Р. А. Салваторе
Слугата на отломъка (11)

Десета глава
Не толкова хитри, колкото си въобразяват

— Господарят рече да ви платя, да, да, тъй рече — обърна се към един от стражите угодничещият, мургав човечец. — Кохрин Соулз в Далабад, да? Господарят, той рече да платя на Кохрин Соулз за водата и за сянката, да?

Двамата далабадски войници си размениха развеселени погледи и отново се обърнаха към дребния мъж, който продължаваше да кима глуповато.

— Виждаш ли онази кула? — попита единият войник и кимна по посока на кристалната постройка, която се извисяваше над Далабад, огряна от ярките слънчеви лъчи. — На Ахдания е. Ахдания Соулз, която сега управлява Далабадския оазис.

Дребният мъж вдигна очи към кулата с неприкрито страхопочитание.

— Ах-да-ни-я — бавно повтори той, сякаш се опитваше да запомни сложното име. — Соулз, да? Като Кохрин.

— Дъщерята на Кохрин Соулз — обясни пазачът. — Върви кажи на господаря си, че Далабад има нова господарка — Ахдания Соулз. На нея трябва да платиш, чрез мен.

Дребният човечец закима трескаво.

— Да, да — съгласи се той и му подаде не особено пълна кесия. — А после господарят ще се срещне с нея, да?

Стражът сви рамене.

— Може би, ако намеря време да я попитам — рече той и протегна ръка, при което дребният мъж го изгледа недоумяващо. — Ако реша, че си струва да си губя времето за това.

— Плащам, за да й кажеш, да? — попита мъжът и другият войник изсумтя и поклати глава, възмутен от подобна глупост.

— Ако ми платиш, ще й кажа — заяви направо първият пазач. — Ако не ми платиш, господарят ти няма да се срещне с нея.

— Но ако ти платя, тя ще ни… тя ще го приеме?

— В случай че намери за добре. Аз мога само да й съобщя, че сте тук. Повече от това не мога да обещая.

Дребният мъж отново закима и погледна настрани, сякаш се опитваше да реши как да постъпи.

— Ще платя — съгласи се той накрая и извади друга, още по-малка кесия.

Пазачът я грабна, претегли я върху дланта си и смръщено поклати глава.

— Това е всичко, което имам! — увери го дребният мъж.

— Тогава иди и намери още!

Дребният човечец запристъпва неспокойно от крак на крак, а по лицето му се изписаха нерешителност и тревога. Той посегна към втората кесия, ала войникът дръпна ръката си и го изгледа заплашително. След като се поколеба още малко, мъжът изписка и се отдалечи тичешком.

— Мислиш ли, че ще ни нападнат? — нехайно попита другият пазач.

Шестте каруци бяха пристигнали в Далабад тази сутрин, в търсене на място, където да се скрият поне за малко от изпепеляващите лъчи на слънцето. Двайсетимата каруцари не всяваха особен страх и нито един от тях не приличаше на магьосник. Едно нападение от тяхна страна не би било нищо друго, освен повод за далабадските войници да се позабавляват.

— Според мен онова приятелче вече е забравило, че изобщо е имало кесия — отвърна първият страж. — Или поне не помни как точно я е изгубило.

Другарят му се разсмя. Почти нищо не се бе променило в оазиса след смъртта на Кохрин Соулз. Те си бяха все същата шайка обирджии, които взимаха каквото си поискат от пътниците, прекосяващи пустинята. Разбира се, стражът щеше да съобщи на Ахдания, че търговците искат да се срещнат с нея — в крайна сметка именно така Ахдания събираше информация за онова, което се случваше по света. А за това, че стражът си бе присвоил кесията на глупавия дребосък, много скоро никой нямаше да си спомня.

Да, всичко си течеше почти постарому.

— Значи старият Соулз наистина е мъртъв — отбеляза Липке, водачът на „търговския керван“, който всъщност бе съгледвачески отряд.

При тези думи той хвърли поглед към искрящата кристална кула, която се виждаше през входния отвор на палатката му и която така бе разтревожила цял Калимшан. Това, че някой най-сетне бе убил Кохрин Соулз, не бе кой знае колко неочаквано, не бе странно и че Ахдания Соулз, както личеше по всичко, бе заела мястото му. Ала слуховете за връзка между случилото се в оазиса и наскорошните промени в една от най-могъщите калимпортски гилдии, бяха обезпокоили мнозина.

— Както е вярно, че дъщеря му е заела мястото му, или поне така изглежда — отвърна Трулбюл, докато вадеше парцалите, които беше натъпкал под яката си и които го бяха превърнали в прегърбения, превит одве човечец, когото стражите бяха прогонили преди малко. — Проклета да е, задето се е обърнала срещу родния си баща!

— Освен ако не е имала друг избор — подхвърли Ролмане, последният от малката групичка, събрала се в палатката. — Видели са Артемис Ентрери да се разхожда из Калимпорт с Нокътя на Шарон на кръста. Някои твърдят, че Ахдания му го е продала, други предполагат, че му го е дала в замяна на магията, с която е издигната кулата. А може би го е взел направо от тялото на Кохрин Соулз.

— Трябва да са били Басадони — рече Липке. — Познавам Ахдания и съм сигурен, че не би се обърнала срещу баща си по този начин, не и заради продажбата на някакъв си меч. В Далабад не страдат от липса на злато.

— Но защо тогава са я оставили да управлява оазиса? — попита Трулбюл. — Или по-точно, биха ли я оставили начело, ако наистина е била вярна на баща си?

— Войниците, с които говорих, не бяха на Басадони, в това няма никакво съмнение. Имаха обрулената от слънцето кожа на хора, отдавна живеещи в пустинята, а не почернелите от калимпортския прахоляк лица, каквито имат всички в града. Кохрин Соулз се грижеше добре за своите войници — когато сме минавали оттук, дори и най-незначителният от неговите служители винаги имаше някоя и друга жълтица, за да поиграе на комар. Нима всички те биха му изменили толкова лесно?

Тримата се спогледаха за миг и избухнаха в смях.

Калимшанските гилдии и разбойнически шайки не се славеха с кой знае каква лоялност.

— Имаш право — призна Трулбюл, — ала все пак си мисля, че тук се крие нещо повече от обикновен вътрешен преврат.

— Мисля, че и двамата сме съгласни с теб — отвърна Липке. — Мечът на Кохрин Соулз сега е притежание на Артемис Ентрери, но ако Ахдания е решила, че е време да си присвои властта над оазиса, би ли се разделила току-така с толкова могъщ предмет? Та нали тъкмо сега е най-уязвима!

— Освен ако не е наела Ентрери да убие баща й, обещавайки му в замяна Нокътя на Шарон — предположи Ролмане, кимайки сякаш току-що хрумналата му идея обясняваше всичко.

— Ако наистина е така, това е най-скъпоплатеното убийство, което Калимшан е виждал от векове — отбеляза Липке.

— Какво тогава? — раздразнено попита Ролмане.

— Басадони — отсече Трулбюл. — Трябва да са били те. Разшириха влиянието си в града и това е поредният им удар, далеч от любопитните очи на съперниците им.

— Остава ни само да се уверим, че не грешим.

Колкото и да не им се искаше, другите двама кимнаха в знак на съгласие.

 

 

Джарлаксъл, Кимуриел и Рай’ги се бяха разположили в удобни кресла на втория етаж в кристалната кула.

Магическо огледало, дело на обединените усилия на Рай’ги и Креншинибон, току-що им бе показало целия разговор между тримата съгледвачи, от мига в който уж глупавият, прегърбен дребосък се бе оставил да бъде обран от двамата далабадски стражи.

— Това е напълно неприемливо — осмели се да каже Рай’ги и се обърна към Джарлаксъл. — Посегнахме твърде надалеч и твърде бързо, а това неизменно привлича нежелано внимание.

Кимуриел разбра, че трябва да се намеси.

— Не тук. Не и в кристалното въплъщение на Креншинибон — телепатично предупреди той Рай’ги, ала още докато го правеше, усети как отломъкът се опитва да проникне през мисловната му защита и да нахлуе в съзнанието му.

И тъй като наученото от Ихараскрик бе още съвсем прясно и тъй като все още не искаше Креншинибон да знае, че си има работа с псионист, Кимуриел тутакси замълча.

— Какво възнамеряваш да сториш с тях? — попита Рай’ги, вече по-спокойно, като в същото време хвърли бърз поглед на Кимуриел, в знак, че е получил предупреждението му и ще внимава.

— Унищожи ги! — отвърна псионистът вместо Джарлаксъл.

— Ще ги привлечем на своя страна — поправи го наемникът. — Отрядът им наброява двайсет души, които очевидно принадлежат към различни гилдии. Само си помислете какви чудесни шпиони ще станат от тях!

— Прекалено е опасно — възрази Рай’ги.

— Онези, които се подчинят на Креншинибон, ще ни служат — преспокойно отвърна Джарлаксъл. — Онези, които се възпротивят, ще бъдат екзекутирани.

Рай’ги не изглеждаше особено убеден и понечи да каже още нещо, ала Кимуриел сложи ръка на рамото му, в знак да се откаже.

— Ти ли ще се оправиш с тях? — попита Кимуриел. — Или предпочиташ да изпратя войници да ги заловят и да ги изправят пред кристалния отломък?

— Креншинибон може да проникне в съзнанието им и оттук — увери го Джарлаксъл. — Онези, които му се покорят, сами ще се разправят с онези, които откажат.

— А ако онези, които не се подчинят, се окажат по-силни? — не можа да се сдържи Рай’ги, ала този път Кимуриел не само му даде знак да си премълчи, но стана и му кимна да го последва навън.

— Сега, когато всички знаят за настъпилата в Далабад промяна и с очите си могат да видят кристалната кула, за известно време ще ни се наложи да бъдем нащрек — предупреди все пак Кимуриел.

Джарлаксъл кимна:

— Креншинибон винаги е нащрек.

Кимуриел се усмихна, ала в действителност вместо да го успокоят, уверенията на Джарлаксъл само засилваха опасенията му и потвърждаваха онова, което Ихараскрик му бе казал за разрушителната мощ на Креншинибон.

Двамата мрачни елфи излязоха от стаята, оставяйки своя предводител сам с най-новия си съдружник, кристалния отломък.

 

 

Ролмане и Трулбюл запримигваха, заслепени от ярките слънчеви лъчи, които ги посрещнаха, щом излязоха от палатката. Наоколо останалите членове на малката им група се трудеха, ако не усърдно, то поне методично — четкаха конете и камилите и пълнеха кожените мехове с вода, която да им стигне до Калимпорт.

Част от тях би трябвало да са на разузнаване, за да проучат границите на оазиса и броя на стражите, охраняващи крепостта, ала както Ролмане бързо забеляза, и седемнадесетимата им спътници бяха тук. Забеляза също така, че мнозина му хвърлят странни погледи.

Един от мъжете особено се набиваше в очи.

— Не напълни ли току-що същите тези мехове? — тихичко попита Ролмане. — И не трябва ли да е при източната стена и да брои стражите, които я пазят?

Ролмане се обърна към Трулбюл, ала така и не можа да довърши въпроса си, виждайки замечтания поглед, с който другарят му се взираше в кристалната кула.

— Трулбюл? — повика го Ролмане и пристъпи към него, ала после, усетил, че нещо не е наред, побърза да се отдръпне.

По лицето на Трулбюл се изписа блажено спокойствие.

— Чуваш ли я? — обърна се той към другаря си. — Музиката…

— Музика? — Ролмане го изгледа заинтригувано, после се обърна към кулата и се заслуша.

— Прекрасна музика! — възкликна Трулбюл и неколцина от мъжете наоколо закимаха в знак на съгласие.

Ролмане си наложи да успокои дишането си и да си придаде спокоен вид. Най-сетне и той чу музиката, едва доловима мелодия, нашепваща слова за мир и благополучие, вещаеща богатства и власт и… изискваща.

Изискваща подчинение.

— Оставам в Далабад — неочаквано заяви Липке и се показа от палатката. — Тук има повече възможности, отколкото при Брукал паша.

Очите на Ролмане се разшириха от изумление и той трябваше да положи немалко усилие да не се огледа трескаво наоколо или просто да хукне ужасѐн накъдето му видят очите. Внезапно ахна, разбрал най-сетне какво става. Магия! Магия, целяща да превърне враговете в приятели.

— Прекрасна музика — съгласи се един от мъжете, застанали наблизо.

— Чуваш ли я? — повтори Трулбюл и Ролмане бе принуден да повика на помощ цялата си воля, за да си надене маска на блажено спокойствие, преди да се обърне към другаря си.

— Не, не я чува — обади се Липке изведнъж. — Ролмане не вижда възможностите, които се откриват пред нас. Той ще ни предаде!

— Това е магия! — изкрещя Ролмане и извади закривения си меч. — Заклинание, целящо да ни подчини на нечия чужда воля. Не му позволявайте да го стори! Защитавайте се, приятели!

Ала Липке вече се бе озовал до него с меч в ръка и замахваше за удар, който опитният Ролмане отби с лекота. Преди да успее да отвърне на нападението обаче му се наложи да се отбранява и от Трулбюл, който също се включи в схватката и замахна право към сърцето му.

— Не разбирате ли? — отчаяно извика Ролмане и единствено късметът го спаси от удара на Трулбюл.

Оглеждайки се внимателно, Ролмане заотстъпва назад, като търсеше съюзници и гледаше да не попадне на още врагове. Не пропусна да забележи, че междувременно се бе разразило още едно сбиване — близо до водата неколцина мъже бяха повалили един от другарите си на земята и безмилостно го налагаха кой където свари, като през цялото време не преставаха да крещят, че той не можел да чуе музиката и че щял да ги предаде и то сега, в този най-славен миг от живота им.

Друг от отряда, който очевидно също бе устоял на магическия повик, се хвърли да бяга и те се втурнаха след него, оставяйки другата си жертва да лежи по очи във водата.

Недалеч оттам избухна още една схватка.

Ролмане се обърна към двамината си преследвачи, двамината, които от няколко години бяха най-добрите му приятели.

— Това е лъжа! — настояваше той. — Номер! Нима не виждате!

Липке поднови атаката си и оръжието му се спусна надолу, само за да се стрелне високо нагоре миг по-късно. Мълниеносен трети замах принуди Ролмане да извие тялото си назад и едва не го накара да изгуби равновесие. Почти беззащитен, той можеше само да гледа как Липке се нахвърля отгоре му за нов удар.

Мечът на Трулбюл изсвистя и отби връхлитащото оръжие.

— Почакай! — извика Трулбюл на слисания Липке. — Ролмане казва истината! Вслушай се по-внимателно!

Ала Липке се бе оплел прекалено здраво в примката на Креншинибон. Той все пак поспря за малко, толкова, колкото Трулбюл да повярва, че наистина се е замислил върху противоречията в обещаваното от музиката.

Трулбюл кимна и усмихвайки се, свали оръжието си… миг преди мечът на Липке да му пререже гърлото.

Липке се обърна тъкмо навреме, за да види как Ролмане тича към конете, колкото го държат краката.

— Спрете го! Спрете го! — развика се Липке и се втурна след него.

Неколцина от мъжете се опитаха да прережат пътищата за отстъпление, ала Ролмане успя да се метне на коня си и го пришпори така, че изпод копитата на животното се разхвърча пясък. Ездачът препусна стремглаво, изплъзвайки се на онези, които се опитаха да го спрат.

Ролмане напусна Далабад в бесен галоп, без дори да се опита да помогне на другия мъж, който бе устоял на магическия повик и чийто път за отстъпление беше отрязан. Много скоро злощастникът щеше да бъде застигнат и пребит до смърт, ала пътят на Ролмане водеше далеч оттам, право към Калимпорт.

Джарлаксъл и Креншинибон накараха магическото огледало да промени ъгъла си, така че да могат да проследят отдалечаването на единствения беглец.

Наемникът ясно усещаше енергията, надигаща се в глъбините на кулата. Тихо, монотонно бръмчене, с което кристалната постройка поглъщаше слънчевите лъчи и с помощта на многобройни призми и огледала ги насочваше право към върха си. За Джарлаксъл не бе трудно да се досети какво възнамерява да стори Креншинибон. И на двамата бе ясно какво може да се случи, ако допуснат някой да избяга, затова друг изход като че ли нямаше.

— Не го убивай — нареди Джарлаксъл въпреки това, без сам да е сигурен защо го прави. — Не може да съобщи на господарите си нищо, което те вече да не знаят.

Отрядът му така и не разбра истината за случилото се в Далабад и че става дума за някой магьосник…

Без да каже нищо, Креншинибон продължи да събира енергия.

Джарлаксъл погледна в огледалото, което все така показваше бягащия, ужасен мъж. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е прав и че не е нужно да го убиват. Даже напротив, оставеха ли го да се завърне невредим в Калимпорт, носейки новината за пълния си провал, Бреган Д’аерте можеха даже да спечелят. В подобна важна мисия несъмнено бяха участвали само опитни съгледвачи и лекотата, с която бяха надвити, щеше да порази мнозина в Калимпорт… навярно достатъчно, за да накара не един и двама паши да дойдат в Далабад с намерението да преговарят и дори да сключат примирие.

Джарлаксъл предаде всичко това на кристалния отломък и отново му нареди да спре, за доброто на целия им отряд и (нещо, което елфът запази за себе си) защото не обичаше да убива, ако можеше да го избегне.

В отговор Креншинибон продължи да събира още и още енергия. Енергия, която всеки момент щеше да изригне.

— Достатъчно! — заповяда Джарлаксъл на глас. — Недей!

— Какво има, предводителю? — разнесе се гласът на Рай’ги и двамата с Кимуриел се втурнаха в стаята.

Завариха Джарлаксъл на крака, очевидно разгневен, да се взира в огледалото.

Изведнъж нещо сякаш се взриви. Избухна ярка светлина, която за чувствителните очи на мрачните елфи бе не по-малко болезнена от лъчите на обедното слънце.

Струя изпепеляваща енергия изскочи от върха на кулата и обгърна коня и неговия ездач в жълтеникавобял покров.

Всичко свърши само за миг — единственото, което остана от Ролмане и коня му, бяха купчина овъглени кости, разпилени из пясъка на пустинята.

Джарлаксъл затвори очи и стисна зъби, потискайки напиращия в гърдите му вик.

— Впечатляваща демонстрация — отбеляза Кимуриел.

— Петнайсетима преминаха на наша страна, а по всичко личи, че останалите петима са мъртви — обади се и Рай’ги. — Победата ни е пълна.

Джарлаксъл не бе съвсем убеден, ала си наложи да се успокои и се обърна към своите помощници.

— Креншинибон ще избере най-податливите на влиянието му, за да ги изпратим обратно при господаря им (или господарите, в случай че мисията е организирана от няколко гилдии) с достоверно обяснение за загубата им. Останалите ще бъдат разпитани (разбира се, никой няма и да си помисли да скрие нещо от нас!), за да научим кой се опитва да ни шпионира.

Рай’ги и Кимуриел се спогледаха, което не убягна от вниманието на Джарлаксъл — сигурен знак, че са забелязали гнева му при влизането си. Какви изводи щяха да си направят двамата, Джарлаксъл не знаеше и това още повече влоши настроението му.

— Ентрери в Калимпорт ли е? — попита той.

— В дома на Басадони — отвърна Кимуриел.

— Където трябва да сме и ние — реши Джарлаксъл. — Ще разпитаме най-новите си попълнения и ще ги предадем на Ахдания. Оставете Берг’иньон, заедно с още неколцина от Бреган Д’аерте, за да държат под око операциите ни тук.

Рай’ги и Кимуриел отново се спогледаха и като се поклониха, излязоха от стаята, без да кажат нищо.

Джарлаксъл се взря в огледалото и овъглените останки от ездача и неговия кон.

— Трябваше да се направи — шепотът на Креншинибон изпълни съзнанието му. — Бягството му щеше да доведе още шпиони, този път — по-добре подготвени.

— Все още не сме готови за това.

Ала Джарлаксъл не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Не, Креншинибон не се боеше нито от съгледвачи, нито от вражески армии. Уверен в огромното си могъщество, у кристалния отломък нямаше съмнение, че с лекота би успял да обърне по-голямата част от която и да било противникова войска срещу малцината, отказали да се подчинят на повелителния му зов.

Колцина ли можеше да покори, запита се Джарлаксъл.

Стотици? Хиляди? Милиони?

В отговор на безмълвния му въпрос, пред очите на наемника се заредиха впечатляващи картини на пълно господство, не само из улиците на Калимпорт, но и по всички земи наоколо.

Джарлаксъл премести магическата превръзка върху другото си око и се съсредоточи, за да отслаби връзката с отломъка, като в същото време напрегна цялата си воля, за да запази мислите си в тайна. Не, сигурен бе той, Креншинибон не бе премахнал беглеца поради страх от отмъщение, нито го бе убил по толкова впечатляващ начин, защото не бе съгласен с доводите на Джарлаксъл.

Не, кристалният отломък бе отнел живота на конника именно защото елфът му бе наредил да не го прави, опитвал се бе да упражни власт над него — не като равностоен партньор, а като негов господар.

Това Креншинибон не можеше да допусне.

А щом толкова лесно можеше да отхвърли заповедта на Джарлаксъл, нямаше ли някой ден със същата лекота да прекрачи границата и на свой ред да се опита да покори елфа на волята си.

Тази крайно тревожна мисъл никак не се понрави на наемника, който бе прекарал по-голямата част от живота си, отказвайки да служи комуто и да било.

— Имаме си нови съюзници — саркастично подхвърли Рай’ги, когато остана насаме с Кимуриел и Берг’иньон. — Ставаме все по-силни.

— Числеността ни наистина постоянно нараства — съгласи се с Берг’иньон. — А с нея и опасността да бъдем разкрити.

— Както и да бъдем предадени — добави Кимуриел. — Нали видяхте как един от съгледвачите се обърна срещу нас, когато започна битката, въпреки че беше под влиянието на отломъка. Властта му не е нито абсолютна, нито несъкрушима. Колкото повече съюзници се присъединяват към нас против волята си, толкова по-вероятно става част от тях да въстанат и макар да е съмнително някой да успее напълно да се отскубне от влиянието на Креншинибон (все пак, става въпрос за някакви си хора!), не можем да пренебрегнем възможността някой да избяга и да издаде истината за Басадони и случилото се в Далабад на някоя от другите гилдии.

— Всички знаем какви ще са последствията за Бреган Д’аерте, ако се разчуе кои сме в действителност — мрачно заяви Рай’ги. — Тези съгледвачи са били изпратени в Далабад именно с цел да разберат какво има зад фасадата, която издигнахме, и колкото повече се опитваме да скрием зад нея, толкова по-голяма става вероятността да бъдем изобличени. Залагаме анонимността си на карта в този безумен стремеж към постоянно разрастване.

Възцари се дълго мълчание, нарушено най-сетне от Кимуриел, който тихичко попита:

— Смяташ ли да обясниш всичко това на Джарлаксъл?

— С Джарлаксъл ли трябва да говорим — отвърна Рай’ги с глас, от който капеше жлъч, — или с истинския предводител на Бреган Д’аерте?

При тази толкова дръзка забележка останалите двама отново замълчаха. Ето че някой най-сетне се бе осмелил да изрече на глас все по-натрапващия се извод, че Джарлаксъл е изгубил контрол над Бреган Д’аерте.

— Може би е дошло време да решим накъде да поемем оттук нататък — рече Кимуриел мрачно.

Двамата с Рай’ги служеха на Джарлаксъл от много отдавна и напълно осъзнаваха колко неимоверно сериозна е тази забележка. Да изтръгнат властта над Бреган Д’аерте от Джарлаксъл бе равносилно на това, да изместят управляващата с желязна ръка матрона Баенре от върха на дом Баенре. В много отношения Джарлаксъл, който бе взел толкова мерки, с които да се защити от всяка опасност и който знаеше толкова много за всичко, което го заобикаляше, бе дори по-опасен противник от матрона Баенре.

Ала пътят пред тримата елфи бе ясен — преврат, чиито основи бяха заложени в деня, в който бе започнала експанзията на дом Басадони.

— Имам източник, от който можем да научим повече за кристалния отломък — съобщи Кимуриел. — Навярно има начин да го унищожим или поне да отслабим силата му достатъчно дълго, за да се разправим с Джарлаксъл.

Рай’ги и Берг’иньон се спогледаха и кимнаха мрачно.

 

 

Артемис Ентрери като че ли започваше да разбира колко сериозни са неприятностите, надвиснали над главата на Джарлаксъл, а следователно и над неговата.

Научи за случилото се в Далабад малко след като по-голямата част от Бреган Д’аерте се завърна в Калимпорт, а по лицата и гласовете на неколцина от най-приближените помощници на Джарлаксъл се досети, че последните събития съвсем не са по вкуса им.

Нито по неговия. Прекрасно разбираше, че недоволството на Рай’ги и Кимуриел е основателно, и сам виждаше, че желанието на Джарлаксъл непрекъснато да разширява влиянието си излага Бреган Д’аерте на огромна опасност. Когато истината за преврата в дом Басадони и за случилото се в Далабад излезеше наяве (а че това рано или късно ще стане, Ентрери изобщо не се съмняваше) всички гилдии, всички благородници и всички сили по тези земи щяха да се съюзят срещу Бреган Д’аерте. Джарлаксъл беше хитър и коварен, а войниците му — изключително добри, но дори със силата на Креншинибон на своя страна те нямаха никакъв шанс и щяха да бъдат избити до един.

Не, осъзна Ентрери, надали щеше да се стигне чак дотам — Рай’ги и Кимуриел по всяка вероятност щяха да предприемат нещо и то скоро. С всеки изминал ден двамата елфи ставаха все по-навъсени, а забележките им — все по-остри.

Което навеждаше на друга, още по-тревожна мисъл. Възможно ли бе Креншинибон да подтиква Рай’ги и Кимуриел към преврат, така както Лолт често насъскваше отделните домове в Мензоберанзан един срещу друг? Дали пък отломъкът не смяташе, че ще му бъде по-добре във владението на някой от двамата далеч по-темпераментни и склонни да използват магия елфи?

Или бунтовническите настроения бяха подклаждани от действията на Джарлаксъл, на свой ред подстрекаван, повече или по-малко, от Креншинибон.

И в двата случая Ентрери ставаше все по-уязвим, дори и с новите си магически придобивки. Откъдето и да го погледнеше, Джарлаксъл си оставаше единствената му възможност да се отърве невредим.

Палачът сви по добре познатата му улица, пълна с обичайната улична калимпортска сган, като гледаше да се държи в сенките и да не привлича ничие внимание.

Трябваше да намери начин да върне Джарлаксъл на върха и дори да заздрави позициите му. Бреган Д’аерте трябваше не просто да го подкрепят, а да го сторят истински, с цялото си същество. Единствено така можеха да предотвратят надвисналия преврат… преврат, който щеше да бъде пагубен за Ентрери.

Да, трябваше да укрепи позицията на Джарлаксъл… а след това да се махне колкото може по-надалеч от Мрачните и опасните им интриги.

Пазачите пред вратата на „Медната миза“ изобщо не се изненадаха, че го виждат и му съобщиха, че Дуавел го очаква в задната стая.

Вече бе научила за последните събития в Далабад, досети се Ентрери, и развеселено поклати глава — нямаше защо да се изненадва, пък и нали именно забележителното умение на Дуавел да знае всичко, го бе довело при нея тази вечер.

— Дом Брукал от Мемнон — уведоми го полуръстката, щом Ентрери се настани върху меките възглавници, постлани на пода.

— Бързо са действали — отбеляза палачът.

— Кристалната кула е като огромен фар насред пустинята — отвърна Дуавел. — Защо им е на твоите съюзници, които на всяка цена трябва да запазят истинската си самоличност в тайна, да привличат толкова внимание върху себе си?

Ентрери не каза нищо, ала за Дуавел не бе трудно да разчете по лицето му страховете, които го измъчваха.

— Допускат грешка — кимна тя. — Дом Басадони е прекрасна фасада за търговията на Бреган Д’аерте. Защо им е да се разпростират още по-надалеч и да се излагат на опасността от война, която не могат да спечелят?

Ентрери и този път не каза нищо.

— А може би това е истинската причина за идването им на Повърхността? — продължи Дуавел, без да крие тревогата си. — Може би и ти самият си бил заблуден, накарали са те да повярваш, че са тук заради печалбата, докато всъщност са от авангард, дошъл да подготви почвата за пълния разгром на Калимпорт и цял Калимшан?

Ентрери поклати глава:

— Познавам Джарлаксъл достатъчно добре и съм сигурен, че е тук, за да печели — както той самият, така и онези, с които работи. Така действа той. Не мисля, че някога би участвал в нещо, което може да завърши толкова катастрофално. Джарлаксъл не е войнолюбец и никога не е бил. Той не ламти за слава, а държи единствено на собственото си благополучие и удобство.

— И все пак, ето че предизвиква съдбата, издигайки кристалната кула — напомни Дуавел и като наклони глава на една страна, се вгледа изпитателно в него. — Какво има?

— Какво знаеш за Креншинибон?

Дуавел се замисли за миг, сбърчила вежди, после поклати глава:

— Почти нищо — призна тя. — Знам за кулите, но това е почти всичко.

— Кристалният отломък е изключително могъщ — обясни Ентрери. — И съвсем не съм сигурен, че двамата с Джарлаксъл преследват една и съща цел.

— Немалко магически предмети са надарени със собствена воля — сухо отбеляза Дуавел. — Което рядко е нещо хубаво.

— Научи всичко, което можеш за него — нареди Ентрери. — Колкото се може по-бързо, преди онова, от което се боиш, да е сполетяло, макар неволно, града ни.

Палачът замълча, опитвайки се да прецени как ще е най-добре да постъпи Дуавел в светлината на скорошните събития.

— Помъчи се да разбереш как Дризт се е сдобил с него и къде… — започна той.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, е Дризт? — прекъсна го полуръстката.

Ентрери понечи да обясни, но вместо това се разсмя — колко широк бе светът!

— Друг мрачен елф — рече той. — Мъртъв елф.

— А, да — спомни си Дуавел. — Твоят съперник. Онзи, когото наричаш До’Урден.

— Забрави за него, както сторих аз. Споменах го единствено защото именно от него Джарлаксъл получи отломъка. Престори се на някакъв монах, могъщ и явно доста прочут. Казва се Кадърли, поне доколкото знам, и живее в или близо до Снежните планини.

— Пътят до там е дълъг — отбеляза Дуавел.

— Но си заслужава — отвърна Ентрери. — А и двамата знаем, че разстоянията нямат особено значение за някой магьосник, владеещ необходимите заклинания.

— Ще ти излезе доста скъпо — рече Дуавел.

Само с едно-единствено движение, на каквото малцина опитни и по-млади воини надали биха били способни, Ентрери се изправи над Дуавел, висок и застрашителен, и положи върху рамото й ръка, облечена в магическата ръкавица.

На Дуавел не й бе необходимо повече, за да разбере какво иска да й каже.