Николай Носов
Дневникът на Коля Синицин (13)

9 юни

Сега ще напиша за онова, което се случи през нощта. Павлик излезе хитър: той пръв се мушна в колибата и зае мястото в средата, а на нас със Серьожа се паднаха крайните места. Серьожа щом легна и веднага заспа, но аз, кой знае защо, дълго не можах да заспя. Отначало ми беше много удобно и аз дори се чудех защо хората измислят разни сламеници, пухени дюшеци, възглавници, когато и без тях прекрасно може да се мине. После нещо взе да ме убива на тила. Реших да разбера на какво лежа — на булгура или на макароните, и почнах да опипвам раницата под главата си. Но там се оказа не булгурът, нито макароните, а котлето. „Аха, значи на мене се е паднала раницата на Павлик“ — съобразих аз и обърнах раницата на другата страна. Но сега под главата ми дойде консервена кутия, и аз пак не можах да заспя. Тогава взех да преобръщам раницата на разни страни, за да налучкам хлебче или нещо друго, по-меко…

— Какво търсиш там? — попита Павлик.

— Хлебче.

— Че тъй скоро ли огладня?

— Не, бе!

— А защо ти е притрябвало хлебче?

— Ще спя на него, че ми е много кораво.

— Я виж колко сме нежни! — казва Павлик.

— Я опитай, поспи на консервена кутия, тогава ще разбереш колко съм нежен — казвам аз.

Хлебче изобщо не намерих, но ми попадна някакъв пакет, навярно със захар. Аз се нагласих как да е на захарта и вече се канех да заспя, но тогава ме заболя гърбът. Изглежда беше изтръпнал. Тогава взех да се обръщам настрани.

— Ей че се върти като смок в тиган! — изръмжа Павлик.

— А тебе какво ти става?

— Че през всичкото време ме блъскаш.

— Я гледай, пък и да не го блъскаш!

Аз се обърнах настрани, но скоро и хълбокът взе да ме боли. До едно време мълком търпях и с все сила се стараех да заспя. Най-после не издържах и започнах да се преобръщам по корем.

— А бе, ще ме оставиш ли най-после да заспя! — засъска Павлик.

— Чакай, сега ще заспиш — казах аз и кракът ми се закачи о пръта. Прътът се събори и цялата колиба се строполи върху нас.

— Видя ли! Навъртя ли се! — закрещя Павлик.

Серьожа се събуди, измъкна се изпод клонките и замаян се заоглежда наоколо.

— Какви са пък тия шеги? — закрещя той.

— Какви ти шеги — казва Павлик. — Просто ей тоя хипопотам събори колибата. Хайде ставайте, ще поправяме.

Ние се измъкнахме изпод останките на колибата и в здрачината се заловихме да възстановяваме разрушената постройка. Нощта бързо настъпваше и ние едва успяхме как да е да направим колибата. Щом всичко беше готово, аз избързах пръв и легнах по средата.

— А ти защо си се настанил на моето място? — се учуди Павлик.

— Тук местата не са номерирани — казвам аз. — Това не ти е театър.

Той искаше да ме избута, но аз не отстъпих. Павлик легна на края и засумтя сърдито. Той дълго се въртя. Види се, не беше легнал твърде удобно. И аз дълго не можах да заспя. Все пак по някакво си чудо най-после заспах. Не зная много ли съм спал и, дори не помня какво съм сънувал, ама изведнъж като ме тресна нещо по главата! Моментално се събудих и дълго не можех да разбера какво е станало. Постепенно се досетих, че колибата наново се е съборила и че прътът ме е ударил по главата. Наоколо беше тъмно. Небето над нас се чернееше като сажди, само звездите блестяха по него. Отново ние се измъкнахме изпод останките от колибата.

— Няма що, трябва пак да се поправя — каза Серьожа.

— Ще има да поправяш тук, в тая тъмнина!

— Трябва да опитаме. Няма да седим под открито небе, я.

Ние започнахме да пълзим в тъмното между клонките и затърсихме прътите. Трите пръта намерихме веднага, а четвъртия никакъв го нямаше. Едва го намерихме, но докато го търсихме, изчезнаха трите пръта, които бяха вече намерени. Най-после наново ги намерихме. Павлик се канеше да поставя прътите и изведнъж казва:

— Чакайте, а къде точно е нашето място?

— Какво място?

— Ами къде са ни раниците.

Ние взехме да се лутаме в тъмнината и да търсим раниците, но никъде ги нямаше. Тогава решихме да построим колибата на ново място. Павлик се залови да слага прътите, а ние със Серьожа взехме да окършваме храстите и да носим клонки.

— Слушай — закрещя изведнъж Серьожа, — я ела насам, тук има много накършени клонки.

Аз се приближих и се натъкнах на цяла купчина клонки, които бяха струпани на земята. Ние домъкнахме по един наръч на Павлик и се върнахме за останалите клонки.

— Чакай — каза Серьожа, — тук има още нещо.

— Къде?

— Под клонките. Нещо като чувал.

Аз се наведох и в тъмнината напипах чували.

— Наистина — казвам — чувал, напълнен с нещо. И още един има тук.

— Наистина! — ахна Серьожа. — Два пълни чувала!

— Гледай, още един! — казах аз.

— Три пълни чувала! — викна Серьожа. — А кой ли ги е сложил тука?

— То се знае кой — казвам аз, — ние.

— Как „ние“?

— Разбира се, ние. Това са нашите раници!

— Наистина, бе! Аз пък не се сетих веднага!

Повикахме Павлик и му казахме, че сме намерили старото място.

— А там колибата вече е готова — казва той.

— Е, ще си пренесем нещата там и толкоз.

Взехме раниците и тръгнахме към колибата. Аз избързах пръв, за да заема мястото в средата, и взех да се въртя около колибата, но никак не можех да намеря вход.

— А къде е входът? — питам.

— Тюх, да му се не види! — казва Павлик. — Забравих да направя вход, от всички страни запълних с клонки!

Той се залови да разтуря клонките и да прави вход. Щом свърши, Павлик пръв се мушна в колибата и зае средното място. Аз бях тъй отмалял, че дори не исках да се препирам с него. Без приказки ние със Серьожа легнахме по краищата. Под главата ми пак се случи нещо твърдо — може котле, може и консервена кутия, но аз дори не му обърнах внимание и заспах като убит. Това е всичко.

А сега вече е утро. Аз се събудих по-рано от другите и си пиша дневника. Слънцето вече се е вдигнало нависоко и почва да препича. По небето плуват бели къдрави облаци. От селото се чува мучене на крави и кучешки лай. Серьожа и Павлик още спят в колибата. Сега ще ги събудя и ще почнем да си правим закуска.