Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (7)

Шеста глава
Взаимна изгода

Гласът със сигурност му беше познат, но не и тонът. През всичките години, откакто познаваше наемника, Ентрери никога не го бе чувал да повишава ядосано глас.

Ала ето че сега Джарлаксъл крещеше, при това, с искрено задоволство установи палачът, не на кого да е, а на Рай’ги и Кимуриел.

— Ще бъде символ на въздигането ни! — изрева Джарлаксъл.

— Ще разкрие на враговете ни къде е съсредоточена силата ни — възрази Кимуриел.

— Те ще я сметнат за най-новия дом на Басадони!

— Подобни постройки не са нещо необичайно — поотстъпи Рай’ги малко по-спокойно.

В този миг Ентрери прекрачи прага и завари Джарлаксъл, Рай’ги и Кимуриел да стоят насред стаята, гледайки се сърдито. Берг’иньон Баенре също беше там, но се държеше настрани, облегнат небрежно на една от стените.

— Няма откъде да знаят, че ние стоим зад новата постройка, така е — продължи Рай’ги, след като хвърли мимолетен, изпълнен с презрение поглед към Ентрери. — Но ще разберат извън всяко съмнение, че в гилдията на Басадони има нова сила.

— Те и сега го знаят — рече Джарлаксъл.

— Подозират го, така, както подозират, че старият Басадони е мъртъв — поправи го магьосникът. — Защо да потвърждаваме съмненията им? Защо да вършим работата на техните шпиони вместо тях?

Джарлаксъл присви дясното си око (днес магическата превръзка беше върху лявото) и впери поглед в Ентрери.

— Познаваш града по-добре от нас — рече той. — Да чуем твоето мнение. Искам да издигна кула — кристално въплъщение на Креншинибон, като онази, в която надви Дризт До’Урден, ала помощниците ми се опасяват, че така ще предизвикам гнева на останалите гилдии и дори на калимшанските власти.

— Гнева на магьосническата гилдия — със сигурност — спокойно отвърна Ентрери. — Опасни противници са те.

Джарлаксъл неволно направи крачка назад, неспособен да прикрие изненадата си, че убиецът не бе взел неговата страна.

— Гилдиите непрекъснато си строят нови домове — настоя наемникът. — Някои от тях са много по-пищни от онова, което възнамерявам да направя с Креншинибон.

— Но го правят, наемайки съответната помощ — строители и, ако се налага, магьосници — обясни Ентрери.

Хванат напълно неподготвен от опасния план на Джарлаксъл, той трябваше да мисли светкавично. Не искаше да застава изцяло на страната на Рай’ги и Кимуриел, тъй като знаеше, че подобен съюз няма да му донесе нищо хубаво. Но да издигнат копие на Креншинибон насред Калимпорт си бе чисто и просто лудост.

— Ето, видя ли! — изсмя се Рай’ги. — Дори твоят лакей не смята, че намерението ти е разумно, нито дори осъществимо.

— Нямам нужда от говорители, Рай’ги! — сряза го Ентрери и за миг помисли, че избухливият магьосник ще се нахвърли отгоре му, такава омраза се четеше в погледа, който елфът му отправи. — Издигането на кула в Калимпорт несъмнено ще ни създаде неприятности — продължи убиецът, — но не е невъзможно. Навярно бихме могли да наемем някого от гилдията на магьосниците и да го използваме като фасада за същинския градеж. Още по-лесно ще бъде, ако издигнем кулата в покрайнините на града или дори в пустинята, където, обляна от ярките, слънчеви лъчи, ще може да се извиси в цялото си великолепие.

— Смисълът на подобно начинание е да демонстрираме силата си — възрази Джарлаксъл. — Нямам особено желание да впечатлявам дребните гущери и змиите, които единствени ще видят кулата, ако я построим в пустинята!

— За Бреган Д’аерте винаги е било по-добре да не разкрива истинската си сила — осмели се да подхвърли Кимуриел. — Нима трябва да променим тактиката, която ни е донесла толкова успехи, и то в място, пълно с врагове? За кой ли път като че ли забравяш кои сме и къде сме, Джарлаксъл!

— Срещу достатъчно солидна сума можем да прикрием истината за изграждането й — рече Ентрери. — Освен това смятам, че мога да намеря място, което да удовлетвори желанията ти, както и — добави той, обръщайки се към Рай’ги и Кимуриел, — да уталожи страховете ви.

— Направи го — заяви Рай’ги. — Опровергай ме и докажи, че и от теб може да има някаква полза.

Ентрери отмина това „ласкателство“ с развеселено подсмихване. Вече бе избрал мястото и то щеше да бъде поредният довод в опитите му да тласне Джарлаксъл и Бреган Д’аерте към война с Кохрин Соулз и Далабадския оазис.

— Знаем ли нещо за реакцията на Рейкърс? — попита Джарлаксъл, докато се настаняваше в креслото си.

— Точно в този момент Шарлота Веспърс е при Да’Даклан паша — отвърна Ентрери.

— Не се ли боите, че той може да я убие, за да си отмъсти? — намеси се Кимуриел.

— Няма да е кой знае каква загуба — ехидно подхвърли Рай’ги.

— Да’Даклан паша е твърде заинтригуван… — започна палачът.

— Твърде впечатлен, искаш да кажеш — поправи го Рай’ги.

— Твърде заинтригуван — настоя Ентрери, — за да действа толкова прибързано. Загубата на толкова незначителен пост не може да го е разлютила особено и сега той несъмнено изгаря от желание да научи повече за истинската ни сила и намерения. Възможно е да я убие — най-вече за да види как ще реагираме.

— Ако го стори, бихме могли да заличим и него, и цялата му гилдия от лицето на земята — думите на Джарлаксъл накараха събеседниците му да повдигнат учудено вежди.

Ентрери обаче съвсем не беше толкова изненадан.

Започнал бе да подозира, че зад привидно безумното държание на Джарлаксъл се крие нещо повече, някаква неизвестна му още логика. При обикновени обстоятелства ставаше ли въпрос за някого като Да’Даклан паша от могъщата гилдия на Рейкърс, наемникът би се опитал да намери решение, изгодно и за двете страни.

Той рядко хабеше време, усилия и отлично обучените си войници, за да сее разрушение, поне не повече, отколкото му бе необходимо, за да си извоюва достатъчно добра позиция. В този момент позициите им в Калимпорт бяха задоволително сигурни, ала ето че апетитът на Джарлаксъл непрекъснато нарастваше.

Ентрери не го разбираше, но това не го тревожеше особено — сигурен бе, че все ще намери начин да извлече изгода от ситуацията.

— Преди да предприемем каквото и да било срещу Да’Даклан, трябва да отслабим външната му подкрепа — отбеляза палачът.

— Външната му подкрепа? — повториха Джарлаксъл и Рай’ги едновременно.

— Ръката на Да’Даклан се простира надалеч — обясни убиецът. — Подозирам, че се е погрижил да се обгради със сигурна защита, която най-вероятно се простира и извън пределите на Калимпорт.

По лицата на елфите Ентрери разбра, че току-що бе направил първата крачка към осъществяването на намеренията си. Не трябваше да казва нищо повече, не и в този момент. В действителност, той познаваше Да’Даклан паша достатъчно добре, за да е сигурен, че старецът и с пръст няма да докосне Шарлота. Подобна неприкрита саморазправа изобщо не беше в стила му.

Не, той щеше да приветства посещението й и да се опита да научи колкото се може повече — в неговите очи подобно дръзко нападение бе почти сигурно доказателство, че Басадони са се сдобили с ново оръжие или нов съюзник. Да’Даклан несъмнено ще иска да узнае дали атаката се дължи на прекомерната самонадеяност на новите водачи на гилдията (в случай че Басадони наистина бе мъртъв, както говореше мълвата) или е резултат от оправдана увереност в собствените сили. Фактът, че Шарлота (която смъртта на Басадони несъмнено би издигнала до самия връх на гилдията), се бе осмелила да го посети, определено говореше в полза на второто предположение. А Да’Даклан за нищо на света не би рискувал да си докара подобна катастрофа на главата.

О, да, Шарлота щеше да си тръгне от дома му напълно невредима, припомняйки си подшушнатото от Дуавел Тигъруилис. Когато по-късно същата вечер отидеше при Джарлаксъл, тя щеше да повтори твърдението на Ентрери, че Да’Даклан си има съюзник извън пределите на града и след това за палача щеше да остане единствено да намекне, че мястото, обитавано от този съюзник, би било съвършено за издигане на кристалната кула.

Да, според убиеца всичко се нареждаше чудесно.

— Запушим ли устата на Кохрин Соулз, Да’Даклан паша остава без подкрепа извън Калимпорт — обясни Шарлота на Джарлаксъл същата вечер.

— Не бих казал, че тя му трябва кой знае колко — отбеляза наемникът. — От онова, което чувам от теб и останалите ми информатори, разбирам, че си има предостатъчно подкрепа в самия град и да се опитваме да покорим гилдията му, не изглежда никак разумно.

— Само че той не го осъзнава — отвърна Шарлота без да се колебае.

У Джарлаксъл нямаше никакво съмнение, че Шарлота е обмислила всичко много внимателно. Беше се върнала от срещата си с Да’Даклан паша, а след това и с уличните си информатори приятно развълнувана и оживена. Вярно, не бе постигнала кой знае какво с Да’Даклан, но съвсем ясно бе почувствала, че старецът е заел отбранителна позиция. Пълното унищожение на поста в покрайнините на града здравата го бе стреснало, още повече, че и представа си нямаше какво става в гилдията на Басадони, нито кой я владее сега и това силно го тревожеше.

Джарлаксъл подпря брадичка с изящната си ръка:

— Смята, че старият Басадони е мъртъв, така ли? — попита той за трети път и за трети път Шарлота отговори утвърдително. — Не означава ли това, че гилдията е отслабена?

— В твоя свят, където домовете се управляват от матрони, които служат на самата Лолт — може би — отвърна Шарлота. — Не и тук. Тук загубата на управляващия паша означава единствено нестабилност в редиците на гилдията, а това повече от всичко друго плаши противниците й. Гилдиите рядко воюват помежду си, защото никой не печели от подобни междуособици. Това е урок, който старите паши усвояват с течение на годините и който предават на своите наследници поколения наред.

Разбира се, за Джарлаксъл не беше трудно да види логиката в думите на Шарлота, ала въпреки това запази леко обърканото си изражение, подтиквайки я да продължи. В действителност, наемникът научаваше повече за нея, отколкото за привичките на калимпортските гилдии.

— За Да’Даклан паша нападението ни е доказателство, че Басадони е мъртъв — допълни Шарлота и по устните й се разля зла усмивка. — Според него, ако старият Басадони е убит (или най-малкото е изгубил властта си), гилдията ни става много по-опасна.

— Така че колкото повече от нишките на ловко изплетената му мрежа прекъснем (първо — поста в покрайнините, а сега и Далабадския оазис), толкова по-несигурен ще се чувства Да’Даклан — рече Джарлаксъл.

— И толкова по-лесно ще ни бъде да сключим изгодно за нас споразумение с гилдията му. Нищо чудно, в опит да ни умилостиви, да ни отстъпи района около унищожения си пост. Той самият бездруго не може да го използва повече.

— Няма да е кой знае каква печалба — отбеляза Джарлаксъл.

— Така е. Но само си представи какво ще си помислят останалите гилдии, ако вместо да ни отмъсти за злото, което му причинихме, Да’Даклан ни даде част от територията си — измърка Шарлота и Джарлаксъл усети как уважението му към нея нараства.

— Далабадският оазис? — повтори той.

— Ценна придобивка сам по себе си — побърза да го увери Шарлота. — Дори и без преимуществото, което ще ни даде над Да’Даклан паша.

Джарлаксъл помисли малко и кимна в знак на съгласие, а после се подсмихна лукаво и посочи леглото си — изгледите за апетитна печалба винаги му действаха като афродизиак.

По-късно същата нощ Джарлаксъл отпрати Шарлота, за да може да обмисли на спокойствие донесената от нея информация. Според Шарлота (която пък го бе научила от лъжливите подмятания на Дуавел Тигъруилис).

Далабадският оазис беше брънка от веригата, по която Да’Даклан получаваше информация от съюзниците си извън Калимпорт. Управляван от незначителен човечец на име Соулз, Далабад беше независима крепост, която не принадлежеше към никоя от калимпортските гилдии, но срещу съответното заплащане предаваше необходимата информация комуто трябва и освен това, обяснила бе Шарлота, понякога събираше такси от пътниците, минаващи по северозападния път.

Джарлаксъл крачеше напред-назад, размишлявайки върху наученото от Шарлота и свързвайки го с чутото по-рано от Артемис Ентрери. Ясно почувства опитите на най-новия си съюзник да проникне в съзнанието му, но не му обърна внимание и само намести магическата си превръзка, за да заглуши повика му.

Трябва да имаше някаква тайна, заровена между пластовете информация, скрита връзка между несигурната позиция на Далабадския оазис и безспорното удобство на целия този план.

Та нали само преди няколко дни Ентрери му бе подхвърлил, че няма да е лошо да се огледа извън пределите на Калимпорт и да си намери къде да издигне кристалната кула?

И ето че сега съвършеното място за тази цел му се поднасяше почти на тепсия, при това с превземането му щяха да убият с един куршум два заека.

Креншинибон настойчиво се мъчеше да привлече вниманието му, всъщност — по-настойчиво, откогато и да било.

— Иска нещо — нашепна отломъкът в съзнанието му.

Джарлаксъл понечи да го отпрати, с намерението сам да си изясни положението, ала следващата забележка на Креншинибон изпревари изводите, които вече бе започнал да си прави, и прикова вниманието му.

— Аршемис Ентрери има скрит интерес в цялата работа. Стара вражда или съкровище, за което не знаем.

— Не — отговори Джарлаксъл на глас и свали магическата си превръзка, за да улесни общуването с Креншинибон. — Не го води желанието за отмъщение. Ако Ентрери имаше зъб на Соулз, лично щеше да си уреди сметките с него. Винаги се е гордял с това, че сам си върши работата.

— Нима не ти се струва странно, че Далабадският оазис, за който до вчера дори не бе чувал, изведнъж се оказва както съвършеното място за кристалната кула, така и прекрасна възможност да нанесем сериозен удар на Рейкърс? — попита отломъкът и без да остави Джарлаксъл да каже каквото и да било, сам отговори на въпроса си: — Артемис Ентрери си има тайна причина да те подтиква към нападение над Далабад, в това няма никакво съмнение. Нищо чудно да е знаел, че според информаторите ни подобно завоевание ще сплаши Да’Даклан паша и ще ни осигури значително преимущество над него.

— По-вероятно е сам той да е уредил информаторите ни да стигнат до това заключение — развеселено се изкиска наемникът.

— Може би смята, че такова начинание е обречено на пълен провал и че отърве ли се от нас, ще може да властва необезпокояван от никого.

Джарлаксъл поклати глава, още преди Креншинибон да бе довършил.

— Ако Артемис Ентрери искаше да се отърве от нас, щеше просто да си намери предлог да напусне града.

— И да се скрие като Морик Разбойника? — ехидно отвърна отломъкът.

Креншинибон имаше право, принуден бе да признае наемникът. Бреган Д’аерте вече бяха доказали, че ръката им на Повърхността се простира надалеч, навярно достатъчно, за да заловят всекиго, опитал се да им избяга. Въпреки това Джарлаксъл не можеше да се съгласи с последното твърдение на отломъка. Първо, Ентрери беше твърде умен, за да си помисли, че Бреган Д’аерте биха нападнали слепешката Далабад или който и да било противник. Освен това, смяташе наемникът, подобен удар по позициите на Бреган Д’аерте на Повърхността би бил прекалено рискован — ако Ентрери наистина целеше това, нямаше ли да е много по-лесно просто да подшушне на калимшанските власти, че в Калимпорт се е появила шайка мрачни елфи?

Наемникът приведе всички тези доводи на Креншинибон, в опит да го убеди, че второто му предположение е далеч по-достоверно и че Ентрери най-вероятно е научил за някакво съкровище, пазено в оазиса.

След това затвори очи и остави отломъка да сподели какво мисли за тази напълно правдоподобна хипотеза. Не можа да сдържи смеха си, когато установи, че Креншинибон не само е съгласен с него, но и гледа на ситуацията по същия начин. И двамата бяха повече развеселени и впечатлени, отколкото сърдити. Независимо какви бяха скритите подбуди на Ентрери и дали информацията за връзката между Далабад и Да’Даклан паша бе вярна, оазисът без съмнение си струваше да бъде завладян — нещо, което нямаше да бъде трудно.

Особено нетърпелив беше Креншинибон, който ясно бе дал да се разбере, че на всяка цена държи да издигне свое кристално подобие, кула, с която да събира лъчите на слънцето.

Поредната стъпка към постигането на отколешната му цел.