Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (13)

Дванадесета глава
Когато всичко е една лъжа

— Слой след слой! — изруга Ентрери и стовари юмрук върху малката масичка в задната стая на „Медната миза“.

Това бе единственото място в цял Калимпорт, където убиецът се чувстваше що-годе спокоен, че Рай’ги и Кимуриел не го наблюдават магически, нещо, което напоследък правеха прекалено често!

— Така преплетени един с друг, че опиташ ли се да разчистиш някой от тях, той рано или късно отново се стоварва отгоре ти!

Дуавел Тигъруилис се облегна назад и го изгледа заинтригувано. Откакто познаваше палача, никога не го бе виждала толкова възбуден, нито толкова ядосан, а когато Артемис Ентрери се разгневеше, всички, които се намираха наоколо, трябваше много да внимават.

Дуавел бе още по-изненадана от това, че го вижда така разлютен толкова скоро, след като се бе разправил с омразния си Домо — обикновено убийството на някой плъхочовек му оправяше настроението поне за ден-два. Все пак Дуавел разбираше недоволството му. Ентрери си имаше работа с елфи на мрака и макар самата полуръстка да не познаваше много добре обществото и нравите им, все пак беше видяла достатъчно, за да е наясно, че Мрачните нямат равни в машинациите и подлите кроежи.

— Твърде много слоеве — повтори Ентрери вече по-спокойно и като погледна към Дуавел, поклати глава. — Оплетен съм в толкова мрежи, че вече не знам кое е истина и кое — лъжа.

— Но си още жив — отвърна Дуавел. — Което означава, че каквото и да правиш, то е правилно.

— Боя се, че допуснах огромна грешка, като убих Домо — поклати глава Ентрери. — Никога не съм харесвал гнусната му раса, ала може би трябваше да му пощадя живота, ако не за друго, то за да осигуря поне някакъв отпор на съзаклятието срещу Джарлаксъл.

— Но ти дори не си сигурен, че намеците на Домо и скверните му събратя за заговор са верни — напомни му Дуавел. — Може да са го сторили, за да всеят раздор в редиците на Бреган Д’аерте. Нищо чудно Домо да ти го е признал само за да спаси собствената си кожа — познава отношенията ти с Джарлаксъл достатъчно, за да е наясно, че за теб е много по-добре Джарлаксъл да си остане на власт.

Ентрери я изгледа, без да каже нищо. Нима Домо наистина знаеше всичко това? Разбира се, че го знаеше!

Колкото и да ненавиждаше плъхочовека, Ентрери не можеше да не отдаде заслуженото на умението, с което той ръководеше една от най-трудните за управление гилдии.

— Не че има някакво значение — продължи Дуавел. — И двамата сме наясно, че при един конфликт в редиците на Бреган Д’аерте, плъхочовеците могат да играят съвсем незначителна роля. Ако Рай’ги и Кимуриел замислят преврат, Домо и останалите като него не могат да направят нищо, за да ги разубедят.

Ентрери отново поклати глава, силно подразнен от цялата ситуация. Сигурен бе, че поотделно е в състояние да надвие или надхитри всеки мрачен елф, ала никой от тях не бе сам. Заради забележително съгласуваните действия на всички в Бреган Д’аерте, палачът просто не можеше да е сигурен в каквото и да било. А като се прибавеше и Креншинибон, всичко се оплиташе още повече, истината за назряващия преврат (ако такъв настина имаше) ставаше още по-неясна и Ентрери нямаше как да разбере дали Джарлаксъл държи ситуацията под контрол, или се е превърнал в роб на отломъка.

Колкото и да бе уверен, че Джарлаксъл ще го защитава, у Ентрери нямаше никакво съмнение, че Креншинибон иска да му види сметката.

— Обръщаш гръб на всичко, което някога си научил — гласът на Дуавел бе благ и успокояващ. — Мрачните не правят нищо, което Пук паша не е правил… или пък Басадони паша, или пък който и да било от останалите паши. Всички те играят една и съща игра… игра, която се играе в Калимпорт от векове.

— Ала Мрачните я играят много по-добре.

Дуавел се усмихна и кимна.

— Ала не е ли изходът един и същ? — попита тя. — Когато всичко е само една фасада…

Тя нарочно остави изречението да увисне във въздуха — един от ръководните принципи на всички играчи в уличната джунгла, то бе добре известно на Ентрери.

— Когато всичко е само една фасада… — подканящо повтори тя след малко.

Ентрери си наложи да се успокои, да превъзмогне пресиления респект, дори боязън, който Мрачните му всяваха, особено Рай’ги и Кимуриел.

— В ситуации като тази, когато пласт след пласт са струпани един върху друг — изрецитира той един от основните уроци за всички, които искаха да оцелеят на улицата, — когато всичко е само една фасада, обвита в мрежа от лъжи и измама, всеки сам гради своята истина.

Дуавел кимна.

— Ще познаеш правилния път, защото изборът ти ще го направи такъв — съгласи се тя. — Нищо не уязвява лъжеца повече от това да види как противникът му превръща собствените му лъжи в истина.

Ред бе на Ентрери да кимне в знак на съгласие. Вече се чувстваше по-добре, както и бе очаквал и именно заради това още щом усети, че го наблюдават, се измъкна от дом Басадони и отиде право в „Медната миза“.

— Вярваш ли на Домо? — попита Дуавел.

Ентрери помисли малко и кимна:

— Пясъчният часовник вече е обърнат — рече той. — И времето тече. Събра ли информацията, която ти поръчах?

Дуавел бръкна под покривалото на креслото си и извади наръчи пергаменти.

— Кадърли — рече тя и му ги подаде, след което извади малка кесийка, досущ като тази, която Джарлаксъл носеше на кръста си и в която, това Ентрери знаеше и без да е поглеждал в нея, имаше кристал, досущ подобен на Креншинибон.

Убиецът я пое с трепет — това бе последното, напълно истинско и необратимо доказателство, че се кани да поеме по опасен път, навярно най-опасния, по който някога бе тръгвал.

— Не притежава никаква магия — увери го Дуавел, забелязала обезпокоеното му изражение. — Само известна мистична аура, която накарах да му придадат, колкото да издържи някоя бегла магьосническа проверка.

Ентрери кимна и окачи кесийката на колана си, така че плащът му напълно да я скрива.

— Можехме просто да те изведем от града — подхвърли Дуавел. — Щеше да ти излезе много по-евтино да платиш на някой магьосник да те телепортира далеч оттук.

Ентрери се разсмя при тази мисъл. Всъщност, откакто Бреган Д’аерте бяха дошли в Калимпорт, тя много пъти му беше минавала през главата, ала той всеки път я отхвърляше. Колко далеч можеше да избяга? Със сигурност не достатъчно, за да не могат Рай’ги и Кимуриел да го намерят!

— Дръж се близо до него — предупреди го Дуавел. — Когато стане, ти трябва да си по-бързият.

Ентрери кимна и понечи да се изправи, ала поспря и изпитателно се вгледа в Дуавел. Тя искрено се безпокоеше как ще се справи той в предстоящия сблъсък и тревогата й, неподклаждана от лични интереси, го порази. Тревогата на Дуавел бе проява на нещо, до което Ентрери рядко се бе докосвал в окаяния си живот — истинско приятелство.

Палачът не си тръгна веднага от „Медната миза“, а вместо това отиде в една от съседните стаи и се зае да прехвърля в мислите си информацията, която Дуавел му бе набавила за свещеника на име Кадърли. Възможно ли бе този мъж да е решението на проблемите на Джарлаксъл, а в такъв случай — и на Артемис Ентрери?

Силно раздразнение тласкаше Джарлаксъл, докато бързо и безшумно си проправяше път към Далабад с помощта на различни магически предмети, ала без да се позовава на услугите на Креншинибон.

Това бе то, даде си сметка наемникът, решителното изпитание за най-новото му съдружничество. Осъзнал, че волята на отломъка започва да надделява над неговата, Джарлаксъл реши веднъж завинаги да оправи нещата.

Щеше да срине кристалната кула.

Креншинибон също го знаеше. Джарлаксъл ясно усещаше сърдитите вибрации, долитащи от кесийката на кръста му, и неволно се запита дали няма да се стигне до истински сблъсък между двамата… сблъсък, в който можеше да оцелее само един.

Джарлаксъл беше готов за това. Той нямаше нищо против да остави и други да участват във взимането на решения, стига те рано или късно да доведат до осъществяване на неговите цели. Напоследък обаче бе осъзнал, че Креншинибон започва да променя целите му, опитва се да го води по пътища, по които той не желае да поема.

Малко след спускането на тъмната калимшанска нощ, Джарлаксъл застана пред кристалната кула и изпитателно се взря в нея. После решително стисна зъби и се приготви за двубоя, който несъмнено му предстоеше. С един последен поглед, за да се увери, че наоколо няма никого, той бръкна в кесийката и извади кристалния отломък.

— Не! — писъкът на Креншинибон, който очевидно знаеше какво е намислил, изпълни съзнанието му. — Забранявам ти. Кулите не са само физическо въплъщение на моята… на нашата сила, те я правят още по-голяма. Забранено ти е да ги унищожаваш!

— Забранено ми е? — повтори Джарлаксъл.

— Не е в наш интерес…

— Аз съм този, който решава какво е и какво не е в мой интерес — прекъсна го наемникът. — И точно сега е в мой интерес да разруша тази кула.

И той вложи цялата си мисловна сила в една-едничка настойчива заповед към Креншинибон.

И тогава схватката започна — титаничен, макар и безмълвен, сблъсък между две воли. Джарлаксъл, събирал знания и опит с векове, се изправи срещу хилядолетния отломък. Само след няколко секунди наемникът почувства как волята му се огъва, сякаш Креншинибон се канеше да го прекърши напълно. Стори му се, че всички страхове, спотайвали се някога в тъмните ъгълчета на въображението му, изведнъж оживяват и обсебват мислите, спомените, самата му същност.

Чувстваше се гол, напълно беззащитен срещу могъщия Креншинибон.

Наложи си да се успокои и като отдели страховитите образи един от друг, се зае с тях един по един насочваше цялата си воля към всеки чудовищен образ и призоваваше на помощ спомена за всичко, което бе надмогнал в дългия си живот, за да се издигне до върха на Бреган Д’аерте и да преуспее в матриархалния ад, какъвто беше Мензоберанзан.

Един след друг оживелите кошмари ставаха на пух и прах пред очите му, а когато вътрешната му борба поутихна, той насочи волята си навън, към Креншинибон и я съсредоточи в една-единствена заповед.

Събори кристалната кула!

Последва ново нахлуване в съзнанието му, ала този път пред очите му се заредиха картини на величие — армии рухваха пред гора от кристални кули; крале коленичеха пред него и полагаха в краката му съкровищата на своите кралства; мензоберанзанските матрони го поставяха начело на своя съвет, обсипвайки го с почести, с каквито дотогава бяха обсипвали единствено Лолт.

За Джарлаксъл бе много по-трудно да се пребори с тази атака — възможностите, които тя разкриваше пред него, го блазнеха, а и му бе трудно да отрече, че и той, и Бреган Д’аерте могат да постигнат много с помощта на Креншинибон.

Усети как решителността му се изпарява, а мисълта за компромис, който да е изгоден както за него, така и за Креншинибон, започва да му се струва все по-примамлива.

Да, точно така щеше да постъпи — щеше да се откаже от нелепата идея да събори кулата и щеше да поднови съюза си с отломъка.

И тогава си спомни.

Това не бе съюз и Креншинибон не беше негов партньор, истински, предсказуем партньор, когото да може да контролира и да замени с друг, ако се наложи.

Не, напомни си Джарлаксъл. Тук ставаше дума за магически предмет, вярно, предмет, надарен със собствена воля, ала въпреки това — изкуствено сътворен и поради това — тласкан от отдавна поставена и неизменна цел.

Цел, която в случая на Креншинибон бе сдобиването с толкова слуги и власт, колкото неговата магия му позволяваше.

И макар че Джарлаксъл разбираше и дори подкрепяше подобна цел, не биваше да забравя, че само той може да издава заповеди и да взима решения. Отхвърляйки изкушенията на Креншинибон, той надделя и този път, така както бе отблъснал и армията от ужаси преди малко.

Нещо в мозъка му сякаш прещрака и изведнъж всичко си дойде на мястото.

Той, Джарлаксъл беше господарят. Неговите решения щяха да поведат Бреган Д’аерте напред и нему щеше да се подчинява кристалният отломък.

В този миг почувства извън всяко съмнение, че стига да поиска, може да срине кулата със земята и когато отново нареди на Креншинибон да го стори, не усети нито гняв, нито съпротива, нито нападки, само тъга.

Победен, отломъкът запулсира от енергията, която му трябваше, за да събори физическото си въплъщение.

Джарлаксъл отвори очи и се усмихна доволно.

Двубоят се бе оказал точно толкова труден, колкото очакваше, ала в крайна сметка той бе надделял. Усети вибрациите, изпълнили въздуха, когато кристалната кула започна да губи силата си. Много скоро енергията, която я поддържаше, щеше да изчезне и щом магията на Креншинибон престанеше да я крепи, тя щеше да се разсее във въздуха. Джарлаксъл бе наредил така и знаеше, че Креншинибон ще го послуша — нямаше да има експлозии и рухнали стени, кулата просто щеше да се стопи и да изчезне.

Наемникът кимна, изпълнен с доволство, каквото не бе изпитвал след никоя от многобройните победи в дългия си живот.

Представи си Далабад без кристалната кула и се запита колко ли вражески съгледвачи щяха да се появят, за да разберат какво е станало с кулата, откъде изобщо е дошла и дали Ахдания все още бе на власт.

— Спри! — нареди изведнъж той. — Кулата остава, защото аз така искам!

Вибрациите тутакси престанаха и Креншинибон утихна, излъчващ смирение и покорство.

Джарлаксъл се усмихна още по-широко. Да, щеше да остави кулата, а на сутринта дори щеше да издигне още една. Кулите близнаци на Далабад. Кулите близнаци на Джарлаксъл.

Най-малко две.

Защото наемникът вече не се боеше нито от кулите, нито от оногова, накарал го да издигне първата от тях.

Не, Джарлаксъл бе победил и сега щеше да използва могъщия Креншинибон, за да се сдобие с още власт.

И никога вече отломъкът нямаше да го заплашва.

 

 

Артемис Ентрери крачеше напред-назад в малката стаичка, която бе наел в един хан, далеч от дома на Басадони и от домовете на останалите калимпортски гилдии. Обточената с червено ръкавица лежеше върху малка масичка до леглото, а до нея, проблясващ на светлината на запалената свещ, почиваше Нокътя на Шарон.

Изобщо не бе сигурен, че постъпва правилно. Дали на другия ден съдържателят на странноприемницата нямаше да открие овъгления му труп да тлее на пода?

Възможността да свърши по този начин беше съвсем реална, напомни си Ентрери. Всеки път, когато използваше новия си меч, откриваше по някое ново негово умение, а колкото повече способности притежаваше магическото оръжие, толкова по-силна бе волята му.

Ентрери със собствените си очи бе видял какво очаква онзи, който изгуби двубоя с могъщото оръжие. Ужасната участ на Кохрин Соулз още бе пред очите му, сякаш едва тази сутрин бе станал неин свидетел, съвсем ясно виждаше как кожата на лицето му се стопява и се смъква от черепа му.

Ала нямаше друг избор, трябваше да го стори, тук и сега. Не след дълго щеше да се изправи срещу кристалния отломък и горко му, ако допуснеше това да се случи, преди да бе надделял над собствения си меч. Тласкан от този страх, Ентрери дори се бе поколебал дали да не продаде новопридобитото си оръжие, или поне да не го скрие някъде, но мисълта за Рай’ги и Кимуриел бързо го накара да се откаже — щеше да се нуждае от всичката помощ, която можеше да си набави.

Трябваше не само да го задържи, но и да го покори напълно. Друга възможност нямаше.

Ентрери потри ръце, докато пристъпваше към масичката, после духна отгоре им.

Преди да стигне до меча се обърна, мислейки трескаво, търсейки някаква алтернатива. Отново се зачуди дали да не го продаде или поне да помоли Дуавел да го заключи на някое скришно място, докато Мрачните не си тръгнат от Калимпорт и той не се върне за него.

Мисълта да се остави да бъде прогонен от отвратителните помощници на Джарлаксъл разпали в гърдите му такъв гняв, че той отиде право при масичката и преди да успее да прехвърли всички възможни сценарии през главата си, изръмжа и сграбчи Нокътя на Шарон с голата си ръка.

Начаса усети как нещо го дръпва, не физически, а много по-дълбоко, нещо, което жегна самото му същество. Мечът бе гладен, о, колко бе гладен и колко ясно Ентрери усещаше този глад! Оръжието копнееше да го погълне, да го заличи от лицето на земята само защото се бе осмелил (или бе сглупил!) да го улови без защитата на магическата ръкавица.

Как само жадуваше за душата му Нокътя на Шарон!

Палачът почувства как едно мускулче на бузата му заигра и за миг се зачуди дали няма да бъде обхванат от пламъци. После обаче прогони тази мисъл от главата си, твърдо решен да надделее над страховитото оръжие.

Ала Нокътя на Шарон нито за миг не отслабваше натиска си върху него, неумолим и постоянен. Нещо подобно на далечен смях изпълни съзнанието на Ентрери, израз на абсолютна увереност в собствените сили, напомняне, че рано или късно той ще се умори, но не и мечът. После палачът изведнъж усети как го връхлита нова мисъл — и да искаше, вече не можеше да остави оръжието, беше се вкопчил в битка, от която нямаше връщане назад и в която можеше да има само един победител.

Това бе и целта на пъкления меч — да отнеме на всеки, дръзнал да го предизвика, и последната капчица надежда, да му внуши извън всяко съмнение, че двубоят може да завърши единствено с пълния му разгром. Мнозина преди Ентрери бяха рухнали и Нокътя на Шарон бе използвал обзелото ги отчаяние, за да ги довърши.

Ала у палача коварното му внушение предизвика единствено сляпа ярост, алена стена от решителност, гняв и отказ да падне в подобна клопка.

— Ти си мой! — изръмжа Ентрери през стиснати зъби. — Ти си просто една вещ, парче желязо, което ми принадлежи!

И като вдигна оръжието пред себе си, му нареди да изпълни стаята с черната си светлина.

Нокътя на Шарон не се подчини, а продължи да го напада така, както се бе нахвърлил върху Кохрин Соулз, опитваше се да прекърши духа му, та след това да смъкне плътта от костите му и да го погълне… както толкова много други преди убиеца.

— Ти си мой — този път гласът на Ентрери беше спокоен — макар мечът да не бе отслабил атаките си, неговата увереност, че може да се справи с тях, бе започнала да се завръща.

Внезапно палачът почувства как нещо го жегва и в него сякаш пламна огън, когато Нокътя на Шарон запрати цялата си енергия насреща му. Вместо да се опита да я отблъсне, Ентрери я приветства и жадно я погълна, оставяйки я да вземе заплашителни размери, преди най-сетне да изригне, сломена.

Черно сияние изпълни малката стаичка и по устните на Ентрери се разля усмивка. Ето го потвърждението, че е надделял и че Нокътя на Шарон вече му принадлежи изцяло. Поемайки си дълбоко дъх, той свали оръжието, опитвайки да се успокои и да не мисли за това колко близо бе стигнал до пълно крушение.

Всичко това вече нямаше значение. Беше победил, прекършил бе волята на оръжието и сега то му принадлежеше така сигурно, както и изумрудената кама, която висеше на другия му хълбок. Вярно, и занапред трябваше да има едно наум и да внимава мечът да не се опитва да се освободи от властта му, но това бе дребно неудобство, което не го притесняваше.

— Ти си мой — спокойно повтори той и нареди на оръжието да загаси черното си сияние.

Само след миг стаята отново бе огряна единствено от пламъка на свещта.

Нокътя на Шарон, мечът на Артемис Ентрери, не се и опита да му противоречи.

 

 

Джарлаксъл само си мислеше, че знае. Мислеше си, че е победил.

Защото Креншинибон го бе накарал да мисли така.

Защото отломъкът искаше битката между наемника и двамата му помощници да е честна, за да може той да реши в чие владение предпочита да бъде.

Засега предпочиташе Рай’ги, тъй като разбираше, че магьосникът е не само по-амбициозен, но и много по-готов (дори жаден) да убива.

Ала възможностите, които Джарлаксъл можеше да му предложи, също не бяха за подценяване. Да го манипулира насред цялата тази мрежа от измами и машинации, не бе никак лесно, ала Креншинибон все пак бе успял да доведе наемника точно там, където го искаше.

Призори на другата сутрин, в далабадския оазис се възвиси още една кристална кула.