Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
God Bless You, Mr. Rosewater (or Pearls Before Swine), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2010 г.)

Издание:

Кърт Вонегът. Бог да ви поживи, мистър Роузуотър или Бисери за свинете

Американска, първо издание

Превод: Божидар Стойков

Рецензент: Каталина Събева

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художник: Владимир Иванов

Фотограф: Росен Донев

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Дадена за набор на 5.XI.1981 г.

Подписана за печат на 12.І.1982 г.

Излязла от печат на 19.ІІ.1982 г.

Печ. коли 14. Изд. коли 9,07.

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1982 г.

ДП „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

14

Пред очите на Елиът всичко причерня като тъмнината отвъд абсолютния край на вселената. Той дойде на себе си, седнал на плоския край на един безводен фонтан. Слънчевата светлина, процеждаща се през клоните на един чинар, падаше върху Елиът, на дървото пееше птичка. „Пю-фют — пееше тя, — пю-фют, фют, фют, фют.“ Заобиколен бе от висока градинска ограда, а градината му бе позната. Говорил бе със Силвия много пъти точно на това място. Това бе градината на частната клиника за душевноболни на д-р Браун в Индианополис, където я беше довел преди много години. На ръба на фонтана бяха издълбани следните думи:

„Преструвай се винаги на добър и дори господ ще бъде измамен.“

Елиът откри, че някой го е облякъл в снежнобели дрехи за тенис и сякаш бе манекен на универсален магазин, някой бе сложил ракета за тенис в скута му. Хвана с ръка дръжката на ракетата, за да се увери, че е истинска и че самият той съществува. Започна да наблюдава играта на сложната плетеница мускули на ръката си, усети, че не е само играч на тенис, но добър играч. Не се учуди къде е играл тенис, защото едната страна на градината граничеше с тенис корт, а по оградата се увиваха грамофончета и благовонно секирче.

— Пю-фют.

Елиът погледна нагоре към птичката и зелените листа и разбра, че тази градина в центъра на Индианополис няма да преживее пожара, който той бе видял. Значи, не бе имало пожар. Той прие това спокойно.

* * *

Продължи да гледа към птичката. Искаше му се да бъде малка птичка, да литне нагоре към върха на дървото и никога да не слезе. Искаше му се да литне така високо, защото на земята ставаше нещо, от което не се чувстваше добре. Четирима мъже в черни костюми седяха на бетонна пейка само на шест фута настрана. Те упорито се взираха, очаквайки нещо важно от него. Елиът чувстваше, че няма нищо важно, което да каже или даде.

Мускулите на тила го заболяха. Не можеше да държи вечно главата си наклонена назад.

— Елиът…

— Сър… — Той разбра, че току-що е говорил с баща си. Постепенно свали поглед от дървото, остави го да пада като болно птиче от клон на клон. На края очите му се спряха на нивото на баща му.

— Смяташе да ни казваш нещо важно — напомни му той.

Елиът видя на пейката трима възрастни мъже и един млад. Всичките го гледаха със съчувствие и напрегнато слушаха какво ще реши да им каже. Елиът позна, че младият човек е д-р Браун. Единият от възрастните бе Търмонд Макалистър, семейният адвокат. Другият възрастен бе непознат. Елиът не знаеше как се казва, при все че по начин, който не го безпокоеше особено, му се струваше, че лицето на този човек, лице на добродушен селски предприемач, е наистина на близък приятел.

* * *

— Може би не можете да намерите думи — предположи д-р Браун. Имаше нотка на загриженост в гласа на лекаря и той се приближи, като се готвеше да помогне на Елиът да намери тези думи.

— Не мога да намеря думи — призна Елиът.

— Добре — каза сенаторът, — ако не можеш да го изразиш с думи, следователно не ще можеш да кажеш това и в съда като доказателство за твоята нормалност.

Елиът кимна в знак на съгласие.

— Започвал… опитвал ли съм се да го изразя с думи?

— Ти просто заяви — каза сенаторът, — че току-що те е осенила идея, която веднага ще оправи всичко честно и справедливо. И след това погледна нагоре към дървото.

— Хм. — Елиът се престори, че мисли, после сви рамене. — Каквото и да е, изплъзна ми се от ума.

* * *

Сенаторът Роузуотър плесна старческите си петнисти ръце.

— Не сме без идеи как да оправим всичко това, нали? — Той се усмихна победоносно, тупна Макалистър по коляното. — Прав ли съм? — Присегна се зад Макалистър и тупна непознатия по гърба. — Прав ли съм? — Като че бе влюбен в непознатия. — На наша страна е човекът с най-великите идеи на света! — Той се засмя, беше във възторг от тези идеи. После протегна ръце към Елиът.

— Моето момче е тук, погледнете го как изглежда и се държи, това е нашият победен аргумент номер едно. Така издокаран! Така чист! — Старческите очи блестяха. — Колко е смъкнал от теглото си, докторе?

— 43 паунда.

— Отново в бойна форма. — Сенаторът се увлече. — Нито грам повече. И каква игра на тенис! Безмилостен! — Скочи и размаха ръце, като че изпълняваше сервис. — Не съм наблюдавал през живота си игра като тази тук, преди час, между тези стени. Ти го унищожи, Елиът!

— Хм. — Елиът се огледа за огледало или някаква огледална повърхност. Нямаше представа как изглежда. Фонтанът беше сух. Имаше обаче малко вода в птичата баня в центъра на фонтана, горчива супа от сажди и листа.

— Не казахте ли, че този, когото Елиът победи, бил професионален тенисист? — попита сенаторът д-р Браун.

— Преди години.

— А Елиът го преби. Това, че оня е душевноболен, не влияе на играта му, нали? — Той не изчака отговора. — Когато Елиът дойде, подскачайки от корта, победоносен, за да ни стисне ръцете, исках да плача и да се смея едновременно. И това е човекът — казах си, — който трябва да доказва утре, че е нормален! Ха-ха!

Елиът, черпейки кураж от това, че четиримата мъже които го наблюдаваха, бяха сигурни, че е нормален, стана, като да се протегне. Истинската му цел бе да се добере по-близо до птичата баня. Възползва се от реномето си на атлет, скочи в сухия фонтан, силно се наведе, като че изразходваше излишната си животинска енергия. Тялото му извърши упражнението без усилие. Сякаш бе стоманена пружина.

Енергичните движения привлякоха вниманието му към нещо издуто в джоба. Извади го и откри, че е навит на руло брой на „Американски следовател“. Разви го, почти сигурен, че ще види Ранди Херълд, молеща за семена на гений. Това, което видя на корицата, бе собствената си снимка. Носеше пожарникарски шлем. Снимката бе увеличена от групова фотография на цялата пожарна команда, направена на 4 юли[1].

Надписът гласеше:

НАЙ-НОРМАЛНИЯТ ЧОВЕК В АМЕРИКА? (ВИЖ ВЪТРЕ).

* * *

Елиът погледна вътре, докато другите бяха заети с оптимистични бръщолевения за хода на делото на следващия ден. Намери друга своя снимка точно в средата. Тя не бе ясна — сниман бе как играе тенис на корта в клиниката. От противоположната страница го наблюдаваше с наскърбен вид благородното, малко семейство на Фред Роузуотър. Изглеждаха като изполичари. Фред също бе свалил доста от теглото си. Имаше снимка на Норман Мушари, техния адвокат. Мушари, вече работещ самостоятелно, се бе сдобил с изискана жилетка и верижка за часовник от масивно злато. Цитирани бяха неговите думи:

„Моите клиенти не желаят нищо, освен естествените си и законни права по рождение, за себе си и своите наследници. Надутите плутократи от Индиана са похарчили милиони и са мобилизирали влиятелни приятели от цялата страна, за да не позволят на роднините си да доведат делото до съда. То бе отлагано седем пъти по най-незначителни поводи, а междувременно между стените на един приют за лунатици Елиът Роузуотър играе ли играе, докато неговите доверени лица отричат публично, че е луд.

Ако моите клиенти загубят това дело, те ще загубят скромния си дом и покъщнина, вехтата си кола, малката платноходка на детето, застрахователните полици на Фред Роузуотър, всичките си спестявания и хилядите, взети назаем от верен приятел. Тези доблестни, простодушни средни американци са заложили всичко, което притежават, на вярата си в американското правосъдие, което не може, не трябва, не може да ги измами.“

До снимките на Елиът имаше и две на Силвия. На старата тя играеше туист с Питър Лофърд в Париж. На другата, съвсем нова, тя влизаше в белгийски женски манастир, където мълчанието се съблюдаваше строго.

Елиът може би щеше да се замисли над странната съдба на Силвия, ако не беше чул баща си да се обръща внимателно към непознатия възрастен човек с „мистър Траут“.

* * *

— Траут — възкликна Елиът. Той бе така поразен, че за миг загуби равновесие и сграби птичата баня за опора. Тя бе толкова нестабилна на пиедестала си, че започна да се изсипва. Елиът пусна „Следователя“ и я сграби с две ръце, за да я предпази от падане. И се видя във водата. Оттам го гледаше едно изпито, трескаво момче на средна възраст.

— Господи — помисли си той. — Ф. Скот Фицджералд един ден преди смъртта.

* * *

Когато се обърна, той внимаваше да не извика отново името на Траут. Разбра, че може да се издаде колко зле беше, защото двамата с Траут очевидно се познаваха още от времето на неговата тъма. Елиът не го позна само защото на всички снимки по кориците на книгите му Траут беше с брада. Непознатият нямаше брада.

— За бога, Елиът — каза сенаторът, — когато ти ми каза да доведа тук Траут, казах на лекаря, че все още си луд. Ти каза, че Траут може да обясни смисъла на всичко, което си направил в Роузуотър, дори ако ти не успееш. Бях решил да опитам всичко и това, че го повиках, е едно от най-умните неща, които някога съм вършил.

— Правилно — каза Елиът, сядайки внимателно на ръба на фонтана. Присегна зад себе си, прибра „Следователя“. Нави го и за първи път обърна внимание на датата. Направи спокойни изчисления. Някак, някъде той бе загубил една година.

* * *

— Ще кажеш това, което мистър Траут каже, че трябва да кажеш — нареди сенаторът, — и ако изглеждаш и утре така, изключено е да загубим делото.

— Следователно ще кажа това, което мистър Траут смята, че трябва да кажа, и няма да променям нищо от външния си вид. Ще съм благодарен обаче на един последен преговор на всичко, което мистър Траут смята, че трябва да кажа.

— Съвсем просто е — каза Траут. Гласът му бе звучен и дълбок.

— Двамата го повтаряхте толкова много пъти — каза сенаторът.

— Дори и така да е, бих искал да го чуя за последен път.

— Добре. — Траут потри ръце, като го наблюдаваше. — Това, което сте направили в окръга Роузуотър, съвсем не е ненормално. Съвсем вероятно е да се окаже най-важният социален експеримент на нашето време, защото се занимава, в съвсем ограничен мащаб, с един проблем, който без съмнение ще се изправи пред човечеството в своята ужасяваща реалност чрез усъвършенстването на машините. Проблемът е следният: Как да обичаме хората, които са вече безполезни?

След време почти всички мъже и жени ще станат безполезни като производители на стоки, храна, услуги и още машини, като източници за развитие на нови идеи в областта на икономиката, инженерните науки и вероятно и в медицината. Така че ако не можем да намерим основание да ценим човешките същества, защото те са човешки същества, то тогава ще можем, както много пъти сме предлагали, да ги унищожим.

* * *

— Дълги години американците са били учени да ненавиждат хората, които не могат или не искат да работят, ненавиждали са дори сами себе си за това. Можем да благодарим на незнайните прадеди — заселници за тази жестокост, продиктувана от здравия разум. Идва времето, ако вече не е дошло, когато това няма да бъде повече здрав разум. Просто ще бъде жестокост.

— Един бедняк все още може да се издигне от тинята с находчивост — каза сенаторът — и това ще бъде истина още 1000 години.

— Може би, може би — отговори спокойно Траут. — Той може дори да притежава толкова много находчивост, че неговите наследници да живеят в някоя утопия като Пискуонтуит, където, сигурен съм, душевното загниване, глупостта, апатията и безчувствеността са също така ужасни, както всяка друга епидемия в окръга Роузуотър. Бедността, е сравнително леко заболяване, дори за много крехката американска душа, но безполезността ще убие и силни, и слаби души, и винаги ще убива.

— Трябва да намерим лек.

* * *

— Това, че сте се посветили на доброволната пожарна команда също е съвсем нормално, Елиът, защото когато тревогата бъде обявена, те са почти единствените случаи на ентусиазирано себеотрицание, което може да се наблюдава в тази страна. Хвърлят се да спасяват всяко човешко същество, без да пресмятат колко струва. Може и да е най-презреният човек в града, ако избухне пожар в къщата му, ще види как враговете му го потушават. А когато рови в пепелта на презрените останки на презряната си собственост, той ще бъде успокоен и утешен не от друг, а от самия шеф на пожарникарите. Траут разпери ръце.

— Там има хора, които ценят хората като хора. Това е изключително рядко. И от него трябва да се учим.

* * *

— Господи, та вие сте велик човек — каза сенаторът. — Трябвало е да станете рекламен агент. Можете да изкарате тетануса полезен за обществото. Какво прави човек с вашите способности в центъра за осребряване и коригиране цените на марките и търговските чекове?

— Осребрявам и коригирам цените на марките и търговските чекове, — отговори меко Траут.

— Мистър Траут — каза Елиът, — какво се е случило с брадата ви?

— Това бе първото нещо, което ме попитахте.

— Кажете ми го пак.

— Бях гладен и отчаян. Един приятел знаеше свободно място за работа. Обръснах си брадата и се кандидатирах. П.П. — Получих мястото.

— Не мисля, че биха ви взели с брада.

— Бих я обръснал дори и да ми бяха казали, че мога да я оставя.

— Защо?

— Помислете си какво светотатство — да осребрявам търговски чекове с лице на Исус Христос.

* * *

— Мога да ви слушам вечно, мистър Траут — заяви сенаторът.

— Благодаря.

— Бих искал само да престанете да твърдите, че сте социалист. Не сте! Вие сте поклонник на частната инициатива.

— Не по мое желание, уверявам ви.

Елиът внимателно следеше разговора между двамата интересни възрастни мъже. Траут не се обиди, както предполагаше Елиът, от мнението, че може да бъде непочтен в основата си човек, рекламен агент. Траут очевидно харесваше сенатора като енергично и напълно вярно на принципите си произведение на изкуството и нямаше желание да спори и да му се меси по някакъв начин. Сенаторът се възхищаваше от Траут като мошеник, който може да разсъждава разумно за всичко, без да разбира, че Траут не бе казвал някога нещо друго, освен истината.

— Каква отлична политическа програма можете да напишете, мистър Траут!

— Благодаря.

— Адвокатите разсъждават по същия начин, измислят чудесно обяснение на безнадеждни случаи. Но от тях винаги звучи някак фалшиво. Все едно да се свири увертюрата „1812“ на дървена флейта. — Той седна и се ухили. — Хайде, разкажете ни за другите чудни неща, които Елиът е правил там, когато се е насмукал до козирката.

* * *

— Съдът — каза Макалистър — сигурно ще иска да разбере какво е научил Елиът от експеримента.

— Пази се от алкохола, помни кой си и се дръж съобразно с това — заяви сенаторът. — И не се прави на бог пред хората, защото ще те олигавят от глава до пети, ще вземат всичко, което е възможно, ще нарушават божиите заповеди заради удоволствието да бъдат опрощавани — и ще те ругаят, когато си заминеш.

Елиът не издържа:

— Ще ме ругаят, така ли?

— По дяволите — обичат те, мразят те, плачат за теб, смеят ти се, измислят всеки ден нови лъжи за теб. Бягат наоколо като пилета без глави, като че ти наистина си господ, а после си ги оставил на произвола на съдбата.

Елиът почувствува, че сърцето му се сви, разбра, че никога не ще се върне отново в окръга Роузуотър.

— Струва ми се — каза Траут, — че главното, което Елиът е научил, е, че хората се нуждаят от цялата безкористна обич, която могат да получат.

— Това ново ли е? — дрезгаво попита сенаторът.

— Ново е, че един човек е могъл да дава такава обич за толкова дълго време. Ако може да го направи, може би и други могат. Това значи, че не е необходимо нашата омраза към безполезните човешки същества и жестокостите, които им причиняваме за тяхно добро, да бъдат част от човешката природа. Благодарение на примера на Елиът Роузуотър, милиони хора могат да се научат да обичат и помагат на ближния си, когато той има нужда от това.

Траут се взираше от лице в лице, преди да каже последната си дума. Тя бе Радост.

* * *

— Пю-фют.

Елиът погледна отново към дървото като се чудеше какви са били мислите му за окръга Роузуотър, мисли, които той бе загубил там горе, в чинара.

— Ако имаше едно дете… — започна сенаторът.

— Е, ако наистина искате внуци — каза шеговито Макалистър, — имате около 57, според последното преброяване, от които да си изберете.

Всички, освен Елиът се засмяха при тези думи.

— Какво значи това за 57-те внуци?

— Твоите потомци, момчето ми — подсмихна се сенаторът.

— Моите какво?

— Твоите грешки.

Елиът почувствува, че това бе някаква съдбоносна тайна и рискувайки да се издаде колко зле беше, каза:

— Не разбирам.

— Много жени в окръга Роузуотър твърдят, че си баща на децата им.

— Това е абсурдно.

— Разбира се, че е… — каза сенаторът. Елиът възбудено скочи.

— Това е… това е невъзможно.

— Държиш се, като че ли за първи път чуваш това — каза сенаторът и погледна разтревожено д-р Браун.

Елиът закри очи.

— Съжалявам, аз… струва ми се, че имам пълен срив на паметта по този въпрос.

— Сега си добре, нали, момчето ми?

— Да. — Той откри очи. — Добре съм. Имам само едно малко, бяло петно в паметта си, вие можете да го заличите. Как… е станало така, че всички тези жени са казали тези неща за мен?

— Не можем да го докажем — каза Макалистър, — но Мушари е ходил из окръга и е подкупвал хора да говорят лоши неща за теб. Въпросът с децата е започнал от Мери Муди. Един ден, след като Мушари е бил в града, тя заявила, че сте баща на близнаците й Фокскрофт и Мелъди. И това очевидно е отприщило бента на тази женска мания…

Килгор Траут кимна утвърдително.

— И така, жените от целия окръг започнали да претендират, че децата им са ваши. Изглежда, че поне половината си вярват. Има едно петнадесетгодишно момиче, чийто втори баща е в затвора, понеже тя е бременна от него. Сега твърди, че сте бил вие.

— Това не е вярно!

— Разбира се, че не е, Елиът — каза баща му. — Успокой се, моля те. Мушари няма да се осмели да го заяви в съда. Целият план се обръща срещу него и той губи контрол над нещата. Всичко е толкова ясно, че нито един съдия няма да го слуша. Взехме проби от кръвната група на Фокскрофт и Мелъди и те не могат да бъдат твои деца. Нямаме намерение да проверяваме останалите 56. Да вървят по дяволите!

— Пю-фют.

Елиът погледна нагоре към дървото и споменът за всичко, което се бе случило в тъмнината, се сгромоляса отново върху него — боят с шофьора на автобуса, усмирителната риза, лечението с шок, опитите за самоубийство, игрите на тенис, стратегическите съвещания относно съдебните заседания за доказване нормалността му.

А заедно с могъщия поток на спомените дойде и идеята, която бе имал за уреждане веднага на всичко, честно и почтено.

— Кажете ми — започна той, — ще се закълнете ли всички, че съм нормален?

Всички ентусиазирано се заклеха.

— Все още ли съм начело на фондацията? Мога ли все още да подписвам чекове на нейна сметка?

Макалистър му каза, че може.

— Какъв е балансът?

— Не сте похарчили нищо тази година — освен хонорарите за адвокатите, престоя си тук, 300 000 долара, които изпратихте на Харвард, и 50 000 за мистър Траут.

— При това той е похарчил повече тази година, отколкото миналата — каза сенаторът. Това бе вярно — благотворителната дейност на Елиът в окръга Роузуотър му струваше по-малко, отколкото престоя в санаториума.

Макалистър каза на Елиът, че има около 3,5 милиона долара, и Елиът го помоли за писалка и чек. Написа чек на братовчеда си Фред за 1 000 000 долара.

На сенатора и Макалистър им се изправиха косите и му обясниха, че вече са предлагали уреждане на въпроса по този начин, но Фред чрез адвоката си високомерно е отказал.

— Искат всичко — каза сенаторът.

— Много лошо — каза Елиът, — защото ще получат този чек и нищо повече.

— Това ще реши съдът, а само един господ знае какво ще решат там — предупреди го Макалистър. — Човек никога не знае. Никога.

— Ако имах дете — каза Елиът, — въобще, нямаше да има нужда от дело, нали? Искам да кажа, детето автоматически щеше да наследи фондацията, независимо дали съм луд или не, и роднинските ми връзки с Фред щяха да бъдат прекалено далечни, за да има той право на нещо.

— Правилно.

— Дори и така да остане — каза сенаторът, — 1 000 000 долара са прекалено много за онази свиня в Роуд Айлънд.

— Тогава колко?

— 100 000 са съвсем достатъчно.

Елиът скъса чека за един милион, подписа друг за една десета от тази сума. Огледа се и откри, че всички са поразени, защото смисълът на това, което бе казал, бе дълбоко заседнал в тях.

— Елиът… — попита с разтреперан глас сенаторът, — искаш да ни кажеш, че имаш дете?

Елиът му се усмихна с усмивката на мадона.

— Да.

— Къде? От кого?

Елиът с внимателен жест ги помоли за търпение.

— Имайте търпение. Когато му дойде времето.

— Аз съм дядо — извика сенаторът. Вдигна старата си глава и благодари на господа.

— Мистър Макалистър — каза Елиът, — упълномощен ли сте да изпълните всякаква юридическа операция, която ви възложа, независимо от това, че баща ми или който и да е друг може да се противопостави?

— Като юридически съветник на фондацията, да.

— Добре. Сега искам от вас да съставите веднага документ, който ще удостовери по законен начин, че всяко дете в окръга Роузуотър, приписано на мен, е мое, независимо от кръвната група. Нека всички получат законни права върху наследството като мои синове и дъщери.

— Елиът!

— Нека от този миг имената на всички бъдат Роузуотър. Кажете им, че баща им ги обича, независимо какви ще станат. Кажете им… — Елиът замълча, вдигна ракетата си за тенис като магически жезъл.

— Кажете им — започна той отново, — кажете им да се плодят и размножават.

Бележки

[1] Националният празник на САЩ. — Б.пр.

Край
Читателите на „Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър“ са прочели и: