Игор Росоховатски
Сихомът и Създателят (1)

Старецът

Той седеше в една глуха алея на парка и четеше вестник. От разтворената пазарска чанта се подаваше замразено пиле. Въздухът беше почти неподвижен…

На алеята се появи висок млад човек с едри, извънредно правилни черти на лицето, които обикновено не се запомнят. Като видя стареца, той отиде при него и седна на пейката. Старецът се зарадва на възможния събеседник и побърза да го заговори:

— Погледнете, прави впечатление нали — посочи той с изкривения си пръст вестника. — Известен състезател. Катастрофирал, след като достигнал скорост триста мили в час…

— Защо?

— Как защо? — учуди се старецът.

— За какво му е била нужна тази скорост? Бързал е за среща, искал е да помогне на някого, бягал е от някаква опасност?

Старецът внимателно погледна събеседника си и сви рамене. За всеки случай даже малко се отмести.

— На колко сте години? — попита непознатият.

— Седемдесет и шест.

— С какво се занимавате?

— Бях строителен майстор, след това работех в кантора.

— А сега?

— Сега съм пенсионер.

— И какво правите?

Старецът се усмихна. Този широкоплещест млад красавец с нещо му напомняше сина.

— Живея. Чета вестници. Гледам телевизор. Помагам на децата да възпитават внуците. Но и едните, и другите не слушат моите съвети.

— И повтарят вашите грешки?

— Като че ли е така — засмя се старецът.

— За тях ли носите пилето?

— И за тях, и за себе си. — Старецът застана нащрек. Стори му се, че в гласа на събеседника му се появиха нови, странни нотки.

— Къде живеят те?

— Кои?

— Внуците. Тези, за които носите пилето. Интересува ме адресът им.

„Луд? Крадец? Какво ли иска от мен? Обаче адреса няма да му кажа…“ За миг в паметта на стареца възникна адресът, и непознатият веднага го повтори на глас.

„Кога се изтървах?“ — ужаси се старецът. Устните му трепереха.

— За какво ви е адресът?

— Искам да занеса на внуците ви пилето. Те не бива да остават гладни.

— Но нали аз ще го занеса…

— Няма да можете.

— Защо?

— Как да ви обясня? Аз не съм обикновен човек, а сихом — синтезиран човек. Моята храна не е като вашата. Вие например употребявате за храна различни растения и животни, които след дълга преработка във вашия организъм се превръщат в АТФ — аденозинтрифосфорна киселина. Едва след това вие извличате от нея енергията, която поддържа живота ви. Аз пък се храня направо с чиста АТФ. И когато я взема от някое живо същество, то загива. А сега аз съм гладен…

— И искате… — от страх старецът не можа да продължи. В мозъка му се мяташе жалката мисъл: „Той лъже, шегува се… Или пък е луд? Но тогава той наистина може да ме убие. Дано да се появи някой от минувачите. И защо ли седнах тук в тази глуха алея…“

— Аз не лъжа и не се шегувам. Както виждате, зная вашите мисли. Никой от минувачите няма да ви помогне. Успокойте се. Това ще стане мигновено и вие нищо няма да усетите.

— Но вие няма да извършите престъпление…

— Ами ако ви убиеше гладен тигър, той щеше ли да извърши престъпление? А когато вие и вашите внуци ядете пиле?… Просто така сте устроен. Аз пък съм малко по-друг. И без това правя за вас каквото мога. Ето аз не убивам вашите внуци, на които предстои да повторят грешките ви, а Вас, когото вече нищо не го очаква. За какво ви е животът? Внуците ви ще бъдат доволни да се избавят от излишни съвети.

— Но нима не може да се получи това вещество от някое животно, например от кучето? — старецът се хващаше за сламката. — В парка се разхождат с кучета…

— Те са далеч, а вие сте близо. Те трябва да се търсят и да се губи време, а това не е разумно.

… След няколко секунди Сихомът взе чантата и се отправи на адреса. Времето му за разходка изтичаше.

 

 

— Ти сигурно си гладен. Аз ти приготвих храна — каза Създателят. — Те са долу, в първото отделение на вивариума.

Сихомът долови печалния лай на кучетата, който идваше от бетонираните мазета, където на първия етаж се намираха вивариумите и складовете, а под тях в седемте етажа на подземията — лабораториите.

— Благодаря — каза Сихомът. — Не ми се яде.

Създателят го погледна учудено.

— Ти си сит?

— Да.

— Значи на тебе ти се е наложило…

— Да — бързо каза Сихомът и предугаждайки въпросите на Създателя, добави: — Това беше човек, старец.

— Нима не се намери нищо друго?

— Той беше най-близко от всички. Той вече не работи, не създава ценности. Принадлежеше към онези, които ти сам наричаш безполезни.

Погледът на Сихома бе чист и ясен като на дете. Създателят леко потрепери и помисли: „Изглежда, бях прав, когато програмирах в него любов към Създателя.“ След това попита:

— Ти говори ли с него?

— Да. Той има внуци и беше купил за тях убито пиле. Аз научих адреса им и им го занесох.

— Постъпил си разумно — каза Създателят.

— Помня програмата — отговори Сихомът. — Има само два критерия: разумно и неразумно. Всичко останало е лъжа.

Тонът му не се хареса на Създателя. Той попита:

— Ти като че ли се съмняваш в разумността на своята постъпка?

— Да — отговори Сихомът. — Говорих с неговия внук. Ако информацията, която старецът е натрупал, е необходима за това момче, тя може да бъде полезна и за мене? Аз получих от него само АТФ и завинаги загубих информацията му. Не би ли било по-правилно отначало да получа информацията, а след това АТФ?

— Друг път бъди по-умен.

— Ще се опитам — обеща Сихомът и помисли:

„Ако старецът продължаваше да живее, той щеше да продължи да трупа информация. Не означава ли това, че животът му е полезен за мене?“

След това попита:

— Изглежда, че ако за моята постъпка научеха хора, които не са толкова мъдри като тебе, те щяха да я нарекат зло и престъпление?

— Добро и зло са празни понятия, сине мой. В тях няма логика. Това е паяжина, с която силните омотават света, за да го управляват. Това е щит, който издигат слабите, за да се защищават. Затова лъжата удовлетворява и едните, и другите. Но на тебе тя не е нужна. Не си замърсявай паметта. Помни: ти си създаден, за да станеш вожд и да помогнеш на хората да построят свят, основан на строга разумност.

— Да, Създателю! — отговори Сихомът. В гласа му вече нямаше съмнение.

Човекът, когото наричаха Създател, доволно се усмихна. Сините му очи гледаха събеседника почти нежно, но две ясни бръчки, легнали от късия нос до устните му, пречеха усмивката да стане сантиментална. Той продължи:

— Хората са създали извънредно много лъжливи ценности и лъжливи понятия. Те са измислили извънредно много лъжливи думи. Но всичко това не трябва нито да те лъже, нито да те плаши. В минута на опасност създай около себе си енергетична обвивка. Помни за двата критерия.

— Ще се ръководя само от тях, Създателю.

— Помни втория закон на програмата — ти не бива да влизаш в библиотеките и да четеш книги и вестници, освен тези, които аз ти предложа. А сега отивай. Използувай времето на твоите първи разходки за наблюдения и беседи…