Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Bless You, Mr. Rosewater (or Pearls Before Swine), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010 г.)

Издание:

Кърт Вонегът. Бог да ви поживи, мистър Роузуотър или Бисери за свинете

Американска, първо издание

Превод: Божидар Стойков

Рецензент: Каталина Събева

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художник: Владимир Иванов

Фотограф: Росен Донев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Дадена за набор на 5.XI.1981 г.

Подписана за печат на 12.І.1982 г.

Излязла от печат на 19.ІІ.1982 г.

Печ. коли 14. Изд. коли 9,07.

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1982 г.

ДП „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

11

Норман Мушари нае една червена кола на летището в Провидънс и измина 80 мили до Пискуонтуит, за да намери Фред Роузуотър. Господарите на Мушари мислеха, че той е в апартамента си във Вашингтон, болен, на легло. Точно обратното, той се чувствуваше много добре.

Целия следобед не можа да намери Фред по не много простата причина, че той спеше в лодката си, тайно деяние, което често вършеше в топли дни. Нямаше много работа в топлите следобеди, що се отнасяше до застраховки за живот на бедняци.

Фред отплава към мястото, където бе хвърлила котва яхтата му с малка лодка от клуба. Скръц-скръц — скърцаха веслата. После той прехвърли дебелата си снага в „Розова пъпка 2“ и легна в кабинката, скрит от всички погледи, положил глава на една оранжева спасителна риза. Заслуша се в плискането на водата, в дрънченето и скърцането на лодката, сложи ръка на гениталиите си, почувствува се едно цяло с господа и потъна в сън. Беше чудесно.

* * *

Семейство Бънтлайн имаха млада прислужница, Селена Дийл, която знаеше тайната на Фред. Едно малко прозорче в спалнята й гледаше към флотилията. Когато седнеше на тясното си легло и пишеше, както и сега, рамката на прозореца й ограждаше „Розова пъпка 2“.

Вратата бе открехната, за да чува телефона. Обикновено това бе всичко, което трябваше да върши следобед — да се обажда по телефона, ако звъни. Той рядко звънеше и Селена се питаше: „За какво звънят?“

Тя бе на 18 години. Сираче, отгледана в сиропиталището, основано от семейство Бънтлайн в Ротукет в 1878 година. Когато го основаха, семейство Бънтлайн поставиха три условия: „Всички сираци да бъдат отглеждани и възпитавани като християни, независимо от расата, цвета или вероизповеданието; да се заклеват един път седмично в неделя, преди вечеря; и всяка година едно чисто и интелигентно сираче от женски пол да попълва домашната прислуга в някой дом на семейство Бънтлайн… за да научи по-добрите неща от живота и евентуално да бъде подтикнато да изкачи няколко стъпала по стълбата на културата и държанието в обществото.“

Клетвата, която Селена бе повторила 600 пъти преди 600-те оскъдни неделни вечери, бе съчинена от Кастор Бънтлайн, бедния стар прадядо на Стюърт, и гласеше:

„Тържествено се заклевам, че ще зачитам святата частна собственост на другите, и ще се задоволявам с всяко обществено положение, което всемогъщият господ — бог ми отреди. Ще бъда благодарен на тези, които ми дават работа, и никога не ще се оплаквам от надницата или работния ден, а вместо това ще си задавам въпроса: «Какво още мога да направя за моя работодател, моята страна и моя бог?» Разбирам, че не съм се родил тук, на земята, за да бъда щастлив. Тук съм на изпитание. Ако искам да издържа това изпитание, трябва да бъда винаги безкористен, въздържан, честен, целомъдрен в мислите си, тялото и делата, и винаги почтителен към онези, които бог в своята мъдрост е поставил над мен. Ако премина успешно това изпитание, когато умра, горе на небето ме чака вечна радост. Ако не издържа, ще се пържа в пламъците на ада, дяволът ще се хили, а Исус ще ридае.“

* * *

Селена, красиво, младо момиче, което свиреше чудесно на пиано и искаше да стане медицинска сестра, пишеше писмо на управителя на сиропиталището Уилфред Парът. Той бе на 60 години. Беше свършил много интересни неща в живота си — бил се бе в Испания в бригадата „Ейбръхам Линкълн“, а от 1933 до 1936 година бе писал радиосериал, наречен „Отвъд синия хоризонт“. Ръководеше едно щастливо сиропиталище. Всички деца го наричаха „татко“ и всички можеха да готвят, да танцуват, да свирят на музикален инструмент и да рисуват.

Селена работеше в семейство Бънтлайн от един месец. Предполагаше се, че ще прекара там една година. Ето какво написа тя:

Мили татко Парът,

Може би нещата тук ще се подобрят, но аз не виждам как. С мисис Бънтлайн не се разбираме много. Тя непрекъснато разправя, че съм неблагодарна и нахална. Не искам да бъда такава, но може би съм. Надявам се, че когато побеснява срещу мен, това няма да навреди на сиропиталището. Това най-много ме безпокои. Ще направя още по-големи усилия да спазвам клетвата. Непрекъснато я нервира това, което вижда в очите ми. Правя всичко възможно да го махна оттам. Тя казва или прави нещо, което мисля, че е глупаво, състрадателно или нещо подобно, аз не казвам нищо, но тя гледа в очите ми и побеснява. Веднъж ми каза, че музиката е най-важното нещо в живота й след съпруга и дъщеря й. Имат високоговорители из цялата къща, всички свързани с един голям грамофон в гардероба до входа. По цял ден се чува музика и мисис Бънтлайн казва, че нищо не й харесва така много, както изборът на музикална програма в началото на деня и нареждането на плочите в автоматичния подавател. Тази сутрин се чуваше музика от всички високоговорители, но тя не приличаше на никоя друга, която съм чувала през живота си. Беше много силна, бърза и безсмислена, а мисис Бънтлайн си тананикаше заедно с плочата, клатейки глава насам-натам, за да ми покаже колко много й харесва. Направо ме подлуди. После най-добрата й приятелка, една жена на име мисис Роузуотър, дойде и също каза, че музиката много й харесва. Каза, че някой ден, когато параходът й пристигнел, и тя щяла да слуша хубава музика по цял ден. На края не издържах и попитах мисис Бънтлайн какво за бога е това.

— Мило мое дете — каза тя, — това не е нищо друго, а безсмъртният Бетховен.

— Бетховен! — казах аз.

— Чували ли сте някога Бетховен? — попита тя.

— Да, мадам, чувала съм. Едно време в сиропиталището татко Парът свиреше непрекъснато Бетховен, но там съвсем не звучеше така.

Тя ме заведе при грамофона и каза:

— Добре, ще ти докажа, че е Бетховен. Заредила съм го само с плочи на Бетховен. И за в бъдеще ще продължавам да го слушам често.

— Аз също обожавам Бетховен — каза мисис Роузуотър. Мисис Бънтлайн ми каза да проверя с какви плочи е зареден грамофонът и да й кажа дали е Бетховен или не. Оказа се, че е така. Бе сложила всичките девет симфонии, но бедната жена ги слушаше на 78 оборота вместо на 33 и не правеше разлика. Казах й го, татко. Трябваше да й го кажа, нали? Бях много внимателна, но сигурно пак съм имала оня израз в очите, защото тя побесня, накара ме да отида да почистя тоалетната на шофьорите зад гаража. Това обаче не е много мръсна работа. От години нямат шофьор.

* * *

Друг път, татко, тя ме заведе да гледам състезания с платноходки от голямата моторница на мистър Бънтлайн. Помолих я да отида. Казах, че всички в Пискуонтуит говорят непрекъснато и само за състезания с лодки. Казах, че бих искала да видя това чудо. Дъщеря й Лайла щеше да участвува този ден. Тя е най-добрият състезател в града. Трябва да видите всички купи, които е спечелила. Те са главната украса на къщата. Няма никакви картини. Един съсед има картина на Пикасо, но го чух да казва, че предпочитал да има дъщеря, която да се състезава като Лайла. Така или иначе, не мисля, че има голяма разлика, но не казах нищо. Повярвай ми, татко, не казвам и половината неща, които мога да кажа. Както и да е, отидохме да гледаме това състезание и бих искала да чуеш как крещеше и ругаеше мисис Бънтлайн.

Помниш ли какво говореше Артър Гонсалвес? Мисиз Бънтлайн употребяваше думи, които биха били непознати за Артър. Никога не съм виждала толкова възбудена и побесняла жена. Направо забрави, че аз съм там. Приличаше на побесняла вещица. Човек би помислил, че съдбата на света се решава от тези загорели от слънце деца в красивите, малки, бели лодки. На края си спомни за мен и се осъзна, че е казала неща, които не звучаха много прилично.

— Трябва да разбереш защо всички тук сме така възбудени — каза тя. — Лайла е на път да спечели купата на комодора.

— О — казах аз, — това обяснява нещата.

Кълна ти се, татко, това бе всичко, което казах, но сигурно пак съм имала онова изражение в погледа.

Това, което ме отблъсква най-много от тези хора, татко, не е колко са невежи или колко много пият. Това е начинът им на мислене, те смятат, че всичко хубаво на този свят е подарък за бедните от тях или техните родители или прародители. Още първия ден, когато пристигнах, мисис Бънтлайн ме наказа да изляза на задната веранда и да гледам залеза. Така и сторих — казах, че много ми харесва, но тя чакаше да кажа още нещо. Не можах да измисля какво още трябва да добавя и казах нещо, което ми се струваше много глупаво: „Благодаря много.“ Точно това очакваше и тя. „Моля“ — отговори ми. Оттогава съм й благодарила за океана, луната, звездите в небето и конституцията на Съединените щати.

Може би съм много зла и глупава, за да разбера какъв чудесен град е Пискуонтуит. Това може би е същото, както да се хвърлят бисери на свине, но аз не съм уверена в това. Тъгувам за в къщи. Пишете ми веднага. Обичам ви:

Селена

 

П.П. Кой наистина управлява тази смахната страна? Сигурно не са тези влечуги тук.

Норман Мушари си убиваше времето следобеда, като отиде с колата до Нюпорт и плати четвърт долар за посещението си в прочутата вила Румфорд. Странното бе, че семейство Румфорд все още живееха там и хвърляха гневни погледи към посетителите. А въобще нямаха нужда от пари, бог е свидетел.

Мушари бе достатъчно обиден от начина, по който Ланс Румфорд, висок 6 фута и 3 инча, така насмешливо изцвили и се ухили, че той се оплака на домашния прислужник, който го развеждаше:

— Ако мразят толкова много посетителите, не би трябвало да ги канят и да им вземат парите.

Не успя да изтръгне съчувствие от слугата, който обясни сухо и жлъчно, че имението е отворено за посещение само един ден на пет години. Така гласяло завещанието, съставено преди три поколения.

— Защо е необходимо това условие?

— Основателят на имението бил убеден, че ще бъде много полезно за тези, които живеят вътре, периодично да се срещат с хора от различни среди, които се появяват случайно около тях. — Той изгледа Мушари от глава до пети. — Можете да го наречете движение в крак с времето. Разбирате ли?

Когато Мушари излизаше, Ланс Румфорд го настигна бежешком. Хищнически сърдечен, той се надвеси над дребния Мушари и обясни, че майка му се считала за голям познавач на човешкия характер и твърдяла, че Мушари едно време е служил в пехотата на САЩ.

— Не.

— Наистина? Тя рядко греши. Каза, че сте били снайперист.

— Не съм.

Ланс сви рамене.

— Ако не в този живот, тогава в някой друг — изцвили той отново и се ухили.

* * *

Синовете на самоубийците често мислят да сложат край на живота си в края на деня, когато процентът на кръвната захар е нисък. Така бе и с Фред Роузуотър, когато се върна от работа в къщи. Той почти падна върху електролукса във всекидневната, възстанови равновесието си с бързи стъпки, но удари глезена си в една малка масичка, като събори ментовите бонбони на пода. Коленичи и ги събра.

Знаеше, че жена му е в къщи, защото грамофонът, който Аманита й бе подарила за рождения ден, свиреше. Имаше само пет плочи и всички бяха заредени в подавателя. Беше ги получила безплатно, когато стана член на клуб на любителите на грамофонни плочи. Преминала бе през деветте кръга на ада, докато избере пет безплатни плочи от списък със сто. На края избра „Ела да танцуваш с мен“ от Франк Синатра, „Могъща крепост е нашият бог и други религиозни песни“, изпълнявани от хора на мормоните, „Далеч е Типерари, и други песни“, изпълнявани от хора и оркестъра на Червената армия, симфонията „Новият свят“, диригент Леонард Бърнстейн, и стихове от Дилън Томас, изпълнение на Ричард Бъртън.

Въртеше се плочата с Бъртън, когато Фред вдигна бонбоните. Той се изправи, олюлявайки се. В ушите си чуваше камбанен звън. Чернееше му пред очите. Влезе в спалнята и намери жена си заспала с дрехите. Беше пияна, натъпкана с пиле и майонеза, което се случваше винаги след обеди с Аманита. Фред излезе на пръсти, като мислеше да се обеси на някоя тръба в мазето.

Тогава си спомни за сина си. Чу шум в тоалетната, значи малкият Франклин бе там. Влезе в спалнята на Франклин да го почака. Това бе единствената стая в къщата, където Фред се чувствуваше наистина удобно. Завесите бяха спуснати и това бе малко озадачаващо, тъй като нямаше причина момчето да отблъсква последните лъчи на деня, пък и нямаше съседи да надничат.

Единствената светлина идваше от чудновата лампа на масичката до леглото. Тя се състоеше от гипсова статуетка на ковач с вдигнат чук и матово оранжево стъкло зад ковача. Зад нея бе електрическа крушка, а над нея — малка ламаринена вятърна мелница. Горещ въздух се издигаше от крушката и въртеше вятърната мелница. Блестящата повърхност на въртящите се крила караше светлината по оранжевото стъкло да трепти и наподобяваше истински огън.

Лампата си имаше своя история. Тя бе на 33 години. Компанията, която правеше лампите, бе последната спекулация на бащата на Фред.

* * *

Фред мислеше да погълне шепа хапчета за сън, но отново си спомни за сина си. Огледа странно осветената стая за нещо, което да му говори за момчето, и видя ъгъла на една снимка да се подава изпод възглавницата на леглото. Издърпа я, като мислеше, че вероятно е снимка на някоя спортна звезда или може би на самия него на кормилото на „Розова пъпка 2“.

Оказа се, че е порнографска снимка, която малкият Франклин бе купил същата сутрин от Лайла Бънтлайн с парите, които сам бе спечелил, като разнасяше вестници. На снимката имаше две дебели, престорено усмихнати голи проститутки, едната от които се опитваше да се съвкупи по невъзможен начин с едно важно, благоприлично, сериозно шотландско пони.

* * *

Отвратен, объркан, Фред сложи снимката в джоба си, провлачи крака към кухнята, като се чудеше какво по дяволите да каже.

За кухнята: един електрически стол би бил там съвсем на място. Идеята на Карълайн бе да направи стая за мъчения. Имаше филодендрон. Беше изсъхнал от жажда. В сапунерката на мивката имаше шарена топка сапун, направена от много пресовани, навлажнени малки парченца. Да прави цял сапун от малки късчета бе единственото изкуство в домакинството, което Карълайн бе въвела в брачния живот. На това я бе научила майка й.

На Фред му мина през ума да напълни ваната с гореща вода, да влезе вътре и да си пререже вените с бръснач от неръждаема стомана. Тогава забеляза, че пластмасовата кофа за боклук в ъгъла бе пълна, а знаеше колко истерична ставаше Карълайн, когато станеше от пиянски сън и видеше, че никой не е изхвърлил боклука. Занесе го в гаража, изхвърли го и изми кофата с маркуч край къщата.

— Фррр-шррр-брррл — каза водата в кофата. А Фред видя, че някой е оставил лампата в мазето да свети. Погледна през прашния прозорец на сутерена, под нивото на пътя, и видя горната част на бюфета. Върху него бе семейната история, написана от баща му — история, която Фред не бе пожелал да прочете. Имаше също кутия с отрова за мишки и ръждясал револвер, калибър 38.

Това бе интересен натюрморт. Изведнъж Фред видя, че той не бе съвсем неподвижен. Едно мишле гризеше ъгъла на ръкописа.

Фред чукна по прозореца. Мишлето се поколеба, погледна към всички страни, освен към Фред и продължи да гризе.

Фред слезе долу, взе ръкописа от полицата, за да провери доколко е повреден. Издуха праха от заглавната страница, където пишеше „История на Роузуотърови от Роуд Айлънд, от Мерихю Роузуотър“. Развърза канапа, който го скрепваше, и отвори на първа страница:

„Домът на Роузуотърови в Стария свят винаги е бил Корнуол и по-точно на Силийските острови. Прародителят на рода, чието име било Джон, пристигнал на остров Св. Мария през 1645 година с отряд, придружавайки петнадесетгодишния принц Чарлз, бъдещия Чарлз Втори, който се спасявал от революцията на пуританите. По онова време името Роузуотър било псевдоним. В Англия нямало друг с такова име, докато Джон не го избрал. Истинското му име било Джон Греъм. Бил най-младият от петимата синове на Джеймс Греъм, пети граф и пръв маркиз на Монтроуз. Имал нужда от псевдоним, защото Джеймс Греъм бил водач на разбитата роялистка партия. Джеймс, наред с другите си романтични подвизи, веднъж се предрешил, отишъл в шотландските планини, събрал малка, но свирепа армия и я предвождал в шест кървави битки, завършили с победи над далеч превъзхождащите го сили на презвитерианската армия от долините начело с Арчибалд Кампбел, осми граф на Аргил. Джеймс бил и поет. Така че в действителност всеки с името Роузуотър се нарича Греъм и в жилите му тече благородна шотландска кръв. Джеймс бил обесен през 1650 година.“

Бедният стар Фред просто не можеше да повярва, че е роднина с толкова славен мъж. Този ден носеше чорапи от Аргил и затова дръпна малко нагоре панталоните си, за да ги погледне. „Аргил“ значеше вече нещо за него. „Един от прадедите ми — каза си той — е разгромил шест пъти графа на Аргил.“ Фред забеляза също, че си е натъртил глезените в масата много по-жестоко, отколкото си мислеше, тъй като се стичаше кръв към ръба на чорапите от Аргил. Продължи да чете.

„Джон Греъм, прекръстен на Джон Роузуотър, на Силийските острови очевидно решил, че мекият климат и новото име са благоприятни, защото останал там до края на живота си и станал баща на седем сина и шест дъщери. За него също се говорело, че бил поет, въпреки че нито една от творбите му не била запазена. Ако разполагаме с няколко негови стиха, те може би ще ни обяснят това, което е останало загадка, защо един благородник се отрича от доброто си име и всички произтичащи привилегии и се обрича на живот като прост фермер на остров, далеч от богатство и власт. Бих се опитал да гадая, а това няма да е нещо повече от опит да се разбере истината, но мисля, че може би му е дошло до гуша от кървавите зрелища, на които е бил свидетел, докато се е биел на страната на брат си.

Във всеки случай не си мръднал пръста да съобщи на семейството си къде се намира, нито да докаже, че истинското му име е Греъм, когато монархията била възстановена. В историята на рода Греъм се смята, че той е изчезнал в морето, като охранявал принц Чарлз.“

Фред чу, че Карълайн повръща горе.

„Третият син на Джон Роузуотър, Фредерик, бил пряк роднина на Роузуотърови от Роуд Айлънд. Знаем много малко за него, освен че е имал син Джордж, който бил първият Роузуотър, напуснал острова. Джордж отишъл в Лондон през 1700 година и станал цветар. Имал двама сина, по-малкият от които, Джон, бил хвърлен в затвора за дългове през 1731 година. Бил освободен през 1732 година от Джеймс Е. Оглторп, който платил дълговете му при условие, че Джон ще го придружи в експедицията до Джорджия. Джон трябвало да бъде специалист по градинарство в тази експедиция, която имала за цел да засажда черници и отглежда коприна. Джон Роузуотър станал също и главен архитект, като планирал това, което по-късно станало град Савана. През 1742 година бил тежко ранен в битката срещу испанците при Кървавото тресавище.“

В този момент Фред бе така въодушевен от изобретателността и смелостта на кръвните си роднини в миналото, че трябваше да го съобщи веднага на жена си. Дори за миг не му мина през ума да й занесе свещената книга. Историята трябваше да остане в святото мазе, а жена му да отиде при нея.

Той отметна завивката от нея, несъмнено най-дръзкото и явно сексуално действие в техния брак, съобщи й, че истинското му име е Греъм, заяви, че негов прародител е основал Савана и й нареди да слезе с него в мазето.

* * *

Тя се заклатушка с мътна глава след Фред надолу по стълбите, той й посочи ръкописа, направи й забележителен кратък преглед на историята на Роузуотърови от Роуд Айлънд до битката при Кървавото тресавище.

— Това, което искам да ти обясня, е — каза той, — че… ние не сме какви да е хора. До гуша ми дойде да се преструваме, че сме нищожества.

— Никога не сме се престрували, че сме такива.

— Ти се преструваше, че аз съм. — Тези думи бяха отчайващо верни и казани почти неволно. Истината ги зашемети. — Знаеш какво искам да кажа — заяви Фред. Той продължи, но колебливо, тъй като бе изпаднал в съвсем необичайно състояние да казва горчиви истини, значителни и важни неща. — Бих искал да видя колко прадеди могат да изкарат тези лицемерни копелета, които ти смяташ за чудесни, в сравнение с нас, с мен, които да се сравняват с моите. Винаги съм мислил, че хората са глупави, че се хвалят с родословното си дърво, но, за бога, ако някой иска да се сравнява с мен, ще съм щастлив да му покажа кой съм! Стига сме се извинявали.

— Не те разбирам.

— Другите хора казват „здравей“ или „довиждане“. Ние винаги казваме „извинете“, каквото и да правим. — Фред разпери ръце. — Никакви извинения повече. Ние сме бедни! Е, добре, бедни сме! Това е Америка! Но Америка е единственото място в този печален свят, където хората няма защо да се извиняват, че са бедни. Въпросът в Америка трябва да бъде: „Това момче добър гражданин ли е? Честен ли е? Дава ли той своя принос?“

Фред вдигна ръкописа с пухкавите си ръце и заплаши с него бедната Карълайн.

— Роузуотърови от Роуд Айлънд са били дейни, съзидателни люде в миналото и ще продължават да бъдат такива и в бъдеще. Някои са имали пари, други са нямали, но, бога ми, те са играли роля в историята! Никакви извинения повече!

Бе спечелил Карълайн да мисли като него. Това бе просто нещо за всеки страстен човек. Тя бе оглупяла от страхопочитание.

— Знаеш ли какво е написано над входа на Националния архив във Вашингтон?

— Не — призна тя.

— „Миналото е пролог.“

— О!

— Добре — каза Фред, — нека сега прочетем заедно тази история на Роузуотърови от Роуд Айлънд и да се опитаме да скрепим брака си с малко взаимна гордост и вяра.

Тя кимна безмълвно.

* * *

Историята на Джон Роузуотър за битката при Кървавото тресавище свърши на втората страница на ръкописа. Фред хвана ъгъла на страницата между палеца и показалеца си и театрално я почисти от чудесата, лежащи отдолу.

Ръкописът беше кух. Термитите бяха изяли сърцевината на историята. Те бяха все още там, червясало, синьо-сиво, унищожаващо множество.

Когато Карълайн се повлече нагоре по стълбите, разтреперана от отвращение, Фред спокойно си каза, че вече е дошло времето да умре. Можеше да върже и със затворени очи примката на палача и той я направи от въжето за пране, качи се на едно столче, върза другия край на водопроводна тръба и провери здрав ли е възелът.

Вече слагаше примката на шията си, когато малкият Франклин извика от първото стъпало, че един човек иска да го види. Човекът, а това беше Норман Мушари, слезе неканен по стъпалата, мъкнейки голяма полураззинала чанта с кръстосани ремъци.

Фред бързо скочи и едва прикри неудобното положение, че се кани да свърши със себе си.

— Да… — обърна се той към Мушари.

— Мистър Роузуотър…

— Да…

— Сър… точно в този момент вашите роднини в Индиана измъкват с измама от вас и семейството ви законното наследство, което ви се полага по рождение, милиони и милиони долари. Аз съм тук, за да ви помогна в един сравнително евтин и прост съдебен процес, който ще направи тези милиони ваши.

Фред припадна.