Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (5)

Четвърта глава
Различни пътища в различни посоки

Ентрери поспря в сенките на прага и любопитно се заслуша в монолога, течащ в стаята.

Разбираше само малка част от него не само защото Джарлаксъл говореше твърде бързо и твърде развълнувано, за да може той, с ограниченото си владеене на езика на Мрачните, да схване всичко, но и защото бе далеч и не чуваше добре.

— Не могат да ни изпреварят, защото сме твърде бързи — тъкмо казваше Джарлаксъл.

Ентрери разбра напълно това изречение, защото Джарлаксъл звучеше така, сякаш държи вдъхновяваща реч пред някого.

— Да, те всички ще паднат, улица след улица. Кой може да ни се опълчи, ако се обединим?

„Ако се обединим?“ — палачът отново и отново повтаряше думата в главата си, за да се увери, че не я е превел погрешно.

Ние? Джарлаксъл със сигурност не говореше за съюза си с Ентрери, нито дори с останките от гилдията на Басадони — те бяха просто капки в морето на могъщите Бреган Д’аерте. Възможно ли бе Джарлаксъл да си е намерил нов съюзник без знанието на Ентрери? Някой паша, може би, или някой още по-силен?

Палачът наостри уши, вслушвайки се да чуе името на някой демон, дявол или пък илитид. И от трите възможности го побиваха тръпки. Демоните бяха прекалено непредсказуеми и прекалено свирепи, за да бъдат добри съюзници. Те правеха единствено онова, което им бе изгодно, без да ги е грижа дали така няма да навредят на интересите на останалите. Дяволите бяха далеч по-предсказуеми… всъщност, те бяха твърде предсказуеми. Според тях йерархията в света бе установена веднъж завинаги и те неизменно бяха на върха й.

При все това, мисълта, че може да става въпрос за илитид, бе прекалено ужасна и Ентрери се улови, че се надява да чуе името на някой могъщ демон. По време на престоя си в Мензоберанзан неведнъж си бе имал вземане-даване с отвратителните илитиди (крадците на мисли бяха неотделима част от живота там) и сега нямаше никакво желание отново да срещне някое от гнусните създания.

Послуша още малко, но постепенно Джарлаксъл се успокои. Когато Ентрери влезе в стаята, наемникът продължаваше да си мърмори нещо за неизбежното падение на Рейкърс.

— Сам ли си? — невинно попита палачът. — Стори ми се, че чух гласове.

Не пропусна да забележи (с голяма доза облекчение), че Джарлаксъл не носи защитната превръзка над окото си, което означаваше, че бе малко вероятно току-що да е говорил с някой илитид. Превръзката предпазваше от мисловни атаки, а в света нямаше друга раса, която да владее този род магии по-добре от скверните илитиди.

— Слагах някои неща в ред — обясни Джарлаксъл на езика на Повърхността, който говореше със същата лекота, с която и своя собствен. — Доста интриги и кроежи се плетат.

— И доста опасности са надвиснали, нали? — отвърна Ентрери.

— Над някои, да — изкиска се наемникът и Ентрери го погледна с неприкрито съмнение. — Не ми казвай, че според теб Рейкърс са ни равностойни съперници? — невярващо попита Джарлаксъл.

— В открита битка — не. Но така е от години. Става ли въпрос за бойна сила Рейкърс не могат да се мерят почти с никого, ала винаги намират начин да оцелеят.

— Защото имат късмет.

— Защото имат сериозни връзки с други, по-големи сили — поправи го Ентрери. — И най-слабоватият мъж няма от какво да се страхува, ако си има някой великан, който да го пази.

— Освен, разбира се, ако великанът не реши, че предпочита да се съюзи с противниците му — подхвърли Джарлаксъл. — А всички знаят, че на великан не може да се има особено доверие.

— Да не искаш да кажеш, че вече си го уредил с калимпортските власти? — Ентрери не звучеше кой знае колко убедително. — С кого по-точно и защо аз не участвах в преговорите?

Джарлаксъл загадъчно сви рамене.

— Невъзможно! — отсече палачът. — Дори да си заплашил един-двама от тях, връзките на Рейкърс са твърде отдавнашни и твърде здрави, за да може подобен заговор срещу тях да успее. Та те имат съюзници, които да ги защитават от собствените им съюзници, в случай че някой се обърне срещу тях. Дори Джарлаксъл и Бреган Д’аерте не могат да се справят току-така с отпора, който неминуемо би срещнал всеки опит за толкова рязка и дестабилизираща промяна в калимпортската йерархия.

— А може би съм се съюзил с най-голямата сила, идвала някога по тези земи — драматично и както винаги тайнствено заяви наемникът.

Ентрери присви очи и го изгледа изпитателно, мъчейки се да разбере какво ли може да означава това нетипично за Джарлаксъл държание. Наемникът по принцип бе потаен и често говореше със загадки, пък и винаги бе готов да улови всяка предоставила му се възможност за печалба или още власт, ала този път нещо не беше наред. Според Ентрери да унищожат гилдията на Рейкърс би било огромна грешка, нещо нечувано за легендарния Джарлаксъл. Това можеше да означава единствено, че коварният елф си бе намерил някой наистина могъщ съюзник, или бе научил нещо, което още никой не знаеше. Само че палачът просто не го вярваше — той самият, а не Джарлаксъл, разполагаше с най-добрите връзки в престъпната джунгла на Калимпорт.

Имаше и още нещо, което не даваше мира на Ентрери. Джарлаксъл по принцип бе самоуверен, дори арогантен (и то с основание!), но никога досега не бе се държал така самонадеяно, още по-малко — в толкова взривоопасна ситуация като сегашната.

Ситуация, която според Ентрери щеше да стане дори още по-нестабилна след неизбежното падане на Рейкърс. Палачът познаваше убийствената мощ на мрачните елфи достатъчно добре, за да е сигурен, че Бреган Д’аерте с лекота ще се разправи със съперника, ала победата им щеше да има твърде много и твърде трънливи последици, за да си позволи Джарлаксъл подобна невъзмутимост.

— Решено ли е вече каква ще бъде твоята роля в предстоящите събития? — попита наемникът.

— Никаква — Ентрери дори не се опита да скрие задоволството в гласа си. — Рай’ги и Кимуриел едва не ме изгониха.

Джарлаксъл се разсмя с глас — никак не бе трудно да се досети, че Ентрери доброволно се бе изключил от цялата операция.

Убиецът го погледна, без да споделя веселието му.

Джарлаксъл не може да не си даваше сметка в колко опасна ситуация се бе забъркал, ситуация, която много лесно можеше да вземе катастрофален обрат и да принуди и него, и Бреган Д’аерте да се завърнат в Мензоберанзан. А може би точно това бе отговорът, помисли си Ентрери. Може би наемникът копнееше за дома и тайно се подготвяше точно за това. Палачът неволно потръпна. Хилядократно предпочиташе Джарлаксъл да го убие, тук и сега, пред това отново да слезе в града на Мрачните.

Кой знае, може пък да го направеха свой агент в Калимпорт, така, както бяха сторили с Морик в Лускан.

Не, реши Ентрери още тогава, за нищо на света нямаше да приеме. Калимпорт бе много по-опасен от Лускан и той нямаше намерение да поеме подобен риск, не и без силата на Бреган Д’аерте зад гърба си. Ако мрачните елфи си тръгнеха, след тях щяха да останат прекалено много могъщи врагове.

— Всичко ще започне съвсем скоро — отбеляза Джарлаксъл. — Ако вече не е започнало. Което означава, че и краят не е далеч.

По-близо, отколкото предполагаш, помисли си Ентрери, но не каза нищо. Беше оцелял досега именно защото преценяваше внимателно всяка ситуация и претегляше всяка своя дума и всяка своя постъпка. Знаеше, че с Джарлаксъл много си приличат, но въпреки това не можеше да приеме онова, което щеше да се случи тази нощ и което в неговите очи бе огромен и напълно ненужен риск.

Какво ли знаеше Джарлаксъл, което той още не бе научил?

 

 

Шарлота Веспърс надали можеше да изглежда по не на място, докато се спускаше по стълбичката, отвеждаща в калимпортските клоаки. Носеше една от характерните си дълги рокли, косата й бе грижливо вчесана, а деликатно нанесеният грим прекрасно подчертаваше кафявите й, бадемови очи. При все това Шарлота се чувстваше съвсем като у дома си и всеки, който я познаваше поне малко, изобщо не би се учудил да я срещне тук.

Особено с компанията, в която се намираше.

— Какво се говори горе? — попита Рай’ги на собствения си език.

Каквито и предубеждения да имаше спрямо Шарлота, магьосникът не можеше да не се възхити на бързината, с която тя бе овладяла езика им.

— Усеща се напрежение — отвърна Шарлота. — Тази нощ вратите на повечето гилдии са здраво заключени. Дори „Медната миза“ не приема посетители, което не се бе случвало досега. Всички знаят, че нещо ще се случи.

 

 

Рай’ги хвърли кисел поглед на Кимуриел. Двамата току-що се бяха съгласили, че за да успеят, трябва да действат възможно най-безшумно и изненадващо.

Всички участници в сложния план трябваше да изпълнят задачите си почти едновременно, за да оставят възможно най-малко свидетели след себе си.

Сякаш отново се бяха върнали в Мензоберанзан! В града на Мрачните, когато някой от домовете решеше да нападне друг (което се случваше най-редовно), успехът на начинанието им зависеше не само от изхода на самата битка, но и от пълната липса на очевидци на извършеното предателство. Дори ако всички в Мензоберанзан, до последния елф, знаеха извън всякакво съмнение кой дом е извършил нападението, нищо нямаше да бъде предприето срещу виновниците, ако нямаше неоспорими доказателства.

И все пак това не беше Мензоберанзан, напомни си Рай’ги. Тук подозрението неминуемо водеше след себе си разследване. В града на Мрачните съмнението предизвикваше единствено мълчаливо одобрение.

— Бойците ни вече са заели позиции — отбеляза Кимуриел. — Събратята ми са под домовете на гилдията, а войниците на Басадони са обсадили трите главни сгради. Всичко ще свърши бързо, защото нападението отдолу несъмнено ще ги хване неподготвени.

Шарлота повдигна вежди при тези думи, което не убягна от вниманието на Рай’ги. Да не би Бреган Д’аерте да бяха предадени? Възможно ли бе Рейкърс да са се приготвили за атака отдолу?

— Изолирахте ли агентите? — магьосникът имаше предвид първата стъпка от агресията — премахването на всички информатори на Рейкърс.

— Погрижихме се — отвърна Шарлота, учудващо безстрастна, като се имаше предвид какво точно означава сухата й забележка.

Рай’ги отново хвърли многозначителен поглед на Кимуриел.

— Всичко е готово — напомни му псионистът.

— Тунелите гъмжат от пълчищата на Кийго — отвърна Рай’ги.

Това бе стара поговорка на мрачните елфи, водеща началото си от една отдавнашна битка, в която далеч по-многобройните гоблинови орди, водени от коварен бунтовник на име Кийго, бяха напълно разгромени от обитателите на неголям и не особено гъсто населен елфически град. Мрачните бяха напуснали домовете си, подмамвайки противника в тесните тунели зад града и точно това имаше предвид Рай’ги — всичко бе на мястото си, но за погрешната битка.

Шарлота обаче го изгледа недоумяващо, което не бе никак изненадващо — войниците на Бреган Д’аерте, спотаени в тунелите под дома на Рейкърс, надали можеха да бъдат наречени „пълчища“.

То се знае, Рай’ги слабо се интересуваше дали Шарлота Веспърс го разбира, или не.

— Успяхме ли да проследим липсващите агенти? — попита той. — Знаем ли къде са се скрили?

— В домовете на гилдиите си, предполагам — отвърна Шарлота. — Малцина са навън тази нощ.

За пореден път — недвусмислен намек, че твърде много бе разкрито преждевременно. Възможно ли бе Шарлота да ги е предала? Рай’ги с усилие се пребори с желанието да я разпита тук и сега, използвайки обичайните за своя народ методи, които бързо щяха да я пречупят. Стореше ли го обаче, щеше да му се наложи да отговаря пред Джарлаксъл, а магьосникът не беше готов за този сблъсък още не.

Ако сега отменеше цялата операция, ако всички войници, хора и елфи, се върнеха в дома на Басадони, без да са извадили оръжие, Джарлаксъл нямаше да е доволен. Наемникът бе твърдо решен да доведе нападението докрай, въпреки неодобрението на своите помощници.

Рай’ги затвори очи, прехвърляйки всички страни на положението в ума си, в опит да открие някоя спасителна вратичка. Един от домовете на Рейкърс беше встрани от останалите и най-вероятно бе слабо охраняван. Ако успееха да го унищожат, надали щяха да навредят кой знае колко на Рейкърс, но подобно завоевание може би щеше да поуталожи неизбежния гняв на Джарлаксъл.

— Заповядай на войниците на Басадони да се приберат — нареди магьосникът на Шарлота. — Нека го направят така, че да бие на очи — нареди на част от тях да отидат в „Медната миза“ или някоя друга пивница.

— Вратите на „Медната миза“ са здраво залостени — напомни му Шарлота.

— Отворете ги тогава! Кажи на Дуавел Тигъруилис, че тази нощ тя и дребните й събратя няма от какво да се боят. Нека всички видят войниците ни из улиците — не под строй, а на малки групички.

— Ами Бреган Д’аерте? — попита Кимуриел с известна доза притеснение в гласа.

Но далеч не толкова, отбеляза Рай’ги, колкото би могло да се очаква, при положение че той току-що бе издал заповед, която открито противоречеше на недвусмислените нареждания на Джарлаксъл.

— Нека Берг’иньон и всички, които си служат с магия, се отправят към осмата позиция — отвърна Рай’ги.

Кимуриел, който знаеше, че това са клоаките под изолирания дом на Рейкърс, повдигна белите си вежди.

И двамата бяха наясно каква съпротива могат да очакват там — твърде малка, за да е необходимо присъствието на Берг’иньон и онези, които владееха магия.

— Трябва да действаме така прецизно, сякаш нападаме не кой да е, а дом Баенре — заяви Рай’ги и Кимуриел повдигна вежди още по-високо. — Поправете бойните планове и разположете необходимите сили за провеждането на атаката.

— Защо просто не доведем група коболди, които да свършат цялата работа? — насмешливо подхвърли Кимуриел.

— Никакви коболди и никакви хора — отсече Рай’ги, натъртвайки на всяка дума. — Това е работа само за мрачни елфи.

Кимуриел като че ли най-сетне разбра какво се върти в главата на магьосника, защото по устните му плъзна лукава усмивка. Той хвърли бърз поглед на Шарлота, кимна на Рай’ги и като затвори очи, използва псионистките си умения, за да се свърже с Берг’иньон и останалите пълководци от Бреган Д’аерте.

Рай’ги изпитателно се вгледа в Шарлота. Едно поне трябваше да й признае — каквито и мисли да се въртяха в главата й, тя с нищо не ги издаваше. Въпреки това, сигурен бе елфът, тя несъмнено се питаше дали не я бяха заподозрели, нея или някой друг от гилдията, че предават информация на Рейкърс.

— Нали каза, че сме по-силни от тях — напомни му Шарлота.

— В тази битка — може би — отвърна Рай’ги. — Ала онзи, който притежава достатъчно мъдрост, никога няма да открадне яйцето, ако така ще събуди заспалия дракон.

Шарлота продължи да се взира в него, чудейки се дали я подозират, или не. Рай’ги искрено се наслаждаваше на мисълта, че тази толкова хитра и способна жена, независимо дали бе виновна, или не, се безпокои.

Шарлота се обърна към стълбичката и понечи да поеме нагоре.

— Къде отиваш? — спря я Рай’ги.

— Да наредя на войниците на Басадони да се оттеглят — отвърна тя, сякаш се разбираше от само себе си.

Магьосникът поклати глава и й даде знак да се върне:

— Кимуриел ще го стори — обясни той.

Шарлота се поколеба (Рай’ги и този път изпита истинско удоволствие от очевидното й объркване и тревога) но накрая се подчини.

Берг’иньон просто не можеше да повярва — какъв бе смисълът от нападението, ако основната част от силите на Рейкърс щяха да останат невредими! Ала той бе израснал в суровото матриархално общество на Мензоберанзан, където мъжете отрано се научаваха да изпълняват заповеди, без да задават въпроси.

Обучен бе в бойните традиции на най-могъщия дом в Мензоберанзан, освен това разполагаше с многочислена войска, за да изпълни задачата си — унищожението на малкия, недобре защитен дом на Рейкърс, преден пост, разположен на вражеска територия. Въпреки съмненията, които Берг’иньон хранеше към тази промяна в плана, въпреки колебанията си, по устните му играеше нетърпелива усмивка.

Съгледвачите, най-потайните и безшумни сред потайните си и безшумни събратя, се върнаха. Само преди няколко минути с помощта на магически тунели бяха проникнали в дома над тях и сега съобщиха наученото на своя предводител, използвайки безмълвния език на знаците.

Увереността на Берг’иньон нарасна още повече, а с нея и недоумението му защо си бяха набелязали единствено тази цел. В малката къща над тях имаше едва двайсетина човека и като че ли никой от тях не можеше да си служи с магия. Според току-що завърналите се съгледвачи, те до един бяха улични главорези, оцеляващи благодарение на умението да се спотайват в сянката на по-могъщите от тях.

Нямаше обаче сянка, която да може да ги скрие от острия взор на Мрачните.

За разлика от Берг’иньон и войниците му, които знаеха какво да очакват от противника, шепата хора дори не подозираха за надвисналата над главите им гибел.

— Командирите запознати ли са с всички възможни пътища за отстъпление? — попита Берг’иньон на езика на жестовете.

Това, че използва лявата си ръка за думата „отстъпление“, означаваше, че има предвид всички пътища, по които врагът можеше да се опита да избяга.

— Магьосниците са заели съответните позиции — безмълвно отвърна един от съгледвачите.

— Предводителите на нападението знаят какво трябва да правят — добави друг.

Берг’иньон кимна и след като даде знака за начало на операцията, отиде да заеме мястото си. Неговият отряд щеше да влезе последен в сградата, но за сметка на това щеше да използва най-прекия път до върха и първи да се изкачи дотам.

В групата на Берг’иньон имаше двама магьосници.

Единият стоеше със затворени очи, готов да предаде сигнала на Берг’иньон. Другият, вдигнал поглед към тавана, държеше в протегната си ръка шепа семена от срещащите се само в Подземния мрак гъби селуси.

— Време е — магическият шепот проникна през стените на тунелите и достигна до ушите на всички елфи.

Магьосникът, който гледаше към тавана, размаха ръце, описвайки полукръгове, напред-назад, напред-назад, като в същото време си напяваше нещо под носа.

Заклинанието му завърши с подобен на змийско съскане звук и той протегна разперените си пръсти нагоре.

По повърхността на каменния таван тутакси плъзнаха безброй вълнички, сякаш елфът бе потопил пръсти в съд с вода. Магьосникът остана така в продължение на дълги минути, докато таванът над главата му не се превърна в неясно, размито петно.

После камъкът изчезна напълно, а на негово място се появи коридор, който минаваше направо през солидната материя и отвеждаше до приземния етаж на сградата.

Един от хората на Рейкърс бе имал лошия късмет да се намира точно на ръба на магическата дупка и сега отчаяно махаше с ръце, мъчейки се да запази равновесие.

 

 

Елфическите воини се наредиха под дупката и отскочиха от твърдия под. Използвайки вроденото си умение да левитират, те бързо започнаха да се издигат, все по-нагоре и по-нагоре.

Първият от тях, който достигна олюляващия се на ръба човек, го сграбчи за яката и го дръпна надолу. Мъжът успя да овладее падането си и се приземи на крака, присвивайки колене, за да омекоти удара. След това се изправи, също така ловко, и извади камата си.

Миг по-късно пребледня като платно, разбрал изведнъж какво се случва — мрачни елфи, истински мрачни елфи, нахлуваха в дома на гилдията му. А пред него, стиснал в ръка най-острото оръжие, което човекът бе виждал някога, стоеше един от тях, красив и силен елф на мрака.

Може би мъжът искаше да убеди елфа да пощади живота му, навярно бе готов да се предаде, ала докато устата му изричаше думите, които трябваше да го спасят, тялото му, сковано от вцепеняващ ужас, не бе в състояние да свали ръката, която държеше камата. И тъй като Берг’иньон не говореше кой знае колко добре езика на Повърхността, нямаше как да разбере какво се опитва да му каже мъжът пред него.

Нито пък имаше намерение да се опитва. Тънкият му меч се стрелна напред и с едно-единствено движение отсече ръката на нещастника. Нов замах и оръжието потъна в плътта на безпомощния човек, мина между ребрата му и го прониза право в сърцето.

Мъжът рухна на земята и дори смъртта не можа да изтрие обърканото му, ужасено изражение.

Без дори да избърше окървавеното си острие, Берг’иньон скочи във въздуха и се издигна след другарите си. Беше се забавил само няколко секунди, ала те се бяха оказали достатъчни на събратята му — подът на стаята, както и коридорът отвъд отворената й врата, бяха осеяни с човешки трупове.

Отрядът на Берг’иньон напусна стаята малко по-късно, още преди магическият тунел да бе изчезнал.

Нито един от елфите не бе пострадал, нито един от хората не бе оцелял. След елфите в дома на Рейкърс не остана и пукната пара, дори и дребните грошове, които някои от главорезите бяха скрили тук-там между хлабавите дъски на пода. Нямаше ги даже мебелите. Магически огньове бяха погълнали всичко, дори стените на стаите. Отвън домът изглеждаше тих и невредим. Отвътре той не бе нищо повече от опожарено мъртвило.

Бреган Д’аерте си бяха казали думата.

— Не приемам поздравления — заяви Берг’иньон Баенре, когато се присъедини към Рай’ги, Кимуриел и Шарлота.

Това бе често срещан елфически израз, използван в случай на победа над недостатъчно достоен съперник.

Крива усмивка плъзна по устните на Кимуриел.

— Домът бе успешно прочистен — рече той. — Никой не се спаси. Свърши онова, което трябваше. Може и да не си се покрил със слава, но си заслужи одобрението.

Както и по-рано, Рай’ги не сваляше изпитателен поглед от лицето на Шарлота. Разбираше ли тя какво всъщност означават думите на Кимуриел и ако да, осъзнаваше ли напълно мащабите на силата, настанила се в Калимпорт? Подобно пълно унищожение на един от домовете на влиятелна калимпортска гилдия бе забележителен подвиг… освен, разбира се, ако нападателят не бяха група мрачни елфи, които нямаха равни във воденето на подобни войни между гилдиите. Наясно ли бе Шарлота с всичко това? И ако да, беше ли достатъчно глупава, за да се опита да го обърне в своя полза?

Лицето й си оставаше все така безизразно, ала зад непроницаемата маска прозираше пробуден интерес и Рай’ги се досети, че отговорът и на двата въпроса е да.

Магьосникът се поусмихна при това доказателство, че жената е нагазила в наистина опасни води. „Куиенсин фул биез коппон куанголт крее а драу“, гласеше една поговорка в Мензоберанзан, пък и навсякъде, където имаше мрачни елфи. Обречени са онези, които вярват, че разбират плановете на Мрачните.

— Какво ли може да е научил Джарлаксъл, за да промени намеренията си в последния момент? — попита Берг’иньон.

— Джарлаксъл все още не е научил нищо — отвърна Рай’ги. — Той избра да не идва. Аз ръководех битката.

Берг’иньон понечи да зададе същия въпрос на магьосника, ала спря по средата на изречението и само се поклони.

— Може би по-късно ще ми обясниш на какво се дължи решението ти, та по-добре да разбера врага, с когото си имаме работа — почтително каза той.

Рай’ги кимна.

— Все още дължиш обяснение на Джарлаксъл обаче — обади се Шарлота на езика на Мрачните, безупречно, както винаги. — Той надали ще приеме избора ти само с един поклон.

Рай’ги хвърли бърз поглед на Берг’иньон, достатъчно бърз, за да забележи гневните искри, припламнали в очите му. Шарлота имаше право, разбира се, но забележката й, дошла от устата на един иблит (дума, с която Мрачните наричаха не само всички, които не принадлежаха към тяхната раса, но която използваха и със значението на екскременти), хвърляше крайно обидна светлина върху Берг’иньон. Дребна грешка, ала още няколко насмешливи подхвърляния по адрес на младия Баенре и от Шарлота Веспърс нямаше да останат достатъчно късчета, по които да разпознаят тялото й.

— Трябва да съобщим на Джарлаксъл — рече магьосникът. — За нас, които дойдохме тук, нуждата от промяна в плана беше очевидна, ала той така се е откъснал от всичко, че може и да не види ситуацията в същата светлина.

Кимуриел и Берг’иньон го изгледаха заинтригувано (как можеше да говори толкова открито в присъствието на Шарлота!), ала магьосникът скришно им даде знак да последват примера му.

— Бихме могли да обвиним Домо и неговите плъхочовеци — рече Кимуриел, който очевидно започваше да се досеща. — Макар че тогава, боя се, ще ни се наложи да изгубим малко време и да се разправим с тях.

И като погледна към Шарлота, добави:

— Голяма част от отговорността ще падне върху теб.

— Войниците на Басадони първи си тръгнаха от битката — додаде Рай’ги. — И само техните оръжия не се окъпаха във вражеска кръв.

Сега и тримата елфи не сваляха поглед от Шарлота.

Тя запази самообладание, поне външно.

— Домо и плъхочовеците, тогава — отвърна тя, очевидно обмисляйки думите си в движение. — Ще стоварим вината върху тях, но така, че действията им да изглеждат плод на нещастна случайност. Да, точно така ще направим. Защо не кажем, че не са знаели за плановете ни и по случайно стечение на обстоятелствата са се главили при Да’Даклан паша да пазят клоаките и тъй като не сме искали да се разкриваме напълно пред страхливеца Домо, сме предпочели да се държим в неохраняваната част, най-вече около осмата позиция.

Тримата елфи се спогледаха многозначително и й дадоха знак да продължи.

— Да — Шарлота постепенно набираше увереност, — точно така. Мога да обърна случилото се в наша полза и пред Да’Даклан паша. Той несъмнено е усетил надвисналата заплаха и страхът му само ще се усили, когато научи за днешния разгром. Нищо чудно да повярва, че Домо е много по-силен, отколкото предполагаме, че хората му са в съюз с дом Басадони и единствено благодарение на някогашните отношения между Басадони и Рейкърс нападението е било преустановено.

— Но няма ли така да стоварим вината за атаката тази вечер върху дом Басадони? — Кимуриел продължаваше да играе ролята си и да въвлича Шарлота все по-надълбоко в ямата, която сама си бе изкопала.

— Не, не и вината за самото нападение — поклати глава Шарлота. — Единствено за това, че сме допуснали да се състои. Обърнали сме глава на другата страна, заради увеличения брой шпиони, които се опитват да внедрят между нас. Да, изиграем ли си правилно картите, можем да изкараме Домо по-могъщ, отколкото е в действителност. Успеем ли да накараме Рейкърс да повярват, че са били на ръба на катастрофата, те несъмнено ще започнат да се държат доста по-благоразумно и Джарлаксъл ще постигне целта си.

— Залавяй се за работа тогава — рече Рай’ги и кимна към стълбата, извеждаща от клоаката.

Без да разбира дълбоката си заблуда, Шарлота се усмихна и си тръгна.

— Опита ли се да измами Да’Даклан паша, както предлага, неизбежно ще й се наложи да излъже и Джарлаксъл — Кимуриел съвсем ясно виждаше мрежата, която Шарлота крайно неразумно бе започнала да плете около себе си.

— Боите се, че нещо с Джарлаксъл не е наред, нали? — попита направо Берг’иньон. — Защо иначе Рай’ги и Кимуриел биха действали в толкова очевиден разрез с нарежданията на наемника?

— Схващанията му са се променили.

— От самото начало не искахте да идваме на Повърхността — отбеляза Берг’иньон с усмивка, която открито поставяше под съмнение мотивите им.

— Така е! И искрено ще се зарадваме, когато отново зърнем топлината на Нарбондел — Рай’ги говореше за внушителната, излъчваща топлина колона, по която измерваха времето в Мензоберанзан. — Тук си твърде отскоро, за да можеш да оцениш по достойнство пълната нелепост на това отвратително място. Много скоро ще закопнееш да се завърнеш у дома.

— Вече искам да се върна — увери ги Берг’иньон. — Този свят изобщо не ми е по вкуса и досега не съм видял нищо, което да ми хареса, най-малко пък — Шарлота Веспърс.

— Тя и онзи глупак Ентрери — съгласи се Рай’ги. — Ала Джарлаксъл гледа благосклонно и на двамата.

— А може би господството му над Бреган Д’аерте е към края си — заяви Кимуриел и двамата му събеседници зяпнаха при тези дръзки думи, макар че в действителност те си мислеха съвсем същото. Със самото си идване на Повърхността, Джарлаксъл бе отишъл твърде далеч, навярно достатъчно далеч, за да изгуби благоразположението на голяма част от някогашните си съюзници, включително и повечето от влиятелните мензоберанзански домове. Поел бе риск, който обаче можеше да му се отплати пребогато, особено сега, когато потокът от скъпоценни камъни и други редки стоки от Повърхността към Подземния мрак бе нараснал значително.

Ала планът им бе да не се задържат по тези земи твърде дълго, само толкова, колкото да си намерят достатъчно надеждни агенти, които да се грижат потокът от стоки да не спира. Само че Джарлаксъл най-неочаквано бе нагазил много по-надълбоко, завладявайки дом Басадони и възобновявайки връзките си с опасния Ентрери.

След това, като че ли единствено за да се позабавлява, бе тръгнал по следите на омразния предател До’Урден, а когато си бе свършил работата с него и се бе сдобил с могъщия Креншинибон, не само бе оставил жалкия изменник да си върви, но и бе наредил на Рай’ги да спаси живота му с една от магиите на Лолт!

А сега и това — едно още по-неприкрито домогване не към нови богатства, а към повече власт и то в място, където никой, освен него самият, не искаше да остане.

Джарлаксъл бе стигнал дотук постепенно, стъпка по стъпка, ала дори така, зад гърба си имаше дълъг, криволичещ път, който отвеждаше Бреган Д’аерте все по-далеч от първоначалната им цел, примамила повечето от тях (в това число и Рай’ги, Кимуриел и Берг’иньон) на Повърхността.

— Ами Шарлота Веспърс? — попита Кимуриел.

— Джарлаксъл ще се погрижи за този проблем вместо нас — отвърна Рай’ги.

— Тя се радва на благоволението му — напомни Берг’иньон.

— И освен това възнамерява да го измами — уверено заяви Рай’ги. — Ние го знаем, а тя си дава сметка, че ние знаем, макар все още да не е осъзнала напълно колко сериозно е положението й. Оттук нататък Шарлота Веспърс ще следва безпрекословно нарежданията ни.

Зла усмивка плъзна по лицето на магьосника. Винаги изпитваше огромно удоволствие да гледа как някой иблит се оплита в мрежите на Мрачните и с безсилен ужас установява колко надалеч се простират лепкавите им нишки.

 

 

— Разбирам жаждата ти, защото тя измъчва и мен — отбеляза Джарлаксъл. — Не стана, както го бях предвидил, но може би още не е настъпил подходящият момент.

— А може би имаш прекомерно голямо доверие на своите помощници! — отвърна гласът в главата му.

— Не, те несъмнено са видели нещо, което ние, заслепени от жаждата си, сме пропуснали да забележим — възрази Джарлаксъл. — Не отричам, случва се да ми създават неприятности, понякога са крайно досадни и не може да им се вярва, когато личните им интереси си противоречат с възложената им мисия, ала в случая не е така. Трябва да проуча положението много внимателно. Може би има и по-добри пътища към целта, която и двамата жадуваме.

Гласът понечи да каже нещо, ала наемникът сложи край на разговора, изключвайки го изцяло от съзнанието си.

Лекотата, с която това стана, за пореден път напомни на Креншинибон, че уважението, което хранеше към този мрачен елф, е повече от заслужено. Джарлаксъл притежаваше по-силна воля и бе по-труден за контролиране, отколкото който и да било от предишните господари на кристалния отломък, включително и могъщите демони, с които нерядко бе обединявал сили през вековете.

Всъщност, единственият, който бе в състояние така лесно и напълно да заглуши повика на Креншинибон, бе предишният му притежател, друг елф на мрака, на име Дризт До’Урден. В неговия случай това се дължеше на непоклатимите му морални устои. Креншинибон надали би имал по-малки шансове за успех в ръцете на някой добър свещеник или пък паладин, все глупци, глухи за изначалния копнеж за власт.

Всичко това правеше неизменната устойчивост на Джарлаксъл още по-забележителна. Наемникът не страдаше от излишни скрупули и морални задръжки.

Той не вярваше, напълно и безрезервно, че Креншинибон е творение на злото, което трябва да бъде избягвано на всяка цена. Не, според кристалния отломък, Джарлаксъл гледаше на всички (били те живи същества или магически предмети) като на оръдия, удобни средства за постигане на набелязаната цел.

Креншинибон можеше да поставя пречки по пътя към нея, можеше дори да убеди Джарлаксъл да свърне там, където не бе имал намерение да го прави, но не бе в състояние да го застави напълно да промени посоката, в която бе поел.

Ала Креншинибон, могъщият кристален отломък, нямаше никакво намерение да си търси нов господар, както бе правил често пъти, когато се натъкнеше на препятствия. Макар да срещаше съпротива от страна на Джарлаксъл, тя в никакъв случай не вещаеше опасност, нито беше плод на леност. Креншинибон смяташе наемника за силен, многообещаващ и крайно интересен съюзник, който бе в състояние да го дари с власт, каквато отломъкът не бе познал досега.

Фактът, че елфът не сееше безцелен хаос и разруха, като толкова много от демоните, притежавали Креншинибон по-рано, или като глупавия човек, владял го за кратко (най-безсмисленото му завоевание), само правеше Джарлаксъл още по-интригуващ.

Да, очакваше ги дълъг път заедно, сигурен бе кристалният отломък, дълъг път и невиждана дотогава власт.

Тежко и горко на целия свят!