Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (17)

Шестнадесета глава
Мрачни вести в слънчев ден

Даника седеше на ръба на скална тераса, вдълбана в склона на внушителната планина, а в полето пред нея се издигаше великолепен храм. „Възвисяване на вярата“ беше впечатляваща катедрала със заострени кули и ребрени сводове, с изящни арки и високи, декоративни прозорци с цветни стъкла. Акри земя се простираха край нея, набраздени от добре поддържан жив плет, подрязан във формата на най-различни животни, както и истински лабиринт, който обрамчваше цялото поле.

Храмът бе дело на съпруга на Даника, Кадърли Бонадюс, жрец на Денеир, бога на познанието. Това бе най-видимото от творенията на Кадърли, ала най-прекрасното нещо, което той щеше да остави след себе си, поне в очите на Даника, бяха близнаците, които си играеха край входа на лабиринта и по-малкото им братче, което спеше в катедралата. Близнаците тъкмо бяха нахълтали в лабиринта, за немалък смут на джуджето Пикел Широкоплещи. Именно Пикел, последовател на друидските традиции (магия, която грубоватият му брат Айвън все така отказваше да приеме) беше създал и лабиринта, и останалата част от забележителните градини.

Пикел вече се бе втурнал след децата, като крещеше „ийк“ и други подобни „пикелизми“ и скубеше зелената си брада. Лабиринтът му все още не бе готов за посетители, пък и корените не се бяха хванали напълно.

Както можеше да се очаква, още щом джуджето хлътна между стените от жив плет, близнаците излязоха навън и кротко се заиграха край входа. Даника не бе сигурно колко навътре в лабиринта бе навлязъл Пикел, ала по бързо заглъхващия му глас се досети, че много скоро ще се изгуби… за трети път този ден.

Внезапен порив на вятъра долетя откъм планината и разпиля гъстата й, червеникаворуса коса. Младата жена я отметна и тръсна глава тъкмо навреме, за да види Кадърли, който идваше към нея.

Колко красив бе в жълтеникавокафявата си туника и панталони, светлосиньото копринено наметало и обичайната широкопола синя шапка с перо. Кадърли бе остарял неимоверно при построяването на храма, толкова, че Даника се бе уплашила, че ще го изгуби. За неин ужас, той дори се бе приготвил да умре, приемайки преждевременната си смърт като необходима жертва за издигането на внушителната библиотека. Малко след като бе приключил с основната сграда (подробностите като сложната украса по многобройните врати и златните листа, украсяващи красивите сводове, навярно никога нямаше да бъдат довършени), времето сякаш се бе върнало назад и той бе започнал да се подмладява почти толкова бързо, колкото бе остарял. Сега изглеждаше като мъж на двайсет и няколко години, с младежка стъпка и блясък в очите всеки път, щом погледнеше към Даника. Даника дори се бе уплашила това да не продължи толкова, че тя да се окаже не с три, а с четири деца на ръце.

За щастие не се бе стигнало дотам и Кадърли се бе превърнал в същия жизнерадостен и силен млад мъж, какъвто беше преди неприятностите в Поучителната библиотека — постройката, издигаща се на това място преди Проклятието на хаоса и края на предишния орден на Денеир. Готовността да пожертва всичко, за да съгради катедрала в негова чест и да възобнови ордена му, се бе оказала достатъчна за Денеир и Кадърли Бонадюс бе получил обратно живота си, многократно по-пълноценен сега, когато имаше Даника и децата.

— Тази сутрин имах посетител — рече той и приседна до нея.

Погледът му се спря върху близнаците, а усмивката му стана още по-широка при звука на поредния неистов крясък, долетял от вътрешността на лабиринта.

За кой ли път Даника бе поразена от това как усмивката сякаш струеше и от очите му.

— Посетител от Карадун — кимна тя. — Видях го сутринта.

— Носеше новини от Дризт До’Урден — обясни Кадърли и Даника се обърна към него с внезапно разбуден интерес.

Бяха се запознали с този необичаен мрачен елф миналата година, когато му бяха помогнали да се върне на север с помощта на една от магиите на Кадърли.

Даника го изгледа изпитателно, забелязала напрегнатото изражение на обикновено спокойното му лице.

— Намерил е кристалния отломък — досети се тя, тъй като последния път, когато се бяха срещнали с Дризт и неговата спътница, бяха разговаряли именно за това Дризт се бе зарекъл да открие древния магически предмет и да го донесе, за да може Кадърли да го унищожи.

— Така е — потвърди Кадърли и й подаде свитък пергамент.

Даника го разви и се зачете. Щастлива усмивка огря лицето й, когато научи за съдбата на Уолфгар, изгубения приятел на Дризт До’Урден, избавен по-късно от лапите на злия демон Ерту. Усмивката й обаче помръкна, когато стигна до разказа за кражбата на Креншинибон от друг мрачен елф на име Джарлаксъл, който бе изпратил един от помощниците си при Дризт, предрешен като Кадърли.

Даника спря да чете и вдигна поглед към мъжа си.

— Дризт смята, че отломъкът е отнесен в Подземния мрак, в града на неговите събратя, Мензоберанзан, където живее и Джарлаксъл — обясни Кадърли и взе пергамента от ръцете й.

— Толкова по-зле за Мензоберанзан тогава — отсече Даника.

Двамата с Кадърли бяха обсъждали надълго и нашироко могъществото на кристалния отломък и тя добре знаеше, че Креншинибон не е нищо друго освен оръжие за унищожение, което носи гибел на враговете на онзи, който го владее, на неговите съюзници и, рано или късно — на самия него. Ставаше ли дума за кристалния отломък, друг изход нямаше и според Кадърли не можеше и да има. Притежанието му в крайна сметка се превръщаше в смъртоносно заболяване и проклятие за всички, които се намираха близо до злощастника, който владееше могъщия предмет.

Кадърли обаче поклати глава още преди тя да успее да довърши:

— Кристалният отломък е творение на слънцето, което е навярно и най-голямото му извращение.

— Ала Мрачните са създания на тъмнината — възрази Даника. — Нека го отнесат със себе си — може би в Подземния мрак силите му ще отслабнат и той ще бъде унищожен.

Кадърли отново поклати глава:

— Кой е по-силен? Креншинибон или онзи, който го „владее“?

— По всичко личи, че точно този мрачен елф е особено находчив — отвърна Даника. — Да бъде заблуден Дризт До’Урден не е толкова лесно.

Кадърли сви рамене и се усмихна.

— Съмнявам се, че веднъж открил път към сърцето на новия си собственик (а той несъмнено ще го стори, освен ако този Джарлаксъл не прилича на Дризт повече, отколкото предполагаме), Креншинибон надали ще допусне да бъде отнесен в земните недра — обясни той. — Не става непременно въпрос за това кой е по-силен. Това е едно от най-забележителните умения на отломъка — способността не да принуди, а да убеди собственика си да го послуша.

— А да се манипулира един мрачен елф едва ли е толкова трудно — допълни Даника.

— Един обикновен мрачен елф — уточни мъжът й.

В продължение на няколко минути и двамата мълчаха, обмисляйки новата информация.

— Какво да правим? — попита най-сетне Даника. — Ако си убеден, че Креншинибон няма да позволи да бъде заточен в Подземния мрак, нима трябва да го оставим да сее хаос и разруха на Повърхността? И знаем ли изобщо къде е?

Все така потънал в мисли, Кадърли не отговори веднага. Въпросът какво да правят и докъде се простира отговорността им в тази ситуация не бе нищо друго, освен извечния въпрос за отговорността, която идваше с могъществото. Трябваше ли Кадърли, просто защото притежава необходимата жреческа сила, да открие елфа, сложил ръка на кристалния отломък, да му го отнеме и да го унищожи? И ако отговорът бе да, какъв бе дългът му по отношение на всички други несправедливости по света? Пиратите от Морето на падналите звезди, например. Трябваше ли да намери кораб и да тръгне по следите им? Или прословутата шайка на Червените магьосници от Тай? Беше ли негов дълг да ги издири и да се бие с всеки един от тях? Ами Жентаримите, Железния престол, Призрачните крадци…

— Спомняш ли си последната ни среща с Дризт и Кати-Бри? — обади се Даника и на Кадърли му се стори, че тя е прочела всяка негова мисъл. — Дризт се разтревожи, когато научи, че призовавайки демона Ерту, сме сложили край на изгнанието, в което самият той го бе изпратил преди години. Какво му каза тогава, за да го успокоиш?

— Казах му, че освобождаването на Ерту не е чак такъв проблем — принуден бе да признае Кадърли. — Винаги ще има демони, готови да откликнат на повика на някой зъл магьосник. Ако не Ерту, то някой друг.

— Ерту е просто една от многото маши на хаоса — заяви Даника. — Също като Креншинибон. Каквото и опустошение да причини, то с нищо няма да се различава от разрухата, посята от много други като него, нали?

Кадърли се усмихна и се взря в бездънните й, бадемови очи. Колко я обичаше! Тя бе негова спътница във всичко. Интелигентна, притежаваща дисциплина, каквато Кадърли не бе срещал у никой друг, Даника винаги му помагаше, когато той се изправеше пред някой особено труден избор или решение. Тя просто го изслушваше и подхвърляше по нещо тук и там.

— Злото идва от сърцето, не от инструментите за унищожение — довърши той вместо нея.

— Но кое от двете е Креншинибон? — попита Даника.

— Именно това е въпросът. Дали е просто предмет, подобен на призовано чудовище, оръдие в ръцете на оногова, чието сърце е вече почернено от злото? Или е манипулатор, пораждащ злина там, където иначе не би я имало?

При тези думи Кадърли разпери ръце — и сам нямаше отговор на въпроса си.

— И в двата случая мисля да се свържа с някой източник от друга равнина и да се опитам да разбера къде са сега Креншинибон и този Джарлаксъл. Искам да видя за какво елфът използва отломъка или, още по-страшно — за какво отломъкът използва елфа.

Даника понечи да го попита какво има предвид, ала се досети и сама, преди още да бе отворила уста, и пребледня. Възможно ли бе, вместо да позволи да го отнесат в Подземния мрак, Креншинибон да бе намислил да използва Джарлаксъл, за да оглави нашествие на Мрачните на Повърхността? Възможно ли бе кристалният отломък да се възползва от положението и расата на новия си собственик, за да предизвика опустошение, за каквото досега само бе мечтал? А най-страшното бе, че щом Джарлаксъл бе накарал един от своите подчинени да се превъплъти в Кадърли, значи знаеше за него.

А щом Джарлаксъл знаеше за Кадърли, за него знаеше и Креншинибон… и най-вероятно си даваше сметка, че Кадърли притежава информация как да го унищожи.

Тревожна сянка пробяга по лицето на Даника и тя неволно погледна към децата.

— Ще се опитам да открия къде са сега и какви злини са сторили вече — опита се да я успокои Кадърли, който бе видял притеснението на жена си, ала не го бе разчел правилно и се чудеше дали тя не се съмнява в него.

— Точно така — съгласи се Даника. — Направи го още сега.

Пронизителен крясък откъм лабиринта накара и двамата да се обърнат.

— Пикел — обясни Даника.

— Пак ли се изгуби? — засмя се Кадърли.

— Пак ли? — повтори Даника. — Май искаш да кажеш „все още“.

Откъм полето се разнесе тупурдия и двамата видяха Айвън Широкоплещи, доста по-остарелия брат на Пикел, да крачи с тежка стъпка към лабиринта, без да престава да сумти.

— Ду-дад! — подигравателно мърмореше той, имитирайки начина, по който Пикел наричаше друидското си призвание. — Да, ду-дад! А дори не може да се оправи в някакъв си жив плет!

— А ти ще му помогнеш? — обади се Кадърли.

Айвън сякаш едва сега ги забеляза:

— Цял живот все туй правя!

Кадърли и Даника кимнаха и го оставиха да тъне в блажена самозаблуда. Айвън може и да не го осъзнаваше, ала те и двамата знаеха, че опитите му да помогне на брат си обикновено причиняваха още повече неприятности. И наистина — само след няколко минути към воплите на Пикел, че се бил изгубил, се присъединиха и тези на Айвън. Кадърли, Даника и близнаците слушаха и искрено се забавляваха.

Няколко часа по-късно, след като подготви всички необходими магии и провери защитния кръг, който използваше винаги, когато си имаше вземане-даване дори с най-незначителния обитател на долните равнини, Кадърли седна на пода, кръстосал крака под себе си, и подхвана заклинанието, което трябваше да доведе един второстепенен демон, един имп, при него.

Не след дълго дребно, рогато създание с прилепови крила се материализира в кръга и заподскача, ядосано и объркано. Най-сетне насочи вниманието си към Кадърли и изпитателно го изгледа, опитвайки се да разбере нещо за него от държанието му. Тези малки демони често биваха призовавани в Материалната равнина, било за информация, било за да чиракуват при някой зъл магьосник.

— Денеир? — изграчи импът с дрезгавия глас, характерен (и напълно подобаващ, според Кадърли) за вечно обвитото в мъгли и изпарения място, откъдето идваше. — Облечен си като свещеник на Денеир.

Кадърли знаеше, че дребното създание се взира в червената лента на шапката му, където бе втъкнато украшение, изработено от порцелан и злато и изобразяващо запалена свещ над отворено око — символът на Денеир.

Кадърли кимна.

— Пфу! — изплю се отвратено импът.

— Надяваше се да е някой магьосник, който си търси чирак ли? — лукаво попита свещеникът.

— Надявах се да е всеки друг, освен теб, служителю на Денеир.

— Ще трябва да се задоволиш с онова, което ти се предлага — заяви Кадърли. — Да надзърнеш за малко в Материалната равнина все трябва да е по-добре от нищо, нали така? Колкото и за кратко да е, удава ти се възможност да избягаш за малко от отвратителното си съществуване.

— Какво искаш, служителю на Денеир?

— Информация — отвърна Кадърли, ала още докато го казваше, осъзна, че въпросът му е труден, навярно прекалено труден за толкова незначителен демон. — Единственото, което искам, е името на някой по-могъщ демон, когото да призова.

Импът го изгледа любопитно, наклонил глава на една страна, и облиза устни със заострения си език.

— Нищо по-могъщо от някой налфешни — побърза да уточни Кадърли при вида на усмивката, плъзнала по дребното му лице — можеше поне да ограничи силата на следващото създание, което щеше да призове.

Налфешните съвсем не бяха за подценяване, но той със сигурност можеше да се справи с един от тях поне за известно време, толкова, колкото да се сдобие с онова, от което се нуждаеше.

— О, имам едно име тъкмо като за теб, служителю на Денеир… — започна импът, ала не можа да довърши и се загърчи конвулсивно, застигнат от заклинанието за мъчение, което Кадърли бе започнал.

— Името? — попита Кадърли, докато дребното същество се превиваше от болка и проклинаше ожесточено. — И те предупреждавам — опиташ ли се да ме подмамиш да призова някой прекалено могъщ демон, ще го отпратя начаса и отново ще те повикам. Болката, която изпитваш сега, ще ти се стори нищо в сравнение с наказанието, което ще ти наложа тогава!

Думите на Кадърли прозвучаха съвсем убедително, макар че в действителност му беше отблъскващо да причинява дори сегашното мъчение и то на някого като малкия демон. Той обаче стисна зъби и като си напомни какво е заложено на карта, се насили да продължи.

— Мизферак! — изпищя импът. — Глабрезу, при това глупав!

Кадърли начаса прекрати заклинанието и дребното същество размаха прилепови крила и се изправи, вперило студен поглед в лицето му.

— Изпълних каквото поиска, зли служителю на Денеир! — заяви то. — Пусни ме да си вървя!

— Махай се! — нареди Кадърли и докато импът се дематериализираше, показвайки му в същото време неприлични жестове, добави: — И ще кажа на Мизферак какво мислиш за него.

Последното, което видя (с известна доза удоволствие), бе ужасът, изписал се по лицето на малкия демон.

Призова Мизферак по-късно същия ден. Огромното създание с щипци вместо ръце въплъщаваше всичко онова, което Кадърли ненавиждаше у демоните. Подло, свирепо и отблъскващо себично, то всячески се мъчеше да изкопчи някаква полза от всяка дума. Срещата обаче беше кратка и по същество. Демонът трябваше да разпита събратята си от другите равнини за местонахождението на мрачен елф на име Джарлаксъл, който най-вероятно се намираше някъде на Повърхността във Фаерун. Свещеникът не пропусна да наложи на демона мощна магическа възбрана, която не му позволяваше да навлезе в материалния свят, принуждавайки го да се върне в Бездната и да потърси друг начин да се сдобие с исканата информация.

— Така ще ми отнеме повече време — отбеляза Мизферак.

— Ще те призовавам всеки ден — отвърна Кадърли, опитвайки се да придаде на гласа си гневно, ала същевременно безстрастно звучене. — И всеки път ще ставам все по-нетърпелив, а твоето мъчение — по-ужасно.

— Създаваш си опасен враг в мое лице, Кадърли Бонадюс, служителю на Денеир — заплаши го демонът, очевидно целейки да го стресне с това, че знае името му.

Кадърли, в чието съзнание песента на Денеир звучеше така ясно, като да бе част от самото му същество, само се усмихна:

— Ако някога се освободиш и дойдеш в Торил, ела и ме потърси, безумецо. С какво удоволствие ще превърна тленната ти обвивка в прах, а теб ще прокудя от този свят за сто години.

Демонът изръмжа и Кадърли го отпрати с махване на ръка и една-единствена дума. Чувал бе всички заплахи, които демоните можеха да измислят, и то неведнъж.

След всичко, което беше преживял (изправял се бе срещу червен дракон и се бе бил със собствения си баща, борил се бе с Проклятието на хаоса и най-голямото изпитание — предложил бе живота си в жертва на своя бог) малко неща, дори родени от пъкленото съзнание на някой демон, можеха да го уплашат.

През следващите десет дни призоваваше Мизферак ежедневно, докато най-сетне не получи вести за кристалния отломък и Джарлаксъл, както и най-изненадващата новина — вече не елфът притежаваше Креншинибон, а някакъв човек, Артемис Ентрери, който пътуваше с него.

Кадърли и преди бе чувал това име — знаеше го от разказите на Дризт и Кати-Бри по време на краткия им престой във „Възвисяване на вярата“. Артемис Ентрери беше палач, безмилостен убиец, и ето че сега бе на път към Снежните планини заедно с Креншинибон и мрачния елф Джарлаксъл.

Кадърли потърка брадичката си, когато чу информацията на демона… информация, която несъмнено беше вярна, благодарение на направената по-рано магия, която не позволяваше на скверното същество да го излъже.

— Направих, каквото поиска — изръмжа демонът и нетърпеливо изщрака с щипците си. — Вече съм свободен от оковите ти, Кадърли Бонадюс.

— Махай се тогава, та да не ме се налага да гледам отвратителното ти лице нито миг повече!

Мизферак присви огромните си очи и заплашително щракна с щипците си.

— Няма да го забравя! — процеди той.

— Бих се разочаровал, ако го сториш — нехайно отвърна Кадърли.

— Чух, че имаш деца, безумецо — подхвърли демонът, докато бързо избледняваше.

— Мизферак, ехугу-уинанс! — изкрещя Кадърли, спирайки демона преди да успее да се върне в зловредните изпарения на Бездната, и като го задържа с помощта на мощната си магия, изви болезнено физическата му обвивка.

— Страх ли надушвам, човеко? — дръзко попита Мизферак.

Кадърли се усмихна сухо:

— Едва ли, след като ще минат сто години, преди отново да видиш Материалната равнина.

Заплахата, изречена толкова недвусмислено, освободи демона от призоваващата магия, той обаче не можеше да си тръгне, възпиран от друга магия.

Мизферак изпълни стаята с мрак и Кадърли подхвана ново заклинание, придавайки ужасено звучене на гласа си.

— Надушвам те, глупави човеко — обади се демонът нейде отстрани, в опит (Кадърли беше сигурен в това) да го заблуди.

Потънал в песента на Денеир, младият свещенослужител отчетливо чуваше всяка красива нота, пробуждайки магията бързо и съвършено. Използва я, за да открие демона, и съвсем ясно усети огромна негативна мощ, която изведнъж се удвои — Мизферак явно бе повикал някой от събратята си на помощ.

Кадърли запази самообладание и продължи магията си.

— Първо ще убия децата, безумецо — зарече се демонът и каза нещо на другаря си, използвайки гърления език на Бездната.

Език, който Кадърли разбираше благодарение на заклинание, направено още преди да повика Мизферак, и сега чу как демонът нарежда на своя събрат да отвлече вниманието на човека, докато той отиде да намери децата.

— Ще ти ги доведа, за да видиш как умират — започна Мизферак, ала думите му бяха удавени от пронизителен писък.

Кадърли най-сетне бе довършил заклинанието си и около двамата демони се изви вихрушка от въртящи се остриета. Миг по-късно ярката светлина, призована от Кадърли, за да разпръсне мрака, разкри Мизферак и неговия помощник (по-незначителен демон, подобен на гигантско насекомо), нападнати от свистящите остриета, които посичаха всичко, до което се докоснеха.

Мизферак изкрещя и издаде грозен, гърлен звук, целящ най-вероятно да го телепортира някъде далеч.

Без никакъв успех. Младият мъж, потънал в дебрите на песента, се оказа по-бърз и светкавично обезсили магията му.

Последва ново заклинание, което прикова Мизферак на едно място, докато остриетата продължаваха да свистят във въздуха.

— Никога няма да го забравя! — ревна демонът, а гласът му беше пропит с ярост и агония.

— Отлично, значи няма да имаш глупостта да се върнеш! — изръмжа Кадърли в отговор и запрати насреща му още остриета, които разкъсаха на парчета телата на двамата демони, пропъждайки ги от Материалната равнина за цяло столетие.

Доволен, Кадърли излезе от стаята, покрит с демонска кръв. Трябваше да потърси някоя магия, с която да очисти дрехите си.

Що се отнасяше до кристалния отломък, вече имаше отговорите, от които се нуждаеше, и толкова по-добре, че си бе направил труда да провери, при положение че в същия този миг един опасен убиец, също толкова опасен мрачен елф и още по-опасен магически предмет, идваха при него.

Трябваше да каже на Даника и да подготви храма и ордена на Денеир за битката, която може би предстоеше.