Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (7) (или Бисери за свинете)

7

Елиът с труд държеше клепачите си отворени, докато четеше „Дай мандрагора на децата“. Разгръщаше я наслуки и се надяваше случайно да открие онези думи, които щяха да накарат фарисеите да скърцат със зъби. Намери един пасаж, където един съдия биваше опозорен, защото никога не бе докарал жена си до оргазъм, и друг, където рекламен агент от фирма за сапун се напива, заключва се в своя апартамент и облича сватбената рокля на майка си. Елиът се намръщи, помисли, че тези неща се правят, за да дразнят фарисеите, но си рече — кой знае.

После прочете как годеницата на агента прелъстява бащиния си шофьор, като подканващо отхапва копчетата на горните джобове на куртката му. Елиът Роузуотър потъна в дълбок сън.

Телефонът иззвъня три пъти.

— Тук е фондацията Роузуотър. С какво можем да ви помогнем?

— Мистър Роузуотър — каза неравен мъжки глас, — вие не ме познавате.

— Казвал ли ви е някой, че това има значение?

— Аз съм нищо, мистър Роузуотър. Аз съм по-долен от нищо.

— Следователно господ е направил ужасна грешка, нали?

— Направил е, като ме е създал.

— Може би сте отнесъл оплакването си на точния адрес?

— Между другото, с какво се занимавате?

— Откъде научихте за нас?

— В телефонната кабина има голям черно-жълт афиш. Там пише: „Не се самоубивайте. Обадете се на фондацията Роузуотър“ и следва вашия номер. Такива афиши имаше във всяка кабина в окръга и на задното стъкло на колите и камионите на повечето пожарникари — доброволци. — Знаете ли какво е написал някой с молив под това?

— Не.

— Там пише: „Елиът Роузуотър е светец. Той ще ви даде обич и пари. Ако ви се прииска да притежавате най-доброто парче в Южна Индиана, обадете се на Мелиса.“ Следва нейният номер.

— Не сте ли от този край?

— Навсякъде съм чужденец. Но вие какъв сте — някаква нова религиозна секта?

— Двойно мъдър баптист детерминист.

— Какво?

— Обикновено отговарям така, когато хората настояват, че трябва да имам религия. Имало наистина такава секта и съм уверен, че е добра. Практикуват измиване на краката и свещениците не вземат пари. Аз си мия сам краката и не вземам пари.

— Не ви разбирам — каза мъжът.

— Това е просто начин да ви успокоя и убедя, че не е необходимо да бъдете толкова сериозен с мен. Вие да не сте случайно двойно мъдър баптист детерминист?

— Исусе Христе, не.

— Те са 200 човека и рано или късно ще кажа на някой от тях това, което току-що казах на вас. — Елиът отпи една глътка. — Живея във вечен страх от този миг и той сигурно ще настъпи.

— Говорите като пиян. Като че ли току-що отпихте глътка.

— Както и да е, какво можем да направим за вас, за да ви помогнем?

— Кой по дяволите сте вие?

— Правителството.

— Кое?

— Правителството. Щом като не съм църквата, а желая да предпазвам хората от самоубийство, значи, сигурно съм правителството. Така ли е?

Човекът измърмори нещо.

— Или общинското ковчежничество — каза Елиът.

— Това шега ли е?

— Аз си го знам, а вие сам ще го откриете.

— Не мислите ли, че е смешно да се слагат афиши за хора, които искат да се самоубиват?

— Такива намерения ли имате?

— И какво, ако имам?

— Не съм ви казал основните причини, които съм формулирал, за да продължи един човек да живее.

— Какво бихте сторили?

— Ще ви помоля да назовете най-ниската цена, която ще поискате, за да живеете още една седмица.

Настъпи мълчание.

— Чувате ли ме? — попита Елиът.

— Да.

— Ако не смятате да се самоубивате, бихте ли затворили? Има и други, които искат да използват линията.

— Говорите като луд.

— Вие сте този, който иска да се самоубива.

— Какво ще стане, ако кажа, че не бих живял до края на следващата седмица и за 1 000 000 долара?

— Ще ви кажа: „Върви и мри.“ Свалете на 1000.

— Добре, 1000.

— Върви и мри. Свалете на 100.

— 100.

— Това вече е разумно. Елате тук и ще поговорим. — Елиът му обясни къде се намира кантората. — Не се плашете от кучетата пред пожарната — каза той. — Те хапят само когато завие сирената.

* * *

Относно сирената за пожар. Доколкото се простираха знанията на Елиът, това бе най-мощната алармена система в западното полукълбо. Задействуваше се чрез двигател Месершмид 700 к.с, който имаше електрически стартер с 30 к.с. През Втората световна война това бе основната сирена за въздушна тревога в Берлин. Фондацията Роузуотър я бе закупила от западногерманското правителство и анонимно я бе подарила на града.

Когато сирената пристигна, натоварена на открит товарен вагон, единственият знак от дарителя бе малка бележка, на която просто пишеше: „Поздрави от един приятел.“

* * *

Елиът пишеше в един тежък тефтер, който държеше под леглото си. Подвързан бе с грапава черна кожа и имаше 300 разчертани страници в отморяващо очите зелено. Наричаше го „Книга на страшния съд“. От първия ден на дейността на фондацията в Роузуотър Елиът записваше там името на всеки клиент, неволите му и какво е направила фондацията, за да помогне.

Книгата бе почти изписана и само Елиът и отчуждената му съпруга можеха да разтълкуват всичко, написано вътре. Това, което пишеше той сега, бе името на един мъж, тръгнал към самоубийството, който бе телефонирал, посетил и току-що си бе отишъл — малко навъсен, със съмнение, че е бил измамен или обиден, но не можеше да разбере как и защо.

„Шърман Уесли Литл — пишеше Елиът, — Инди, Са — РАМ — УВ — В2 — ЖЗД — ВБМП — СТРЗООд.“ Декодирано това значеше, че Литл е от Индиана, самоубиец, работник металик, уволнен, ветеран от Втората световна война, женен с 3 деца, второто — болно от мозъчна парализа. Елиът му бе отпуснал стипендията Роузуотър в размер на 300 долара.

Една рецепта се срещаше много по-често от цифрите в „Книгата на страшния съд“ и се отбелязваше с „АВ“. Елиът предписваше това на хора, изпаднали в униние по всевъзможни причини или без причина: „Драги, ще ти кажа какво да направиш — вземи един аспирин и го глътни с чаша вино.“

* * *

„ЛМ“ означаваше „лов на мухи“. Хората често изпитваха остра нужда да направят нещо хубаво за Елиът. Той ги канеше в определено време, за да спаси кантората си от мухи. По време на сезона на мухите това бе работа, равна на почистването на авгиевите обори, защото Елиът нямаше мрежи на прозорците и главно защото кантората му бе директно свързана с мръсната кухня на закусвалнята долу чрез мазния отдушник за топъл въздух на пода.

Така че ловът на мухи бе в действителност ритуал, и то така пищен, че нямаше и помен от обикновеното смачкване на мухата, тук мъжете и жените ги ловяха по съвсем различен начин. Мъжете използваха гумени ленти, а жените — чаши с хладка вода и сапунена пяна.

Технологията на работа с гумените ленти бе следната: мъжът я разрязваше като примка. Опъваше примката между ръцете си, насочваше я, като че ли беше цев на пушка, и щъкаше, когато някоя муха попаднеше на мушката. Добре улучената муха често се изпаряваше, с което се обясняваше чудатият цвят на стените и дървените части на помещението, които почти бяха покрити с пюре от сушени мухи.

Технологията на работа с чаши и сапунена пяна бе следната: жената търсеше муха, която висеше с главата надолу. После много бавно поднасяше чашата с мехури точно под нея, защото муха с главата надолу, когато види приближаващата опасност, пада свободно два или повече инча, преди да използва крилата си. В идеалния случай тя не усеща опасността, преди чашата да стигне точно под нея, услужливо пада в пяната, улавя се, пробива си път през мехурите и се удавя.

За тази технология Елиът често казваше:

— Никоя жена не вярва, докато не опита. Щом разбере, че става, изобщо не иска да спре.

* * *

На последните страници на тефтера имаше незавършен роман, който Елиът бе започнал една вечер преди години, когато най-после разбра, че Силвия повече няма да се върне при него.

„Защо толкова много души доброволно се връщат на земята, след като са пропадали и умирали там хиляди пъти? Защото небето е така безлично. Над онези Златни врати трябва да бъдат издълбани следните думи: НА ВСЯКО МАЛКО НИЩО, О, ГОСПОДИ, Е СЪДЕНО ДЪЛЪГ, ДЪЛЪГ ЖИВОТ.“ „Не си човек, докато не си опитал черно месо.“ После това е поправено на: „Не си човек, докато си черно месо.“ „С кого мога тук да полегна?“ — пита похотлива душа, изписвайки следния отговор: Опитай „Полагане на последния бард“ от Алфред лорд Тенисън. Ето и моя принос:

Който пише по стената,

ще се търкаля във лайната.

Онези, мъдростта му що четат,

лайната му те да ядат.

* * *

„Кубла Хан, Наполеон, Юлий Цезар и Ричард Лъвското сърце вонят“ — заявяваше една храбра душа. Твърдението не се оспорва от никого, нито пък се очаква предизвикателство от страна на засегнатите. Безсмъртната душа на Кубла Хан сега се е вселила в смирената снага на съпругата на ветеринарен лекар в Лима, Перу. Безсмъртната душа на Бонапарт наднича от разгорещената и спарена плът на 14-годишния син на началника на пристанището Котуит, Масачузетс. Духът на великия Цезар я кара криво-ляво в сифилистичните меса на вдовицата — пигмей от Андаманските острови. Лъвското сърце пак са го взели пленник по време на странстванията му, този път затворен в плътта на Коуч Летзингър, жалък ексхибиционист и боклукчия на свободна професия в Роузуотър, Индиана. Коуч, с бедния, стар крал в гърдите, отива в Индианополис с автобусите Грейхаунд три или четири пъти годишно, облечен за пътуването с обувки, чорапи, жартиери, мушама и хромирана свирка на врата. Когато стигне в Индианополис, Коуч отива на щанда за сребърни прибори в някой от големите магазини, където има винаги много бъдещи младоженки, които избират различни модели. Коуч надува свирката, всички момичета го поглеждат, той разтваря мушамата, после я затваря и хуква като луд да хване обратния автобус за Роузуотър.

* * *

Небесата са най-скучното място, съществувало някога — продължава романът на Елиът, — така че повечето духове се редят на опашка за прераждане — живеят, обичат, пропадат и умират, а после отново се тълпят, за да се преродят. Вземат каквото дал господ, както се казва. Не плещят и не крякат, че искат да бъдат тази раса или друга, този или онзи пол, тази или онази националност, тази или друга класа. Това, което искат, това и получават — да живеят три измерения за определено малко време в пакети, които отделят вътрешния от външния мир. Тук няма вътрешен мир. Няма и външен. Да минеш през небесните врати и в двете посоки значи да отидеш от никъде в никъде и от всякъде до всякъде. Представете си билярдна маса, дълга и широка като Млечния път. Не изпускайте и това, че тя е превъзходна, тъмносива плоча, на която е залепен зелен филц. Представете си една врата в центъра на плочата. Всеки, който си представи това, ще е разбрал всичко, което може да се разбере за рая — и ще съчувства на онези, които жадуват за разликата между вътрешен и външен мир.

* * *

Колкото и да е неудобно тук обаче, има няколко души, които не желаят да се преродят. Аз съм една от тях. Не съм бил на земята от 1587 година след н.е., когато живеех в тялото на някоя си Валпурга Хаусменин и бях екзекутиран в австрийското селце Дилинген. Доказаното престъпление на тялото ми бе магьосничество. Когато чух присъдата, исках да изскоча от тялото си. И без това се готвех да го напусна, след като го бях носил повече от 85 години. Но трябваше да стоя там с него, когато го вързаха възседнало магаре за рязане на дърва, сложиха магарето в каруца и закараха бедната ми плът в кметството. Там откъснаха дясната ми длан и лявата гръд с нажежени клещи. После отидохме към долната врата, където откъснаха дясната ми гърда. После ме заведоха при вратата на болницата и откъснаха лявата ми длан. След това ме заведоха на селския площад. Била съм 62 години акушерка с разрешително, бях положила клетва и понеже въпреки това постъпих така отвратително, отсякоха ми дясната ръка. След това ме вързаха на клада, изгориха ме жива и изхвърлиха праха ми в най-близкия поток.

Както казах, оттогава не съм се връщал долу.

* * *

По традиция повечето от нас не искаха да се върнат пак на добрата, стара земя, където телата ни бяха изтезавани по бавни и чудновати начини — факт, който явно говори в полза на много самодоволни поддръжници на телесните и смъртни наказания и борбата с престъпността. Но напоследък започна да става нещо странно. В нашите редици започнаха да се появяват и такива, които в действителност не бяха преживели нищо на земята. При все че едва бяха ожулили пищялите си там, те пристигаха пребити, ревейки: „Никога вече!“

„Кои са тези хора? — питах се аз. — Какъв е този неописуем ужас, който са преживели?“ Разбрах, че за да получа точен отговор, трябва да престана да бъда мъртъв.

Трябва да се преродя.

Току-що пристигна нареждане, че ще бъда изпратен там, където душата на Ричард Лъвското сърце живее сега, в Роузуотър, Индиана.

 

Черният телефон на Елиът иззвъня.

— Тук е фондацията Роузуотър. С какво можем да ви помогнем?

— Мистър Роузуотър — каза задавено една жена, — тук… тук е Стела Уейкби. — Тя се задъхваше, очаквайки реакцията му.

— Ало! Здравейте! — каза сърдечно Елиът. — Колко мило, че ми се обадихте! Каква приятна изненада! — Той не знаеше коя е Стела Уейкби.

— Мистър Роузуотър… аз… аз никога не съм ви молила за нещо, нали?

— Не… не, никога.

— Мнозина с много по-дребни грижи от мен непрекъснато ви безпокоят.

— Никога не мисля, че някой ме безпокои. Вярно е — някои хора срещам по-често от други. — Например с Дайана Муун Глампърс се срещаше така често, че вече не я записваше в книгата. Сега реши да се възползва от случая. — Често съм си мислил за непосилния товар, който носите на плещите си.

— О, мистър Роузуотър… само ако знаете… — и тя избухна в силен плач. — Винаги сме казвали, че сме хора на сенатора Роузуотър, а не на Елиът Роузуотър!

— Е, хайде…

— Винаги сме живеели самостоятелно, каквото и да ни е струвало това. Много пъти съм минавала покрай вас на улицата и съм гледала на другата страна, не че имам нещо против вас. Исках просто да знаете, че ние от рода Уейкби нямаме нужда от нищо.

— Разбирам ви, винаги се радвам да науча хубави новини. — Елиът не можеше да си спомни жена, която да е отвръщала лице от него, а и той излизаше из града така рядко, че не можеше да предложи на развълнуваната Стела много варианти на държание при среща с него. Правилно предположи, че тя живее в страшна мизерия на някоя странична уличка, рядко показва навън себе си и парцалите си, но си въобразява, че води някакъв живот в града и всеки я познава. Ако някога се е разминала веднъж с Елиът на улицата, което сигурно се е случило, това се е повторило хиляди пъти в съзнанието й — всеки със свои драматични светлини и сенки.

— Не можах да заспя тази нощ, мистър Роузуотър, затова се разхождам по пътя.

— Често ли го правите?

— Господи, мистър Роузуотър, при пълнолуние, при нащърбена луна и в безлунна нощ.

— А тази нощ вали.

— Обичам дъжда.

— И аз.

— Имаше светлина в къщата на съседите.

— Благословени да са съседите.

— Похлопах на вратата и те ме пуснаха вътре. Казах им: „Не мога да направя и крачка повече без чужда помощ. Загубена съм, ако някой не ми помогне. Не ме е грижа дали ще дочакам утрото. Не мога повече да подкрепям сенатора Роузуотър.“

— Недейте така, хайде стига.

— Те ме качиха на колата, закараха ме до най-близката телефонна кабина и ми казаха: „Обади се на Елиът. Той ще ти помогне.“ Това е всичко.

— Искате ли да дойдете сега при мен, скъпа, или можете да почакате до утре?

— Утре. — Това бе почти въпрос.

— Чудесно! По което време ви е удобно, мила.

— Утре.

— Утре, скъпа. Ще бъде чудесен ден.

— Слава богу!

— Е, хайде, стига.

— О, мистър Роузуотър, благодаря на господа, че ви има!

* * *

Елиът постави слушалката. Телефонът почти веднага иззвъня.

— Тук е фондацията Роузуотър. С какво можем да ви помогнем?

— Можете да започнете с подстригване и нов костюм — каза мъжки глас.

— Какво?

— Елиът…

— Да…

— Ти дори не ме позна?

— Аз… съжалявам… аз…

— Тук е проклетият ти баща!

* * *

— О, татко! — възкликна Елиът, развълнуван от обич, изненада и радост. — Колко хубаво, че чувам гласа ти.

— Ти дори не ме позна.

— Извинявай. Нали знаеш — разговорите направо валят.

— Така ли?

— Знаеш това.

— Страхувам се, че знам.

— Е… как си?

— Чудесно — каза сенаторът бързо и саркастично. — По-добре не може и да се желае!

— Толкова се радвам да чуя това.

Сенаторът изруга.

— Какво стана, татко?

— Не ми говори, като че ли съм някой пияница! Или сводник! Или тъпоумна перачка!

— Какво лошо казах?

— Проклетият ти тон!

— Съжалявам!

— Чувствам, че се готвиш да ми кажеш да глътна един аспирин с чаша вода. Да не си посмял да ми говориш отвисоко!

— Извинявай.

— Нямам нужда някой да плаща последната вноска за моторния ми мотопед. — Елиът веднъж действително бе платил заради един клиент. Клиентът се уби с приятелката си след два дни, катастрофирайки в Блумингтън.

— Знам, че нямаш нужда.

— Знаел, че нямам — каза сенаторът на някого от другия край на линията.

— Струваш ми се много ядосан и нещастен, татко. — Елиът бе искрено загрижен.

— Ще ми мине.

— Нещо по-особено ли е?

— Дребни неща, Елиът, дребни неща — като например, че семейство Роузуотър умира.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не ми казвай, че си бременен.

— А роднините в Роуд Айлънд?

— Караш ме да се чувствам толкова спокоен. Направо бях забравил за тях.

— Саркастичен си.

— Сигурно е от смущения по линията. Кажи ми някои добри новини към теб, Елиът. Развесели сърцето на стария негодник.

— Мери Муди роди близнаци.

— Отлично! Добре! Чудесно! Щом като това служи за продължение на човешкия род. А какви имена е избрала Мери Муди за тези нови малки граждани?

— Фокскрофт и Мелъди.

* * *

— Елиът…

— Сър…

— Искам хубавичко да се огледаш.

Елиът послушно се огледа целият, доколкото това бе възможно без огледало.

— Огледах се.

— А сега се запитай: „Това сън ли е? Как можах да пропадна толкова?“ Е? Какъв е отговорът ти?

— Не е сън — докладва Елиът.

— Не ти ли се иска да бъде?

— А какъв ще съм, когато се събудя?

— Това, което можеш да бъдеш. Което по-рано си бил!

— Искаш да започна отново да купувам картини за музеи? Ще се гордееш ли повече с мен, ако дам два и половина милиона долара за „Аристотел съзерцава бюст на Омир“ от Рембранд?

— Не превръщай спора в абсурд.

— Не съм аз този, който направи това. Обвинявай хората, които дадоха парите за тази картина. Показах я на снимка на Дайана Муун Глампърс и тя каза: „Може би съм глупава, мистър Роузуотър, но аз не бих закачила такова нещо в стаята си.“

— Елиът…

— Сър…

— Помисли си какво ще си кажат сега в Харвард за теб.

— Няма смисъл. Вече знам.

— О!

— Луди са по мен. Трябва да видиш писмата им.

Сенаторът кимна примирено, защото знаеше, че подигравката на Харвард бе злонамерена, знаеше, че Елиът казваше истината, когато говореше за писмата от Харвард, изпълнени с уважение.

— За бога — каза Елиът, — давам им 300 000 долара годишно, точно като по часовник, от самото основаване на фондацията. Трябва да видиш писмата.

* * *

— Елиът…

— Сър…

— Стигнали сме до най-върховния комичен момент в историята, когато сенаторът Роузуотър от Индиана пита своя собствен син: „Бил ли си някога или сега си комунист?“

— О, много хора сигурно ще нарекат мислите ми комунистически — каза невинно Елиът, — но, за бога, татко, никой не може да работи за бедните и да не се увлича от време на време от Карл Маркс или от библията, ако се стигне дотам. Ужасно е, мисля, че хората не си поделят нещата в тази страна. Смятам, че само едно бездушно правителство може да разреши едно бебе да се роди собственик на голяма част от страната, така както съм роден аз, а друго бебе да се роди без нищо. Струва ми се, че най-малкото, което правителството може да направи, е да раздели всичко честно между бебетата. Животът е достатъчно труден, за да е необходимо да се тормозят хората и за пари. Има достатъчно за всеки в тази страна, стига само да се разпределя правилно.

— Мислиш ли, че това има общо с подбудите?

— Имате пред вид страха, че няма да има достатъчно за ядене, че не ще има с какво да се плати на лекаря, няма с какво да купиш на семейството си хубави дрехи, сигурно, слънчево, удобно жилище, прилично образование и малко развлечение. Имате пред вид срама от това, че не знаят къде е реката на парите?

— Кое?

— Реката на парите, където тече богатството на нацията. Ние сме родени на бреговете й, както и повечето посредствени хора, с който израстваме, с които ходим в частни училища, плуваме и играем тенис. Можем да гребем от тази могъща река, колкото си искаме. Дори вземаме уроци по гребане, за да гребем по-ефикасно.

— Уроци по гребане?

— От адвокати! От данъчни съветници! От борсови агенти! Ние сме родени достатъчно близо до реката, за да удавим себе си и следващите десет поколения в богатство, използвайки черпаци и кофи. Но все още наемаме експерти, за да ни учат за ползата от водопроводи, язовири, резервоари, сифони, кофи и Архимедовия винт. На свой ред нашите учители стават богати и децата им започват да вземат уроци по гребане.

— Не знаех, че греба.

Елиът бе за кратко време безжалостен, защото, погледнато отстрана, бе ядосан.

— Родените лапачи никога не знаят. И не могат да си представят за какво говорят бедните, чувайки, че някой гребе. Дори не знаят какво означава, когато някой спомене за реката на парите. Когато някой от нас заяви, че няма такава река, аз си мисля: „По дяволите, това е нечестно и нетактично.“

* * *

— Радвам се, че говориш за вкус — каза звучно сенаторът.

— Искаш да започна отново да ходя на опера. Искаш да построя чудна къща във великолепно село и да плувам непрекъснато.

— Кого го е грижа какво искаш?

— Да допуснем, че не живея в Тадж Махал. А защо да живея там, когато другите американци живеят ужасно.

— Може би ако престанат да вярват в лудешки неща като реката на парите и се заловят за работа, това трудно време ще свърши.

— Ако я нямаше реката на парите, как щях да имам 10 000 долара дневно, при положение, че само дремя, почесвам се и от време на време говоря по телефона.

— Все още е възможно един американец да направи сам състояние.

— Сигурно, ако някой обаче му каже, докато е все още млад, че има река на парите, няма нищо честно и трябва напълно да забрави тежката работа, достойнство, честност и всички останали дивотии и го заведе при реката. „Върви, където са богатите и силните — ще му кажа, — и изучи всичко, което правят там. Могат да бъдат поласкани, могат да бъдат и уплашени. Достави им огромно удоволствие и ги изплаши ужасно и някоя безлунна нощ те ще сложат пръст на устните си, за да те предупредят да не издаваш звук. Ще те преведат през тъмното към най-широката, най-дълбоката река на богатството, която е позната на човека. Ще покажат мястото ти на брега и ще ти дадат кофа само за теб. Греби, колкото си искаш, но не вдигай много шум. Някой беден човек може да чуе.“

Сенаторът изруга.

— Защо говориш тези неща, татко? — Това бе внимателен въпрос.

Сенаторът отново изруга.

— Иска ми се да няма тази хапливост и напрежение винаги когато говорим. Толкова те обичам.

Последваха още ругатни, които бяха още по-груби, защото сенаторът едва сдържаше сълзите си.

— Защо ругаеш, когато ти казвам, че те обичам, татко?

— Ти си човекът, който стои на уличния ъгъл с руло тоалетна хартия и на нея е написано едно до друго „Обичам те“. Всеки минувач, без значение кой е, си взема по малко. Аз не искам моето парче тоалетна хартия.

— Не съм разбрал, че е тоалетна хартия.

— Докато не спреш да пиеш, няма да разбереш нищо! — извика съкрушено сенаторът. — Ще повикам жена ти на телефона. Не разбираш ли, че си я изгубил? Не разбираш ли каква добра съпруга е тя?

* * *

— Елиът… — Поздравът на Силвия бе така беззвучен и уплашен. Момичето тежеше не повече от булчински воал.

— Силвия… — Беше официално, мъжествено, но равно. Елиът й бе писал хиляди пъти, бе телефонирал и телефонирал. До този момент отговор нямаше.

— Аз… съзнавам, че… постъпих лошо.

— Щом като постъпката е човешка…

— Може ли да бъде друго?

— Не.

— Някой може ли?

— Не познавам такъв.

* * *

— Елиът?

— Да?

— Как са всички?

— Тук?

— Навсякъде.

— Чудесно.

— Радвам се.

* * *

— Ако… ако попитам за някои хора, ще се разплача — каза Силвия.

— Не питай.

— Все още мисля за тях, дори след като лекарите ми казват, че не трябва да се връщам отново там.

— Не питай.

— Някой да има дете?

— Не питай.

— Не каза ли на баща си, че някой има бебе?

— Не питай.

— Кой има бебе, Елиът? Искам да знам.

— За бога, не питай.

— Искам, искам да знам.

— Мери Муди.

— Близнаци?

— Разбира се. — Тук Елиът показа, че не храни илюзии относно хората, на които посвещаваше живота си. — И подпалвачи също, без съмнение. — Семейство Муди имаше стара традиция не само в близнаците, но и в пожарите.

— Хубави ли са?

— Не съм ги виждал — добави Елиът с раздразнителност, която бе характерна за отношенията между него и Силвия. — Те винаги са такива.

— Изпрати ли им подаръците?

— Какво те кара да мислиш, че все още изпращам подаръци? — Това се отнасяше до стария навик на Елиът да изпраща акции от машиностроителни компании на всяко дете, родено в окръга.

— Не го ли правиш вече?

— Все още го правя. — Гласът на Елиът звучеше, като че ли му бе дотегнало да го прави.

— Изглеждаш уморен.

— Сигурно е от лошата връзка.

— Разкажи ми други новини.

— Жена ми се развежда с мен по здравословни причини.

— Не може ли да пропуснем тази новина? — Това не беше лекомислена забележка. Бе трагична. Трагедията бе повече от явна.

— Хоп — троп — каза безсмислено Елиът.

* * *

Елиът отпи от Южната утеха, но не намери утешение. Закашля се и баща му се закашля. Това съвпадение, когато баща и син правят неволно едно и също, безутешна суха кашлица срещу суха кашлица, бе чуто не само от Силвия, а и от Норман Мушари. Той се бе измъкнал от стаята и бе намерил дериват на телефона в кабинета на сенатора. Слушаше с пламнали уши.

— Мисля… мисля, че трябва да се сбогуваме — каза виновно Силвия. По страните й се стичаха сълзи.

— Всичко зависи от твоя лекар.

— Поздрави всички.

— Ще предам.

— Кажи им, че непрекъснато мисля за тях.

— Ще се гордеят с това.

— Поздрави Мери Муди за близнаците й.

— Ще я поздравя. Ще ги кръщавам утре.

— Ще ги кръщаваш? — Това бе нещо ново.

Мушари облещи очи.

— Аз… не знаех… не знаех, че правиш такива неща — каза предпазливо Силвия.

Мушари бе доволен, че чу загриженост в гласа й. Това означаваше, че душевното състояние на Елиът не се бе стабилизирало и щеше да направи голяма крачка напред към религията.

— Не мога да й откажа — каза Елиът. — Тя настоява, а никой друг не може да го направи.

— О! — Силвия се отпусна.

Мушари не отчете разочарование. Кръщението бе чудесно доказателство за в съда, че Елиът се мисли за месия.

— Казах й — каза Елиът, а мозъкът на Мушари, снабден със задържащ механизъм, отказа да приеме това доказателство, — казах й, че не съм религиозен, колкото и да й работи въображението. Не съм й казвал нищо, което да ме свързва с небето, но тя държи на своето.

— Какво ще кажеш? Какво ще направиш?

— О, не знам. — Тъгата и изтощението на Елиът изчезнаха за миг и проблемът го увлече. Лека усмивка заигра по устните му. — Мисля, че трябва да отида до колибата й. Да поръся малко вода върху бебетата и да кажа: „Здравейте, младенци. Добре дошли на земята. Горещо е през лятото и студено през зимата. Земята е кръгла, претъпкана и алкохолът е разрешен. В най-добрия случай, чеда, ви давам стотина години тук. Има само едно правило, което знам.“

— Дявол да го вземе, трябва да бъдете добри.