Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (26)

Двадесет и пета глава
Светлина в края на тунела

Хефестус беше интелигентен дракон, достатъчно, за да овладее не една и две магии, да научи езиците на дузина раси и да победи многобройните врагове, изпречили се на пътя му.

Живял бе столетия наред, трупайки мъдрост, която сега му казваше, че трябва да извърне очи от сиянието на освободената магическа енергия.

Ала той не можеше да го стори, не можеше да обърне гръб на светлината, на това ослепително въплъщение на невъобразимо могъщество.

Хефестус с удивление видя как от сияещия предмет излиза скелетоподобен силует, после още един, и още един, докато духовете на седмината създатели на отломъка, отдавна погълнати от него, не затанцуваха около разгроменото си творение, така както бяха танцували, докато го създаваха.

После, един по един, те се стопиха.

Драконът продължаваше да се взира в съкрушения отломък, връхлетян внезапно от мощен прилив на чувства, сякаш бе физически свързан със следващия силует, излязъл от глъбините на Креншинибон — силуета на сломен мъж, прекършен от безгранична горест. Откраднатата душа на отдавна умрелия шейх приседна на пода и се загледа пред себе си, а от цялото му същество се излъчваше такава печал, че дори Хефестус Безмилостния усети как нещо го жегва в каменното сърце.

После и това последно видение се стопи и яркото сияние най-сетне угасна.

Едва тогава Хефестус осъзна огромната си грешка. Едва тогава древният дракон разбра, че е напълно сляп — толкова огромна бе енергията, отприщена от унищожението на могъщия отломък, че очите му не успяха да я понесат.

Хефестус нададе рев, най-потресаващия изблик на гняв, откъсвал се някога от гърдите на вечно разярения дракон. В този рев имаше съжаление и страх, и болезнено осъзнаване, че не може да накаже натрапниците, донесли прокълнатия предмет в леговището му. Защото Хефестус вече не смееше да напусне сигурността на бърлогата си и да излезе навън, където имаше нужда от всичките си сетива, ако искаше да успее и да оцелее.

Обонянието му го уверяваше, че е успял да унищожи мрачния елф и илитида, които се намираха в коридора допреди малко. Тъй като този ден надали щеше да получи друго удовлетворение, Хефестус се примири и с това малко отмъщение и се оттегли в просторната пещера, скрита с магии зад бърлогата му, пещерата, която имаше един-единствен вход и в която бяха струпани всички богатства, заграбени от него през годините.

Именно сред тях, разяреният, победен дракон се сви на кълбо. Искаше единствено да потъне в дълъг, несмущаван от нищо сън, с надеждата времето да излекува ослепелите му очи. Щеше да сънува как поглъща дръзките натрапници и щеше да се опита да измисли какво да прави, ако сънят не успееше да го изцели.

Кадърли едва не подскочи от радост, когато някой изскочи от тунелите и се затича към тях, после обаче разпозна Артемис Ентрери и сърцето му се сви при вида на тялото, преметнато през раменете му, неподвижно и обляно в кръв.

— Какво си направил с нея! — изрева Айвън и понечи да се втурне натам, ала с изненада установи, че се движи мъчително бавно, сякаш насън.

Обърна се към брат си и видя, че и той пристъпва едва-едва.

— Успокойте се — обади се Джарлаксъл. — Раните на Даника не са дело на Ентрери.

— Откъде знаеш? — сопна се Айвън.

— Щеше ли иначе да си дава труда да я изнася навън? — изтъкна наемникът и неоспоримата логика в думите му успя да поусмири избухливите джуджета.

Кадърли обаче, излязъл от обсега на забавящата магия на Джарлаксъл преди наемникът да я довърши, се носеше право към Ентрери. При вида на тичащия към него свещеник, палачът спря и свали Даника на земята, макар че тя все още не можеше да се държи на краката си и трябваше да се облегне на рамото му.

— Елфическо оръжие — обясни Ентрери, щом Кадърли се приближи достатъчно, за да види раната на Даника, както и не особено успешния опит на убиеца да я превърже.

Кадърли начаса се залови за работа и потъна в песента на Денеир, търсейки целебни магии. Много скоро с огромно облекчение установи, че никое от нараняванията на Даника не е фатално и че тя много скоро ще се оправи.

Докато Кадърли свърши с магиите си, Джарлаксъл и двете джуджета се приближиха. Кадърли се усмихна успокояващо на Айвън и Пикел, след което обърна недоумяващ поглед към Артемис Ентрери:

— Действията й в тунелите ми помогнаха — кратко обясни палачът. — Не обичам да съм задължен никому.

С тези думи той се обърна и се отдалечи, без да ги погледне повече.

Кадърли, джуджетата и Даника настигнаха Ентрери и Джарлаксъл по-късно същия ден, когато за всеобщо облекчение стана ясно, че Хефестус няма да излезе от бърлогата си и да ги преследва.

— Ще се върнем в катедралата с помощта на същата магия, която ни доведе дотук — съобщи Кадърли. — Би било най-малкото невъзпитано да не ви предложа помощ за обратното пътуване.

Джарлаксъл го изгледа любопитно.

— Не се опитвам да ви изиграя — увери го свещеникът. — Между нас няма никакви сметки за разчистване — откакто се срещнахме, действията ви са повече от достойни. Въпреки това ви предупреждавам, че няма да търпя…

— И защо бихме поискали да се върнем с теб? — прекъсна го Ентрери. — Какво в онази дупка на лъжи и двуличие може да ни е полезно?

Кадърли понечи да му отговори — толкова много неща искаше да каже. Искаше му се да се разкрещи на палача, да го принуди да дойде, да го унищожи, да го накара да се покае… каквото и да било, за да срути тази стена на отрицание и ненавист. В крайна сметка не каза нищо — какво наистина можеха да спечелят тези двамата във „Възвисяване на вярата“?

Много, ако искаха да излекуват душите си и да поемат по други, по-достойни пътища. Онова, което Ентрери бе сторил за Даника, като че ли говореше, че подобна промяна съвсем не е изключена. Поддавайки се на моментен порив, Кадърли потърси в песента на Денеир проста магия, с която можеше да надникне в чуждите сърца.

Само едно надзъртане му бе достатъчно, за да се убеди, че колкото по-бързо Джарлаксъл и Ентрери се махнеха оттук, толкова по-добре за „Възвисяване на вярата“, Карадун, Шилмистката гора и всички земи около Снежните планини.

— На добър час тогава — рече той и докосна ръба на шапката си. — Все пак успя да направиш поне едно добро дело в окаяния си живот, Артемис Ентрери.

С тези думи свещеникът си тръгна, следван от Пикел и Айвън.

Даника обаче се позадържа и като измери палача от глава до пети, заяви:

— Благодарна съм ти за стореното, когато раната ми ме надви, ала това няма да ми попречи да довърша онова, което започнахме в тунелите под бърлогата на дракона.

Ентрери понечи да отвърне нещо, да я попита какво смята, че ще спечели от това, ала се отказа още преди да бе отворил уста. Вместо това се усмихна и като сви рамене, се отдръпна, за да й направи път.

— Нов съперник за Артемис Ентрери? — подхвърли Джарлаксъл, когато четиримата си отидоха. — Заместник на Дризт, може би?

— Едва ли — отвърна Ентрери.

— Не е достойна ли?

Палачът сви рамене — не го бе грижа дали Даника е достоен съперник, или не. Смехът на наемника го извади от мислите му.

— Поумнял си — отбеляза Джарлаксъл.

— Предупреждавам те, че нямам намерение да търпя подобни коментари.

Наемникът се разсмя още по-силно.

— Значи си решил да продължим заедно — рече той.

Ентрери го изгледа продължително, задавайки си въпрос, на който все още не можеше да си отговори.

— Много добре тогава — безгрижно продължи Джарлаксъл, приемайки мълчанието му за потвърждение. — Предупреждавам те обаче, че опиташ ли се да ме измамиш, ще трябва да те убия.

— Съмнявам се, че ще ти бъде много лесно да го направиш от оня свят — не му остана длъжен Ентрери.

Джарлаксъл отново се разсмя.

— Когато бях млад — започна той — имах приятел, Повелител на меча, който място не можеше да си намери от мисълта, че го превъзхождам в боя (макар че в действителност единственият път, когато го победих, то си бе повече късмет, отколкото каквото и да било).

— Та този приятел един ден ми каза, че най-сетне бил открил оногова, който пораснел ли веднъж, щял да бъде поне толкова добър с оръжията, колкото мен, ако не и повече. Говореше за едно дете, у което бе забелязал заложби, каквито не бе виждал у никого другиго дотогава. Името на този Повелител на меча беше Закнафейн… може би си чувал за него.

Ентрери поклати глава.

— А младият воин, за когото говореше, бе не кой да е, а Дризт До’Урден — завърши Джарлаксъл с широка усмивка.

Ентрери се опита да запази безстрастното си изражение, ала част от изненадата се изписа по лицето му, което не можа да убегне на наблюдателния Джарлаксъл.

— Е, сбъдна ли се пророчеството на Закнафейн? — попита палачът.

— Какво значение има това за Артемис Ентрери? — отвърна на въпроса с въпрос наемникът. — Какво може да научи той за себе си от сравнението между Дризт и Джарлаксъл? И как би преценил себе си, сравнявайки се с Дризт До’Урден?

И после дойде критичният въпрос:

— Вярва ли Ентрери, че наистина е победил Дризт?

Палачът дълго се взира в Джарлаксъл, ала накрая изражението му омекна.

— Има ли значение? — бе единственият му отговор… и именно този отговор се бе надявал да получи наемникът от своя нов спътник, с когото възнамеряваше да остане още дълго.

— Имаме още работа тук — рязко смени темата Джарлаксъл. — Наблизо има малък отряд, уплашен и гневен. Предводителят им реши, че не може да си тръгне просто така, не и докато положението е такова, каквото е в момента.

Без дори да го помоли за обяснение, Ентрери го последва. Не след дълго свърнаха зад някакви скали и палачът разумно предпочете да поизостане при вида на групата, която Джарлаксъл бе споменал — трима мрачни елфи, предвождани от крайно опасен псионист. Докато Джарлаксъл и Кимуриел говореха, Ентрери стоеше настрани, с ръце върху дръжките на оръжията си. Двамата елфи говореха на собствения си език, ала палачът разбираше почти всичко.

— Да се бием ли си дошъл? — попита Кимуриел направо.

— Рай’ги е мъртъв, а Креншинибон — унищожен — отвърна Джарлаксъл. — Какъв би бил смисълът?

Ентрери забеляза, че Кимуриел дори не трепна при тази новина.

— О, да, предполагам, че властта вече ти се е усладила, нали? — засмя се наемникът. — Настанил си се на престола на Бреган Д’аерте, сам, без никого с когото да го делиш и сега не ти се иска да го отстъпваш комуто и да било, нали?

Кимуриел понечи да поклати глава — за Ентрери бе очевидно, че ще се опита да се помири с Джарлаксъл, ала пълният с изненади наемник го прекъсна.

— Отлично! — драматично заяви той. — Нямам желание за още една битка, Кимуриел. Разбирам, че с действията си напоследък най-вероятно съм си създал твърде много врагове в редиците на Бреган Д’аерте, за да се завърна като техен предводител.

— Искаш да кажеш, че се предаваш? — повдигна вежди Кимуриел, когото думите на Джарлаксъл вместо да успокоят, бяха разтревожили още повече, същото се отнасяше и за тримата войници зад него.

— Нищо подобно — отвърна наемникът и отново се засмя. — И те предупреждавам, че ако продължиш да воюваш с мен, ако дори само решите да тръгнете по следите ми, наистина ще оспоря позицията, която си спечели честно.

Ентрери, който слушаше внимателно, поклати глава, сигурен, че е разбрал някоя дума погрешно.

Кимуриел понечи да отговори, ала от устата му излязоха само няколко нечленоразделни звука и той най-накрая отстъпи, въздъхвайки примирено.

— Грижи се добре за Бреган Д’аерте — предупреди го Джарлаксъл. — Един ден ще се върна, за да управляваме заедно, и очаквам да открия отряд от войници също толкова силен, колкото онзи, чиято власт ти отстъпвам днес.

И като се обърна към тримата войници, добави:

— Служете му доблестно.

— Ако някога се върнеш, няма да ме откриеш в Калимпорт — рече Кимуриел. — Нито където и да било на Повърхността. Напускаме това отвратително място, Джарлаксъл, и си отиваме у дома, обратно в пещерите, където е нашето място.

Джарлаксъл кимна, кимнаха и тримата войници.

— Ами ти? — попита псионистът.

Джарлаксъл сви рамене и се усмихна:

— Няма как да знам къде най-много искам да отида, когато още не съм бил навсякъде.

И този път Кимуриел нямаше какво да каже и просто се взря в някогашния си господар. Накрая кимна и с едно щракване на пръсти отвори междупространствен портал. Миг по-късно и той, и тримата войници си бяха отишли.

— Защо? — попита Ентрери и се приближи до Джарлаксъл.

— Защо? — повтори наемникът.

— Можеше да се върнеш заедно с тях — поясни убиецът. — Макар че аз нямаше да дойда. Вместо това ти реши да останеш, отказа се от властта над войниците си. Защо избра да се откажеш от всичко това и да останеш тук, заедно с мен?

Джарлаксъл помисли малко, после, използвайки съвсем същите думи, които палачът бе изрекъл преди време, заяви през смях:

— Може би ненавиждам Мрачните дори повече, отколкото мразя хората.

В този миг и най-слабият повей на вятъра можеше да събори Ентрери. Дори не искаше да научава откъде Джарлаксъл бе разбрал.