с крачетата си. Отърси от себе си всичкото брашно и след една минута вече събираше мед.

— Знам аз какво трябва да се направи — каза Серьожа. — Първо трябва да се попръска пчелата с вода, а после да се посипе с брашно. Тогава брашното ще залепне по нея и тя няма да може да го изчисти от себе си.

Така и направихме. Серьожа си напълни устата с вода и пръсна върху пчелата, а Павлик веднага я посипа с брашно. Брашното се накисна и се полепи по цялата пчела. Пчелата веднага взе да се чисти от мокрото брашно. С предните крачка си изчисти главата и си изтърка очите, после със задните крачета почна да си чисти коремчето и крилцата. Тя се изчисти много старателно, само по гърба й остана малко мокро брашно. Ние искахме да я посипем още веднъж, но тогава пчелата размаха крилца и хвръкна. Ние хукнахме след нея. Отначало пчелата летеше бавно, после полетя по-бързо, излетя от гората и се понесе през полето. Ние презглава препускахме след нея, прескачахме пънове и купчини, трапища и канавки. После се заредиха някакви лехички със зеле и изведнъж пред нас се изпречи стобор. Пчелата прехвръкна през него. Без да му мислим много и ние се преметнахме през стобора и се озовахме в някаква градина. Наоколо имаше дървета, а под тях се намираха някакви малки къщички без прозорци, без врати, нещо като кучешки колиби, само че на крачка. До едната къщичка стоеше старец с бяла брада и ни гледаше учудено.

— Е, какво ще кажете? — попита старецът, когато видя, че ние стоим, без да мръднем, като истукани и мълком го гледаме.

— Нищо — промърмори Павлик и се закатери обратно по стобора.

— А защо през стобора? Ето вратичката — каза дядото и поклати глава с укор.

— Аз пък не забелязах, че тук има вратичка — отговори Павлик и скокна от стобора на отвъдната страна.

Ние със Серьожа останахме сами. Аз взех да мисля как ще е по-добре да офейкаме — през вратичката или през стобора — а дядото попита:

— А вие защо се втурнахте тука?

— Ние, без да искаме — казвам аз.

— Тук прехвръкна нашата пчела. И ние подир нея — отговори Серьожа.

— Вашата пчела ли? — учуди се старецът. — Не може да бъде. Това навярно е моя пчела.

— Че вие имате ли пчели? — попитах аз.

— Разбира се. Я колко са тука.

Едва тогава ние разбрахме, че мъничките къщички, които се намираха под дърветата, бяха просто кошери. Пчелите през цялото време бръмчаха наоколо. Във въздуха се чуваше непрекъснато жужене.

— А защо ви беше притрябвало да тичате подир пчелата? — попита дядото.

Ние казахме, че искаме да я издебнем и да намерим хралупа с диви пчели.

— Сигурно сте търсили див мед? — попита старецът.

— Не, ние търсехме пчелно семейство. Трябват ни пчели.

— А защо ви са пчели?

Ние почнахме да обясняваме, че цялото звено сме решили да си направим кошер и да развъждаме пчели. Павлик видя, че дядото вече не се сърди и разговаря спокойно с нас. Той притича до вратичката и взе да наднича през нея, а после съвсем се престраши и дойде при нас. Ние разказахме как сме направили примка за пчели и сме я окачили в гората. Дядото внимателно ни изслуша и рече:

— Хубаво е това, дето сте го намислили. Пчеларството е полезно занятие. Само че е много мъчно да се хванат диви пчели. Пък и тук наблизо ги няма. Освен ако от някой пчелин изхвърчи рой и попадне във вашата примка.

— Ами тогава какво да правим? — попитахме жално ние.

Дядото, види се, ни съжали.

— Няма какво — рече той, — аз ще ви дам пчелички за развъждане, щом така сте обикнали тази работа. Пчеларите трябва да се подпомагат един друг.

От радост сърцето ми заигра в гърдите. Аз мислех, че дядото веднага ще ни даде пчели, но той рече:

— Елате привечер. Тогава от един от моите кошери трябва да излезе рой. Ето тоя рой ще го дам на вас. Донесете ми само някакъв сандък или кутия, за да изсипем пчелите.

— Не може ли примката да донесем? — попитах аз.

— Може. Ама не идвайте много скоро. Елате подир три-четири часа, като се позахлади.

Ние изтичахме в гората, снехме примката от дървото и сега чакаме да дойде време да идем при дядото. Аз няма какво да правя и реших да напиша както трябва, подробно за всичко. Все пак, когато пишеш, времето минава по-неусетно. Може роят вече да е излетял. А сега няма повече какво да се пише.

Пак този ден, вечерта

Най-после си имаме пчели! Ето какъв добър излезе дядото! Аз мислех, че всички пчелари са лоши, защото често ги хапят пчелите, но тоя пчелар излезе много добър и любезен. Той не само че обеща да ни даде пчели, но и изпълни своето обещание. Когато отидохме на пчелина, роят вече се намираше в кръгла дървена кутия, прилична на сито. Отгоре кутията беше превързана с марля, през която се виждаха пчелите. Майчице, колко пчели имаше там! Сякаш някаква жива каша от пчели. Дядото махна марлята и изсипа пчелите в нашата примка — също като булгур. Ние бързо затворихме примката и вече щяхме да тичаме към къщи, но дядото ни спря и почна да ни учи как да се държим с пчелите.

Той каза да изсипем пчелите в кошера направо на рамките с восъчните листа и на първо време да поставим в кошера хранилка със захарен сироп, докато пчелите си наберат мед. За да се приготви хранилката, трябва да се свари сироп от захар, да се налее в стъклен буркан и да се завърже гърлото му с парцалче. После бурканът трябва да се обърне с дъното нагоре и да се сложи в кошера върху рамките. Сиропът ще се оцежда от буркана и пчелите ще го смучат по малко през парцалчето. Освен туй дядото ни научи да си направим от марля мрежички, които да надяваме на главата си, когато ще отваряме кошера, и още ни поръча да направим пушилка, за да опушваме пчелите с дим. Пчелите се боят от дима. От него те се крият в кошера и не се разхвърчават. Дядото ни показа своята пушилка. Кръгла тенекиена кутия с тръбичка, а отстрани има мехче. В кутията се слага гнилеж и се запалва. Като натиснеш мехчето, из тръбичката излиза дим.

— Пчеларството е много интересно занимание — каза дядото. — Който почне да се занимава с пчеларство, той обиква пчелите за цял живот и никога не зарязва това занимание.

— Защо — зачудихме се ние.

— Ей тъй на, пчелите ще му липсват.

Най-после дядото ни пусна и ние поехме обратно. В къщи се върнахме късно, когато вече започна да се стъмва. Серьожа занесе примката с пчелите у тях. Ние с Павлик се отбихме за малко у нас, за да се обадим, че вече сме се върнали и също изтичахме у Серьожа.

Майката на Серьожа почна да ни разпитва как сме прекарали на вилата. Ние се страхувахме да не би да ни попита за леля Поля, защото не знаехме трябва ли да си признаем, че сме живели в колиба, или е по-добре да си мълчим. Серьожа нарочно взе да разказва за дядото пчелар. Майка му слуша, слуша, а после попита:

— А как е леля Поля?

Ние видяхме, че загазихме и не знаехме какво да кажем, но тогава на вратата се почука. Влезе майката на Павлик и му каза да иде да вечеря. Ние си отдъхнахме с облекчение, взехме да й показваме пчелите и да й разказваме за дядото пчелар. Тогава майката на Серьожа пак попита:

— А ти защо нищо не разправи за леля Поля?

Ние пак се объркахме, но тогава пак някой почука на вратата. Беше мама, дошла да ме вземе. Зарадвахме се. Почнахме да й показваме пчелите и да й разказваме за дядото. Мама също взе да пита как сме живели на вилата.

Аз казвам.

— Добре живяхме. Горе-долу.

— Не дотегнахте ли там на леля си Поля?

— Не, изглежда не й дотегнахме — казвам аз, а сам не зная истината ли казвам или не.

— А леля Поля не се ли кани да дойде насам? — попита майката на Серьожа.

— Не — казва Серьожа, — май че не се кани.

— Нищо ли не каза за това?

— Не, не каза.

Той, разбира се, каза истината, защото какво би могла да каже леля Поля, щом не сме я видели! Не зная докъде би стигнал тоя разговор, но тук пак някой почука. Ние си отдъхнахме с облекчение. Вратата се отвори и в стаята влезе самата леля Поля. Ние зинахме от учудване и тъй си останахме с отворени уста.

— Здравейте! — каза леля Поля.

— Здравей — отговори майката на Серьожа, — какво те води насам?

— Ами от колхоза потегли автомобил за града и аз пристигнах — каза леля Поля.

Тогава започна най-интересното. Леля Поля протегна ръка на Серьожа:

— Здравей, Серьоженка!

Серьожа се зачерви като варен рак.

— Здравейте, лельо Поля.

— Чакайте, как тъй „здравейте“? — дума майката на Серьожа. — Че вие днес не сте ли се виждали?

— А къде бихме могли да се видим? — се учуди леля Поля.

— Как къде! В Шишигино.

— Че аз вече от три дни не съм в Шишигино. Работих в колхоза, в Тарасовка.

— А вие къде бяхте? — попита майката на Серьожа.

— В Шишигино — казва Серьожа.

— Че нали къщата беше затворена.

— А защо ни е къщата — ние живяхме в колиба.

— Каква колиба?

— Е, построихме си колиба от клони и живяхме.

— Ах, ето какво било! А кой ви е разрешил да живеете в колиба? Не можахте ли да се върнете в къщи?

Тогава всички заприказвахме в един глас — и моята майка, и на Павлик, и на Серьожа — и аз дори не зная какво е било по-нататък, защото мама каза:

— Значи ти така слушаш майка си! Я да си вървим в къщи, миличък! Аз ще те науча как се живее в колиба, без да си ме питал!

Трябваше цялата вечер да седя в къщи и да слушам натяквания. На пчелите дори не можах да се порадвам.

11 юни

Ето каква беда ни сполетя днес.

Заранта се отбих при Павлик и отидохме заедно при Серьожа. Серьожа още спеше. Събудихме го. Той едва се събуди и взе да мърмори, защото сънувал някакъв интересен сън и му се искало да си го досънува.

— Хубаво — казваме, — после ще го досънуваш. Трябва да станеш, за да сложим пчелите в кошера.

Серьожа казва:

— Вие идете да кажете на момчетата, че вече си имаме пчели, а в това време аз ще се облека.

— А къде е примката? — питаме ние.

— Примката е там на балкона. Вчера вечерта я сложих на балкона, за да не им е задушно на пчелите в стаята.

Излязохме на балкона. Гледаме… майчице, какво става! Вратичката на примката отворена, пчелите излитат от нея и се разлетяват на разни страни.

— Чучело с чучело! — закрещя Павлик. — Спи си човекът, а пчелите тук офейкали!

Серьожа изскочи на балкона.

— А вие какво зяпате? — закрещя той. — Пчелите се разхвърчават, а те зяпат.

Той изтича до примката и бързо затвори вратичката.

— Ти какво крещиш! — казва Павлик. — Като че ли ние сме виновни! Ти сам си оставил примката отворена.

— Как тъй не съм забелязал вчера, че вратичката е била отворена? — казва! Серьожа. — А как ли се е отворила?

— Зяпльо! — казвам аз.

— Да не съм виновен аз. Пак тая леля Поля! Заради нея тук ми триха сол на главата. Съвсем не ми беше до пчелите.

— Видя ли! А сега там, да си знаеш, ни една пчела не е останала — каза Павлик. — Навярно всички са изхвръкнали.

— Може малко поне да са останали — казва Серьожа. — Трябва да се види. — Аз бързо отхлупих похлупака на примката и ние тримата взехме да надничаме в нея. В примката имаше още малко пчели. Те почнаха да пъплят нагоре. Павлик взе да им маха с ръце, за да се върнат назад. Една пчела изхвръкна и кацна на ръката ми. Аз се изплаших, изтървах похлупака и започнах да си тръскам ръката, за да махна пчелата, а тя като ме ужили, че като се развиках, като цапнах с ръка пчелата и я смачках. Тогава останалите пчели бръмнаха, взеха да изхвръкват от примката и да ни жилят. Павлик се изплаши и беж в стаята! Серьожа след него. Една пчела ме ужили по врата, друга се заплете в косата ми. И аз изтичах в стаята и взех да измъквам пчелата от косата си, но тя пак свари да ме ужили по главата. Две пчели ужилиха Павлик по шията и една по устната. Една пчела ужили Серьожа по носа, а друга по тила.

Ние изтичахме в кухнята и под крана взехме да си обливаме ужилените места. Болката гореше като нажежено желязо. Заловихме се да си измъкваме един другиму жилата на пчелите. Мъчихме се, мъчихме, едвам ги извадихме, но болката пак не минаваше.

— Пак ти си виновен — крещеше Серьожа на Павлик. — Размахал тук ръце. Пчелите не обичат да им се маха с ръце.

— А ти по-малко кряскай! — казва Павлик. — Да не са ужилили само тебе? Не ужилиха ли и мене, и при това по устната!

— А мене ужилиха по носа! Знаеш ли как боли!

— Голяма работа, по носа! За какво ти е притрябвал носът? А мене устната ми трябва да приказвам.

— Можеше да не приказваш.

Те се нацупиха и престанаха да спорят.

Дълго стояхме в кухнята мълком, мокрехме кърпи във водата и ги слагахме на ужилените места. Изведнъж Серьожа вика:

— А примката е отхлупена!

Втурнахме се в стаята и занадничахме на балкона. Примката беше отхлупена. Над нея се въртяха няколко пчели, но скоро те отлетяха надалече. Ние излязохме на балкона и надзърнахме в примката.

— Всички са изхвръкнали! — каза Серьожа.

— А дали няма пак да се върнат?

— Има да чакаш! — отговори Павлик с яд.

В това време на улицата се показаха Толя и Юра. Те ни зърнаха на балкона и се развикаха:

— Ей! Върнахте ли се вече?

— Върнахме се.

— С пчели или без пчели?

— С пчели.

Те бързо се качиха при нас.

— А къде са пчелите?

— Няма ги вече — казваме. — Изхвръкнаха.

— Къде изхвръкнаха?

— Е, „къде“, „къде“ — се разсърди Павлик. — Като че ли са ни обадили къде.

— А защо се сърдиш? Сякаш не може да се разкаже спокойно!

Ние взехме да разправяме за всичко, което се случи: и как намерихме пчели у дядото, и как те се разлетяха.

— Не може ли пак да се доставят от тоя дядо? — казва Юра.

— Какво! — казваме ние. — Не можем повече да му се молим. Той ни даде, а ние не съумяхме дори да ги опазим. Няма да ни даде повече.

— А какво да правим?

— Да почакаме. Може и да се върнат.

Взехме да чакаме. Юра и Толя стояха, що стояха, после им омръзна. Те си отидоха и разказаха на всички момчета какво се беше случило.

Момчетата идваха едно след друго и ни разпитваха. Дори ни омръзна да разправяме на всекиго. На Серьожа носът е червен като клюква^[3] и подут от едната страна. На Павлик устната тъй се поду, че не можеш да го познаеш. А на моята глава се появи оток и шията ми също се поду. Ние чакахме до обяд, но нито една пчела не се върна.

— Сигурно са отлетели у дома си, на пчелина при дядото — рече Серьожа.

— Прав им път! — каза Павлик. — И да бяха се върнали, все едно, аз не бих се разправял с тях.

— Пък аз щях ли, мислиш? — казва Серьожа. — Много ми е притрябвало да ме жилят! Аз казвам:

— Според мене тази работа не е интересна: разправяш се с тях, разправяш, а те ще те нажилят и ще офейкат.

Тогава дотича Юра и се развика:

— Момчета, елате по-скоро, писмо ще пишем!

— Какво писмо?

— Писмо до пчеловъдното стопанство. Нина Сергеевна научила адреса. Ще напишем писмо и ще ни изпратят пчелите в колет.

Павлик казва:

 

— Можете сами да си го пишете: нас пчелите сега вече не ни интересуват.

— Защо не ви интересуват?

— Ние не искаме повече да се занимаваме с пчели. Решихме да зарежем тая работа.

— Как тъй? — каза Юра. — Нали цялото звено се заехме с тая работа, а вие не искате.

— Е, ние ще вършим друга някаква работа. Само тая работа ли е на света?

Юра почна да ни придумва, но ние решихме твърдо:

— Не щем и туй то.

Той изобщо не можа да ни принуди. Сега ние се изхитрихме: Ще вършим каквото щем, а с пчелите нека се разправя някой друг.

12 юни

На заранта се събудих и едва се вдигнах от леглото. Шията ми се е подула и така ме боли, че дори не мога да си извъртя главата. Ако поискам да погледна настрани, трябва да се обръщам с цялото си тяло. Боли ме още и отокът на главата. И ръката ме боли.

Отидох при Павлик. Той седи в къщи, а на шията му компрес с памук. Двамата взехме да проклинаме пчелите, задето ни нажилиха. После дойде Серьожа с подут нос и тримата взехме да проклинаме пчелите.

Изведнъж дотича Гришка Якушкин:

— Момчета, да вървим да правим пчеларски инвентар.

— Какъв е пък тоя инвентар?

— Ще правим пушилка и мрежички да не ни жилят пчелите.

— Нас и без това няма да ни жилят — казваме ние, — тая работа ние я зарязахме.

Гриша взе да ни придумва.

— Не — казваме ние. — Пчеларството вече ни омръзна. Ние го опитахме вече, а сега вие го опитайте.

— Че какво пък, ще го опитаме.

— И също ще го зарежете.

— Няма да го зарежем. Ние не сме такива като вас!

— Ще видим.

Гриша се обиди и си отиде.

— Така да е. Като ги ужилят пчелите, ще престанат да се перчат.

13 юни

Днес вече шията не ме боли толкова. Мога да си въртя главата, ама не мога бързо. Когато я въртя бързо, още ме наболва. И на Павлик шията още го боли.

Идва Гриша и ни показва каква пушилка са направили. Надими цялата стая и си отиде. Голяма работа! Де да не сме виждали дим!

14 юни

Днес вече шията никак не ме боли. И отокът на главата не ме боли. Пък и никакъв оток няма. Той вече се изгуби и главата си мога да въртя, дори мога да я клатя. Ами защо ми е потрябвало да я клатя? Да не съм кон, че да си клатя главата. Друго нищо интересно нямаше.

15 юни

Заранта отидохме с Павлик при Серьожа и взехме да играем на дама. Аз бих Серьожа два пъти, а Павлик само веднъж. Павлик ме би три пъти, но не можа да надвие Серьожа нито веднъж, а Серьожа надви и мен два пъти. Изведнъж дотърчаха Женя и Юра:

— Момчета, елате по-бързо! Пчелите пристигнаха!

— Откъде?

— Ами колетът пристигна. Цял сандък, а в него пчели, пчели — брой нямат! Цяло гъмжило! И освен това — две рамки с пълни пити. Елате по-бързо, ще слагаме пчелите в кошера.

Ние скокнахме, готови да хукнем.

— А! — зарадва се Юра. — Казвахте, че пчелите не ви интересуват, а сега ви станаха интересни!

— Ни най-малко не са ни интересни — казваме ние. — Де да не сме видели пчели!

— Видели сте, ама не такива. Нашите пчели са добри!

— Е, можете да се целувате с тях, щом са такива добри!

— Ще се целуваме, я. А отгоре на това и вие ще дойдете при нас.

Юра и Женя си отидоха. Аз рекох:

— Интересно е да идем да видим що за пчели са това.

— Не бива — каза Павлик. — Всички ще кажат, че нямаме никакво постоянство.

— Защо?

— Затова, защото сега момчетата ще помислят, че уж сме се уплашили от трудностите и сме зарязали работата, а когато другите са сполучили вместо нас, и ние пристигаме. Щом сме решили твърдо да я зарежем, трябва да бъдем последователни.

— Вярно — каза Серьожа. — Ние ще докажем на всички, че държим на своето.

Вечерта аз си отидох в къщи и взех да мисля за пчелите. Все пак според мене всъщност не са тъй лоши. Те работят честно и носят мед в кошера си. И много дружно си живеят.

Аз нито веднъж не съм видял да се сбият помежду си две пчели.

16 юни

От сутринта ние стояхме у Павликови и играехме на дама. После ми омръзна да играя и аз си отидох в къщи.

У дома пак мислех за пчелите. Защо жилят: от лошотия или просто тъй? Според мене все пак не от лошотии.

Пчелите се бранят от своите врагове с жилата си. Ако някой нападне кошера, те го жилят. Те ще нажилят дори мечката, ако тя се промъкне при тях за меда в кошера. И добре ще направят. Нали се запасяват с мед за себе си, а не за мечките. А хората те жилят навярно по погрешка. Нали не знаят, че хората не искат да им причинят зло, макар че и хората им вземат от меда. Нали те не им вземат всичкия мед. И вземат толкова, колкото е нужно, затова пък хората се грижат за пчелите, правят им кошери, през зимата ги прибират в добри зимовища.

Ако хората не се грижеха за пчелите, на тях щеше да им бъде много по-лошо. Щяха да живеят само в хралупи или в някакви дупки, а сега те живеят в красиви кошери, а когато няма какво да ядат, хората дори ги подхранват със захарен сироп. Затова пчелите не трябва да се сърдят на хората, а хората не трябва да се сърдят на пчелите, когато пчелите ги жилят.

За да не жилят пчелите, трябва да се надяват мрежички и пчелите да се опушат с дим. И така всичко ще бъде наред.

А ние се мушнахме при пчелите без мрежички, за което бяхме наказани.

17 юни

Днес Павлик направи от хартия един гълъб и взе да го пуща по стаята. А Серьожа направи гълъб и го пусна от балкона право на улицата. Гълъбът се премята из въздуха, премята и падна право на паважа. И тримата взехме да правим гълъби и да ги пущаме от балкона. Един от моите гълъби прелетя през улицата и падна на покрива на отсрещната къща. А гълъбът на Серьожа падна на автомобила, който минаваше по улицата, и отпътува с този автомобил. После ми стана отегчително и си отидох у дома. В къщи, кой знае защо, ме налегна тъга. И ето стоя и всичко ми е криво, и нищо не ми се похваща.

18 юни

Пак правихме гълъби и ги пущахме от балкона, ама това бързо ни омръзна. Започнахме да играем на дама, но и това бързо ни омръзна. Тогава взехме да играем на разни други игри, но и те всички ни омръзнаха. Серьожа каза, че се е отегчил и си отиде у дома. Мене също вече не ми се щеше да играя. Отидох си в къщи и пак ме налегна тъга. Аз взех да мисля какво нещо е тъгата и отде се взема тя. Дали тъгата не е отегчение? Не, според мене тъгата не е отегчение. Ако си отегчен, можеш да си поиграеш на нещо и отегчението ще мине, но ако човек тъгува, то не му се ще да играе дори. Според мене тъгата те напада от безделие. Когато вършиш някоя полезна работа, никога няма тъга. А когато цял ден безделничиш или се занимаваш с празни работи, после ти става досадно, че си загубил времето си напразно. Според мене тъгата това е досадно отегчение. Ето какво било!

19 юни

На Павлик от заранта му беше криво и не искаше да играе на нищо. След обяд той изчезна нанякъде. Ние със Серьожа претърсихме целия двор, завирахме се във всички тавани, бараки — никъде не го намерихме. Тогава решихме, че е отишъл при някое момче и престанахме да го дирим. После ни стана, отегчително. Серьожа каза:

— Ако работехме заедно с момчетата на пчелина, нямаше да се отегчаваме.

Аз казвам:

— Хайде, докато го няма Павлик, да идем и да погледаме пчелите.

Серьожа се зарадва:

— Да вървим по-бързо, докато не се е върнал Павлик, иначе той ще каже, че ни е липсвало постоянство.

Ние бързо тръгнахме към училищната градина и още отдалече видяхме кошера. До кошера стоеше някой и зяпаше пчелите. Приближихме се и видяхме, че тоя някой беше Павлик.

— А — се развикахме ние, — значи такова е твоето постоянство! На нас казваше да не се интересуваме от пчелите, а сам стоиш тук и се интересуваш. Така ли постъпват другарите?

Павлик се засрами.

— Аз — казва, — без да искам, се отбих тук. Вървях, вървях и се отбих.

— Приказки! — казваме ние. — Просто ти се е прищяло да видиш пчелите!

— Честна дума, момчета! Какво ще им гледам? Нищо няма за гледане!

— А защо гледаш, щом няма нищо за гледане?

— А вие самите за какво сте дошли!

— Ами ние също вървяхме, вървяхме и се отбихме. Гледаме — ти си застанал тук и се отбихме да те видим.

— Лъжете! На вас сигурно не ви е достигнала твърдост и ето, че сте дошли да погледате пчелите.

— Нашата твърдост — казваме — е по-голяма от твоята: най-напред ти си дошъл.

Започнахме да спорим чие постоянство е по-голямо — нашето или неговото. Тогава отзад се чуха стъпки. Обърнахме се и видяхме Юра. Той чул нашата препирня и казва:

— Вие и тримата нямате никакво постоянство.

— Защо?

— Затуй, защото вие подехте работата и я зарязахте насред пътя. Който има постоянство, той не зарязва работата въпреки всички трудности.

— Ние не сме я зарязали — рече Павлик. — Просто искахме да си починем мъничко, а сега отново ще работим.

— Добре тогава! — казва Юра. — Направете си мрежи и идвайте, ще работите заедно с цялото звено. А сега си отивайте, да не ви нажилят пак пчелите.

— Ще погледаме мъничко и ще си идем — рече Павлик.

Ние приклекнахме тихичко до кошера и почнахме да гледаме пчелите. Те изпъпляха една след друга от прелката и литваха за мед. Други пчели, обратно, долитаха отнякъде, кацваха на прилетната дъска и припълзяваха в кошера. При прелката през цялото време се тълпяха пчели.

Ето че заживя нашият кошер! Да ти е драго да го гледаш. После ние си отидохме, намерихме марля и тел и почнахме да си правим мрежи. С тая работа се разправяхме до вечерта и мрежите ни излязоха хубави. И никак не ни беше отегчително.

20 юни

Какъв щастлив е днешният ден! Нашето звено се събра от сутринта в пълен състав на пчелина. Всички момчета си донесоха мрежите, а Юра донесе пушилката. Насъбрахме из градината гнилак и го сложихме в пушилката. Юра го запали и почна да раздухва. Пушилката работеше добре.

Отворихме кошера и надникнахме вътре. Майчице, колко пчели имаше там! Те стояха по рамките долепени една до друга. Някои пчели взеха да изпъплят нагоре по рамката, но Юра веднага почна да ги опушва и те се прибраха обратно. После Толя измъкна от кошера една рамка. И сега ние видяхме как пчелите изграждаха питите. Те правеха от восък такива дълги шестоъгълни тръбички и ги градяха една до друга, тъй че се получаваха непрекъснати редици от тръбички или килийки. Ние бързо поставихме рамката на мястото й, за да не пречим на пчелите да работят.

Чудни насекоми са пчелите — колко изкусно умеят да изграждат питите! Като гледаш питите, просто не ти се вярва, че са направени от едни обикновени пчели — толкова са правилни и красиви тия пити. Разбира се, много други животни са също много умни, кучетата например. Но никакво куче не би могло да направи такива пити.

21 юни

Днес при нас на пчелина дойде Галя и донесе фотоапарат. Тя каза, че ще ни снима заедно с кошера. Всички момчета се строиха зад кошера, само за нас със Серьожа и Павлик не остана място. Ние застанахме зад момчетата, но оттам не се виждахме. Тогава се разположихме пред кошера. Галя насочи апарата, щракна — и готово! Забавна работа е фотографията! Щракнат те и хайде в проявителя. Аз видях веднъж как се проявява лента. Плакнат, плакнат, отначало нищо няма, а после — майчице, човек се покаже! Само че на лентата всичко излиза наопаки, а когато откопират снимката — всичко си е правилно.

Интересно, каква ще излезе снимката. Само че много се боя, че ще изляза безок, защото мигнах, когато Галя щракна с апарата. Аз имах вече такъв случай: снимаха целия клас, а аз мигнах и ето че излязох на снимката със затворени очи, като че спя седнал. Тогава всички момчета ме хокаха: „Ех ти, сънливецо. Цялата снимка развали!“

Като че аз съм виновен!

22 юни

Ех, че досадно. Снимката още не е готова. Галя казва, че лентата още не е изсъхнала. Започнахме да я питаме хубаво ли сме излезли. Тя каза:

— Утре като направя снимката, ще видим.

Много се вълнувам: сляп ли съм или с очи? И кой ме караше да мигна в такъв момент!

Да идва по-скоро това утре!

23 юни

Снимката е готова! Всички момчета са излезли добре, само аз съм излязъл с отворена уста! Не разбирам кой ме караше да си отварям устата. Всичко е хубаво и очи имам, а устата ми отворена. Момчетата пак ми се карат:

— Защо ти беше притрябвало да зяпаш?

— Аз без да искам.

— Без да искаш! Да беше си изплезил и езика!

— А на вас какво ви става? Вие нали сте излезли хубаво.

— Ние сме си добре, а ти развали цялата снимка.

— А с какво я развалям?

— Ами стоиш тук със зинала уста като акула!

Тогава аз взех да моля Галя:

— Галя, не може ли да ми се замаже устата с нещо?

— А с какво да се замаже? — каза Галя. — Според мене ти си излязъл хубаво. Много си приличаш.

— Да — казвам аз, — приличам си! Такъв ли съм аз? Аз съм красив.

— Е, ти и тук си много красив.

— Никак дори не съм красив! Тук имам някакъв си глупав израз.

— Съвсем не е глупав. Просто устата ти е малко поотворена, защото се усмихваш, а изражението ти е естествено. Дори много умно изражение.

Навярно Галя казва това нарочно, за моя утеха. А може наистина да имам умен израз, само че аз сам не го забелязвам. Не зная… само на снимките, кой знае защо, винаги излизам лошо. Като човек съм много красив, а щом се снема, непременно ставам друг. Ето и на тая снимка. Устата — хайде, за туй вече сам съм си виновен, а носът ми защо е такъв? Такъв нос ли имам? Моят нос е хубав, а тук се е вирнал нагоре като запетая. А ушите? Нима ушите ми стърчат като дръжките на самовар? Ех, нищо. Все пак донякъде си приличам. Личи си, че съм снет аз, а не някой друг. Има някаква прилика. Важното е, че кошерът, е излязъл добре. И ние със Серьожа и Павлик сме пред всички, на най-видното място.

Когато си тръгнахме, Серьожа каза:

— И защо излязохме напред. Дори е някак си неудобно. Може да се помисли, че в тая работа ние сме най-главните.

— Да — казва Павлик — не свършихме работа, дори я зарязахме, а когато и без нас всичко стана, тогава излизаме напред. Сега всички ще мислят за нас, че сме самохвалци.

У дома аз мислих за самохвалството. Какво нещо е самохвалството? Защо хората се хвалят? Ето например някои си въобразяват, че са много добри и на всички разправят, че са много добри. А защо трябва да се приказва? Ако си добър, то и без думи се вижда, че си добър, но ако си лош, колкото и да приказваш, пак няма да ти повярват. А има и такива хора, които си въобразяват, че са много красиви и разправят това на всички. А какво ще го говориш, когато и без това се вижда дали си красив или не. А намират се и такива хора, които си въобразяват, че са страшно умни и бъбрят ли, бъбрят, приказват дори за онова, което те самите не разбират. И тогава именно всички виждат дали те са умни или не са умни. Според мене самохвалството това е просто глупост. На глупавия винаги, кой знае защо, му се струва, че той стои над другите, а умният разбира, че другите може би стоят над него, значи няма защо да се хвали.

24 юни

Днес Нина Сергеевна ни научи как да направим поилка за пчелите. Трябва да се вземе една бъчвичка, да се налее в нея вода и запушалката й да се нагласи така, че през нея водата да изтича капка по капка. Отдолу под бъчвичката трябва да се постави полегато една дъсчица. Водата ще се разлива по дъсчицата и пчелите ще пият направо от нея.

Ние започнахме да мислим откъде да вземем бъчвичка.

Гриша каза, че на техния таван има стара бъчва.

Отидохме у тях. Той попита майка си можем ли да вземем бъчвата. Майка му каза, че може. Бъчвата беше тежка. Едвам я смъкнахме от тавана и я затъркаляхме по улицата. Изведнъж насреща ни Федя:

— Къде мъкнете бъчвата?

— На пчелина. Ще правим поилка за пчелите.

— Пощурели ли сте? Защо им е толкова вода?

— Нищо — казва Юра, — ще я изпият.

Довлякохме бъчвата на пчелина и взехме да я наливаме, а бъчвата се разсъхнала и всичката вода изтичаше от нея като през решето. Мислихме вече, че ще трябва да я захвърлим, но Галя каза:

— Бъчвата трябва хубавичко да се разкисне. Когато дъгите набъбнат, тя няма вече да тече.

Отново се заловихме да мъкнем вода. Колкото вода наляхме в тая бъчва! Около стотина-двеста кофи. Отначало водата изтичаше през пролуките, но постепенно бъчвата набъбваше и надвечер беше вече до половината пълна с вода. Утре пак ще мъкнем вода.

25 юни

През нощта бъчвата набъбна и съвсем спря да тече. Ние я напълнихме догоре, а после трябваше всичката тази вода да се излива, защото бъчвата беше поставена на земята, а трябваше да се издигне на поставка. Ние изляхме водата, забихме в земята четири колчета, сложихме на тях бъчвата и отново надонесохме вода. После нагласихме запушалката така, че водата да капе по дъсчицата. Скоро на нея кацна пчела и почна да пъха хоботчето си във водата, която се стичаше по дъската. След малко и другите пчели се научиха, че тук е нагласена поилка за тях. Те започнаха да долитат и да пият вода. А ние ги гледахме и им се радвахме.

После имахме отряден сбор. Галя разказа за работата на нашето звено. Целият отряд се заинтересува от нашата работа, а момчетата от второ звено казаха, че ще зарежат работата в зеленчуковата градина и ще дойдат при нас.

— А, виж така не бива — каза Галя. — Кой тогава ще работи в опитната зеленчукова градина?

— Е хайде, ние и в зеленчуковата градина ще работим, и на пчелина ще ходим да изучаваме пчелите — казаха момчетата.

— Виж, това е друго! — казва Галя. — Идвайте, ако искате, но и своята работа не изоставяйте. Старайте се да има голямо плодородие.

26 юни

Днес ние следихме къде летят нашите пчели за мед.

Излезе, че те летят в опитната зеленчукова градина. Там вече цъфтят краставиците, тиквичките и тиквите.

Всички лехички са обсипани с жълтички цветчета. Пчелите непрекъснато бръмчат наоколо. Те летят ниско над земята и се вмъкват в чашките на цветчетата.

Една пчела се вмъкна в цветчето на една тиква и тъй се оваля в прашеца, че цялата се жлътна. Други пчели летят някъде през улицата, но не е възможно да се проследят, защото летят високо над къщите. Сигурно летят в парка.

27 юни

Юра донесе в една чаша мед и реши да нагости пчелите. Той разля меда на едно парченце стъкло и го сложи близо до кошера. Пчелите хвърчаха наоколо и не забелязваха, че на земята е сложена гощавка за тях. Тогава Женя хвана с чаша една пчела и внимателно я пренесе с чашата право върху парчето стъкло с меда. Пчелата видя меда и почна да яде от него. Ние почнахме да я следим. Пчелата се наяде с мед и полетя обратно в кошера. След малко от кошера изпъпли друга пчела, прилетя до меда и почна да яде. Като се наяде, тя отлетя, а след около две минути от кошера наново излетя пчела и полетя право към парчето стъкло с меда, сякаш знаеше от по-рано, че там за нея има приготвен мед. Аз казвам:

— Навярно оная пчела, дето Женя я хвана с чашата, й е разправила.

Всички взеха да ми се смеят:

— Че пчелите могат ли да се разговарят помежду си?

— Е какво, според вас пчелата да не се е досетила сама, че тук е сложен мед?

— Тя може и да не се е досетила, просто е хвърчала край меда и го е видяла.

Когато пчелата хвръкна, Федя каза:

— Ами ако скрием меда?

Ние бързо взехме стъкълцето с меда и го скрихме. Изведнъж от прелката изпъпли пчела и полетя направо към онова място, където преди беше медът. Тя видя, че медът е изчезнал някъде и почна да бръмчи и да се върти над това място. Сега вече всички се убедихме, че пчелата е знаела за меда. Значи някой й е казал! Тя се въртя дълго и не искаше наникъде да отлита. Тогава ние сложихме стъкълцето с меда на предишното място. Пчелата бързо намери меда, наяде се и отлетя. Взехме стъкълцето, сложихме го две крачки по-настрана и почнахме да наблюдаваме. Следващата пчела изпъпли от кошера и полетя не там, където лежеше стъкълцето, а на предишното му място. Тя дори като че се учуди, като не намери меда, и дълго се въртя във въздуха, докато намери стъкълцето с меда на новото място. Затова пък следващата пчела веднага полетя към новото място.

— Аха! — зарадвах се аз. — Значи вече са й съобщили, че медът се намира на ново място.

Следихме пчелите до вечерта. Всеки път, когато премествахме меда на ново място, пчелите не можеха изведнъж да го намерят; ако пък медът оставаше на старото място, пчелите бързо го намираха. В края на краищата на всички ни стана ясно, че пчелите разговарят помежду си.

Вечерта се прибрах и взех да мисля как пчелите разговарят.

Ако разговарят като хората, трябва да имат в устата си език. Само че нима ще им видиш езика в устата? Нали са мънички. А после си казах, че ако пчелите разговарят, трябва да имат уши, защото как ще чуеш какво се говори, ако си безух?

Утре непременно ще видя имат ли пчелите уши.

28 юни

Пчелите нямат уши. Аз разгледах много внимателно една пчела, но никакви уши не забелязах. Според мене пчелите нищичко не чуват. Нарочно им крясках, но те не обръщаха никакво внимание на моите крясъци.

Днес при нас на пчелина дойде Нина Сергеевна. Ние й разказахме за нашите опити с пчелите. Нина Сергеевна също поиска да види. Хванахме пчела и я сложихме на парчето стъкло с меда. Пчелата си хапна мед и отлетя в кошера, а след няколко минути от кошера наново излетя пчела и полетя направо към меда.

— Ето, видяхте ли? — зарадвахме се ние. — Значи тя е узнала от първата пчела, че тука има мед.

— Хайде да бележим тая пчела — каза Нина Сергеевна.

Ние не разбрахме какво значи да се бележи пчела. Нина Сергеевна ни обясни, че трябва да вземем малко боя и да поставим на гърба на пчелата белег. Коля бързо изтича в къщи и донесе боя и четчица. Щом на меда кацна пчела, той бързо я мазна по гърба с бяла боя. Пчелата тъй се беше улисала в меда, че дори не забеляза как я мазнаха.

Тя отлетя едва тогава, когато се наяде с мед както трябва. Зачакахме да видим какво ще стане по-нататък. Изведнъж гледаме: из кошера пак изпъпля същата пчела с белия знак и лети направо към меда. Помислихме, че още не се е наяла както трябва и започнахме да я гледаме как яде. Най-после тя се наяде и отново полетя назад към кошера. След няколко минути тя пак прелетя и пак започна да яде мед. Зачудихме се:

— Какво се е толкова разяла? Нали ще се пръсне от лакомия най-после!

— Тя съвсем не яде — ни обясни Нина Сергеевна. — Тя си напълва хоботчето с мед, отнася го в кошера и го слага в питите. Пчелите винаги така постъпват. Ако някоя пчела намери мед, веднага почва да го пренася в кошера си.

Започнахме да следим нашата пчела с белия знак и видяхме, че тя час по час долита при парчето стъкло и като се насмуче с мед, отлита в кошера. Тогава ни стана ясно, че и вчера на нашето стъкълце с мед е летяла само една пчела, а ние мислехме, че все са различни.

— Значи пчелите съвсем не разговарят помежду си? — попитахме ние.

— Като хора пчелите, разбира се, не могат да разговарят — каза Нина Сергеевна, — но все пак те могат да си съобщават това-онова една друга. Те си имат свой пчелен език. Ето, понаблюдавайте ги, може да успеете да забележите как става това.

29 юни

Днес ние решихме да проучим ще намери ли пчелата пътя за дома си, ако се занесе някъде надалече от кошера.

Аз улових една пчела с чаша и пъхнах под чашата парченце картон, за да не може да изхвръкне. Сега трябваше да се бележи пчелата с боя и да се занесе някъде далече. Аз казах на момчетата, че ще я занеса у дома, там ще я бележа и ще я пусна от балкона.

Момчетата останаха да чакат и да следят кога белязаната пчела ще прилети обратно в кошера, а аз понесох пчелата у дома. Нарочно държах чашата високо, та пчелата да забележи пътя. Отдолу чашата беше закрита с картона, тъй че пчелата не можеше да офейка, а през чашата тя виждаше всичко.

После дойдох у дома и взех да мисля как да бележа пчелата, тъй че тя да не хвръкне, докато я мазна по гърба с боята. Тогава реших да я похраня с мед и докато тя яде, да я бележа. Поставих на балкона чинийка, капнах в нея малко мед и сложих чашата с пчелата в чинийката. Скоро пчелата видя меда и взе да го яде. Аз вдигнах внимателно чашата и мазнах пчелата по гърба с боя. Пчелата не се изплаши и продължи да яде мед. После тя отлетя, а аз отидох на пчелина да разбера дали е прилетяла обратно или не. Излязох на улицата и тръгнах бързо. Изведнъж насреща ми Серьожа.

— Прилетя — вика. — Прилетя вече!

От радост заскачахме сред улицата. Ето какво нещо е пчелата! Мъничка, а все пак не се е заблудила. Намерила е пътя към своя роден кошер!

Серьожа казва:

— Дай чашата, ще хванем още една пчела и отново ще направим опит.

Но аз забравих чашата у дома. Изтичахме в къщи за чашата. Аз исках да прибера чинийката от балкона, изведнъж гледам — прилетяла една пчела, кацнала на чинийката и яде ли, яде от меда. Загледахме се в нея, а на гърба й белег от боя.

— Ами това е същата оная пчела! — досетих се аз. — Тя пак е дошла за мед.

— Гледай ти пчела! — каза Серьожа. — Не само че е намерила пътя за дома си, но дори запомнила, че тук има мед и е дошла още веднъж.

Аз казвам:

— Хайде да почакаме. Може би тя пак ще дойде.

Зачакахме. След десет минути пчелата пак прилетя. До вечерта тя идва двайсет пъти за мед. Чудно насекомо! Всяка муха би се наяла с мед и би си хвръкнала, а пчелата не си е пожалила труда. И сама си е хапнала, и на своите другари е занесла мед. Много добро насекомо! Такива като пчелите трябва да се почитат.

30 юни

Ние се учудвахме: защо, ако медът се сложи далеч от кошера и върху него се постави пчела, пчелата запомня мястото, където е намерила меда, и наново долита, но ако медът се сложи наблизо до кошера, а пчелите не се поставят на него, те сами не могат да го намерят. Нина Сергеевна каза:

— Направете такъв опит. Вземете две парчета стъкло, излейте върху тях мед. Едното парче сложете направо на земята, а другото сложете на парченце цветна хартия и следете на кое парче стъкло първо ще кацне пчела.

Така и направихме. Едното парче стъкло с мед сложихме направо на тревата, а под другото сложихме парченце небесносиня хартия. Отначало пчелите хвърчаха наоколо и не забелязваха меда. Изведнъж на парчето стъкло с небесносинята хартия кацна пчела и почна да яде мед. Ние белязахме пчелата с боя. След малко същата тая пчела дойде отново, а после на същото парче стъкло с небесносинята хартия дойде още една пчела, небелязана. Ние и нея белязахме с боя. След около два часа на парчето стъкло с небесносинята хартия хвърчаха пет пчели, а на онова без хартия пчелите не обръщаха никакво внимание.

— Небесносинята хартия по се забелязва и затова сигурно пчелите кацат на нея — каза Витя.

— Вярно — каза Нина Сергеевна. — Ясно ли ви е сега защо растенията имат красиви, ярки цветове — червени, небесносини, жълти, розови.

— Защо? — не разбирахме ние.

— Не се ли досетихте?… За да привличат пчелите и другите насекоми.

— Защо им е на растенията да привличат пчелите? — казвам аз.

— За да помагат на опрашването. Колкото повече пчели и други насекоми прелитат на цветовете, толкова по-добре растението се опрашва и размножава.

Нина Сергеевна ни разказа, че не всички растения се опрашват от насекоми. Има такива растения, които се опрашват от вятъра — например ръжта. Цветчетата на ръжта са съвсем мънички, не се забелязват, не приличат дори на цветове, защото съвсем не им е нужно да привличат пчелите и другите насекоми.

После аз си тръгнах и взех да мисля върху туй, как чудно е устроено всичко в природата. Преди аз си мислех: защо цветята са тъй красиви? А сега излиза, че цветята са красиви не за самата красота. На растенията, които се опрашват от насекомите, големите, красивите цветове са нужни, за да ги намират насекомите по-бързо и да помагат за опрашването им. Значи красотата е нужна не само за самата красота, но и за ползата от нея.

1 юли

Продължаваме опита с пчелите. Днес взехме две парченца хартия, червена и синя, сипахме мед върху тях и сложихме една пчела на синята хартия, а на червената не сложихме пчела. Пчелата взе да прелита и да си носи мед от синята хартия в кошера. Всеки път тя прелиташе и кацаше само на синята хартия, макар че червената се намираше до нея и по нея също имаше мед. Тогава ние разменихме местата на двете хартийки. Пчелата прилетя, видя, че вместо синята хартийка има червена и не кацна на нея. Тя се повъртя, видя синята хартийка и кацна на нея. Тогава занесохме синята хартийка малко по-надалеч, но при все това пчелата я намери.

Ние правихме опити с различни цветни хартийки и забелязахме, че пчелата винаги лети на оня цвят, на който е намерила меда. Значи пчелите не само разпознават цвета, но дори запомнят оня цвят на който са намерили мед. Много хубаво е, дето пчелите имат такава способност. Тя им помага да събират повече мед.

Утре Гриша и Федя заминават за пионерски лагер. Днес те се сбогуваха с всички момчета и казаха, че утре вече няма да дойдат на пчелина. Федя каза, че му е мъчно да се раздели с пчелите и дори не му се ще да отива на лагер. А ние му казахме, че пчелите ще минат и без него. Няма какво да си въобразява!

2 юли

Колкото повече наблюдаваме пчелите, толкова повече се учудваме. Наглед пчелите все едно че са мухи. Но каква разлика между мухите и пчелите! Какво са мухите? Мухите са безмозъчни бъбрици. Те само бръмчат, навират се, където не ги канят, додяват на хората и отгоре на това разнасят зараза. А пчелите — това е съвсем друго нещо! Те винаги се занимават с нещо потребно, работят задружно, всяка се труди не само за себе си, а и за всички. И какво ли само не вършат те. Отиваме днес на пчелина, гледаме — ей че чудна картина! Разположили се няколко пчели на прелката и с все сила размахват крилца. Отначало помислихме, че те просто са залепнали за дъската и не могат да хвръкнат. Прогонихме ги, но те пак се разположиха край прелката и замахаха крилца. Изтичахме при Нина Сергеевна и й разправихме за това. Нина Сергеевна каза:

— Днес е много горещо и в кошера е станало задушно, та пчелите са решили да проветрят помещението. Те махат с крилца и вкарват в кошера свеж въздух. Това е тяхната вентилация.

— Ето какви са пчелите, измислили си дори вентилация!

И още нещо радостно за мене днес: мама и татко идваха на пчелина и разгледаха нашите пчели.

3 юли

Днес пак е горещо. Пчелите наново проветряват кошера. А при поилката какво става! Пчелите една след друга излитат от кошера и летят при водата и като се напият, веднага летят обратно в кошера. Във въздуха има сякаш верижка от пчели. Една верижка се е проточила от кошера до водата, друга от водата до кошера.

Ние ги гледахме и се чудехме: защо пчелите, като се напият с вода, не летят за мед, а веднага се връщат в кошера?

Нина Сергеевна каза да бележим с боя пчелите, които идват да пият вода. Коля се зае да маже с боя всички пчели, които идваха на поилката.

Белязаните пчели отлитаха в кошера, а из кошера излитаха нови пчели и летяха към поилката. Коля ги мазваше всички поред. Изведнъж забелязахме, че из кошера изпъпли една белязана пчела и захвърча към поилката, а след нея друга, трета… Скоро видяхме, че при поилката прехвръкват само белязани пчели и няма вече коя да се бележи.

— Но това е някаква бригада за вода! — се развика Федя. — Тия пчели сигурно не пият, а кой знае защо, носят вода в кошера.

— И така е — каза Нина Сергеевна. — Когато е горещо, едни от пчелите винаги носят в кошера вода за другите пчели, които са заети вътре с работа.

— Нима онези пчели не могат сами да излетят от кошера, за да си пийнат? — попитах аз.

Нина Сергеевна ни обясни, че у пчелите има разделяне на труда. Младите пчели, които още не са се научили да намират цветята, работят в кошера: изграждат питите, поддържат чистотата, проветряват помещението, хранят пилото^[4], а старите пчели летят за мед, когато е много горещо, носят в кошера вода.

— Жалко, че не може да се погледа как работят пчелите там, в кошера — каза Женя.

Нина Сергеевна каза, че има такива кошери със стъклени стенички, през които може да се наблюдава как пчелите работят.

Ние решихме, че когато се сдобием с няколко кошера, непременно единия ще направим със стъклена стеничка.

4 юли

Днес Нина Сергеевна каза:

— Скоро липата ще разцъфне. Трябва да се приготвим за главния медобер.

— А какво е то главен медобер? — попитахме ние.

— Това е времето, когато цъфват наведнъж много цветове: цъфтят по нивите детелината или елдата; разцъфва акацията или кленът, или бялата върба. Тъкмо по това време пчелите приготвят най-големите запаси мед. Това е то главният медобер.

— А нали ние нямаме нито детелина, нито елда — казваме ние.

— Затова пък имаме много липи. Нашият главен медобер ще бъде от липата.

Нина Сергеевна ни научи как да направим за кошера горна част, която се нарича магазин. Този магазин е нещо като втори етаж на кошера. В него слагат допълнителни рамки, за да има къде пчелите да слагат меда, когато започне големият медобер.

Ние направихме горна част на кошера, а Нина Сергеевна ни каза да следим кога липата ще почне да цъфти.

Щом цъфне липата, ще поставим на кошера горната част.

5 юли

Липата още не е цъфнала. Аз нарочно се покатерих на една липа, за да проверя, но пъпките още не са се разпукнали.

Галя ме видя и каза:

— Ти защо се катериш по дърветата! Слизай веднага долу!

Аз й казвам:

— Проверявам цветовете.

— За това не е нужно да се катериш по дърветата и без това ще се види.

Но аз все пак проверих както трябва. Току-виж, че сме изтървали момента!

6 юли

Аз вече отдавна забелязах, че на прелката на кошера непрекъснато стоят две или три пчели.

Другите пчели долитат и излитат, а тия си стоят и никъде не отиват. Аз дълго мислих що за пчели са това.

А днес в кошера се опита да се вмъкне една земна пчела. Тя бръмча около кошера, бръмча — навярно търсеше някаква пролука, за да се вмъкне в кошера и да се налапа с мед. Пролука тя не намери и запъпли направо в прелката. Тогава тия три пчели я нападнаха и почнаха да я пъдят.

Тя се опита да офейка, но те я настигнаха и почнаха да я жилят. И така й се пада! Защо хвърля око на чуждия мед! Нали пчелите не събират меда за нея. Който работи, той ще яде мед, а който не работи, на него мед не се полага.

А после си помислих: „Дали тия пчели не стоят нарочно на прелката… и пазят да не се промъкнат при тях някакви разбойници?“ Попитах Нина Сергеевна. Тя каза, че съм се досетил правилно.

Все пак излиза, че ме бива да съобразя това-онова.

Нина Сергеевна ни разказа, че пчелите не жалят живота си в защита на родния си кошер. Ако кошерът е нападнат дори от такъв голям звяр като мечката, всички пчели се нахвърлят върху него и го жилят.

Само че ако пчелата ужили някого, тя не може да си измъкне жилото, а без него непременно умира.

7 юли

Ето едно голямо научно постижение!

Днес Женя Шемякин изобрети начин да се наблюдава животът на пчелите вътре в кошера. Той взе едно огледалце и пусна слънчево зайче в прелката. Зайчето освети вътрешността на кошера и видяхме пчелите. Само че всички наведнъж не могат да гледат, защото прелката е малка и през нея може да наблюдава само един човек. Всички момчета поред гледаха и въобще не дойде ред до мене. Преди мене взе да гледа Витя Алмазов. Аз все го подканвах да ме пусне, а той все „чакай“, та „чакай“. Сигурно зяпа цял час! После казва:

— На, гледай!

Аз взех от него огледалцето и почнах да пущам в прелката зайче, но слънцето вече се премести на другата страна и зайчето не попадаше в прелката.

Аз казвам:

— А ти защо ми даде огледалото, когато слънцето се скри?

— Да не съм виновен, че се е скрило?

Иди се разправяй с него! Лакомия! Утре ще взема огледало, ще ида преди всички и ще заема място при кошера. Нека тогава да ме молят.

У дома четох вестник. Във вестника имаше статия за меда. Излиза, че медът е лечебно вещество. Който има болен стомах или сърце, или дробове, или нерви, или още каквото и да е, трябва да яде мед и бързо ще се поправи. Ако пък някой има гнойна пъпка или цирей, трябва да го намаже с мед и да го превърже с парцалче и циреят бързо ще се разнесе.

8 юли

Ей че ме е яд! Днес нарочно отидох на пчелина с огледалото, а няма слънце. През целия ден то нито веднъж не се подаде. Не ми върви!

После имахме отряден сбор. Всички звена разказваха за своята работа. Ние разказахме за нашите опити с пчелите, а звеневият на второ звено Шура разказа за работата в опитната зеленчукова градина. Той каза, че очакват много голямо плодородие на краставици; много по-голямо, отколкото миналата година. Това, разбира се, е затуй защото миналата година не е имало пчели, а тази година нашите пчели са събирали по цветовете на краставиците мед и са помагали на опрашването.

9 юли

Най-после слънцето се показа. Аз надянах мрежата на главата си, сложих ръкавиците на ръцете си, за да не ме жилят пчелите, настаних се при кошера и почнах да пущам с огледалото зайче в прелката. Майчице, какво ставаше в кошера! По питите гъмжат пчели, пъплят по тях нагоре и надолу, вмъкват се за нещо в килийките, после изпъплят обратно. Когато слънцето взе да припича, пчелите пак почнаха да проветряват кошера. Те махаха с крилца не само на прелката, но и вътре в кошера. Някои пчели бяха кацнали направо на питите и с все сила работеха с крилцата си. Всяка пчеличка е сякаш мъничък вентилатор. Много ми се щеше да видя пилото на пчелите, но колкото и да се взирах, не видях нито една мъничка пчеличка.

Вечерта казах на Нина Сергеевна, че нашите пчели нямат никакво пило.

— А какво е според тебе пилото на пчелите? — попита Нина Сергеевна.

— Е — казвам аз, — това са такива мънички пчелички, съвсем, съвсем мънички.

Нина Сергеевна се засмя и казва:

— Не, пилото на пчелите не е такова. Ето утре ще отворим кошера, и ще ви покажа пилото на пчелите.

Аз казах на всички момчета да дойдат утре, за да видим пилото.

10 юли

Цялото ни звено се събра от заранта на пчелина. Скоро дойде Нина Сергеевна и взе да разказва как пчелите отглеждат своето пило. Оказа се, че пчелите строят восъчни килийки, не само за да слагат в тях запаси от мед, но и за да отглеждат в тях пилото си. Всяко пчелно семейство има по една майка — тя е най-голямата пчела. Майката на пчелите не върши нищо в кошера, само снася яйца. Другите пчели не могат да снасят яйца, те само работят и затова се наричат пчели работнички. Майката на пчелите може да снесе дневно по две хиляди яйца. Тя снася яйца в празните восъчни килийки. Всяка килийка е същинско гнезденце, в което има яйца.

Нина Сергеевна ни накара да отхлупим кошера и извади от него една рамка. Ние започнахме да разглеждаме килийките. Отначало ни се стори, че те са празни, но Нина Сергеевна каза, че в тях има яйца. Ние се взряхме и видяхме, че на дъното на всяка килийка се намира по едно мъничко яйце. Всяко яйце е колкото едно маково зрънце, но маковото зрънце е черно, а яйцето бяло.

Никак не можехме да разберем как от такива мънички яйца излизат пчели, но Нина Сергеевна каза, че от яйцата излизат не пчели, а личинки, тоест такива мънички червейчета или гъсенички, само че без крачка. Нина Сергеевна намери на питите килийки, в който яйцата бяха станали вече на личинки, и ни ги показа. Едни личинки бяха съвсем малки, други по-големи. Те бяха свити на кравайче и лежаха на дъното на килийките.

— Ето тия именно личинки са пилото на пчелите — каза Нина Сергеевна.

Ние се зачудихме. А Толя каза:

— А какво е това пило? Като пораснат, от тях ще излязат някакви червеи или гъсеници. Какво ще ги правят пчелите?

Нина Сергеевна каза:

— Когато личинката порасне, тя се превръща в какавида, а от какавидата след няколко дена вече излиза истинска голяма пчела.

Нина Сергеевна ни разказа още, че освен пчели работнички в килийките се отглеждат млади майки и търтеи. За младите майки пчелите правят големи, просторни килийки. Когато наближи време младата майка да снася, част от пчелите заедно със старата майка излитат от кошера и се получава рой. Ако роят се постави в друг кошер, ще се получи ново пчелно семейство. Търтеите са малко по-големи от пчелите работнички. Работничките пчели — това са женските, а търтеите — мъжките. Търтеите не събират мед, а ядат за четирима. Когато идва зима, пчелите изгонват от кошера всички търтеи, за да не унищожават запасите с мед.

Тая вечер аз дълго мислих за пчелите. Отначало реших, че пчелите — все едно, че са птици: птиците имат крила и пчелите имат крила; птиците носят яйца и пчелите също снасят яйца. Само че от яйцата на птиците веднага се излюпват пиленца, а у пчелите отначало се излюпват някакви личинки или гъсеници. Значи, пчелите не са птици. Но какво са пчелите? Аз мислих, мислих и реших, че пчелите — това все едно, че са пеперуди. И пеперудите имат крила, и пеперудите снасят яйца, а от яйцата се излюпват гъсеници, а гъсениците стават на какавиди, а какавидите наново се превръщат на пеперуди. Това зная, че е точно тъй, защото миналата година в моето чекмедже живя една голяма мъхната гъсеница, която в един прекрасен ден се превърна на какавида. И ето тази какавида лежа, лежа и пак в един прекрасен ден от нея излезе голяма, необикновено красива пеперуда. Значи и пчеличките са такива мънички пеперудки.

11 юли

Днес беше много хубав слънчев ден. Заранта отивам на пчелина, а Толя вече седи до кошера с мъничко огледалце, поглежда с едно око в горната прелка и тихичко се смее.

— Какво се смееш? — питам го аз.

— Танцуват.

— Кой танцува?

— Пчелите.

— Да не си пощурял! — казвам.

— Виж сам.

Аз взех от него огледалцето и почнах да гледам в прелката. Една пчела тичаше с подскачане по питите. Тя се обръщаше ту на една, ту на друга страна, ту бързо се въртеше. Изведнъж друга пчела се хвърли след нея и те взеха да се въртят заедно. След втората се спусна да танцува трета пчела. Аз не се сдържах и се разсмях с глас.

— През цялото време е така — каза Толя. — Аз отдавна ги следя. Пуснах зайче в долната прелка и видях на дъното на кошера истинско хоро. Една пчела тичаше напред, а след нея с подскачане се носеше цяла редица пчели. Първата се въртеше на разни страни, очертаваше кръгове, а останалите повтаряха точно нейните движения. Като се повъртя на едно място, първата танцувачка прехвръкна на друго място и започна пак да танцува. Постепенно към нея се присъединяваха други пчели и пак се образува пчелно хоро.

Тогава дойдоха другите момчета. Ние взехме да им показваме как танцуват пчелите.

— Ама какво става? — казва Витя. — Пчелите да нямат някакъв празник?

Всички се засмяха:

— Че пчелите имат ли празници?

Изтичахме при Нина Сергеевна и почнахме да я питаме защо пчелите танцуват. Нина Сергеевна каза, че когато някоя пчела намери място, където цъфтят много цветове, тя се връща в кошера и почва да танцува. С това тя подсказва на пчелите, че трябва да летят за мед. По време на танца другите пчели помирисват първата пчела и по мириса узнават от какви цветове тя е събирала мед. След това пчелите излитат от кошера и летят натам, откъдето иде мирисът на тия цветове.

— Пчелите танцуват най-вече по време на главния медобер — каза Нина Сергеевна. — Вие проверете дали вече не е цъфнала липата.

Ние бързо се завтекохме към училището. В двора пред училището растяха големи стари липи. Погледнахме нагоре и видяхме, че безброй пчели летят около дърветата и кацат по цветовете. Видяхме, че липата е почнала вече да цъфти, изтичахме на пчелина и сложихме горната част на кошера. До вечерта пчелите продължиха да танцуват в кошера. Една пчела тъй се разтанцува, че изскочи на дъската за прелитане и там продължи още да танцува, а после отлетя за мед.

Вечерта аз си отидох в къщи и започнах да мисля за пчелите. Значи ето какъв е езикът на пчелите! Когато е необходимо пчелите да си съобщят една на друга, че трябва да летят за мед, те просто танцуват. Разбира се, пчелите не могат да кажат къде трябва да се лети за мед, а само по мириса узнават пътя. Значи те имат добро обоняние, много по-добро, отколкото у хората. В това, разбира се, няма нищо чудно, защото кучетата също умеят много добре да намират пътя по миризмата, но затуй пък кучетата не умеят да танцуват. Наистина доброто куче също може да се научи да танцува, но при все това никакво куче не ще разбере, че ако друго куче танцува, това значи, че трябва да се лети за мед. А пчелите разбират това добре.

После аз мислих още за цветята: защо цветята миришат? Да не би да миришат затова, че да им бъде приятно на хората да ги миришат? Не, навярно те миришат, за да могат пчелите по-бързо да ги намират и да подпомагат опрашването. Нали на растението е изгодно повече пчели и други насекоми да прелитат на цветовете му. И после ето още какво: защо цветовете имат сладък сок? Може би също за да примамват насекомите? Ако нямаше сладък сок, пчелите щяха ли да вземат да летят по цветовете? Утре ще попитам Нина Сергеевна правилно ли мисля или не.

12 юли

Попитах Нина Сергеевна и тя каза, че съм дошъл до вярна мисъл. Излиза значи, че съм умен — до каква мисъл сам съм стигнал! Сега винаги ще мисля върху различни неща. Все пак идвам до добри резултати, като мисля.

Днес в нашия пчелин работата кипи с все сила. Пчелите така бръмчат, че във въздуха се чува непрекъснато бучене като в текстилна фабрика, дето поминалия месец Галя ни води на екскурзия. Пчелите сноват насам-натам. Те като че ли бързат, докато цъфти липата, да съберат колкото може повече мед. На дъската за прелитане до прелката има блъсканица: едни пчели изпъплят от кошера, за да летят по-бързо за мед, други пък вече са прилетели и пъплят насреща им в кошера, за да оставят лова си. А по липите колко са много! Хиляди! Отрупали са всички дървета. Ние и не подозирахме, че имаме толкова пчели.

Нина Сергеевна ни разказа, че по време на главния медобер в кошера се намират до осемдесет хиляди пчели работнички, а в някои много силни семейства — дори до сто хиляди. Помисли си само — сто хиляди! Колкото хората в един голям град. А какво е кошерът? Това е пчелният град.

13 юли

Работата кипи. Пчелите сноват като самолетни ескадрили. Около прелката е същото суетене. А вътре в кошера и днес има танци. Сякаш наистина е празник. А може би това е наистина празникът на пчелите — празникът Медобер? Нали пчелите трябва да се радват, когато има много мед. Ще поработят, затова пък за зимата ще имат запаси.

14 юли

Гледай ти чудо на чудесата! За нашето звено са писали във вестника! Заранта отидохме на пчелина, изведнъж гледаме — Витя тича, а в ръцете му вестник.

— Момчета! — вика той. — Вижте, за нас е писано във вестника!

Ние погледнахме, а там — снимката, на която всички сме фотографирани заедно с кошера, и е напечатано как сме направили кошера и сме почнали да отглеждаме пчели. И всичките ни презимена са написани. Казано е дори в кое училище учим. Ние бързо хукнахме към будката и взехме да купуваме вестници. Всеки си купи по един, а ние с Павлик си купихме дори по два.

После започнахме да мислим кой е този, който е писал за нас. Юра каза:

— Сигурно е Галя. Нали тя ни снима. Тя трябва да е пратила във вестника снимката и да е написала статията.

Завтекохме се при Галя и я попитахме. Излезе, че наистина го е написала Галя. Почнахме да й благодарим.

Галя казва:

— А защо благодарите на мене? Нали вие сами направихте кошера, сами работихте, благодарете на себе си.

Всички хукнаха да показват вестника у дома си. Ние със Серьожа и Павлик също си тръгнахме. Павлик каза:

— А, виж, ние няма защо и да си благодарим!

— А защо да си благодарим — ние дойдохме наготово — казва Серьожа. — Ние трябва на момчетата да благодарим, че те не зарязаха работата.

— А защо е писано за нас във вестника?

— За нищо. Ние просто случайно сме попаднали.

— А с какво да се гордеем тогава?

— Че няма и с какво да се гордеем! Момчетата, виж, могат да се гордеят: те не зарязаха работата.

— А как тъй? — рече Павлик. — Нали и за нас ще четат във вестника. — „Ето — ще кажат, — добри момчета!“ А ние добри ли сме?

— По-добре е аз да не показвам вестника на никого — каза Серьожа.

— И аз — рече Павлик.

Не зная дали те са показвали на някого вестника или не са, но аз го показах. И на мама, и на татко, и на чичо Вася, и на леля Надя. После тръгнах да го показвам на всички съседи. Всички ме хвалеха, хвалеха. Дори ми стана неудобно. Върнах се у дома и взех да мисля защо ми е съвестно и какво нещо е съвестта и защо тя мъчи хората. Защо когато направиш нещо хубаво, не те мъчи съвестта, а когато направиш нещо лошо така те мъчи?

Според мене съвестта — това е нещо като човек вътре в човека. Но тоя човек е много добър и не обича, когато се върши нещо лошо. Когато аз направя нещо лошо, той ме укорява. Разбира се, аз само така си мисля за тоя човек вътре в човека, защото вътре в човека няма никакъв човек… Нима някой друг ме укорява? Аз сам се укорявам. Значи аз сам съм моята съвест. Ето какво нещо е съвестта! — Съвестта — туй съм аз самият. А защо аз се укорявам?… Затова, че се хвалих пред съседите. Може би съседите са си помислили, че аз съм важна птица, а всъщност аз съм най-обикновен човек. Друг път няма да се хваля, щом няма за какво.

15 юли

Славата на нашия кошер се разнесе по цялото училище.

Днес при нас идваха децата от по-долните класове и дори от по-горните. Всички ни разпитваха за пчелите, а ние им показвахме нашия кошер и им разказвахме как да се отнасят с пчелите. Децата казаха, че ще идват да се учат при нас на пчеларство. После дойде един непознат чичо.

— Вие ли сте момчетата, за които е писано във вестника?

— Ние — отговаряме.

— Нима пчелите живеят при вас?

— Живеят си.

Той клекна до кошера и дълго гледа пчелите. После каза:

— Гледай ти, какво чудно нещо!

И си отиде.

Ето на! Дори възрастните започват да се интересуват от нашата работа. Но ако не беше писано във вестника, никой нямаше да знае за нас.

16 юли

Днес при нас идваха две момчета от друго училище. Те чели за нашето звено във вестника и дошли да видят как е направен кошерът, за да си сложат и в своето училище. А после пък дойде оня гражданин, който идва вчера. Той пак стоя дълго до кошера и разговаря с нас, а после една пчела го ужили и той си отиде.

17 юли

Ето как бързо се разнася славата? Днес на пчелина дойде Галя и каза:

— Момчета, идете в училището: там е пристигнало писмо за вас.

Ние се зачудихме: кой би могъл да ни пише писмо? После се завтекохме към училището, взехме писмото и почнахме да го четем. Ето какво беше написано там. Аз нарочно реших да си го препиша в дневника за спомен.

„Здравейте, драги момчета, млади пчелари! Приемете нашия пламенен ученически привет. Пишат ви ученици от промишленото училище при мебелния комбинат. Прочетохме за вас във вестника и искаме да се запознаем с вас чрез писмо и да установим контакт. Вашата работа много ни хареса и у нас се яви желание също да се заемем с пчеларство. Молим да ни съобщите размерите на кошера и по възможност да ни изпратите малък чертеж. Ние сме дърводелци, бъдещи майстори на мебели. Вече можем да правим табуретки, скамейки, маси, а от идната година ще почнем да правим вита мебел. Надяваме се, че ще успеем да направим хубав кошер, дори можем да направим кошери и на други момчета, които поискат. Съобщете ни още откъде можем да си доставим пчели. Приемете още веднъж нашия пламенен, горещ привет! Направете си труда да ни отговорите. Пишете колкото може по-скоро. Чакаме с нетърпение отговор. Поздравяваме ви с голямото постижение и ви пожелаваме нови големи успехи в работата.“

Точно в тоя ден имахме отряден сбор. Галя прочете на сбора писмото и всички ние решихме да напишем отговор на момчетата. Написахме всичко както трябва, дори нарисувахме кошера и съобщихме адреса на пчеловъдното стопанство, за да знаят момчетата откъде да си изпишат пчели.

18 юли

А изведнъж днес дойде още едно писмо. Изпратено бе от някакво съвсем малко хлапенце. Само че то, макар и малко, успяло да напише писмото добре. Всички много го харесахме. Аз реших да си препиша и това писмо в дневника. Ето какво беше написано там:

„Здравейте, мили приятели пионери и ученици!

Моля ви много да ми съобщите, мили приятели! Още от миналата година се занимавам с пчеларство и се старая да развъдя пчели в една кутия. Само че колкото и да се старая, нищо не излиза.

Пчелите не искат да живеят при мене и си отлитат. Аз им слагам в кутията мед и захар, но те изяждат меда и изхвръкват от кутията. Вчера хванах в градината десет пчели, а днес ми офейкаха. Пък аз мечтая да насъбера повече пчели, та като поотрасна, да мога да си направя кошер или поне два, защото съм решил да стана пчелар. Съобщете ми, мили приятели, какво правите вие, за да не отлитат пчелите от вас, а то аз съм още мъничък и може би правя нещо не както трябва. И още ми съобщете, мили приятели, жилят ли ви пчелите. Мене ме жилят, но аз търпя, както търпят ранените войници на война. Довиждане, мили приятели. Написал: Митя Ромашкин. Чакам отговор, както славеят — лятото!“

Ние прочетохме това писмо и ни стана много смешно, а после си спомнихме как сами се готвехме да ловим пчелите една по една и престанахме да се смеем и написахме на Митя Ромашкин всичко, което знаехме за пчелите, и как трябва да се отнасяме с тях, че те да живеят в кошера.

Писахме отговора дълго и писмото излезе дълго, а после отидохме на пчелина.

19 юли

Ето как тръгнаха работите! Всеки ден по едно писмо! Днес дойде писмо за мене. На плика така е и написано:

„За Коля Синицин — знаменития пчелар.“ На мене дори ми се разтрепериха ръцете, когато получих това писмо. Бързо го разпечатах и почнах да го чета:

„Здравейте, драги непознати приятелю, Коля Синицин! Вие може би ще се учудите, че ви пише съвсем непознато момиче, което вие изобщо не познавате, а може би и не се интересувате да го знаете, тъй като сега Вие сте човек известен, за когото е писано дори във вестника. Аз, разбира се, както и другите, научих за Вас от вестника, в който е отпечатана снимката, дето сте фотографирани с цялото звено, и е написано за вашата работа. Ние прочетохме тоя вестник на сбора на звеното и решихме да последваме вашия пример и да се заловим за тая интересна работа.

Вие може би ще се усмихнете, като четете тия редове на моето писмо, защото някои момчета се отнасят презрително към момичетата и си въобразяват, че момичетата нищо не могат, а момчетата могат всичко. И ето: ние решихме да докажем на всички момчета, че момичетата никак не са по-лоши от тях, и също искаме да развъждаме пчели. Може би на много от нас това ще потрябва в живота и ние ще изучаваме пчеларството на свой училищен пчелин, а когато пораснем, ще работим като пчеларки в колхоза.

И ето, цялото звено ми поръча да Ви напиша писмо и да питам как сте направили кошера и как сте завъдили пчели. Аз реших да пиша лично на Вас, защото ми се хареса Вашата фамилия и вие навярно сте добро момче и няма да ни откажете на молбата. А сега довиждане. С пионерски привет — пионерката Люся Абанова.“

Отначало не знаех струва ли си да се отговаря на това момиченце, но всички момчета казаха, че трябва да се пише, и Галя също каза непременно да му отговоря, защото щом момичетата искат да работят, трябва да им се помогне и ще бъде много некрасиво, ако аз не отговоря.

Тогава си отидох и почнах да пиша отговор. Цял час се потих над писмото, защото ми се щеше да го напиша по-хубаво и да не стане за смях пред хората. В края на краищата аз написах всичко както трябва. Много хубаво писмо излезе. Дори на самия мене ми хареса. Всички момчета казаха, че не е срамота да се изпрати такова писмо.

20 юли

Днес пак идваха деца при нас, а после дойде оня гражданин, когото миналия път ужили една пчела.

Ние много се бояхме да не би днес пак да го ужили някоя пчела и му дадохме мрежичка да я надене на главата си. Той надяна на главата си мрежичката, а когато дойде Нина Сергеевна, той взе да я пита:

— Кажете, моля, дали тоя кошер е просто за изучаване или от него може да има и полза?

— И за изучаване, и полза ще има — каза Нина Сергеевна.

— Но моля ви се, кажете, каква полза? Нима могат да се държат пчели в града?

— А защо не? В града растат твърде много медорастения. По паркове, по градини, по булеварди, дори просто по улиците и в дворовете растат такива медоносни дървета, като клена, липата, акацията, бялата върба, дивата кичеста череша и много други. Освен туй пчелите могат да летят на беритба много надалече. Те могат да излитат извън града и да събират мед по околните полета. По-рано са мислили, че пчели могат да се държат само на село, а сега дори в такива големи градове като Москва живеят пчелари, които отглеждат пчели.

— Е, щом е така, и аз ще почна да развъждам пчели — каза гражданинът. — Но това е лошото, че няма къде да поставя кошерите.

— А защо да няма? — попита Нина Сергеевна. — За кошерите винаги може да се намери подходящо място. Ако не може да се поставят на двора, то поставете ги на балкона или на тавана, или пък просто в бараката.

— Ах, така ли? Е, щом е тъй, то работата е лесна. Аз пък и не знаех, че кошери могат да се поставят на балкона. Гледай ти! Виж колко далеч е отишла науката!

Гражданинът поблагодари на Нина Сергеевна, каза, че пак ще дойде да се поучи от нас и си отиде с нашата мрежичка на главата. Трябваше да го догоним и да му напомним да върне мрежичката.

21 юли

Днес беше много горещо и пчелите, кой знае защо, работеха лошо. Те излизаха из прелката вкупом и висяха на дъската за прелитане като цял грозд, заловени една за друга. На кошера се образува нещо като брада от пчели. Тази „брада“ вися, вися, а после пчелите влязоха обратно в кошера и „брадата“ изчезна. После те пак изпъплиха и пак се образува „брада“. Най-после те се скриха и останаха в кошера до вечерта.

22 юли

Ние със Серьожа и Павлик отидохме от заранта на пчелина и видяхме, че пчелите наново взеха да излизат вкупом из прелката. Мислехме, че пак им се е дощяло да повисят като „брада“, но пчелите литнаха вкупом нагоре и почнаха да се въртят над кошера. Те бръмчаха оглушително, а след тях излетяха други пчели. Из кошера се почна масово бягство. Ние се изплашихме и се скрихме зад дървото, а пчелите като облак се носеха из градината и така бучаха, че навярно се чуваше на цял километър.

— Какво е това, да не са побеснели? — казва Павлик.

— Ама това е рой, бе! — досети се Серьожа.

— Наистина! А къде ще го турим?

— Трябва да се донесе кофа — казвам аз.

— Тичайте тогава по-бързо в къщи, а аз ще следя къде ще спре роят — каза Павлик.

Ние със Серьожа изтичахме през вратата и през глава хукнахме по улицата. Аз дотърчах у дома и почнах да търся кофа, но не намерих и вместо нея грабнах голямата картонена кутия от радиоприемника. Изтичах назад с кутията, гледам — до кошера няма никой, а Серьожа като побъркан тича с кофа из градината.

— А къде е Павлик? — питам го аз.

— Не зная. Претърсих вече цялата градина. Никъде го няма.

— А роят къде е?

— И роят го няма.

Ние се спряхме и взехме да се оглеждаме. Тогава иззад оградата се подаде главата на Павлик и каза:

— Хайде де, какво стоите там? Елате тук, по-скоро!

Ние бързо се прехвърлихме през стобора в съседния двор. Серьожа си закачи крака о стобора и изтърва кофата. Тя издрънча и се търколи на земята.

— Тихо, бе! — изсъска Павлик. — Нали ще изплашиш роя!

— А де е той?

— Ей го, не виждаш ли?

Тогава ние видяхме роя. Той висеше като грозд на едно клонче на дървото. Всички пчели се бяха срасли в плътна топка и само две-три летяха наоколо, сякаш не са могли да се настанят в общата купчина.

— Хайде, давайте по-скоро кофата! — казва Павлик.

— Не е ли по-добре да ги приберем в кутията? — казвам аз. — Кутията е по-голяма от кофата.

— Добре, давайте кутията.

Аз поднесох внимателно кутията под роя. Павлик тръсна силно клончето и целият рой моментално падна в кутията.

Аз веднага я затворих с капака.

— Готово! — казвам. — Сега те никъде няма да изхвърчат.

Ние се прехвърлихме обратно през стобора и видяхме, че другите момчета бяха дошли на пчелина.

— Елате бързо да гледате! — развиках се аз. — Имаме си рой.

— Къде е роят?

— Ей го в кутията.

— От де го взехте?

— Изхвръкна от кошера.

Момчетата надникнаха в кутията и се зачудиха.

— На ти тебе чудо! Значи си имаме второ пчелно семейство! Трябва по-скоро да се прави нов кошер.

Ние донесохме инструменти и на бърза ръка взехме да правим нов кошер. Дойде Нина Сергеевна. Показахме й роя в кутията. Нина Сергеевна погледа и каза:

— Ненавреме е излетял роят!

— Защо ненавреме?

— Защото сега е големият медобер. Когато пчелите се роят, те работят лошо и събират малко мед.

— Нищо — казваме ние. — На нас не ни трябва много мед. По-добре нека имаме повече пчели.

До вечерта направихме кошера, сложихме в него няколко рамки с восъчни листа и пренесохме от стария кошер една рамка с личинки и една с мед, та новото пчелно семейство веднага да си има свое домакинство. После изтърсихме от кутията целия рой направо на рамките в кошера, покрихме кошера с похлупака и се разотидохме по домовете си.

Ние със Серьожа и Павлик бяхме много доволни, защото ако не бяхме ние, то роят щеше да отлети. Значи и от нас има полза.

23 юли

Вчера Нина Сергеевна каза да следим внимателно новото пчелно семейство, тъй като роят понякога не свиква на новото място и може да изхвърчи, за да си намери друго жилище. Днес ние нарочно отидохме по-рано и почнахме да следим. И ето, видяхме как от новия кошер излетя първата пчеличка. Тя се обърна във въздуха с глава към прелката, като че ли се стараеше да запомни откъде е излетяла, после взе да се върти във въздуха, сякаш за да запомни мястото, където стои кошерът, а после вече отлетя далеч. Тогава взеха да излитат и други пчели. Всички те отначало се въртяха около кошера, а после отлитаха. Ние много се безпокояхме дали пчелите ще намерят пътя за новия си дом или по навик ще литнат в стария кошер, но след известно време те взеха да се завръщат обратно. Много се зарадвахме. Значи новото жилище се бе харесало на пчелите.

24 юли

Ние пак отидохме от сутринта на пчелина и се радвахме на пчелите си. Работата кипеше и в двата кошера. Но в новия кошер пчелите работеха по-живо. Никоя пчелица не губеше времето си напразно, а щом изпъпляше из прелката, веднага разперваше крилца и бързо литваше за мед. Нина Сергеевна каза, че в нов кошер пчелите винаги проявяват по-голяма енергия, защото трябва да успеят да си построят ново гнездо и да съберат повече мед за зимата.

25 юли

Духна вятър. Небето се мръщи. Слънцето ту се покаже, ту се скрие в облаците. Отвреме-навреме почва да капе дъжд. В стария кошер пчелите си седят и никъде не искат да излитат. Но в новия кошер работата не спира. Щом се покаже слънцето, пчелите почват да излитат за мед. Браво на тях! Нека се стараят.

Федя и Гриша се върнаха от лагера. Ей че бързо мина времето! И как се учудиха, когато видяха, че сега вече имаме два кошера! Те мислели, че сме изписали още едно пчелно семейство, но ние им разправихме, че е излетял рой. После им показахме вестника със снимката и писмата, които ни изпратиха децата. Те много се зарадваха. Гриша каза:

— Виж, работата тръгнала, а ние и не знаехме какво става тука!

26 юли

Времето е съвсем лошо. Почти целия ден валя дъжд. Двете пчелни семейства си стояха в кошерите и не летяха за мед. На нас ни беше мъчно без пчелите. Галя каза, че днес с целия отряд ще отидем на кино. Следобед Галя взе билети за всички и ние ходихме на кино.

27 юли

Ето че свърши главният медобер. Липата вече прецъфтя. Сега пчелите ще трябва да търсят на различни места какви да е цветя. Не може вече да се набира по много мед. Взехме да се боим, че новото пчелно семейство ще остане през зимата без мед. Но Нина Сергеевна каза, че може да му се отдели една част от меда на стария кошер. Проверихме какви са запасите от мед и излезе, че медът ще стигне за двете семейства.

— Но вие самите няма да можете тая година да си хапнете от своя мед — каза Нина Сергеевна.

— Ние и не щем мед — казваме ние. — По-добре е да остане за пчелите. Нали те се трудиха, значи медът е техен.

— Много добре тогава — каза Нина Сергеевна. — Затова пък през зимата пчелите ще имат достатъчно запаси. Те ще презимуват леко, а на другата година ще съберат толкова мед, че ще остане и за вас.

— Ето тогава и ние ще опитаме меда — каза Павлик.

— А къде ще зимуват нашите пчели? Нали за тях сигурно ще трябва да направим зимовище? — попита Юра.

— Един или два кошера могат да зимуват в хубав сух зимник или просто в землянка — каза Нина Сергеевна: — На пчелите ще им бъде добре под земята.

Решихме от утре да поемем да правим землянка, за да си имат нашите пчели помещение за през зимата.

28 юли

Всички момчета се събрахме от сутринта на пчелина и започнахме да правим землянка. Решихме първо да изкопаем яма в градината, после да покрием тази яма с дъски, а от горе да я засипем с пръст, за да не прониква вътре студ. Донесохме лопати и почнахме да копаем ямата.

Земята беше твърда. Мъчихме се до вечерта, но затова пък ямата стана хубава. Юра намисли да запали огън в ямата, за да изсъхнат стените хубавичко и да няма влага в зимовището. Домъкнахме съчки и запалихме в ямата голям огън. Всички момчета се пръснахме из градината, взехме да събираме сухи съчки и да ги притуряме в огъня. Скоро притъмня. Огънят догоря. Ние се вмъкнахме в ямата, прибрахме пепелта, а после се разположихме на дъното и започнахме да мечтаем. Над нас се чернееше небето, а по него блестяха ясните звездици. Вятърът шумеше в клоните на дърветата, а в ямата ни беше топло и приятно.

— През зимата ще ми бъде мъчно без пчелите — каза Гриша. — Свикнах много с тях и ги обикнах, задето са такива добри мънички труженици.

— И на мене ще ми е мъчно без пчелите през зимата — каза Федя.

— До зимата има още много — отговори Толя. — А тогава ние ще учим и няма да ни остава време да тъгуваме.

— А нали право каза дядото пчелар: „Който почне да се занимава с пчеларство, той никога не изоставя тази работа“ — каза Павлик. — Ето аз например вече реших твърдо: като порасна, непременно ще стана пчелар в колхозен пчелин. Ще имам много кошери, сто или двеста броя. По-скоро дори двеста, отколкото сто.

— Добре ти е на тебе — отговори Федя. — Но аз какво да правя? Нали вече съм решил да стана инженер, за да строя мостове, тунели, канали…

— Е, че какво? — казвам аз. — Бъди си инженер, а в къщи ще си имаш кошери. Та те няма да ти пречат.

— Разбира се — казва Витя. — Ето аз например ще бъда художник и пчелар. Нима не може едновременно да се работи по две специалности?

— За художник е добре! — отвърна Женя. — Но аз какво да правя? Аз искам да бъда летец.

— Е, бъди си летец — казвам аз. — Няма по цели дни да летиш, я. Ще полетиш, ще полетиш и пак ще се върнеш у дома си, ще погледаш пчелите си и пак ще отлетиш където трябва.

— Но ако потрябва да се лети нанякъде за няколко дена?

— Няколко дена пчелите ще минат и без тебе. Те могат сами да се грижат за себе си. Не им трябва бавачка.

— За летеца още както и да е, може — каза Юра. — А ето аз искам да бъда матрос или капитан на параход, а параходът като тръгне на далечно плаване — едва ли не за цяла година!

— А ти постави кошера на палубата — казвам аз. — Нека си стои там. Докато плаваш по морето или океана, запушвай прелките, за да не се разхвърчат пчелите, а щом спреш на бряг, пущай пчелите, за да се нахранят на брега. И ще бъде добре.

Ние разговаряхме така и аз доказах на всички, че всеки може да се занимава с пчеларство: и летецът, и шофьорът, и машинистът, и миньорът. А после си тръгнах за дома и взех да мисля как ще бъде с мене самият. Нали аз вече реших да работя в Арктика, а нима в Арктика могат да живеят пчели? Там нали няма цветя, нито дървета — само ледове и бели мечки. А после си помислих, че навярно, докато порасна, хората ще посадят в Арктика цветя и дървета, тъй че и там ще може да се развъждат пчели. Ако пък дотогава не успеят да ги посадят, аз сам ще ги посадя, а докато цветята израснат, ще храня пчелите със захарен сироп.

Непременно ще развъдя пчели в Арктика!

29 юли

Мислех, че повече няма да има писма за нас, а днес неочаквано пак дойде писмо. От заранта отидохме на пчелина, само Юра Кусков не беше дошъл. Изведнъж гледаме: Юра тича и размахва в ръка един плик. Излезе, че той е наминал в училището и е получил писмото. Разпечатахме бързо плика и взехме да четем на глас. Ето какво беше написано там:

„Драги приятели пионери и ученици! Пишат ви пионерите от колхоз «Ленински път». Ние прочетохме за вас във вестника и решихме да ви напишем писмо. Драги момчета, много ни е съвестно, че ние, колхозните пионери, още не сме си направили пчелин при училището, докато вие, градски момчета, вече сте започнали тая работа и вече си имате кошер. Драги приятели, ние ще поправим тая наша грешка и вече се уговорихме с колхоза и колхозът отдели за нашия пчелин при училището два кошера с пчели. Тъй че ние ще си имаме пчели. Но не мислете, драги приятели, че ние през цялото време сме седели със скръстени ръце и нищо не сме вършили.

Нашият колхоз се намира далече в степта. Нашата природа е сурова: зиме дърво и камък се пука от студ, духат снежни виелици и навяват такъв сняг, че дори на училище ходим със ски. Лете духат силни суховеи, тъй че всичко съхне и земята се напуква от горещина. За да надвият сушата, нашите колхозници засаждат гори. И ние решихме да помогнем на нашия колхоз в това дело и вече събрахме шест чувала жълъди, за да посеем дъб. Борим се с вредителите на селското стопанство — лалугерите. Тази година нашият пионерски отряд унищожи хиляда и петстотин лалугера и спаси от унищожение петнайсет тона зърно, тъй като всеки лалугер изяжда през лятото до десет килограма зърно. И още наглеждаме колхозния телчарник. Всеки пионер има по две телета, за които се грижи. Ние следим как растат и се развиват нашите четириноги. При училището имаме овощна и опитна зеленчукова градина. Всички ние работим в овощната и зеленчуковата градина и се стремим да имаме голямо плодородие.

Драги момчета, ние знаем, че вие в града също работите — садите цветя и дървета, правите градини и паркове, а ето сега излиза, че дори сте почнали да развъждате пчели. И това е много хубаво, драги приятели! Хайде да работим още по-добре, вие там, ние тук, та нашата любима Родина да процъфтява и се покрие със зеленина и градини, от всичко да има по много и целият наш народ да живее добре, както ни учи нашата партия.

С това привършваме нашето писмо. Довиждане, драги приятели!

На борба за делото на Комунистическата партия, бъдете готови!“

Ние изслушахме писмото до края и всички в един глас отговорихме:

— Винаги готови!

А после аз си тръгнах за дома и почнах да мисля за това писмо. Аз мислих дълго и видях, че ние, градските деца, все още сме направили много малко, за да се сравним с колхозните пионери. На мене много ми хареса тяхното писмо и аз реших да си го препиша в дневника за спомен. И ето аз писах, писах — написах всичко, което е написано тук, и едва тогава забелязах, че дневникът ми се свършва и че няма къде повече да пиша.

Е, нищо, кога да е ще си купя още една дебела тетрадка и пак ще си пиша дневник. А засега край.