Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (4) (или Бисери за свинете)

4

ОКРЪГ РОУЗУОТЪР, името, което Елиът предложи да се нарисува на платно с любов и разбиране, бе правоъгълник, върху който други, пак с името Роузуотър, бяха вече направили някои смели проекти. Прадедите на Елиът бяха изпреварили Мондриан^[1]. Половината пътища водеха от изток на запад, а другата половина — от север на юг. Порутен канал със застояла вода, дълъг 14 мили, разполовяваше окръга на равни части и свършваше на границите му. Той бе една действителност, създадена от прадядото на Елиът като допълнение към материализираната мечта за канал, който свързва Чикаго, Индианополис, Роузуотър и Охайо. Сега в него имаше риби с широки глави, костури, червеноперки, дребни рибки и шарани. Дъждовни червеи се продаваха за тези, които се увличаха от риболов.

Прадедите на много търговци на дъждовни червеи бяха акционери или собственици на облигации от вътрешнощатския корабен канал Роузуотър. Когато проектът се провали напълно, някои от тях изгубиха фермите си, които Ной Роузуотър изкупи. Едно утопично общество в югозападния ъгъл на окръга Нова Амброзия вложи всичко, което притежаваше, в канала и го изгуби. Това бяха немци, комунисти и атеисти, изповядващи многобрачие, абсолютна честност, абсолютна чистота и абсолютна любов. После се пръснаха на всички страни като неструващите нищо документи за собственост върху канала. Никой не съжаляваше, че си отиват. Единственият им принос към окръга, който бе все още жизнеспособен по времето на Елиът, бе тяхната пивоварна, чиято рожба по-късно бе бирата „Златна амброзия от Роузуотър“. На етикета на всяка кутия бе нарисуван раят на земята, който новите амброзианци смятаха да построят. Бленуваният град имаше кули. Кулите имаха гръмоотводи. Небето бе пълно с херувимчета.

* * *

Градът Роузуотър бе в центъра на окръга. В центъра на града бе Партенонът, построен от червени тухли, колони и всичко останало. Покривът бе от зелена мед. Каналът минаваше през града, а в оживеното минало там минаваха и жп линиите от Ню Йорк, тази на Монон и на Никеловата компания. Когато Елиът и Силвия се настаниха там, само каналът и релсите на линията на Монон бяха останали, защото компанията бе фалирала, а релсите бяха ръждясали.

На запад от Партенона бе старата компания Роузуотър за производство на триони, също от червени тухли и зелен покрив. Кулата на покрива бе разрушена, а прозорчетата бяха без стъкла. Тя представляваше Нова Амброзия за лястовици и прилепи. Четирите часовника на кулата бяха без стрелки. Голямата медна камбана бе задавена от гнезда.

На изток от Партенона бе окръжният съд, също от червени тухли и зелен покрив. Кулата му бе същата като на старата компания за триони. Три от четирите часовника все още имаха стрелки, но не се движеха. Като абсцес в основата на развален зъб частната търговия бе успяла да се загнезди в мазето на обществената сграда. Имаше малка червена неонова реклама. Тя гласеше: „Бела — салон за красота“. Бела тежеше 314 паунда.

На изток от съда се намираше мемориалният парк на ветераните, основан от Самюъл Роузуотър. Имаше пилон за знаме и почетен регистър. Почетният регистър бе дъска четири на осем, покрита с шперплат, боядисан черно. Окачен бе на тръба, защитена от фронтон, широк едва 2 инча. Там бяха изписани имената на всички от окръга Роузуотър, които бяха отдали живота си за родината.

* * *

Освен тях единствените масивни постройки бяха домът на Роузуотър и гаражът, изградени на изкуственото възвишение на източния край на парка и заобиколени от ред метална ограда, както и мемориалната гимназия „Ной Роузуотър“, училището на войнствените производители на триони, която ограждаше парка от юг. На север от парка бе старата опера на Роузуотър, нелепа, подобна на сватбена торта дървена постройка, сега превърната в пожарна команда. Всичко останало бе нужници, бараки, алкохолизъм, невежество, идиотизъм и извратеност, защото всичко здраво, дейно и интелигентно от окръга бе избягало от града.

Новата компания за триони, цялата от жълти тухли и без прозорци, бе разположена в една нива, точно по средата между Роузуотър и Нова Амброзия. Обслужвана бе от блестящата нова жп линия от Ню Йорк и от свистящото шосе, което минаваше на 11 мили от главния град на окръга. Наблизо бяха мотелът и кегелбанът Роузуотър, големите зърнохранилища и ограждения за животни, които използваха за площадки за товарене на реколтата от фермите на Роузуотър. А неколцината високо платени агрономи, инженери, пивовари, счетоводители и управители, които вършеха всичко, което трябваше да се свърши, живееха в кръгова отбрана от богати къщи в друга нива, близо до Нова Амброзия, едно общество, наречено без каквато и да е причина Ейвъндейл. Всички имаха осветен с газ вътрешен двор, ограден и терасиран с жп траверси от старата Никелова компания.

* * *

Елиът бе конституционен монарх за ловките мъже от Ейвъндейл. Те бяха служещи в корпорацията Роузуотър и собствеността, която управляваха, бе притежание на фондацията Роузуотър. Елиът не можеше да им нареди какво да правят — но той бе кралят и Ейвъндейл знаеше това.

Така че когато крал Елиът и кралица Силвия се настаниха в двореца Роузуотър, те бяха отрупани с внимание от страна на Ейвъндейл — покани, визити, ласкателни писма и телефонни разговори. Всички правеха поклони. Елиът изискваше от Силвия да посреща проспериращите посетители с повърхностна, разсеяна сърдечност. Всяка дама напускаше двореца скована, като че ли имаше чушка в задника си, както забелязваше весело Елиът.

Интересно бе, че у катерещите се по социалната стълба технократи от Ейвъндейл се утвърди мнението, че Роузуотърови се държали презрително, защото се чувствали по-висши от тях. Дори се наслаждаваха на тази мисъл, колкото повече я обсъждаха. Бяха ненаситни за уроци по неподправен аристократичен снобизъм, а Елиът и Силвия, изглежда, даваха такива уроци.

Тогава кралят и кралицата извадиха семейното злато, сребро и кристал от усойните подземия на националната банка в окръга Роузуотър и започнаха пищни банкети за проходящи, дегенерати, недохранени и безработни.

Слушаха без умора за тъмните страхове и сънища на хора, които според почти всички стандарти биха били по-добре мъртви, даряваха обич и нищожни суми. Единственият светски живот, който водеха и който не бе опетнен от съжаление, бе с пожарната команда от доброволци в Роузуотър. Елиът бързо се изкачи до чин лейтенант, а Силвия бе избрана президент на женските спомагателни отряди. Въпреки че през живота си не бе докосвала топка за боулинг, тя бе избрана и за капитан на дублиращия отбор.

Прилепчивият респект на Ейвъндейл към монархията се превърна в невероятно презрение, а след това в свирепост. Разюздаността, алкохолизмът, изневерите и самомнението изведнъж рязко се увеличиха. Гласовете на Ейвъндейл придобиваха звука на лентови триони, режещи поцинкована ламарина, когато обсъждаха краля и кралицата, като че ли тиранията бе съборена. Ейвъндейл не бе вече колония, където растяха млади администратори. Там бе населено с енергични членове на действително управляващата класа.

След пет години Силвия получи нервен припадък и изгори до основи пожарната команда. Републиканският Ейвъндейл бе станал така садистичен към роялисткия Роузуотър, че се изсмя.

* * *

Силвия бе настанена в частен пансион за душевно болни в Индианополис, а бе отведена там от Елиът и Чарли Уормъргран, шефът на пожарникарите. Взеха я с колата на Чарли, червен пикап със сирена на покрива. Предадоха я на д-р Ед Браун, млад психиатър, който после се прочу, като описа болестта й. В научния си труд той описа Елиът и Силвия като мистър и мисис Х. и нарече града Роузуотър „Хоумтаун^[2], САЩ“. Въведе нова дума за болестта на Силвия, самаритрофия, което, обясни той, значеше „истерично безразличие към нещастието на онези, които не са така късметлии като нас“.

Норман Мушари прочете монографията на д-р Браун, която също се намираше между поверителните документи на Макалистър, Робджънт, Рийд и Мак ги. Очите му бяха влажни, меки и кафяви и той четеше страниците така, както виждаше и света — като през шише със зехтин.

„Самаритрофия, прочете той, е потъпкване на прекалено активната съвест от останалата част на ума.“

„Всички вие трябва да получавате инструкции от мен“ — крещи съвестта на другите умствени процеси. За кратко време те опитват това, забелязват, че съвестта е непримирима, продължава да крещи, забелязват, че и външният свят изобщо не е променен от безкористните действия, които съвестта налага.

На края въстават. Захвърлят тираничната съвест в някоя шахта за смет и заваряват капака на тъмната дупка. Не чуват повече гласа й. В сладката тишина умствените процеси търсят нов водач, а той гори от желание да се появи, когато съвестта е укротена. Появява се Просветеният егоизъм. Вдига знаме, пред което всички се прекланят. В действителност това е черно-белият Джоли Роджър^[3] със следните думи, изписани под черепа и кръстосаните кости: „Върви по дяволите, Джак^[4] аз си взех моето!“

Изглеждаше ми неблагоразумно, пишеше д-р Браун, а Норман Мушари четеше безропотно, да се дава отново свобода на шумната съвест на мисис Х. Нито пък можех да получа голямо удовлетворение, като я освободя, тъй като тя бе жестока като Илзе Кох. Реших, че целта на лечението ми е да държа съвестта й затворена, но да вдигам по малко капака на шахтата, колкото воят на затворника да се чува съвсем слабо. Не постигнах резултат веднага, а чрез опити с химиотерапия и електрически шок. Не бях горд, тъй като бях превърнал една одухотворена жена в повърхностна. Бях блокирал подземните реки, които я свързваха с Атлантическия, Тихия и Индийския океан, и я бях принудил да се примири с това, че е локва три фута широка, четири инча дълбока, хлорирана и оцветена в синьо.

Това се казва лекар!

Това се казва лечение!

* * *

Лекарят бе принуден да направи опити, за да определи колко вина и съжаление могат безопасно да бъдат разрешени на мисис Х. Опитите бяха върху хора с доказана нормалност. Терапевтът, след задълбочени изследвания на нормалността по време и място, бе принуден да направи извод, че нормален човек, който действува добре в горните слоеве на едно проспериращо, индустриализирано общество, едва ли може да чуе своята съвест.

Един логично мислещ човек може да дойде до заключение, че съм отговорен за глупостта да обявя новата болест самаритрофия, когато тя в същност е нещо обикновено сред богатите американци, да речем, като носовете. По този начин аз се защищавам: самаритрофията е само една болест, и то тежка, когато засяга онези изключително редки индивиди, които достигат биологична зрелост и все още обичат и искат да помогнат на ближните си.

Лекувах само един случай. Не съм чувал някой да е лекувал друг. Като си мисля за околните, смятам, че само един човек има предпоставки за самаритрофия. Този човек, разбира се, е мистър Х. А неговото предразположение към състрадание е толкова силно, че ако той се зарази от самаритрофия, предчувствам, че ще се самоубие или може би ще убие сто други, а след това ще бъде застрелян като бясно куче, преди да можем да го лекуваме.

* * *

Лечение, лечение, лечение. Нужно е някакво лечение!

Мисис Х., изследвана и лекувана в нашия здравен център, изрази желание „… да излезе и да се забавлява малко за разнообразие, да заживее отново“, преди да е загубила красотата си. Външният й вид все още бе зашеметяващ и бе самото въплъщение на добротата, която обаче липсваше в нея.

Не искаше да има нещо общо от този момент нататък с Хоумтаун и мистър Х., обяви, че заминава към радостите на парижкия живот и старите приятели. Каза, че иска да купи нови дрехи и да танцува, да танцува, докато припадне в ръцете на висок, тъмнокос непознат или по-добре, в ръцете на шпионин на две държави.

Често казваше за съпруга си „моят кирлив, натаралянкан чичко от юг“, но никога пред него. Тя не бе шизофреник, но при посещенията на съпруга й, които той правеше три пъти седмично, при нея се появяваше цялата болезнена изобретателност на параноика. Същинска Клара Боу! Щипваше го по бузата, прилъгваше го да я целуне, но тези целувки тя, кикотейки се, отказваше да приеме. Каза му, че иска да отиде в Париж за малко, да види скъпото си семейство, и че ще се върне още преди той да е разбрал. Искаше да се сбогуват и той да предаде най-сърдечните й пожелания на скъпите, онеправдани приятели в Хоумтаун.

Мистър Х. не й повярва. Изпрати я за Париж на летището в Индианополис, а когато самолетът бе вече само точила в небето, ми каза, че не ще я види никога вече. „Наистина изглеждаше щастлива — каза ми той. — Наистина ще се забавлява, когато се върне тук, с компания, която тя заслужава.“

Бе употребил думата „наистина“ два пъти. Това действаше неприятно. Знаех интуитивно, че той отново ще ме дразни с нея. Така и стана. „Голямо доверие наистина — каза той — може да ви се окаже.“

* * *

Бях уведомен от нейните родители, които бяха разбираемо неблагодарни на мистър Х., че той често й пише и й телефонира. Но тя не отваря писмата му. Не отива до телефона. И са абсолютно убедени, както и мистър Х. се надяваше, че тя наистина е щастлива.

Прогноза: Поредно влошаване на състоянието й в близко бъдеще.

* * *

Колкото до мистър Х.: И той наистина е болен, тъй като наистина не прилича на някой друг, когото някога съм познавал. Няма да напусне Хоумтаун, освен за много кратки пътувания до Индианополис, но не по-нататък. Подозирам, че не може да напусне Хоумтаун. Защо?

Ще заявя нещо съвсем ненаучно: науката става отблъскваща за лекаря след случай като този: „Неговото Призвание е там.“

Прогнозата на добрия лекар се оказа правилна. Силвия стана популярна и влиятелна звезда от международния хайлайф, научи блестящо много модерни танци. Стана известна като херцогинята от Роузуотър. Много мъже й направиха предложения, но тя бе прекалено щастлива, за да мисли за брак или развод. А после, през юли 1964, тя отново получи криза.

Лекуваха я в Швейцария. Изписаха я след шест месеца, мълчалива и тъжна, отново почти непоносимо вглъбена в себе си. Елиът и състрадателните хора от окръга Роузуотър отново имаха място в съзнанието й. Искаше да се върне при тях не само заради копнежа, но и заради чувството на дълг. Нейният лекар я предупреди, че връщането може да бъде фатално. Посъветва я да остане в Европа, да се разведе с Елиът и да си изгради собствен тих, смислен живот.

Така че започна една много културна съдебна процедура за развод, режисирана от Макалистър, Робджънт, Рийд и Макги.

* * *

Бе време Силвия да отлети за Америка за развода. Срещата се състоя една юнска вечер във Вашингтон, в апартамента на бащата на Елиът сенатора Листър Еймс Роузуотър. Елиът не беше там. Не напускаше окръга Роузуотър. Присъстваха сенаторът, Силвия, Търмонд Макалистър, дребният адвокат и неговият бдителен млад помощник Мушари.

Тонът на срещата бе открит, сантиментален, опрощаващ, понякога весел и по начало винаги трагичен. Имаше бренди.

— В сърцето си — каза сенаторът, като въртеше леда в чашата си — Елиът не обича онези ужасни хора там повече от мен. Вероятно не би могъл да ги обича, ако не е непрекъснато пиян. Казвал съм го и преди, ще го кажа и сега: По принцип проблемът е в пиенето. Ако Елиът престане, състраданието му към гнидите в мръсотията на дъното на човешката кофа за боклук ще изчезне.

Скръсти ръце и поклати старата си глава.

— Ако имаше едно дете! — Възпитаник бе на Сейнт Пол и Харвард, но му доставяше удоволствие да подражава на носовия говор на фермерите — свинари в окръга Роузуотър. Смъкна очилата с телени рамки, взря се в снаха си с измъчени сини очи. — Ако! Ако! — Постави отново очилата си, разпери ръце в примирение. Ръцете бяха на петънца като черупка на костенурка. — Краят на семейство Роузуотър вече се очертава ясно.

— Има и други Ррузуотърови — подсказа внимателно Макалистър.

Мушари не знаеше къде да се дене от смущение, защото имаше намерение да представлява скоро тези други.

— Говоря за истинските Роузуотърови — викна горчиво сенаторът. — По дяволите Пискуонтуит! — Пискуонтуит в Роуд Айлънд, морски курорт, бе мястото, където живееше единственият друг клон на семейството.

— Пир на лешояди, пир на лешояди — изпъшка сенаторът, изтезавайки се с мазохистичната мисъл как Роузуотърови от Роуд Айлънд ще глождят кокалите на Роузуотърови от Индиана. Закашля се сухо. Кашлицата го объркваше. Пушеше цигара от цигара като сина си.

Отиде до полицата на камината и се взря в цветната снимка на Елиът. Правена бе в края на Втората световна война. На нея един капитан от пехотата бе окичен с ордени.

— Толкова чист, толкова строен, толкова решителен — толкова чист, толкова чист! — Скръцна с порцелановите си зъби. — Какъв благороден ум е поразен тук.

Почеса се, въпреки че не го сърбеше.

— Колко подпухнал и блед изглежда той сега. Недопеченото тесто има по-здрав вид! Спи по бельо и е на диета от пържени картофи, уиски Южна утеха и бира Златна Амброзия. — Той барабанеше с пръсти по снимката. — Той! Погледнете го! Капитан Елиът Роузуотър — Сребърна звезда, Бронзова звезда, Войнишки орден и Пурпурно сърце първа степен. Шампион по ветроходство! Шампион по ски! Той! Погледнете го! Господи, колко пъти само животът му е казвал „да, да, да“! Милиони долари, стотици знаменити приятели, най-красивата, интелигентна, любяща съпруга, която човек може да си представи. Отлично образование, елегантен уми снажно, красиво тяло — а какъв бе отговорът му, когато животът не му казваше нищо друго, освен „да, да, да“?

— Не, не, не.

— Защо? Ще ми каже ли някой защо?

Никой не му каза.

* * *

— Имах едно време една братовчедка, от семейство Рокфелер — каза сенаторът, — и тя ми призна, че изкарала петнадесетата, шестнадесетата и седемнадесетата година от живота си, като казвала само „Не, благодаря“. Което е много хубаво за едно момиче на тази възраст и положение. Но би било дяволски неприятна черта за един мъж на име Рокфелер и дори още по-неуместна, ако мога така да се изразя, за мъж с име Роузуотър.

Той сви рамене.

— Както и да е, сега наистина имаме мъж Роузуотър, който казва „не“ на всички добри неща, които животът му предлага. Дори не живее вече в родовото имение. — Елиът се бе преместил оттам, когато стана ясно, че Силвия няма да се върне повече при него, и живееше в една кантора.

— Той можеше да бъде губернатор на Индиана, стига само да си мръднеше пръста, можеше дори да стане президент на Съединените щати с цената на няколко капки пот. А какъв е сега? Питам ви, какъв е?

Сенаторът отново се закашля и след това сам си отговори:

— Нотариус, приятели и ближни мои, и срокът на пълномощията му скоро ще изтече.

* * *

Това бе съвсем вярно. Единственият документ, който висеше на плесенясалата стена на оживената кантора на Елиът бе свидетелството му на нотариус. Така че много от хората, които отиваха при него с неприятностите си, се нуждаеха освен от многобройните други неща и от някой, който да удостовери подписите им. Кантората бе на главната улица, един квартал на североизток от тухления Партенон, през улицата срещу пожарната команда, която бе построена от фондацията Роузуотър. Това бе мансарда със скосен таван над закусвалня и магазин за напитки. Имаше само два прозореца в дълбоки ниши. На единия прозорец отвън имаше надпис „Закуски“, а на другия „Бира“. И двата надписа бяха електрифицирани и просветваха. И докато баща му във Вашингтон говореше с гръмки фрази за него и пак за него, Елиът спеше като бебе, а рекламите святкаха и угасваха.

Елиът нацупи устни, измърмори нещо сладко, обърна се, захърка. Той бе атлет, но започнал да напълнява, висок мъж 6 фута и 3 инча, 230 паунда, блед, оплешивяващ. Беше навлечен в елегантните гънки на останали от войната дълги долни дрехи. На всеки от неговите прозорци, както и на входната врата долу бе написано със златни букви следното:

ФОНДАЦИЯ РОУЗУОТЪР С КАКВО МОЖЕМ ДА ВИ ПОМОГНЕМ?