Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (12) (или Бисери за свинете)

12

Два дена по-късно почти бе настанало времето Елиът да вземе автобуса „Грейхаунд“ от закусвалнята — автогара, за да отиде в Индианополис и да се срещне със Силвия в апартамента „Синята птица“. Беше пладне. Той все още спеше. Прекарал бе ужасна нощ: не само заради телефонните разговори, но и от тълпите, които прииждаха по всяко време, повече от половината пияни. В Роузуотър царуваше паника. Нямаше никакво значение колко пъти той бе отрекъл това — клиентите му бяха убедени, че ги напуска завинаги.

Елиът бе разчистил отгоре бюрото си. Там бе метнал нов син костюм, нова бяла риза, нова синя вратовръзка, нови черни найлонови чорапи, нови гащета, нова четка за зъби и един флакон „Лаворис“. Беше използвал веднъж новата четка. Тя бе протрила венците му до кръв.

Навън кучета залаяха. Пресякоха улицата откъм пожарната, за да поздравят най-големия си приятел Делбърт Пийч, градския пияница. Аплодираха го заради опитите му да скъса с всичко човешко и да се превърне в куче.

— Чиба! Чиба! Чиба! — крещеше той безрезултатно. — Не съм се разгонил, дяволите да ви вземат. — Препъна се през входната врата на Елиът, затръшна я под носа на най-добрите си приятели и тръгна по стъпалата, пеейки.

Ето какво изпя:

Пипнах болест срамна, лепнах аз и друга.

Едната излекувах, от втората — боли.

Делбърт Пийч, целият брадясал и вонящ, свърши песента на средата на стълбата, защото напредваше бавно. Превключи на „Флаг, обсипан със звезди“^[1] — лъхтеше, пърдеше и мънкаше мелодията, когато влезе в кантората.

— Мистър Роузуотър? Мистър Роузуотър? — Главата на Елиът беше под одеялото, а ръцете му, въпреки че спеше дълбоко, стискаха здраво покривалото. Пийч трябваше да преодолее силата на тези ръце, за да види любимото лице. — Мистър Роузуотър, жив ли сте? Добре ли сте?

Лицето на Елиът бе изкривено от борбата за одеялото.

— Какво? Какво? Какво? — той отвори широко очи.

— Слава богу! Сънувах, че сте умрял.

— Доколкото знам, още не.

— Сънувах, че ангелите са слезли от небето, носят ви нагоре и ви поставят до самия господ — бог.

— Не — каза Елиът, — нищо подобно не се е случило.

— Ще се случи някой ден. А плачовете и воплите на този град ще се чуят там горе.

Елиът се надяваше, че няма да чуе плачовете и воплите там горе, но не го каза.

— Дори и да не умирате, мистър Роузуотър, знам, че никога няма да се върнете тук. Ще отидете в Индианополис — при удоволствията, светлините и красивите сгради, отново ще усетите вкуса на хайлайфа, ще огладнеете отново за него, което е съвсем естествено за човек като вас, а след това — в Ню Йорк и ще живеете най-висшия живот, който съществува. Защо да не го изживеете?

— Мистър Пийч — Елиът потри очи, — ако се окажа изведнъж в Ню Йорк и заживея отново най-сладкия живот, знаете ли какво ще ми се случи? В мига, когато се приближа до плавателна река или до океана, ще ме порази мълния, ще ме събори във водата, кит ще ме погълне и ще заплува към Мексиканския залив, после нагоре по Мисисипи, Охайо, Уобъш, по Бялата и по Изчезналата река до канала Роузуотър. Този кит ще скочи оттам във вътрешно щатския корабен канал, ще доплува до него до този град и ще ме изплюе в Партенона. Там ще си и остана.

* * *

— Независимо дали ще се върнете или не, мистър Роузуотър, искам да ви зарадвам с добра новина, която да отнесете с вас.

— Каква е тя, мистър Пийч?

— От 10 минути съм се заклел да не слагам капка алкохол в устата си. Завинаги. Това е моят подарък за вас.

* * *

Червеният телефон на Елиът иззвъня. Той се втурна към него, защото това бе аларменият телефон на пожарната.

— Ало! — Сви всички пръсти на лявата си ръка, освен средния. Това не бе неприличен жест. Пръстът му бе готов да натисне червения бутон, който щеше да задейства съдбоносната сирена на покрива на пожарната.

— Мистър Роузуотър? — Беше женски глас и при това свенлив.

— Да! Да! — Елиът подскачаше нагоре-надолу. — Къде е пожарът?

— В моето сърце, мистър Роузуотър.

Елиът побесня, но никой не би се изненадал да го види такъв. Беше известен с омразата си към забавленията, когато се отнася до пожарната команда. Това бе единственото, което мразеше. Позна гласа, това бе Мери Муди, мръсницата, чиито близнаци бе кръстил предния ден. Подозираха я, че предизвиква пожари, съдена бе за кражби и се продаваше за 5 долара. Елиът я прати по дяволите, задето използва линията.

— Дяволите да те вземат, защо се обаждаш на този номер? Трябва да те напъхат в затвора и там да изгниеш! Идиотските мръсници, които използват алармения телефон за частни разговори, трябва да врат вовеки в ада! — Той тръшна слушалката.

След няколко минути иззвъня черният телефон.

— Тук е фондацията Роузуотър — каза ласкаво Елиът. — С какво можем да ви помогнем?

— Мистър Роузуотър, пак съм аз, Мери Муди. — Тя хълцаше.

— Какво се е случило, мила? — Той наистина не знаеше. Бе готов да убие всеки, който я бе разплакал.

* * *

Черен Крайслер Империал с шофьор спря под двата прозореца на Елиът. Шофьорът отвори черната врата. Като се мръщеше от болки в ставите, отвътре излезе сенаторът Листър Еймс Роузуотър от Индиана. Не го очакваха.

Той се заизкачва по стълбите, пуфтейки. Този унизителен начин на придвижване не беше в негов стил в миналото. Беше остарял ужасно и желаеше да демонстрира, че е остарял ужасно. Направи това, което много малко посетители правеха, почука на вратата на канцеларията и попита може ли да влезе. Елиът, все още по благоуханните си, останали от войната дълги долни гащи, се спусна към баща си и го прегърна.

— Татко, татко, каква чудесна изненада.

— Никак не ми беше лесно да дойда тук.

— Надявам се, не защото си мислел, че не си добре дошъл.

— Не мога да понасям тази бъркотия.

— Сега тук е много по-подредено от миналата седмица.

— Така ли?

— Направихме основно чистене на цялата къща преди една седмица.

Сенаторът трепна и побутна бирена кутия с върха на обувката си.

— Надявам се, не заради мен. Защо трябва да се боиш от холерна епидемия само защото и аз се боя от нея. — Той каза това вече спокойно.

— Мисля, че се познаваш с Делбърт Пийч.

— Чувал съм за него — сенаторът кимна. — Как сте, мистър Пийч? Аз съм много добре запознат с военното ви досие. Два пъти дезертьор, нали? Или беше три пъти?

Пийч, свит и потиснат в присъствието на такава величествена особа, измърмори, че никога не е служил в армията.

— Тогава е бил баща ви. Извинявам се. Трудно е да се познае възрастта на хората, ако рядко се мият и бръснат.

Пийч показа с мълчанието си, че вероятно баща му е бил този, който е дезертирал три пъти.

— Чудя се дали можем да бъдем сами за няколко минути — попита сенаторът Елиът, — или е против твоите принципи за свободата и приятелските отношения в нашето общество.

— Тръгвам си — каза Пийч. — Знам къде не съм желан.

— Предполагам, че сте имали достатъчно възможности да го научите — каза сенаторът.

Пийч, който се прокрадваше през вратата, се обърна при тази обида, изненадан дори от самия себе си, че е разбрал, че е обиден.

— За човек, който зависи от гласовете на обикновените избиратели, сенаторе, вие сигурно знаете, че не трябва да ги обиждате.

— Като закоравял пияница, мистър Пийч, вие сигурно знаете, че нетрезви избиратели не се допускат до урните.

— Гласувал съм. — Това бе прозрачна лъжа.

— Ако сте гласували, то вероятно е било за мен. Повечето хора са постъпвали така, въпреки че никога през живота си и не съм ласкал някого в Индиана, дори и през войната. А знаете ли защо гласуват за мен? Във всеки американец, независимо колко е скапан, живее слаб, стар грешник като мен, който мрази мошениците и слабаците дори повече от мен.

* * *

— Здравей, татко, наистина не очаквах да те видя. Каква приятна изненада. Изглеждаш чудесно.

— Чувствувам се скапан. Имам скапани новини и за теб. Помислих, че е по-добре да ти ги кажа лично.

Елиът леко се намръщи.

— Кога за последен път е действал стомахът ти?

— Не е твоя работа.

— Извинявай.

— Не съм дошъл тук за очистително. В конгреса на производствените профсъюзи смятат, че имам хронически запек, откакто проектът за възстановяване на националната икономика бе обявен за противоконституционен, но не това е причината да съм тук.

— Ти каза, че всичко било така скапано.

— Е, и?

— Обикновено когато някой дойде тук и се оплаче от това, девет от всеки десет случая са запек.

Ще ти кажа каква е новината, момче, и тогава да видим дали ще можеш да се облекчиш. Един млад адвокат от кантората на Макалистър, Робджънт, Рийд и Макги, със свободен достъп до всички секретни папки с материали за теб, напуснал. Нает е от Роузуотърови от Роуд Айлънд. Възнамеряват да те изправят в съда. Готвят се да докажат, че не си с всичкия си.

Звънецът на будилника на Елиът зазвъня. Той грабна часовника и отиде до червения бутон на стената. Наблюдаваше съсредоточено стрелката на секундарника, устните му се движеха, отброявайки секундите. Прицели тъпия си среден пръст на лявата ръка в бутона, внезапно го натисна и вкара в действие най-мощната алармена сирена в западното полукълбо.

Оглушителният вой на сирената запрати сенатора до стената, смачка го надолу, с ръце на ушите. Едно куче в Нова Амброзия, на 7 мили далеч, хукна в кръг и си захапа опашката. Пътник в закусвалнята — автогара разплиска кафе отгоре си и върху собственика. В Салона за красота на Бела, в сутерена на съдилището, триста паундовата Бела получи лека сърдечна криза. Шегобийците из окръга запазиха равновесие, за да разкажат стария и глупав виц за шефа на пожарната Чарли Уормъргран, който имаше застрахователна кантора до пожарната: „Сигурно е съборило Чарли Уормъргран от секретарката му.“

Елиът пусна бутона. Голямата сирена започна да снижава гласа си, говорейки гърлено и непрекъснато за „бъбл… бъбл… бъбл…“

Нямаше никакъв пожар. Просто в Роузуотър бе настанало пладне.

* * *

— Каква ракета! — оплака се сенаторът, изправяйки се бавно. — Забравих всичко, което знаех.

— Това сигурно е хубаво.

— Чу ли какво ти казах за онези в Роуд Айлънд?

— Да.

— Как се почувства?

— Тъжен и уплашен. — Елиът въздъхна, опита се да се усмихне тъжно, но не успя. — Надявах се, че никога повече не ще ми се налага да го доказвам, че никой няма да иска доказателства дали съм нормален или не.

— Имаш ли някакви съмнения за собствената си нормалност?

— Разбира се.

— От колко време продължава това?

Очите на Елиът се разшириха, като че диреха честен отговор.

— Може би откакто бях десетгодишен.

* * *

— Сигурен съм, че се шегуваш.

— Това е утешение.

— Ти беше здраво, нормално малко момче.

— Бях ли? — Елиът бе искрено очарован от представата за малкото момче, което е бил, радваше се да мисли за себе си, а не за духовете, които се бяха загнездили у него.

— Съжалявам само, че те доведохме тук.

— Обичах това място. И все още го обичам — призна Елиът замечтано.

Сенаторът леко се разкрачи, за да бъде по-стабилен за удара, който щеше да нанесе.

— Може да е така, момчето ми, но е време вече да вървиш и никога да не се връщаш.

— Никога да не се връщам? — повтори удивено Елиът.

— Тази част от живота ти е свършила. Трябва да свърши някога. Много съм благодарен на ония от Роуд Айлънд за това — принуждават те да заминеш, и то веднага.

— Как могат да направят това?

— Как мислиш да докажеш, че си нормален, ако живееш на такова място?

Елиът се огледа, но не видя нищо забележително.

— Кое… кое изглежда… странно?

— Много добре знаеш кое.

Елиът бавно поклати глава:

— Може би ще се изненадаш, но не знам, татко.

— Няма кантора като тази по света. Ако това е декор на сцена, а в сценария се казва, че завесата се вдига и няма никой на сцената, публиката ще бъде на тръни, нетърпелива да види смахнатия, който може да живее по този начин.

— А ако той излезе на сцената и даде разумно обяснение защо мястото, където живее, изглежда така?

— Пак ще си остане смахнат.

* * *

Елиът прие това или поне така изглеждаше. Не спореше, съгласи се, че е по-добре да се измие и облече за пътуването. Претършува чекмеджетата на бюрото, намери малка книжна кесия с покупки от предния ден, калъп сапун „Дайъл“, шише „Абсорбайн младши“ за атлетичните си нозе, шампоан против пърхот „Хед енд шолдърс“, дезодорант „Арид“ и паста за зъби „Крест“.

— Радвам се да видя, че отново се гордееш с външността си, момчето ми.

— Хм — Елиът четеше етикета на „Арид“, който не бе използвал никога дотогава. Той изобщо не бе използвал дотогава дезодорант.

— Стегни се, зарежи пиенето, махни се оттук, отвори почтена кантора в Индианополис, Чикаго или Ню Йорк и когато дойде делото, те ще разберат, че си нормален като всички останали.

— Хм — Елиът попита баща си дали е използвал някога „Арид“.

Сенаторът се засегна:

— Къпя се сутрин и вечер. Предполагам, че това премахва лошите миризми.

— Тук пише, че може да се получи обрив и тогава трябва да се спре употребата му.

— Ако те безпокои, не го използвай. Водата и сапунът са по-важните неща.

— Хм.

— Това е една от бедите в тази страна — каза сенаторът. — Хората от Мадисън авеню ни карат да се тревожим повече за подмишниците си, отколкото за Русия, Китай и Куба, взети заедно.

Разговорът, много опасен между двама много уязвими мъже, постепенно се отклони в спокойни води. Можеха да си говорят без страх.

— Знаеш ли — каза Елиът, — Килгор Траут веднъж написал цяла книга за една държава, където хората се борели с миризмите. Това било национален проблем. Нямало болести, нямало престъпления, войни и те повели борба с миризмите.

— Когато отидеш в съда — каза сенаторът, — по-добре да не споменаваш, че харесваш Траут. Това, че се увличаш по приключенски книги, може да те направи незрял в очите на много хора.

Разговорът отново навлезе в опасни води. Гласът на Елиът стана нервен, когато настояваше да разкаже романа на Траут „О, кажи — помирисваш ли ти?“^[2]

— Тази страна — каза Елиът — съставя огромни изследователски планове за борба с миризмите. Организирали събиране на индивидуални дарения, които предавали на майки, които ходели в неделя от врата на врата. Крайната цел била да се открие специфичен химически дезодорант за всеки мирис. Тогава главният герой, който бил и диктатор на тази страна, направил зашеметяващо научно откритие, въпреки че не бил учен, и нямало повече нужда от изследвания. С това разрешил проблема веднъж завинаги.

— Ъ-хъ — измърмори сенаторът. Не понасяше романите на Килгор Траут и бе затруднен от сина си. — Да не би да е открил универсален химикал, който да премахва всички миризми? — подхвърли той, за да ускори края на романа.

— Не. Както казах, героят бил диктатор и просто премахнал носовете.

* * *

Елиът сега се къпеше в ужасно тясната тоалетна, трепереше, ръмжеше и кашляше, докато се триеше с мокри книжни кърпи.

Баща му не можеше да го гледа, кръстосваше стаята и отвръщаше очи от неприличното и безрезултатно измиване. На вратата на кантората нямаше брава и Елиът, по настояване на баща си, бе избутал един скрин пред нея.

— Ами ако някой влезе и те види гол-голеничък? — попита сенаторът.

А Елиът отговори:

— За тези хора тук наоколо, татко, аз съм безполов.

Сенаторът се замисли за неестествената безполовост заедно с всички останали доказателства за ненормалност и огорчено отвори най-горното чекмедже на скрина. Вътре имаше три кутии бира, шофьорска книжка от щата Ню Йорк от 1948 година и разпечатан плик, адресиран до Силвия в Париж, който бе останал неизпратен. В плика имаше любовно стихотворение от Елиът за Силвия с дата от преди две години.

Сенаторът преодоля срама и прочете стихотворението, като се надяваше да научи оттам неща, които могат да защитят сина му. Ето стихотворението, което той прочете, след което му стана страшно срамно:

Знайте вие, аз съм художник в съня си.

Или може би не знаете. И скулптор.

От дълго време не те виждам,

а съпротивлението

е взаимодействието на материала

и тези мои ръце.

А някои от нещата, които ще направя за теб,

може да те изненадат.

Например, ако бях там с теб, когато четеш

този стих

и лежиш,

аз ще те помоля да откриеш стомаха си,

за да мога с нокътя на левия си палец

да направя линия, пет инча дълга,

над тъмния, космат триъгълник.

А после с показалеца

на дясната ръка леко да докосна

прекрасната ямичка на твоя корем

и да го оставя там неподвижен за около половин час.

Странно?

Сигурно.

Сенаторът бе шокиран. Споменаването на телесните косми го ужаси. През живота си бе видял много малко голи тела, може би пет или шест, и за тези косми според него изобщо не трябваше да се мисли, нито да се споменават.

Елиът излезе от тоалетната, гол и космат, като се бършеше със салфетка за чай. Салфетката беше нова. Все още бе с етикета с цената. Сенаторът замръзна на мястото си, чувствайки се обсаден отвсякъде от непреодолимите сили на мръсотията и неприличието.

Елиът не обърна внимание. Продължи невинно да се бърше, после хвърли салфетката в кошчето за отпадъци. Черният телефон иззвъня.

— Тук е фондацията Роузуотър. С какво можем да ви помогнем?

— Мистър Роузуотър — каза женски глас, — предават нещо по радиото за вас.

— О! — Елиът започна несъзнателно да си играе с космите си долу. В това нямаше нищо странно. Просто развиваше стегнатата пружина, а после я пускаше да се върне на мястото си.

— Говорят, че смятат да докажат, че сте луд.

— Не се безпокойте за това, мила. Рибата е още в морето, а те слагат тигана.

— О, мистър Роузуотър, ако заминете и не се върнете повече, ние ще умрем.

— Давам ви честната си дума, че ще се върна. Вярвате ли ми?

— Може би няма да ви пуснат да се върнете тук.

— Мислите ли, че съм луд, мила?

— Не знам как да го кажа.

— Както ви е удобно.

— Все си мисля, че ще ви изкарат луд, защото обръщате толкова голямо внимание на хора като нас.

— Виждали ли сте други хора, на които трябва да се обръща внимание?

— Никога не съм напускала окръга Роузуотър.

— Заслужава си едно пътуване, мила. Когато се върна, ще ви изпратя да отидете до Ню Йорк.

— Господи! Та вие никога вече не ще се върнете.

— Дадох ви честната си дума.

— Знам, знам, но всички ние го чувстваме вътре в себе си, надушваме го във въздуха. Няма да се върнете.

В този момент Елиът намери един косъм, който бе нещо изключително. Продължи да го дърпа докрай и стана ясно, че е дълъг един фут. Погледна го, после погледна баща си, недоверчиво горд, че притежава такова нещо.

Сенаторът бе блед като платно.

— Опитахме се да измислим всякакви начини за сбогуване с вас, мистър Роузуотър — продължи жената, — шествия, плакати, знамена и цветя. Но няма да видите никого от нас. Всички сме толкова уплашени.

— От какво?

— Не знам. — Тя затвори.

* * *

Елиът обу новите си гащета. Щом като прилепнаха на него, баща му мрачно заговори:

— Елиът…

— Да, сър… — Елиът пъхаше с удоволствие палците си под еластичния колан. — Тези неща наистина дават чувство за сигурност. Бях забравил колко е хубаво да се чувствуваш сигурен.

Сенаторът избухна.

— Защо ме мразиш толкова много? — извика той.

Елиът бе поразен.

— Да ви мразя? Татко… Не ви мразя. Не мразя никого.

— Всеки твой жест и дума са предназначени да ме обидят колкото е възможно повече.

— Не е вярно.

— Нямам представа какво съм ти направил, че ми се отплащаш сега така, но дългът може да бъде уреден веднага.

Елиът бе съсипан.

— Татко… моля те…

— Махай се! Само ще ме нараниш още повече, не мога да издържам повече.

— За бога… винаги съм обичал…

— Обич! — горчиво повтори сенаторът. — Сигурно ме обичаш, нали? Обичаш ме толкова много, че разби всяка надежда и идеали, които някога съм имал. Сигурно си обичал и Силвия, нали?

Елиът запуши ушите си.

Старецът говореше яростно, пръскайки слюнки. Елиът не чуваше думите, но четеше по устните ужасната история как е разбил живота и здравето на една жена, чиято единствена вина беше, че го е обичала.

Сенаторът изскочи от стаята и замина.

Елиът отпуши уши, облече се, като че ли нищо особено не се бе случило. Седна да си върже връзките на обувките. Завърза ги и се изправи. И изведнъж се вдърви като труп.

Черният телефон иззвъня. Той не отговори.