Игор Росоховатски
Сихомът и Създателят (6)

Това е разумно

— Времето не чака — каза Създателят. — Но преди да действуваме с други методи, ще опитаме метода на убеждението. То никога не носи особени успехи, но може би ти ще съумееш да обясниш на хората, за какво те трябва да встъпват в твоите легиони?

— Ще се опитам! — отговори Сихомът.

Той излезе от дома си и видя наблизо познатата фигура на градинаря. Това беше румен, весел човек на средна възраст, който почти винаги си подсвиркваше с уста някаква мелодия.

„Типичен войник — жизнерадостен и никога не падащ духом — помисли Сихомът и спря. — Но нали не бива да започвам изведнъж с голям брой хора. Още повече, че ние добре се познаваме.“

— Добър ден! — поздрави Сихомът.

— Добър ден! Погледни тези лалета. Не виждаш ли нещо необикновено в тях?

— Не. Лалета като лалета. Едното от тях има леко пожълтели листа — каза Сихомът, като се вглеждаше. — Виждам, че в корените му се е завъдил червей.

— Но те са виолетови. На мене ми се удаде да получа и черни, и виолетови. Погледни как жадно разкриват те чашчиците си и как тичинките им с капчици роса по тях започват като свещи да греят и блестят на слънцето, а ето тук един неочакван сребрист оттенък, а до него тънка жилчица — като че ли също сребриста, но не блести, а е благородно матова. Гледай, гледай, краищата на листата пламнаха като рубини и изгубиха плътността си като разредено вино…

— Мога да ти предложа нещо по-хубаво — каза Сихомът.

— Нов сорт лалета?

— Не, аз изобщо не разбирам защо такъв човек като теб по цели дни се занимава с развъждане на цветя — с досада проговори Сихомът.

— Това ми е работата. Тя не е по-лоша от другите.

— Имам по-достойна работа за теб. Аз събирам армия за завоюване на света.

— Ето какво било… — провлечено каза градинарят и свирна. — Благодаря за грижата, но аз си имам работа.

— И това ти наричаш работа? Може би някой ще яде твоите цветя?

— Не — усмихна се градинарят.

— От тях ще правят облекло? Ще строят жилища?

— Също не.

— Тогава каква е ползата от тях?

— Те дават радост на хората.

— Празни думи.

Градинарят се замисли: „Как да обясня?“ След това каза:

— Но нали ти всичко разделяш на разумно и неразумно. Ако разсъждаваме така, то цветята дават на хората радост, а радостта им помага да се трудят. Нима това не е разумно? За какво тогава трябва да завоюваме света, когато моят свят е тук? Виж как в него се преливат всички цветове, как той говори с мен на своя език. Ако искаш поне него да завоюваш, помогни ми да полея лехите…

 

 

Син комбинезон. Мрачен поглед. Наведена глава. Тежки трудови ръце.

„Този има за какво да се бори“ — помисли Сихомът и седна до него.

— Изглежда, имате труден ден.

Работникът го погледна с края на окото си и сви рамене, сякаш казваше: „Нали виждаш“.

— Много ли печелите?

Той докосна болното място на работника.

— Ще се напечелиш сега…

— Искате ли да станете богат и да живеете охолно?

— Кой не иска това? Но как да се постигне?

— Нима са малко страните, които може да се завоюват и да се установи там необходимият ред…

Сихомът не успя да завърши фразата. Лицето на работника се промени мигновено, веждите му се изопнаха и се сключиха на носа. Той грабна Сихома за ревера и даже се опита да го разтърси.

— Слушал съм тези песни. Веднъж вече са ни лъгали — и не мисли, че сме забравили това. Ето, аз нямам два пръста на ръката, липсва ми и едно ребро. Пък от онези, които бяха с мене, нито един не се е върнал. Повече няма да позволим да ни лъжат.

— Никой и не иска да прави това — каза Сихомът, усещайки голяма умора и празнота.

— Ти си разбран — насмешливо промърмори работникът. — Само да се опитате, ние бързо ще свършим с вас. Така и кажи на господарите си, преди те да започнат, ние ще свършим с тях!

 

 

Сихомът влезе в една болница и се затътри по коридора, като надничаше в мислите на срещнатите лекари и сестри. Така той научи за болните от 16-та стая. Енергията в него почти беше свършила.

Той влезе в стаята, огледа с бърз поглед болните и седна на едно от леглата:

— Здравейте, професоре. Как се чувствувате?

Болният — професор-химик — учудено го погледна.

— Здравейте, докторе. Никога преди не съм ви виждал тук.

— Не съм лекар — каза Сихомът. — Дойдох да се сбогувам с вас и да се възползувам от нещо. Както виждате, аз съм откровен, пък нямам и време.

— Едва ли аз имам повече — усмихна се професорът.

— Знам. Часовете ви са преброени: не повече от три-четири денонощия.

— Благодаря за откровеността.

— Няма защо. Вие разбирате, че тези последни дни и нощи няма да са приятни? Болки, отчаяние, дрямка, пак болки. Не е ли по-добре да се умре мигновено?

— Кой сте вие? — сопна се професорът.

— Сихом, ако това означава за вас нещо.

— Означава. Защо тогава вие говорите за смъртта?

— Аз казах „Сихом“, но не казах кой и как ме е създал. Работата е в това, че аз се храня с АТФ. Сега енергията ми се свършва. Да търся животни нямам време, пък и да усвоявам тяхната АТФ за мен е по-трудно.

— Сега разбирам — каза професорът и на изразителното му измъчено лице се сменяха бързо няколко израза: осъждане, горчивина, ирония. Само страх нямаше.

Сихомът се изпълни с уважение към мъжеството на този човек.

— Няма какво да се прави — с известно съжаление каза той. — Това, че сме врагове, е предопределено. Също така, както и вие, хората, сте врагове на животните, които изяждате, а те са врагове на други животни, които са още по-слаби.

— Но вас ви е създал човек.

— Каква разлика има? Той създаваше по принцип, който съществува в природата.

— Той е избрал определен принцип, като ви е накарал да се храните с АТФ. Но убивайки мен, вие нанасяте вреда на себе си.

— Защо?

— От каква тъкан сте създаден?

— Предимно от изкуствени пластични белтъци.

— Аз цял живот се занимавах със синтезата им. Ето вижте, върху масата ми има листчета с цифри. Бързам да завърша формулата на нов тип пласт-белтък. Ако сполуча, вие ще можете да си създадете нови органи.

— Е, добре тогава. Що се отнася до вас… Но редом е друг болен. Той ще живее по-малко и от вас. Още повече, той е в безсъзнание…

— Какво знаете вие за времето на човешкия живот? — Нима то е неизменно? Минутата в него понякога значи повече от година. Може би, като дойде на себе си, моят съсед ще напише последната бележка за в къщи и ще промени и спаси нечий живот, който е необходим за вас. Ние всички зависим един от друг повече, отколкото мравките в мравуняка.

— Сбогом! — каза Сихомът и стана, олюлявайки се. — Ще се постарая да намеря някакво животно. Би било хубаво, ако успеете да завършите формулата.

— Останете с мен един-два дни и ще научите.

— Нямам време — изпълнявам заповедта на Създателя: готвя се за завоюването на света.

— Много пъти вече той е бил завоюван — и винаги с един и същ резултат. Нима не знаете за това от книгите?

— На мен ми е разрешено да чета само определени книги. Там за това нищо не пише.

Професорът дигна главата си и дълго гледа в очите на Сихома.

— Направете това, което вършат хората — нарушете забраната.

 

 

Отлично изглеждаш — каза Създателят, като отбелязваше, че кожата на Сихома едвам забележимо излъчва в пространството излишна енергия. — С какво си се хранил този месец и половина? С животни или хора?

— Нито едното, нито другото. Аз преправих системата си на хранене и си създадох енергетични батерии и акумулатори. Сега аз се храня с енергията, която е разсеяна в пространството: слънчева светлина, космични лъчи. Вече не е нужно никого да убивам, за да се нахраня, но винаги имам достатъчно енергия.

— Ти ставаш самостоятелен — почти спокойно произнесе Създателят, но пръстите му, стиснали облегалките на креслото, побеляха. — Успя ли обаче в главното — да убедиш хората да встъпят в твоите легиони?

— Говорих с много хора, но всеки от тях строи свой свят и никой не иска да загива във войната.

Пръстите на Създателя затракаха по масата.

— Роби! Стадо! Но аз предвидих това. Имам готов друг план. Ти ще проникнеш в склада, ще откраднеш от контейнера водородна бомба и ще я хвърлиш там, където ти посоча. Ще започне война, мобилизация — и ние ще имаме армия.

— Не искат с добро, ще ги накараме със сила? — попита Сихомът и гласът му се стори непознат на Създателя.

— Ние ще нахлуем в съседните страни — и колелото ще се завърти. После цялата работа е в това да спечелим войната. Тогава ще започнем да строим…

— Лагери на смъртта? — прекъсна го Сихомът. — Това вече е било. И всички знаят как е завършило.

— Откъде знаеш това?

— От книгите.

— Но вторият закон ти забранява да посещаваш библиотеки.

— Ти си ми дал разум. За каква програма говориш тогава? — Разумът — това е програмата. Не искам да правя зло. Това не е хуманно.

Създателят поклати с укор глава. Русите му коси паднаха на челото и зад тях като иззад храсти святкаха дебнещите му сини очи.

— Какво чувам? Ти повтаряш празни думи?

— Може да се използуват разни думи. Но понятията добро и зло, хуманност и нехуманност донякъде съответствуват и на понятията разумно и неразумно. Това е много проста истина и радвам се, че най-сетне разбрах това.

— И какво още си разбрал? — попита Създателят, усещайки как в него се заражда стон, който расте и напира в гърлото му. „Само да не завикам“ — помисли той и изтегли чекмеджето на масата, в което блесна някакъв предмет.

— Ти изпитваш страх? — учудено каза Сихомът, като направи крачка към него.

Създателят хвърли поглед върху портретите на прадедите си, по суровите надменни лица на завоевателите и изведнъж му се стори, че устните им треперят.

Чекмеджето излезе с леко скърцане…

— И на нас вече не ни е нужен Създател — направи извод Сихомът.

 

 

… Няколко секунди Сихомът стоя над мъртвия, размишлявайки. Най-сетне каза:

— Това е разумно.