Кърт Вонегът
Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър (13) (или Бисери за свинете)

13

Имаше обаче нещо в Елиът, което следеше часовника. Десет минути преди автобусът му да пристигне на автогарата, той омекна, стана, сви устни, махна някаква прашинка от костюма си и излезе от канцеларията. Раздорът с баща му бе потънал дълбоко в подсъзнанието му. Вървеше наперено, като Чаплинов булеварден нехранимайко. Наведе се да потупа главите на кучетата, които го посрещнаха на улицата. Новите му дрехи го затрудняваха, стягаха го под мишниците и чатала, шумоляха, като че ли бяха подплатени с вестници, напомняха му колко добре бе облечен.

Чуваше се разговор откъм закусвалнята. Елиът се заслуша, без да се показва. Не позна гласовете, въпреки че бяха на негови приятели. Трима мъже говореха мрачно за пари, които нямаха. Имаше големи паузи, защото мислите течаха така трудно, както парите влизаха в джобовете им.

— Е, добре — каза най на края единият, — бедността не е порок. — Това бе първата част на известен, стар анекдот от местния хуморист Кин Хюбърд.

— Не е — каза друг мъж, довършвайки анекдота, — но може и да бъде.

* * *

Елиът пресече улицата и влезе в застрахователната кантора на шефа на пожарната Чарли Уормъргран. Той не беше човек за съжаление. Никога не бе се обръщал към фондацията за помощ. Чарли бе един от може би седемте човека в окръга, който я караше действително добре при условията на свободната инициатива. Между останалите бе и Бела от Салона за красота. И двамата бяха започнали от нищо, и двамата бяха потомци на спирачи от железопътната линия на Никеловата компания. Чарли беше 10 години по-млад от Елиът. Беше висок фута и 4 инча, широкоплещест, със стройни крака, без шкембе. Освен шеф на пожарната той бе шериф и инспектор по мерки и теглилки. Заедно с Бела бе собственик на „Ла бутик дьо Пари“, красив малък магазин за мъжка мода и галантерия в новия търговски център на богатите в Нова Амброзия. Като всички истински герои Чарли имаше съдбоносен недъг. Отказваше да повярва, че има гонорея, но истината бе, че имаше.

* * *

Прочутата секретарка на Чарли изпълняваше поръчка. Когато Елиът влезе единственият човек там бе Нойс Финърти, който метеше пода. Нойс бе център на безсмъртния баскетболен отбор на мемориалната гимназия „Ной Роузуотър“, който не познаваше загуба през 1933 година. През 1934 Нойс удуши шестнадесетгодишната си съпруга заради чудовищна изневяра и бе осъден на доживотен затвор. Сега бе пуснат под гаранция благодарение на Елиът. Беше на 51 години. Нямаше приятели, нито роднини. Елиът случайно откри, че е в затвора, когато се ровеше в стари броеве на местния вестник „Глашатай“, и си постави за цел да го освободи под тържествено обещание.

Нойс бе потаен, циничен, злопаметен човек. Никога не бе благодарил за нещо на Елиът. Елиът не беше нито обиден, нито учуден. Свикнал бе с неблагодарността. В една от любимите му книги от Килгор Траут се говореше само за неблагодарността и нищо друго. Заглавието бе: „Първи районен благодарствен съд“, в който можеше да дадеш всекиго под съд, ако чувстваш, че не е достатъчно благодарен за услуга, която си му извършил. Ако подсъдимият загубеше делото, съдът му даваше право на избор — или да благодари на ищеца публично, или да бъде затворен сам в килия за един месец на хляб и вода. Според Траут 80% от подсъдимите избираха тъмницата.

* * *

Нойс разбра много по-бързо от Чарли, че Елиът не е на себе си. Спря да мете и проницателно го загледа. Той бе човек с подъл поглед. Чарли, който винаги си спомняше с възторг за безбройните пожари, при които той и Елиът се бяха държали така добре, не подозираше нищо, докато Елиът не го поздрави с току-що спечелената награда, която той в действителност бе спечелил преди три години.

— Елиът, шегуваш ли се?

— Защо да се шегувам? Мисля, че това е голяма чест. — Говореха за наградата „Младият Хорейшо Алджър“ за 1962 година, присъдена на Чарли от републиканската федерация на клубовете на консервативните млади бизнесмени от щата Индиана.

— Елиът — каза засегнато Чарли, — но това бе преди три години.

— Толкова отдавна?

Чарли стана от бюрото си.

— Ти и аз стояхме в твоята кантора и решихме да върнем проклетата почетна значка.

— Направихме ли го?

— Прегледахме цялата история на тази награда и решихме, че това е целувката на смъртта.

— Защо сметнахме, че е така?

— Ти беше този, който изрови историята, Елиът.

Елиът леко се намръщи.

— Забравил съм. — Лекото намръщване беше формално. Съвсем не го беше грижа, че е забравил.

— Наградата се присъжда от 1945 година. Бяха я давали 16 пъти, преди аз да я спечеля. Спомни ли си?

— Не.

— От шестнадесетте й носители шест са в затвора за измама или неплатени данъци върху приходите, четирима бяха съдени за различни закононарушения, двама бяха фалшифицирали военните си документи, а един отиде право на електрическия стол.

* * *

— Елиът — каза Чарли с нарастващо безпокойство, — чу ли какво ти казах току-що?

— Да — каза Елиът.

— Какво ти казах?

— Забравих.

— Но ти ми каза, че си чул.

Нойс Финърти се намеси.

— Той чува само едно силно щракване. — Той се приближи, за да го разгледа отблизо. В действието му нямаше съчувствие. То бе професионално. Реакцията на Елиът също бе професионална, като че добър лекар насочваше ярка светлина в очите му, търсейки нещо. — Той чу това щракване, старче. Старче, той дали чу това щракване!

— За какво, по дяволите, говориш? — попита го Чарли.

— Това е нещо, за което човек се научава да слуша в затвора.

— Сега не си в затвора.

— То не се случва само в затвора. Там обаче свикваш да слушаш все повече и повече. Стоиш достатъчно дълго, ослепяваш, цял се обръщаш на слух. Щракването е единственото нещо, което чакаш. Вие двамата — вие си мислите, че сте страшно близки? Ако наистина бяхте такива, а това не означава, че трябва да харесваш другия, просто само да го познаваш, ти щеше да чуеш неговото щракване от цяла миля разстояние. Опознаваш един човек и разбираш, че дълбоко в него има нещо, което много го измъчва и може би никога няма да разбереш какво е то, но то го кара да действа така, да изглежда така, сякаш има някаква тайна в очите му. Казваш му „Успокой се, спокойно, не се притеснявай.“ Или го питаш: „Как става така, че продължаваш да вършиш същите глупости, когато знаеш, че пак ще те вкарат в беда?“ Но знаеш, че няма смисъл да спориш, защото има нещо в него, което го принуждава да прави всичко това. То казва: „Скачай!“ и той скача. Казва „Кради!“ и той краде. Казва „Плачи!“ и той плаче. Ако не умре млад, не получи всичко по своя път и нищо от големите неща не пропадне, това нещо вътре в него ще спре като механична играчка. Работиш в пералнята на затвора до този човек. Познаваш го от 20 години. Работиш и изведнъж чуваш това щракване. Обръщаш се да го погледнеш. Спрял е да работи. Цял е притихнал. Изглежда занемял. Изглежда чудесен. Поглеждаш в очите му, а тайните са изчезнали. Дори не може да ти каже правилно собственото си име. Отново се захваща за работа, но никога вече не ще бъде същият. Това нещо, което така го е измъчвало, не ще щракне повече. То е мъртво, то е мъртво. А тази част от живота му, когато той е трябвало да бъде малко смахнат, е свършила.

Нойс, който бе започнал да говори бавно и безстрастно, сега бе суров и се потеше. И двете му ръце бяха побелели от мъртвата хватка върху дръжката на метлата. А когато ходът на историята подсказа, че трябва да се успокои, за да покаже как хубаво мъжът до него в пералнята е замрял, вече му бе невъзможно да симулира спокойствие. Насилствените движения на ръцете по дръжката на метлата ставаха неприлични, а страстта, която не замираше, направи речта му почти неразбираема.

— Свършено! Край! — задъхано шептеше той. Сега най-много го вбесяваше дръжката на метлата. Опита се да я счупи на коляно, изръмжа на Чарли, собственика на метлата: — Проклетата кучка не се чупи! Не мръдва!

— Късметлия копеле — обърна се той към Елиът, като все още се опитваше да я счупи. — Ще си получиш своето! — И той обсипа Елиът с ругатни.

Захвърли метлата.

— Тази курва не се чупи! — изкрещя той и изскочи през вратата.

* * *

Елиът остана невъзмутим при тази сцена. Внимателно попита Чарли какво има този човек против метлите. Реши, че ще е по-добре да вземе рейса.

— Ти… добре ли си, Елиът?

— Чудесно.

— Наистина ли?

— Не съм се чувствувал по-добре през живота си. Чувствувам се като че… като че…

— Какво?

— Като че ли предстои да започна нов, чудесен период от живота си.

— Сигурно ще бъде чудесно.

— Много! Много!

* * *

Настроението на Елиът се запази, когато се запъти към автогарата. Улицата бе неестествено тиха, като че се очакваше бомбардировка, но Елиът не забеляза нищо. Градът бе убеден, че той заминава завинаги. Тези, които най-много зависеха от него, бяха чули щракването ясно като топовен изстрел. Имаше много безумни, абсурдни планове за подходящо изпращане — парад на пожарникарите, шествие с лозунги, на които пише неща, които трябва да се кажат, триумфална арка от водни струи от пожарникарски маркучи. Всички планове се бяха провалили. Нямаше кой да организира подобно нещо, да го ръководи. Повечето бяха така замаяни от заминаването му, че не намираха сили и смелост да застанат дори на края на огромната тълпа и едва да помахат с ръка за сбогом. Знаеха улицата, по която щеше да мине. Нея най-много избягваха.

Елиът смени следобедната ярка светлина на тротоара с влажната сянка на Партенона, крачейки покрай канала. Пенсиониран производител на триони, мъж, приблизително на възрастта на сенатора, ловеше риба с бамбуков прът. Седеше на походно столче. Транзистор стоеше на паважа между високите му обувки. От транзистора се носеше „Старата Мисисипи“. „Черните работят — се казваше в нея, — белите се веселят.“

Старецът не беше пияница, нито извратен, нито чудак. Просто бе стар, вдовец, безнадеждно болен от рак, синът му служеше в стратегическата авиация и не му пишеше, почти се бе обезличил. Не можеше да пие. Фондацията Роузуотър му бе отпуснала пари за морфин, който лекарят му бе предписал.

Елиът го поздрави, разбра, че той не може да си спомни нито името си, нито от какво е болен. Пое въздух. Денят бе прекалено хубав за тъжни неща.

* * *

В далечния край на Партенона, дълъг една десета миля, имаше малка будка за връзки за обувки, ножчета за бръснене, безалкохолни напитки и „Американски следовател“. Собственост бе на човек на име Линкълн Евалд, яростен поддръжник на нацизма по време на Втората световна война. През войната Евалд бе инсталирал късовълнов предавател, за да съобщава на немците какво се произвежда всеки ден във фабриката за триони на Роузуотър — там правеха ножове за парашутните войски и брони. Първото му съобщение, след което немците изобщо не му поискаха повече, бе, че ако бомбардират Роузуотър, цялата американска икономика ще бъде разрушена и ще загине. Той не искаше пари за информацията си. Презираше парите, заявяваше, че заради тях мрази Америка, защото парите я управляваха. Искаше да получи железен кръст в обикновена опаковка.

Посланието му бе засечено веднага от портативните радиостанции от двама пазачи на дивеч в държавния резерват за пуйки на 42 мили от Роузуотър. Издрънкаха го на Федералното бюро за разследване и те арестуваха Евалд на адреса, където трябваше да бъде изпратен железният кръст. Затвориха го в психиатрична болница до края на войната.

Фондацията бе направила много малко за него, само изслушваше политическите му възгледи, на които никой не обръщаше внимание. Единствените неща, които Елиът му купи, бяха евтин грамофон и комплект плочи с уроци по немски. Евалд мечтаеше да научи немски, но той бе непрестанно прекалено възбуден и ядосан.

Елиът не можеше да си спомни името на Евалд и почти го подмина. Лесно бе да се пропусне малката му, зловеща прокажена будка в руините на велика цивилизация.

— Хайл Хитлер! — изграка Евалд.

Елиът спря и погледна дружелюбно мястото, откъдето бе дошъл поздравът. Пердетата на будката на Евалд бяха от броеве „Американски следовател“. Завесите изглеждаха на точки. Точките бяха пъповете на Ранди Херълд, красавицата на корицата. Тя продължаваше да търси мъж, от когото да има гениално дете.

— Хайл Хитлер! — повтори Евалд. Не вдигна завесите.

— Хайл Хитлер и на вас, сър — каза Елиът усмихнат, — и довиждане.

* * *

Ярката слънчева светлина заслепи Елиът, когато излезе от Партенона. Поразените му за миг очи съзряха двама безделници на стъпалата на съда, които му се сториха като овъглени фигури, обвити в пара. Чу Бела в нейния Салон за красота да ругае някаква жена, че не се грижи както трябва за маникюра си.

Повървя малко, без да срещне жива душа, въпреки че зърна лице, което надничаше през един прозорец. Той му смигна и махна с ръка, въпреки че не го позна. Когато стигна до мемориалната гимназия „Ной Роузуотър“, затворена за през лятото, той се спря до пилона на знамето, потопен в лека меланхолия. Заслуша се в звуците от кухия железен пилон, в който потропваше и се галеше унило металната част на празния фал.

Искаше да сподели впечатлението си от звуците и да срещне някой, който също да ги чуе. Нямаше никой наоколо, освен едно куче, което го следваше по петите, и той му заговори:

— Знаеш ли, това е съвсем американски звук? Училището затворено и знамето свалено. Тъжен американски звук. Трябва да го чуеш, когато слънцето залязва, излиза лек вечерен ветрец и е време за вечеря по целия свят.

Буца заседна на гърлото му. Чувствуваше се добре.

* * *

Когато Елиът премина покрай станцията Суноко, един млад човек се показа измежду две бензинови колонки. Това бе Роланд Бари, който бе получил нервен припадък, 10 минути след като бе положил клетва в армията във форт Бенджамин Харисън. Бяха му дали пенсия като пълен инвалид. Припадъкът получил, когато му заповядали да се окъпе с други сто човека. Той бе инвалид съвсем не на шега. Роланд не можеше да говори, а само шепнеше. Прекарваше много време от деня между колонките, като се преструваше пред непознатите, че има някаква работа там.

— Мистър Роузуотър… — прошепна той. Елиът се усмихна, протегна ръка.

— Трябва да ме извините, забравил съм името ви.

Самоуважението у Роланд бе така ниско, че той не се изненада, че е забравен от човек, когото бе посещавал поне веднъж дневно през изминалата година.

— Исках да ви благодаря, че ми спасихте живота.

— За какво?

— Моя живот, мистър Роузуотър, вие го спасихте, какъвто и да е той.

— Сигурно преувеличавате.

— Вие сте единственият, който не мислеше, че това, което се случи с мен, е смешно. Може би и вие не смятате, че едно стихотворение е нещо смешно. — Той пъхна един лист в ръката на Елиът. — Плаках, когато го писах. Ето колко смешно бе това за мен. Ето колко смешно е всичко за мен. — Той избяга.

Объркан, Елиът прочете стихотворението, което гласеше:

Езера, камбани,

вирове и звънчета,

флейти и морета,

бентове и арфи,

флейти и реки,

потоци и фаготи,

гейзери, тромпети,

лагуни, звънци.

Музиката чуйте.

Водата напийте.

Ний бедните агънца

отиваме на заколение.

Обичам те, Елиът.

Сбогом. Аз плача.

Сълзи и цигулки,

сърца и цветя,

цветя и сълзи.

Роузуотър, сбогом!

Елиът пристигна на автогарата без други произшествия. Вътре бяха само собственикът и един клиент. Клиентът бе четиринадесетгодишна нимфа, бременна от втория си баща, който сега бе в затвора. Фондацията плащаше разноските по лечението й. Съобщили бяха за престъплението на втория й баща в полицията, после наеха най-добрия адвокат в Индиана, който можеше да се наеме с пари, да го защищава.

Името на момичето бе Тони Уейнрайт. Когато отиде да се оплаче на Елиът, той я попита как се чувствува.

— Е — каза тя, — мисля, че не се чувствувам много зле. Смятам, че този начин да започна кариера на филмова звезда е добър, както и всички останали.

Сега тя пиеше кока-кола и четеше „Американски следовател“. Погледна крадешком Елиът. Повече не му обърна внимание.

* * *

— Един билет до Индианополис, моля.

— Отиване и връщане, ли, Елиът?

Той не се поколеба.

— Само отиване, ако обичате.

Чашата на Тони почти се прекатури. Тя я хвана навреме.

— Отиване до Индианополис — каза високо собственикът. — Заповядайте, сър. — Той удари свирепо печат на билета, подаде му го и бързо се извърна. Не погледна повече към него.

Елиът не почувствува напрежението и се запъти към рафтовете със списания и книги, за да намери нещо за четене по време на пътуването. „Следователят“ го изкуши, отвори го, прегледа една история за седемгодишно момиченце, чиято глава била изядена от мечка в парка Йелоустоун през 1934 година. Върна списанието на мястото му и взе книга от Килгор Траут с меки корици. Заглавието беше „Тридневен отпуск из Пангалактиката“.

Навън автобусът надуваше клаксон.

* * *

Елиът се качи в автобуса и в този момент се появи Дайана Муун Глампърс. Тя хълцаше. Носеше белия си телефон „Принцеса“, влачейки изтръгнатия кабел след себе си.

— Мистър Роузуотър.

— Да?

Тя захвърли телефона на паважа до вратата на автобуса.

— Нямам вече нужда от телефон. Нямам на кого да се обаждам. Няма кой да ми се обажда.

На Елиът му стана мъчно, но не я позна.

— Аз… съжалявам. Не разбирам. Нямате нужда от какво?

— Това съм аз, мистър Роузуотър. Дайана! Дайана Муун Глампърс!

— Радвам се да се запозная с вас.

— Да се запознаете с мен?

— Аз наистина съм… но… но какво значи това за телефона?

— Вие бяхте единственият човек, заради когото имах нужда от телефон.

— Е, чак толкова — каза той, изпълнен със съмнение, — сигурно имате много други познати.

— О, мистър Роузуотър — ридаеше тя и се облегна на автобуса, — вие сте единственият ми приятел.

— Сигурно ще си намерите и други — рече Елиът е надежда в гласа.

— Боже господи — разплака се тя.

— Може би ще станете член на някоя религиозна секта.

— Вие сте моята религия! Вие сте всичко! Моето правителство! Моят съпруг. Моите приятели.

При тези думи Елиът се почувства неудобно.

— Много сте мила. Желая ви щастие. Но сега трябва да тръгвам. — Той помаха с ръка. — Сбогом.

* * *

Елиът започна да чете „Тридневен отпуск в Пангалантиката“. Имаше още вълнения около автобуса, но той не разбра, че са заради него. Книгата го увлече така силно, че той дори не забеляза кога тръгна автобусът. Това бе вълнуваща история за един мъж, участник в космическа експедиция. Името на героя бе сержант Реймънд Бойл.

Експедицията бе достигнала място, което приличаше на абсолютния край на вселената. Изглеждаше, че няма нищо отвъд слънчевата система, в която се намираха, и те инсталираха уреди, за да уловят дори най-слабите сигнали, които можеха да дойдат и от най-малкия обект в онази черна кадифена пустота.

Сержант Бойл бе родом от Земята. От цялата експедиция той единствен бе роден там. Фактически той бе единственото същество от Млечния път. Останалите членове бяха от най-различни места. Експедицията бе плод на обединени усилия на около 200 галактики. Бойл не се занимаваше с техника. Той бе преподавател по английски език. Земята бе единственото място в цялата позната вселена, където се използваха езици. Това бе уникално земно изобретение. Всички останали използваха умствена телепатия, така че земните жители можеха да намерят отлично поле за работа като учители по езици почти навсякъде, където отидеха.

Причината, поради която съществата искаха да използват език вместо умствена телепатия, беше откритието, че словесното общуване е много по-продуктивно. Езикът ги правеше много по-активни. Умствената телепатия, при която всеки казва непрекъснато всичко на всички, пораждаше един вид общо безразличие към всякаква информация. А езикът със своите бавни, ограничени значения даваше възможност в даден момент да мислиш само за едно нещо, да започнеш да мислиш с езика на проектите.

Извикаха Бойл по време на час по английски и му наредиха да се яви незабавно при командващия експедицията. Той не можеше да си обясни за какво бе всичко това. Влезе в кабинета на командващия и отдаде чест на стария човек. В действителност командващият съвсем не изглеждаше стар човек. Той бе от планетата Тралфамадор и бе висок колкото една земна бирена кутия. Не изглеждаше дори и като кутия за бира. Беше още по-малък.

Командващият не беше сам. Там беше и свещеникът на експедицията. Военният свещеник бе от планетата Глинко-Х-3. Приличаше на огромен португалски военен кораб, плаващ в басейн на колела, пълен със сярна киселина. Духовникът изглеждаше мрачен. Очевидно се бе случило нещо ужасно.

Свещеникът каза на Бойл да бъде твърд и тогава командващият му съобщи, че са се получили много лоши новини от дома му. Каза му, че в къщи има смъртен случай, разрешава му се извънреден тридневен отпуск и че трябва да се приготви да замине веднага.

— Да не е… мама? — попита Бойл, като се мъчеше да преглътне сълзите си. — Или татко? Или Нанси? — Нанси беше момичето на съседите. — Или дядо и баба?

— Синко — рече командващият, — кураж! Страшно е да се изрече. Не „кой“ е загинал, а „какво“ е загинало.

— Какво…

— Млечният път, момчето ми, вече не съществува. Елиът вдигна поглед от книгата. Окръгът Роузуотър бе останал назад. Не почувствува да му липсва.

* * *

Когато автобусът спря в Нашвил, Индиана, център на окръга Браун, Елиът отново погледна навън и спря поглед на противопожарните апарати, които се виждаха насреща. Помисли си да купи на града Нашвил хубави апарати, но реши да се откаже от тази мисъл. Не смяташе, че хората ще се грижат добре за тях.

Нашвил бе център на изкуствата и занаятите и не бе изненадващо, че Елиът видя също стъклодухач, който правеше играчки за коледни елхи през юни.

* * *

Елиът не вдигна повече поглед, докато автобусът не стигна предградията на Индианополис. Смаян видя, че над града бушуваше огнена буря. Никога не бе виждал подобно нещо, но бе чел и сънувал за много такива случаи.

Имаше една книга, скрита в кантората му, и дори за самия него бе мистерия защо трябваше да я крие и да се чувства виновен всеки път, когато я извадеше, и защо се страхуваше, че ще го хванат, когато я чете. Отношението му към нея бе същото, както на слабоволев пуритан към порнографията, въпреки че никоя книга не бе по-невинна в еротично отношение от тази, която криеше. Озаглавена бе „Бомбардировката над Германия“. Написана бе от Ханс Румпф.

Пасажът, който Елиът четеше с вдървено лице и потни длани, бе описание на огнената буря в Дрезден:

„Когато безбройни пламъци пробиха покривите на горящите сгради, стълб нажежен въздух се издигна на повече от две и половина мили височина и миля и половина в диаметър… Този стълб бе необуздан в основата си от нахлуващия в него по-хладен въздух в близост до земята. На миля и миля и половина встрани от пламъците това течение увеличи скоростта на вятъра от 11 на 33 мили в час. По периферията скоростта трябва да е била значително по-голяма, тъй като дървета три фута в диаметър биваха изкоренявани. Много скоро температурата достигна точката на възпламеняване на всички горивни материали и цялата околност избухна в пламъци. В такива условия настъпи пълно опожаряване; не остана и следа от нещо, което може да гори. Едва след два дни почвата бе достатъчно изстинала, за да може да се достигне до това място.“

Елиът, ставайки от мястото си в автобуса, съзря огнената буря над Индианополис. Наблюдаваше със страхопочитание огнения стълб, който бе най-малко осем мили в диаметър и 50 мили висок. Границите му изглеждаха абсолютно изрязани и непоклатими, като че бе от стъкло. Вътре спирали от мъждукащи, червени въглени кръжаха във величествена хармония около сърцевина в бяло. Бялото изглеждаше свещено.