Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (14)

Тринадесета глава
Решаващият час

— Наясно си как да постъпиш, нали? — попита Ентрери следващия път, когато посети Дуавел.

На импровизираната среща в уличката зад „Медната миза“ полуръстката се бе погрижила да са защитени от магическо наблюдение.

— Какъвто и обрат да вземе ситуацията?

— Знам какво да правя при който и да е обрат, предвиден от теб — подсмихна се Дуавел.

— Значи си наясно с всички възможни обрати — отсече Ентрери и също се усмихна, пълен с увереност.

— Смяташ, че си предвидил всеки възможен развой на събитията? — попита Дуавел недоверчиво. — Става въпрос за мрачни елфи, които нямат равни на себе си в машинациите и коварните кроежи. Мрачни елфи, които оплитат действителността около себе си в мрежи от лъжи и измама и сами определят правилата на тази действителност.

— Мрачни елфи, които са далеч от дома си и не познават тънкостите на Калимпорт — добави Ентрери. — В техните очи целият свят е просто продължение на Мензоберанзан, където всички мислят и най-вече постъпват като тях. Аз съм иблит, неизмеримо по-нисш от тях, и последното, което очакват, е обратът, който тяхната версия на действителността ще вземе съвсем скоро.

— Дойде ли моментът? — съмнението все още не бе изчезнало напълно от гласа на Дуавел. — Или ти ще то предизвикаш?

— Никога не съм бил особено търпелив — призна Ентрери и вместо да изчезне, усмивката му стана още по-широка.

— Всеки възможен обрат — рече Дуавел. — С други думи — всеки слой на действителността, който възнамеряваш да създадеш. Внимавай, умели ми приятелю, да не се изгубиш нейде из тях!

Ентрери понечи да се намръщи, ала бързо се успокои, осъзнал, че съветът на Дуавел е напълно разумен захванал бе опасна игра с най-опасните противници, срещу които някога се бе изправял. Дори при най-добро стечение на обстоятелствата, всичко щеше да се реши в един-единствен миг, от който зависеше целият му успех, а следователно и животът му — един-единствен миг, в който трябваше да действа светкавично и в който всичко можеше да се провали, ако късметът му изиграеше лоша шега. Онова, което се канеше да направи, не бе съвършено премереният удар на опитен убиец, а отчаяният ход на притиснат в ъгъла човек.

Въпреки това, когато погледна към Дуавел, Ентрери усети как увереността и решимостта му нарастват. Не, палачът бе сигурен, че приятелката му няма да го разочарова и ще изиграе отлично своята роля в плана му.

— Ако успееш, надали ще те видя отново — отбеляза полуръстката. — А ако се провалиш, най-вероятно никога няма да открия овъгления ти труп.

Ентрери прие думите й като израз на привързаност, какъвто те наистина бяха, и по устните му заигра искрена усмивка — нещо, което рядко му се случваше.

— Пак ще се срещнем — увери я той. — На Мрачните ще им омръзне от Калимпорт и рано или късно ще се завърнат в непрогледните си дупки, където им е мястото. Все някога ще си тръгнат, било след месеци, било след години. Такава е природата им. Рай’ги и Кимуриел са наясно, че в дългосрочен план нито те, нито Бреган Д’аерте имат какво да спечелят, ако дейността им на Повърхността се разрасне. Разкрият ли ги, очаква ги война на живот и смърт. Именно това ги настрои срещу Джарлаксъл. Не, Мрачните ще си тръгнат, ала ти ще останеш и аз ще се завърна.

— Дори и да не те убият сега, нима очакваш да повярвам, че ще поемеш по път, осеян с по-малко опасности? — изсмя се Дуавел. — Има ли изобщо такъв път за Артемис Ентрери? Не, не вярвам. Тъкмо обратното, след като се сдоби с ръкавицата и меча, нищо чудно да се заловиш с премахването на опасни магьосници. И, разбира се, някой от тях все някога ще открие истината за новите ти играчки и докъде се простират възможностите им, и от теб ще остане единствено купчина овъглени кости.

И като се изкиска още веднъж, тя добави:

— Да, заеми се с Келбен, Вангердааст или дори с Елминстър. Поне смъртта ти ще бъде бърза и безболезнена.

— Както казах — никога не съм бил особено търпелив — съгласи се Ентрери.

Изведнъж, за изненада както на палача, така и на самата себе си, Дуавел се втурна към него и го прегърна с всичка сила. Пусна го миг по-късно и побърза да се отдръпне, придавайки си безстрастно изражение.

— За късмет — обясни тя. — Ясно е, че предпочитам Мрачните да изгубят.

— Де да бяха само те — отвърна Ентрери, твърдо решен да запази лековатия тон на разговора им.

Прекрасно знаеше какво го очаква. Изпитанието щеше да бъде жестоко — както за уменията, така и за самообладанието му, а от гибелта го делеше само крачка.

Все пак, напомни си той отново, можеше да разчита на Дуавел Тигъруилис, тази най-веща от всички полуръстове. Ентрери спря изпитателен поглед върху лицето й и разбра, че тя смята да се възползва от последната му забележка — нямаше да му достави удоволствието да признае на глас, че наистина го смята за свой приятел.

Артемис Ентрери би се разочаровал от нея, ако постъпеше другояче.

— Внимавай да не се уловиш в някоя от мрежите, които сам си изплел — догониха го думите на полуръстката, докато той потъваше в сенките.

Ентрери прие съвета й напълно сериозно. Ситуацията наистина можеше да се развие по най-различен начин и нищо чудно да му се наложеше да импровизира, за да оцелее… за кой ли път, в изпълнения му с опасности живот. Неведнъж досега Ентрери се бе оказвал принуден да разчита на находчивостта си и да импровизира и винаги бе успявал да се спаси. Беше си съставил план за всеки обрат, който можеше да предвиди, и макар да имаше доверие в себе си и в онези, с които се бе обградил, нито за миг не забравяше, че и най-незначителната и нечакана случайност, и най-малката погрешна стъпка, могат да подпишат смъртната му присъда.

А като имаше предвид как се държеше Рай’ги напоследък, смъртта му без съмнение щеше да бъде жестока.

Както повечето улици в Калимпорт, и тази беше оживена, ала най-забележителният човек на нея бе онзи, който оставаше най-незабелязан. Предрешен като просяк, Артемис Ентрери се придържаше към сенките — не се прокрадваше из тях, привличайки вниманието, просто се сливаше с тълпата, като нито за миг не изпускаше жертвата от поглед.

Шарлота Веспърс не се опитваше да остане незабелязана. Тя бе лицето на дом Басадони и идваше във владенията на дом Да’Даклан по покана на самия Да’Даклан паша. Съпровождаха я немалко подозрителни и дори отявлено враждебни погледи, ала никой не я закачи. Тя бе поискала да се срещне с Да’Даклан паша (по настояване на Рай’ги) и сега се намираше под негова закрила. Затова и крачеше толкова самоуверено, почти предизвикателно.

И сякаш изобщо не забелязваше, че един от онези, които я наблюдават, не се подчинява на заповедите на Да’Даклан паша.

Ентрери добре познаваше тази част на града, тъй като в миналото на няколко пъти бе изпълнявал поръчки за Рейкърс. От държанието на Шарлота му бе ясно, че тя е тук на официално посещение, а след като я видя да подминава няколко удобни за среща места, се досети и къде ще се състои то. Онова, което не знаеше, бе колко са важни предстоящите преговори за Рай’ги и Кимуриел.

— Следиш ли всяка нейна стъпка със странните си способности, Кимуриел? — тихичко прошепна той, докато прехвърляше плановете, които си бе набелязал, за да е готов, в случай че това е така.

Не вярваше, че двамата елфи, прекалено заети със собствените си кроежи, имат време непрекъснато да държат Шарлота под око, ала все пак не бе напълно изключено. Ако наистина бе така, той много скоро щеше да го узнае със сигурност, в това поне нямаше съмнение. Оставаше му единствено да се надява, че ще се окаже подготвен и ще успее да пригоди плановете си към новата ситуация.

Ускори крачка и изпревари Шарлота, избирайки странични улички и използвайки дори покривите, за да се придвижва по-бързо.

Не след дълго достигна къщата, граничеща с улицата, в която смяташе, че ще свърне Шарлота. Предположението му се потвърди, когато видя, че точно там върху покрива има страж.

Безшумен като смъртта, Ентрери се промъкна зад пазача, който бе насочил цялото си внимание към другата улица и изобщо не го забелязваше. Много предпазливо, тъй като бе сигурен, че човекът не е сам, Ентрери се огледа наоколо. Бързо забеляза двамина стражи на отсрещната страна на улицата и още един от тази, върху покрива зад него.

Наблюдава ги известно време (много по-внимателно, отколкото мъжа пред себе си) — следеше всяко тяхно помръдване, за да разбере накъде е насочено вниманието им. Най-сетне, когато се убеди, че никой не гледа към него, той нанесе удар, изтегляйки пазача пред себе си зад една капандура.

Миг по-късно четиримата стражи на Да’Даклан, като че ли отново бяха по местата си, до един погълнати от случващото се на улицата, където Шарлота Веспърс и още двама от войниците на Да’Даклан тъкмо свиваха зад ъгъла.

Ентрери мислеше трескаво. Петима вражески войници, както и една предполагаема съюзничка, която навярно бе по-голям враг от истинските неприятели. Не се самозалъгваше, че петимата са сами. Немалка част от хората, навъртащи се наблизо, несъмнено бяха подставени лица на Да’Даклан.

Въпреки това палачът се прехвърли през покрива на двуетажната сграда и леко тупна на земята, точно до смаяната Шарлота.

— Клопка! — сипкаво прошепна той и като се обърна, даде знак на двамата войници зад тях да спрат. — Кимуриел е отворил междупространствен портал на покрива, за да избягаме.

Изненадата по лицето на Шарлота се смени с гняв само за да отстъпи място на привидно спокойствие миг по-късно. Ентрери, който я познаваше достатъчно добре, разбра, че я е заблудил — споменаването на Кимуриел бе придало достоверност на нелепото му твърдение, че са й заложили капан.

— Аз ще я поема оттук — рече той на пазачите.

Разнесе се шум и Ентрери видя, че двамина от стражите на покривите (включително и онзи от страната, от която палачът току-що бе дошъл) слизат да проверят какво става.

— А ти кой си? — недоверчиво попита един от войниците зад Шарлота и ръката му се стрелна към невзрачното наметало, под което се подаваше дръжката на изкусно изработено оръжие.

— Върви! — прошепна Ентрери на Шарлота и когато тя се поколеба, я побутна настойчиво.

Нокътя на Шарон и изумрудената кама се появиха в ръцете му и като захвърли дрипавия плащ, той се изправи в целия си блясък. Хвърли се напред, замахвайки с Нокътя на Шарон, докато камата се стрелна към втория войник.

На свой ред двамата стражи също извадиха оръжията си. Единият успя да отбие Нокътя на Шарон, но се видя принуден да заотстъпва назад, което беше и истинската цел на палача. Вторият войник не извади такъв късмет — в мига, в който мечът му понечи да спре камата, Ентрери промени ъгъла на нападението с едва забележимо движение на китката, така че камата мина над вражеското острие и потъна в корема на злощастника.

Палачът нямаше време да довърши започнатото, тъй като останалите стражи се приближаваха прекалено бързо, ала все пак успя да отключи магията на хищното оръжие, изпълвайки жертвата си със сляп ужас. Всъщност раната на войника не беше особено дълбока, ала въпреки това той рухна на земята, притиснал ръце до корема си и крещейки от страх.

Ентрери се дръпна назад, обръщайки гръб на стената, по която Шарлота вече се катереше в трескав опит да се добере до покрива.

Мъжът, когото Нокътя на Шарон бе принудил да отстъпи назад, се нахвърли върху палача от лявата му страна, отдясно връхлетя друг войник, а от насрещната страна се зададоха още двамина. Ентрери замахна надясно, после се обърна наляво. Още докато четиримата се опитваха да се нагодят към бързата, макар и не съвсем неочаквана промяна, палачът рязко се обърна надясно и се хвърли в атака.

Войникът, който тъкмо бе ускорил крачка, попадна под същински порой от удари. Самият той си служеше нелошо с оръжията си, меч и кортик, ала насреща си имаше не кой да е, а Артемис Ентрери. Колчем опиташе да отбие някой от ударите на противника, противникът му променяше ъгъла. Калимпортецът успя да се опази в продължение на няколко секунди, ала после камата проби защитата му и се впи в дясната му ръка, която се отпусна безсилно. Секунда по-късно Ентрери рязко се завъртя, отбивайки удара на появилия се зад гърба му нападател, след което се обърна към първата си жертва и я прониза в гърдите.

В същото време накара Нокътя на Шарон да изпълни въздуха с пепел. Черната пелена се разстла хоризонтално, така че стражите на Да’Даклан все още можеха да виждат, ала неочакваната й поява ги стресна и даде на Ентрери достатъчно време, за да се разправи с връхлетелия отдясно противник и да накара меча си да избълва нова струя пепел, издигайки този път непрогледна стена.

Тримата оцелели войници се спряха от другата й страна, объркани, мъчещи се да въдворят някакъв ред в действията си, а когато най-сетне събраха смелост и се хвърлиха през стената от пепел, Ентрери вече не беше там.

Палачът ги наблюдаваше от покрива на близката сграда, клатейки глава при вида на такава непохватност.

Но пък новият му меч си го биваше и с всяка изминала схватка той му се радваше все повече.

— Къде е? — подвикна Шарлота и Ентрери я погледна въпросително. — Порталът — уточни тя. — Къде е?

— Да’Даклан трябва да се е намесил — отвърна палачът, опитвайки се да скрие задоволството си — Рай’ги и Кимуриел очевидно не следяха движенията на Шарлота.

— А може би са решили да ни изоставят — добави, решил, че няма да му навреди, ако успее да посее малко съмнение в гърдите на Шарлота.

Тя се намръщи, но не каза нищо.

Шумът, разнесъл се зад тях, им напомни, че войниците на Да’Даклан надали ще се откажат от търсенето толкова бързо и че все още се намират на вражеска територия. Ентрери изтича покрай Шарлота и като й даде знак да го последва, скочи върху сградата на отсрещната страна на улицата, после се прехвърли върху съседния покрив и се спусна на земята, а оттам в клоаките. Това бе последното място, където искаше да бъде толкова скоро след убийството на Домо, ала нямаше друг избор. Все пак не се задържа под земята много дълго излезе на повърхността още щом оставиха територията на Да’Даклан зад гърба си и се доближиха до владенията на Басадони.

Все още начело, Ентрери бързо си проправяше път, докато не достигна уличката зад „Медната миза“, където рязко спря.

По-скоро ядосана, отколкото благодарна за намесата му, очевидно хранеща съмнения, че изобщо е имало нужда да бъде спасявана, Шарлота продължи напред, без да му обръща особено внимание, докато не почувства върха на меча му в гърлото си.

— Не мисля така — отбеляза палачът.

Шарлота му хвърли кос поглед и го видя да кимва, по посока на странноприемницата.

— Какво е това? — попита тя.

— Единствената ти възможност да спасиш живота си — отвърна убиецът, а когато тя пак не помръдна от мястото си, я сграбчи за ръката и със страховита сила я дръпна пред себе си и я побутна с върха на меча.

Влязоха през таен страничен вход и се озоваха в малка стаичка, където имаше един-единствен стол. Без да се церемони особено, Ентрери я бутна да седне.

— Да не си си загубил и малкото здрав разум? — попита тя.

— А нима аз сключвам тайни сделки с Мрачните? — рече Ентрери и от погледа, който тя му хвърли, преди да успее да си наложи безстрастна маска, разбра, че подозренията му са били напълно основателни.

— И двамата сме се съюзявали с когото се е налагало, за да оцелеем — възмути се Шарлота.

— Съюзявали? Или заговорничели? Има разлика, дори за мрачните елфи.

— Говориш като глупак! — сопна се Шарлота.

— И все пак не мен, а теб те грози гибел — напомни й палачът, стиснал изумрудената кама (чиито сили Шарлота добре познаваше) и с поглед, от който ясно личеше, че не блъфира. — Защо искаше да се срещнеш с Да’Даклан паша? — попита направо Ентрери.

— Промяната в Далабад събуди доста подозрения — отговорът й беше колкото искрен, толкова очевиден и непълен.

— Явно не и такива, които да обезпокоят Джарлаксъл — изтъкна Ентрери.

— И все пак някои могат да се превърнат в истински проблем — продължи да импровизира тя. — Трябваше да се срещна с Да’Даклан паша, за да го уверя, че ситуацията ще се успокои.

— С други думи — че разширението на дом Басадони ще спре? — недоверчиво уточни Ентрери. — Нямаше ли това да бъде лъжа и нямаше ли следващото завоевание на Джарлаксъл да ги разяри още повече?

— Следващото завоевание?

— Нима смяташ, че нашият амбициозен предводител е решил да спре дотук? — попита Ентрери.

Шарлота дълго мълча, обмисляйки какво да каже.

— Казаха ми, че дом Басадони ще започне да ограничава дейността си поне привидно — рече тя най-сетне. — Освен ако не бъдем предизвикани, разбира се.

— Като съгледвачите в Далабад — допълни Ентрери и Шарлота кимна… прекалено бързо, както той не пропусна да забележи. — Значи жаждата на Джарлаксъл е утолена и най-сетне можем да се завърнем към по-спокоен и безопасен живот.

Шарлота не отговори.

Устните на Ентрери се извиха в усмивка. Наясно бе каква е истината и знаеше, че Шарлота го бе излъгала най-безочливо. Не се и съмняваше, че Джарлаксъл е способен на подобна игра (да го поведе в една посока, а Шарлота — в обратната), ала сега наемникът бе оплетен в мрежите на Креншинибон и ламтежа му за власт, а като прибавеше и наученото от Дуавел, истината се разкриваше кристално ясна пред него. Истина, която нямаше нищо общо с лъжите на Шарлота.

С отиването си при Да’Даклан и твърдението, че го прави по нареждане на Джарлаксъл (сигурен знак, че са я изпратили Рай’ги и Кимуриел), тя току-що му бе дала да разбере, че няма и секунда за губене.

Ентрери направи крачка назад и се замисли, опитвайки се да отгатне кога и къде ще се случи същинският преврат, но това не му попречи да забележи, че Шарлота следи всяко негово движение.

С бързината и грациозността на котка тя се плъзна от стола и като застана на едно коляно, запрати тънка кама към сърцето му, след което се хвърли към другата, доста по-незабележима врата в стаичката.

Ентрери улови камата във въздуха, завъртя я и я хвърли към вратата. Чу се глух тътен и оръжието се заби в дървото, точно пред разширените очи на Шарлота.

Миг по-късно Ентрери я улови за раменете и като я обърна грубо към себе си, стовари юмрук в лицето й.

Тя извади втора кама… или поне се опита, но Ентрери я сграбчи за китката и я изви така рязко, че Шарлота усети как я напуска и последната капчица сила, а камата се изплъзва между безчувствените й пръсти. След като дръпна още веднъж, Ентрери я зашлеви два пъти през лицето, сграбчи я за раменете и я блъсна обратно на стола.

— Даваш ли си сметка с кого се опитваш да играеш глупавите си игрички? — изръмжа той в лицето й. — Ще те използват, докато им трябваш, и ще се отърват от теб. За тях ти си просто иблит, същата дума, която използват и за купчина мърша. А Рай’ги и Кимуриел са най-големите расисти в цял Бреган Д’аерте. Никаква изгода няма да намериш, ако застанеш на тяхна страна, глупачке, единствено гибел, ужасяваща гибел.

— Ами Джарлаксъл? — извика тя.

Това бе точно инстинктивната, ужасена реакция, на която палачът се бе надявал, най-красноречивото признание, че Шарлота наистина се бе съюзила с двамата заговорници. Той направи крачка назад и я остави разтреперана на стола.

— Ще ти дам една-едничка възможност — рече той. — Не защото храня някакви добри чувства към теб — уверявам те, такива няма! — а защото притежаваш нещо, от което се нуждая.

Шарлота опъна ризата и туниката си, в опит да си възвърне част от позагубеното достойнство.

— Кажи ми всичко — заяви Ентрери направо. — Всичко за този преврат — кога, къде и как. Знам повече, отколкото предполагаш, така че не си и помисляй да ми играеш номера.

Шарлота се подсмихна недоверчиво.

— Нищо не знаеш! Ако знаеше, щеше да си дадеш сметка, че са те направили на глупак.

Ентрери се озова до нея, още преди тя да успее да довърши, сграбчи я за косата и дръпна главата й назад, допирайки върха на жестоката си кама във врата й.

— Последна възможност — ужасяващо спокойно рече той. — И не забравяй, скъпа ми Шарлота, че изобщо не те харесвам.

Шарлота преглътна мъчително, неспособна да откъсне поглед от ледените му очи.

Мрачната му слава допълнително засили онова, което се четеше в очите му, и Шарлота, която нямаше какво повече да губи и която не дължеше нищо на елфите, му издаде всичко, което знаеше, включително и начина, по който Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да обезвредят Креншинибон — някакъв вид мисловна магия, превърната във фенер.

Нищо от чутото не изненада Ентрери и все пак да чуе подозренията си, потвърдени толкова категорично, за пореден път му напомни колко несигурно е положението му. Той тихичко си повтори, че трябва да създаде собствената си действителност насред лепкавите мрежи на Мрачните, напомняйки си, че по нищо не отстъпва на двамата си противници.

Отдръпна се от Шарлота и като отиде до вътрешната врата, извади забитата в нея кама и почука три пъти.

Вратата се отвори няколко секунди по-късно и в стаята нахлу Дуавел Тигъруилис с крайно изненадан вид.

— Защо си дошъл? — попита тя Ентрери, ала после млъкна, забелязала раздърпаната, ужасена Шарлота. — Какво си сторил? — обърна се тя към палача, а по лицето й се четяха изумление и гняв. — Аз нямам нищо общо с вътрешните борби на дом Басадони!

— Ще правиш онова, което ти кажа! — ледено отвърна убиецът. — Шарлота ще остане тук, а ти ще й осигуриш всички нужни удобства, като внимаваш никой да не я вижда. Ще я задържиш, докато не се върна и не ти разреша да я пуснеш.

— Да ми разрешиш? — невярващо повтори Дуавел и премести поглед от Ентрери към Шарлота. — В какво се опитваш да ме въвлечеш, безумецо!

— Следващата обида ще ти струва езика — заплаши я Ентрери с все същия съвършено изигран леден тон. — Ще правиш каквото ти наредя. Ни повече, ни по-малко. Когато всичко свърши, дори Шарлота ще ти благодари, задето си я опазила невредима във време, когато никой от нас не е в безопасност.

Докато Ентрери говореше, Дуавел не сваляше поглед от лицето на Шарлота и видя как тя й кимва едва забележимо.

— Вън! — обърна се полуръстката към палача, когато той свърши, и Ентрери погледна към външната врата, така съвършено изработена, че очертанията й върху стената почти напълно се губеха.

— Не тази — тя се отваря само навътре — кисело уточни Дуавел и посочи другата врата. — Оттук.

И тя го избута навън, обръщайки се, за да заключи вратата след себе си.

— Дотам ли се стигна вече? — попита, щом се озоваха в коридора.

Ентрери кимна мрачно.

— Но все още следваш плана си, нали? — продължи полуръстката. — Въпреки този неочакван обрат?

Усмивката на палача ясно даде да се разбере, че за него нищо не бе и не би могло да бъде неочаквано. Дуавел кимна.

— Логична импровизация — съгласи се тя.

— Знаеш каква е твоята роля — отвърна Ентрери.

— И мисля, че я изиграх добре — усмихна се Дуавел.

— Даже твърде добре — заяви Ентрери, докато отиваха към друга врата, малко встрани от стаичката. — Не се шегувах, когато казах, че следващата обида ще ти струва езика.

С тези думи той излезе на улицата, оставяйки зад себе си разтрепераната Дуавел. Миг по-късно полуръстката се засмя — съмняваше се, че Ентрери би изпълнил заканата си, с каквито и обиди да го обсипеше.

Съмняваше се, но не беше сигурна… никога не можеше да бъде сигурна. Такъв беше Артемис Ентрери.

Още преди изгрев-слънце, възседнал кон, който бе „заел“ без знанието и позволението на собственика му, Ентрери напусна Калимпорт и се понесе към Далабад.

Познаваше пътя достатъчно добре, за да е наясно, че обикновено е пълен с просяци и разбойници, но това не го накара да забави бесния си галоп, а когато слънцето се показа зад лявото му рамо, още повече пришпори коня — на всяка цена трябваше да пристигне навреме.

Беше казал на Дуавел, че Джарлаксъл се е върнал в кристалната кула и че именно натам възнамерява да се запъти и той самият. Сигурен бе, че полуръстката ще изпълни своята част от плана и щом Шарлота се озовеше на свобода…

Ентрери приведе глава и препусна още по-стремглаво под утринните лъчи на слънцето. От оазиса го деляха мили, ала вече виждаше очертанията на кулата… не, на кулите, осъзна той изведнъж — не една, а две кули се издигаха в далечината, приветствайки утринната светлина.

Нямаше представа какво означава това, ала не се разтревожи — всичките му източници (напълно независими един от друг и недосегаеми за Рай’ги, Кимуриел и многобройните им лакеи) го уверяваха, че Джарлаксъл е там.

Не след дълго усети магически поглед върху себе си и разбра, че го следят. В отговор, той само сведе още по-ниско глава и пришпори откраднатия жребец, твърдо решен да изпревари жестоките срокове, които сам си бе поставил.

— Тръгнал е към Джарлаксъл, но не знаем къде е Шарлота — рече Кимуриел, докато с Рай’ги и Берг’иньон гледаха как палачът препуска през пустинята.

— Може би е останала при Да’Даклан — предположи Рай’ги. — Няма как да сме сигурни.

— Значи трябва да научим — раздразнено заяви Кимуриел, без да се опитва да скрие безпокойството си и Рай’ги повдигна вежди.

— По-спокойно, приятелю! Артемис Ентрери не е заплаха за нас, просто дребно неудобство. Нека цялата паплач се събере на едно място.

— Така победата ни ще е по-бърза и по-чиста — съгласи се Берг’иньон.

Кимуриел помисли малко и вдигна неголям квадратен фенер, затворен от три страни. Беше му го дал Ихараскрик с уверението, че щом запалят свещта вътре и я оставят да огрее Креншинибон, силите му ще изчезнат.

Ефектът, предупредил го бе илитидът, щеше да бъде временен — дори самоувереният крадец на мисли не се заблуждаваше, че нещо би могло да удържи могъщия отломък задълго.

Ала и Кимуриел, и другите двама бяха сигурни, че няма да им трябва много време, дори ако Джарлаксъл имаше до себе си Артемис Ентрери. Обезсилеха ли Креншинибон, крушението на Джарлаксъл, както и на всички, застанали на негова страна, включително и Артемис Ентрери, щеше да бъде светкавично и пълно.

Да, очакваше ги незабравим ден… или по-скоро нощ, тъй като Рай’ги и Кимуриел възнамеряваха да нанесат удара си през нощта, когато кристалният отломък бе най-слаб.

— Той е глупак, но тласкан от оправдани страхове — заяви Дуавел Тигъруилис на Шарлота, когато се върна при нея в малката стаичка. — Опитай се да го разбереш, умолявам те.

Шарлота я изгледа изумено.

— А, той си тръгна — увери я полуръстката. — Най-добре ще е и ти да сториш същото.

— Мислех, че съм твоя пленничка — рече Шарлота и Дуавел се изсмя.

— За вечни времена? — ехидно попита тя. — Артемис Ентрери се бои, а и ти също трябва да си уплашена. Не знам много за мрачните елфи, признавам, но…

— Мрачни елфи? — недоумяващо повтори Шарлота, преструвайки се на изненадана. — Какво общо имат мрачните елфи с всичко това?

Дуавел отново се разсмя:

— Истината за дом Басадони и Далабад не е тайна за никого. Всички на улицата знаят кой командва там.

Шарлота измърмори нещо за Ентрери, ала Дуавел я прекъсна:

— Ентрери не ми е казвал нищо. Да не мислиш, че ще си имам вземане-даване с някой толкова могъщ, за да се сдобия с такава общоизвестна информация? Каквито и недостатъци да имам, не съм глупачка.

Шарлота се облегна в стола си и я изгледа изпитателно.

— Смяташ, че знаеш повече, отколкото наистина знаеш — рече тя. — А това е опасна грешка.

— Знам единствено, че не искам да имам нищо общо с всичко това — отвърна Дуавел. — Нищо общо с дом Басадони и с Далабад. И най-вече — нищо общо с враждата между Шарлота Веспърс и Артемис Ентрери.

— Според мен вече си част от нея — заплашително присви очи Шарлота, ала Дуавел поклати глава.

— Направих и продължавам да правя онова, което се налага, нищо повече.

— Значи съм свободна да си вървя?

Дуавел кимна и отстъпи настрани.

— Дойдох веднага щом се уверих, че Ентрери си е отишъл. Извинявай, Шарлота, но не искам да ставам твоя съюзница, ако това ще ми навлече вражда с Артемис Ентрери.

Шарлота продължи да я гледа изпитателно, ала думите на полуръстката бяха логични.

— Къде отиде? — попита тя.

— Източниците ми съобщават, че е напуснал Калимпорт — отвърна Дуавел. — Може би в Далабад? А може и да е решил да избяга далеч от Калимшан — на негово място аз бих постъпила точно така.

Шарлота не каза нищо, ала тайно се съгласи с полуръстката. Все още бе объркана от случилото се този ден, ала бе наясно, че Ентрери не я беше „спасил“, а я бе отвлякъл с цел да изкопчи нужната му информация. А тя му я беше предоставила, трябваше да признае Шарлота, колкото и да й бе неприятно. Беше му казала повече, отколкото трябваше, повече, отколкото Рай’ги и Кимуриел биха сметнали за приемливо.

Шарлота си тръгна от „Медната миза“, опитвайки се да въведе ред в мислите си. В едно бе сигурна — Мрачните много скоро щяха да я открият. Да, можеше да постъпи по един-единствен начин. Без да губи повече време, тя забърза към дома на Басадони. За да съобщи на Рай’ги и Кимуриел за измяната на Ентрери.

Ентрери погледна към слънцето, което още не се бе издигнало високо в небето, и си пое дъх. Времето беше изтекло. Дуавел беше пуснала Шарлота да си върви, както се бяха разбрали. Шарлота, без съмнение, бе изтичала право при Рай’ги и Кимуриел и така бе задействала грандиозни събития, за които дори не подозираше.

Ако Рай’ги и Кимуриел все още бяха в Калимпорт.

И ако Шарлота не се бе досетила, че това е уловка и не бе побягнала, търсейки къде да се скрие.

И ако мрачните елфи не я бяха открили, преди Дуавел да успее да я освободи и не бяха сринали „Медната миза“ със земята, което означаваше, че Далабад и кристалният отломък вече са в опасните ръце на Рай’ги.

И ако след като бяха научили, че са разкрити, Рай’ги и Кимуриел не бяха решили незабавно да се върнат в Мензоберанзан.

И ако Джарлаксъл все още беше в Далабад.

Именно тази възможност най-силно тревожеше палача. Непредсказуемият Джарлаксъл бе може би най-несигурната брънка в целия му несигурен план. Колко ли пагубно щеше да се отрази отсъствието на Джарлаксъл от Далабад на намеренията му? Ами ако Рай’ги и Кимуриел го хванеха неподготвен и го убиеха?

Ентрери тръсна глава и прогони всички тези въпроси. Не бе свикнал да се съмнява в себе си, още по-малко пък да се чувства безсилен да се справи с някоя ситуация. Навярно именно затова толкова ненавиждаше Мрачните. В Мензоберанзан невъобразимо умелият Артемис Ентрери се бе почувствал напълно незначителен.

Действителността е такава, каквато сам си я направиш, повтори си той. Негови бяха мрежите от лъжи и измама, затова той, не Рай’ги, Кимуриел или Шарлота и дори не Джарлаксъл и кристалният отломък, а той диктуваше хода на събитията.

Отново погледна към слънцето, а после и към внушителните силуети на двете кристални кули, издигащи се между палмите на Далабад, и си напомни, че този път именно той бе обърнал пясъчния часовник.

Напомни си, че времето изтича и като пришпори коня, полетя към оазиса.