Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (9)

Осем

Винаги досега Кентрил си беше представял рая като място, окъпано в светлина, където мракът просто не може да съществува. Никога не беше предполагал, че раят може да е кралство, потънало в сянка, където зората означава смърт.

Това бе, преди да разбере, че за него раят е там, където се намира Атанна. Въпреки че се бяха разделили преди няколко часа, тя продължаваше да обсебва всичките му мисли.

Кентрил беше подремнал съвсем кратко, но се чувстваше бодър. Погледна през прозореца и видя осветения от факли град. Частица от него копнееше за слънчева светлина, макар и само за да отбелязва хода на времето, но капитанът беше убеден, че ще свикне. Сянката трябваше да остане, докато хората на Урех не откриеха безопасен начин да стоят на слънце.

Атанна беше убедена, че сега, след като се бяха задържали в реалния свят, баща й щеше да успее да намери изход. Но първо трябваше да се освободи от заклинанието, а това зависеше изцяло от усилията на Куов Цин.

Досега капитанът не си беше позволявал да разчита на визджерееца. Вярно, бе настоявал за неговата помощ, обаче не беше очаквал кой знае колко много. А ето че сега се молеше Куов Цин наистина да се окаже майсторът, за който се представяше.

— Кентрил!

На вратата се показа Горст. Капитанът примигва учудено и после си спомни, че обикновено всяка сутрин получаваше кратък доклад от заместника си. Разбира се, сега тези неща бяха излетели от главата му. Единственото, което го занимаваше, бе прекрасната принцеса.

— Кажи, Горст?

— Трима липсват, Кентрил.

— Липсват?

— Седмина се завърнаха пияни. — Варваринът се захили. — Трима още ги няма.

Кентрил сви рамене:

— Не е чак толкова изненадващо при тези обстоятелства. Даже ми е странно, че останалите са се върнали толкова скоро.

— Да отида ли да ги потърся?

— Само ако не се приберат до утре. Нека ги оставим да се забавляват.

Мургавият боец сви рамене и понечи да тръгне, но явно се сети за още нещо и подметна:

— Знаеш ли, тя е по-красива, отколкото на брошката.

— Знам, Горст. А ти да имаш някаква представа докъде е стигнал визджереецът? — Ако въобще някой знаеше нещо по въпроса, това бе огромният наемник.

— Мисля си, че е открил нещо.

Това зарадва Кентрил:

— Чудесно. Къде мога да го намеря?

— При книгите. — Виждайки, че капитанът му не разбира, Горст въздъхна: — Ела, ще ти покажа.

Кентрил го последва през лабиринт от коридори. Накрая се озоваха в някаква зала, където беше събрана най-голямата колекция от книги, която бе виждал през живота си. Въпреки че можеше да чете и пише — за разлика от повечето мъже в отряда, на Кентрил му беше трудно да си представи толкова много думи накуп. При това тези думи имаха не само значение, но и власт. В тях беше скрита магия.

В залата имаше високи шкафове, пълни с подвързани в кожа книги и внимателно сгънати пергаменти. Пред всяка лавица имаше стълба, а около масите бяха разположени удобни столове за онези, които биха дошли тук, за да се възползват от писмените богатства на Урех.

Кентрил съзнаваше напълно цената на събраните тук томове. Магьосниците като Куов Цин често плащаха добри пари за подобни книги. В миналото капитанът беше продал няколко за съвсем прилична сума. Но в момента виждаше в библиотеката единствено средство, чрез което Атанна можеше да бъде освободена.

Всъщност забеляза още нещо. Седнал насред залата, Куов Цин се ровеше в купища листове и си водеше бележки, а показалецът му бягаше по страниците на някакъв огромен том.

Визджереецът изобщо не забеляза новодошлите. Продължи да чете, мърморейки тихо под нос. Странното изражение, изписано върху изтерзаното му лице, накара опитния боец да спре. И преди беше виждал стареца, обсебен от поредната фикс идея, ала сега Куов Цин изглеждаше като полудял. Немигащите му очи сновяха непрекъснато между книгата и листа, на който си водеше записки. Върху устните му бе кацнала усмивка, каквато капитанът беше виждал само върху лицата на мъртъвци.

Кентрил прочисти гърлото си.

Визджереецът въобще не благоволи да му обърне внимание.

— Цин!

Магьосникът вдигна поглед бавно, сякаш се бореше със самия себе си:

— Какво искаш, Дюмон?

Куов Цин произнесе думите с такава злоба, че Кентрил и Горст отстъпиха неволно. Съвсем инстинктивно капитанът плъзна ръка към дръжката на меча си, но после се усети и побърза да я отмести, преди визджереецът да е забелязал.

— Дойдох да видя как се справяш със заръката на владетеля.

— Щях да напредвам много по-бързо, ако разни идиоти не ме прекъсваха постоянно! — Куов Цин удари с юмрук по масата и обърна мастилницата. Без да обръща внимание на това, магьосникът продължи с обидните думи: — Непрекъснато се влачите тук и разпитвате, докато аз се опитвам да направя важно откритие! Нима жалките ви умове не могат да разберат важността на онова, с което се занимавам?

Побеснелият заклинател посегна към своя жезъл. Погледът му беше пълен със злоба.

Кентрил отстъпи крачка назад и едва не се блъсна в Горст.

— По-спокойно, Цин! Да не си полудял? Визджереецът стисна жезъла с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Сребристите му очи се местеха диво между двамата наемници. Постоя така няколко напрегнати секунди, после остави жезъла и се върна към своята работа.

Без да поглежда към двамата мъже, процеди през зъби:

— Махайте се!

— Цин, имаш нужда от почивка! Кога си се хранил за последен път?

Визджереецът стисна отново юмруци:

— Махайте се!

Горст дръпна Кентрил за ръкава и двамата излязоха от библиотеката. Не си казаха нищо, докато не се отдалечиха по коридора достатъчно, за да не може да ги чуе Цин.

— При последното ти идване пак ли се държеше така? — попита Кентрил.

— Не… Не беше чак толкова зле.

— Знаех си, че старият магьосник е злобен, но този път за малко да ни убие, нали?

— Наистина.

— Най-добре да отида да поговоря с Юрис Кан. Хич няма да е добре, ако Цин откачи съвсем. Може да нарани някого.

— Може би просто се нуждае от малко сън.

Кентрил сви рамене:

— Единственият, който може да му въздейства, е Кан. Сам видя, че мен изобщо не иска да ме слуша.

— Искаш ли да го наглеждам? — попита Горст.

— Само отдалече. И не отивай веднага. Първо му дай час-два да потъне отново в работата си.

От вътрешността на двореца се дочу флейта, Кентрил внезапно загуби интерес към визджерееца.

— Ще поговоря с Атанна. Тя ще обясни ситуацията на баща си. Така определено ще е най-добре.

Горст се ухили:

— Определено.

Кентрил се изчерви. Обърна се, ала преди да тръгне, предупреди своя заместник.

— Горст, бъди внимателен.

— Ти също.

Флейтата изпълняваше същата игрива мелодия, която бяха чули първия път. Дюмон последва звуците през лабиринта от коридори и зали. Накрая се озова пред врата, водеща към огромен вътрешен двор, превърнат в пищна градина.

Истинска миниатюрна гора, или по-скоро джунгла, се разкри пред очите на ветерана. Екзотични дървета и растения, каквито Кентрил не беше виждал никога, висящи лози и огромни цветя изпълваха пространството под високия свод. Човек спокойно можеше да се загуби в тази градина.

Атанна седеше на една пейка близо до входа и свиреше на флейтата си. Беше облечена в дълга копринена рокля, която подчертаваше фигурата й. Дългата й червена коса се спускаше от лявата страна на лицето и падаше свободно край дълбокото деколте на роклята. Отначало не го забеляза, но когато капитанът направи няколко крачки напред, тя вдигна поглед.

Остави флейтата и се приближи до него:

— Кентрил! Надявам се, че спа добре.

— Атанна, свириш прекрасно!

Тя отвърна скромно:

— Аз не мисля така, но баща ми също е на твоето мнение.

Капитанът се зачуди какво да каже и погледна към градината.

— Човек никога не знае на какво ще се натъкне в този приказен дворец.

— Харесва ли ти? — Лицето й засия. — Това е любимото ми място. Тук прекарах по-голямата част от живота си.

— Тя е… уникална! Също като теб!

— Ела да я разгледаш.

Хванати под ръка, двамата поеха навътре.

Постепенно ярките цветя отстъпиха място на увивни растения и бодливи храсталаци, които придаваха на градината доста злокобен вид. Лека-полека възхищението отстъпи място на безпокойство. Сега горичката наистина напомняше онази джунгла, която беше погубила четирима от отряда.

Ветеранът забави крачка и спря нерешително.

— Какво ти става? — попита дъщерята на Юрис Кан.

— Нищо. — Кентрил се овладя и продължи разходката. В крайна сметка това не беше същата джунгла, а просто градина, направена за развлечение на владетеля. Едва ли вътре можеше да съществува някаква опасност.

— Обичам това място — промълви Атанна. — Тук мога да си представя, че съм някъде другаде и ми предстои да срещна някой красив непознат.

Кентрил се смути и замълча. До този момент нито една жена не го беше карала да се чувства толкова странно.

Широките листа на растенията докосваха раменете им, лози и лиани висяха над главите им. Пътеката, по която вървяха, беше покрита с камъни и пясък.

С всяка стъпка ставаше все по-тъмно и накрая капитанът не можеше да види нито откъде са влезли, нито къде отиват. Сега вече наистина имаше чувството, че се е върнал в джунглата.

Неговата спътница забеляза внезапното му безпокойство.

— Ти трепериш!

— Нищо ми няма, милейди.

— Нали се разбрахме да ме наричаш Атанна? — отвърна тя с престорен гняв. — Или това не означава нищо за теб?

Приближи се към него и го целуна. Тревогите му изчезнаха мигновено. Кентрил я прегърна и отвърна на страстта й.

Внезапно усети, че нещо се движи по врата му — вероятно някаква буболечка или гъсеница. Оставяше неприятно, почти болезнено чувство. Отблъсна Атанна и посегна да го махне, ала усещането изчезна също толкова бързо, колкото се беше появило.

— Какво ти става?

— Нещо ме полази! Заболя ме, сякаш краката му бяха остри като малки мечове!

Тъмнината пречеше да види лицето й добре, но Атанна сякаш се замисли за миг, преди да предложи:

— Искаш ли да се връщаме?

Болката беше преминала бързо и Кентрил не искаше да изглежда като страхливец заради някакво насекомо.

— Не, да продължаваме.

Направиха няколко крачки и отново се спряха, за да се целунат. Атанна притисна глава към гърдите му и промълви:

— Баща ми все още се надява да довърши пътешествието до рая.

Кентрил настръхна.

— Това възможно ли е?

— Той вярва, че е възможно, но аз се моля да греши.

— Но защо?

Тя погали лицето му с пръсти.

— Защото истинският свят ми харесва повече.

— Не можеш ли да поговориш с него?

— Ако имаше сигурен начин да се задържим за постоянно тук, щеше да е по-лесно. Тогава бих могла да го убедя, че не е в наш интерес да правим нов опит. В крайна сметка онова, от което бягахме навремето, не съществува вече.

— А може би Куов Цин… — започна Кентрил, но после млъкна. Хич не му се щеше да се мярка пред очите на магьосника точно сега.

— Може би той ще успее да убеди баща ми? — попита тя с надежда. — Старецът изглежда много способен, макар да му липсва възпитание. Мислиш ли, че може да ни помогне?

— Ами… — Капитанът замълча. В главата му се зароди идея.

Атанна явно усети смяната на настроението му:

— Намислил си нещо, нали?

— Хрумна ми една идея как да използваме Цин, но трябва да я дообмисля. Ще поговоря с него по-късно.

— Чудесно. Така ще можем да останем по-дълго време заедно. — Атанна пристъпи към него и го прегърна.

Доволен от себе си, капитанът я целуна. Ако предложението му успееше да заинтригува визджерееца, вероятно Цин щеше да намери начин да убеди Юрис Кан. Просто трябваше да заложи на алчността на магьосника.

Внезапно капитанът изкрещя от болка. Нещо се беше забило в гърба му и сякаш се опитваше да си пробие път към сърцето му. Той се завъртя бясно и посегна към неизвестния нападател. За негова изненада ръката му хвана една от висящите наблизо лози.

Сякаш хиляди иглички се забиха в дланта му.

— Кентрил!

Въпреки болката наемникът дръпна с всичка сила. Странен, нечовешки писък се разнесе из градината. Цялата лоза, дълга десетина метра, падна на пътеката.

Кентрил хвърли края на растението на земята и стисна наранената си длан с другата ръка. Болеше го, сякаш беше бръкнал в огън.

— Атанна! Какво е това?

— Нямам представа! Дай да погледна раната! — Нежните й пръсти го докоснаха внимателно. Атанна прошепна нещо, наведе се и докосна дланта му с устни.

Капитанът се притесни, че отровата на растението може да й навреди, и се опита да отдръпне ръката си. Дъщерята на Юрис Кан го задържа с учудваща сила.

— Моля те, Кентрил! Успокой се! Знам какво правя!

Явно наистина знаеше какво прави, тъй като болката започна бързо да преминава. Не след дълго капитанът вече можеше да сгъва пръстите си без усилие.

— Как го направи? — попита той.

— Не забравяй коя съм! Аз съм дъщеря на великия Юрис Кан.

Очевидно бе наследила поне част от неговите дарби. Запленен от нейната хубост, наемникът беше забравил, че тя притежава подобни таланти.

Кентрил насочи вниманието си към нападателя. Наведе се и потърси лозата в тъмното.

Първа обаче я откри спътницата му:

— Това ли търсиш?

— Внимавай!

Атанна вдигна лозата безгрижно. Очевидно растението не й вредеше по никакъв начин.

— Едва ли то те е ужилило. Това е съвсем обикновена хаккара. В някои части на света хората я правят на салата. Доста е сочна и казват, че е здравословна.

— Това бодливо растение?!

Кентрил взе лианата в ръка, обаче не усети никакви бодли. Прокара пръсти по, цялата й дължина, но не откри нищо необичайно.

— Сигурно те е ухапало някое насекомо. Вероятно същото, което усети преди малко. Понякога се промъкват тук от джунглата, въпреки че в сянката на Нимир е по-студено.

— Насекомо? В Урех?

— Че защо не? Вие как дойдохте? Защо пък да не може да долети и някое насекомо. Джунглата не е толкова далече.

В думите й имаше известен смисъл, но отговорът не го задоволи напълно. Той се огледа още веднъж и рече:

— Хайде да се връщаме.

Успокои се едва когато съзря светлините. Атанна и другите можеха да намират градината за красива и спокойна, но на него тя му изглеждаше повече като продукт от проклятието на Грегъс Мази. Дали пък изгнанието в другото измерение не беше променило растенията по някакъв мистериозен начин, който бе убягнал от погледа на принцесата?

— Вече сме на светло, нека погледна дланта ти отново.

Капитанът вдигна ръка и двамата я огледаха внимателно. Той си мислеше, че раната ще е доста сериозна, обаче видя само няколко петънца върху кожата.

Младата жена прокара пръст по белезите и каза:

— В скоро време и те ще изчезнат.

— Невероятна си, благодаря ти. — И преди беше ставал свидетел на магия, обаче никога досега не беше я изпитвал. Беше сигурен, че ако Атанна не бе използвала своите умения, ръката му щеше да е много по-зле.

— Чувствам се виновна, че пострада заради мен. Ако не те бях поканила на тази разходка…

— Не се измъчвай напразно. Случват се и такива неща.

Тя го погледна с огромните си очи.

— Нали все пак ще поговориш с магьосника да разубеди баща ми?

— Разбира се! Нали ти казах вече, бих сторил всичко за теб! — Това изявление докара усмивка върху устните й. Въодушевен, Кентрил продължи: — Старият Цин е предсказуем. Ще му представя нещата така, че да види изгодата за себе си. Сигурен съм, че после ще направи всичко възможно, за да накара лорд Кан да промени своите планове.

— Надявам се. — Тя го целуна отново. — Като стана дума за баща ми, май е време да отида при него. Горкият, чувства се много нещастен, откакто е обездвижен. Свиря му, за да се отпусне. После може и да поприказвам с него. Винаги е по-сговорчив след моята музика.

С една последна целувка Атанна изостави капитана и пое грациозно към изхода. Кентрил я последва доста по-предпазливо, заобикаляйки отдалече увивните растения. Когато най-сетне стигна до пейката край вратата, девойката беше изчезнала заедно със своята флейта.

Преди да прекрачи прага, ветеранът се обърна и хвърли последен поглед към градината. Миниатюрната джунгла продължаваше да го тревожи. Струваше му се, че дивите растения го бяха пропуснали да излезе само заради присъствието на неговата придружителка.

Зад него някой се прокашля:

— Капитане?

— Какво има, Алборд? — Кентрил се обърна бавно, като се надяваше, че наемникът няма да забележи тревогата му.

— Извинете, че ви безпокоя, сър, но се чудехме кога ще си получим наградите. Искаме да си вървим вкъщи.

— Нима се уморихте от празненства?

Светлокосият боец го изгледа объркано. Въпреки своя богат опит, Алборд беше значително по-млад от повечето мъже в отряда. И все пак фактът, че беше втори помощник след Горст, говореше ясно за неговите качества.

— Ами… добре се забавляваме, но вече искаме да се завърнем в Уестмарч. Хората тъгуват за семействата си, сър.

Кентрил нямаше никакво желание да заминава, обаче можеше да разбере чувствата на останалите. Всички бойци, с изключение на Горст имаха близки в западните кралства. Служеха като наемници, за да изхранват своите семейства.

Капитанът потупа Алборд по рамото:

— Ще видя какво мога да направя за онези, които искат да тръгват. Надявам се, че мога да разчитам на теб да занесеш нещичко и на семействата на загиналите. Предполагам, че нашият домакин ще бъде достатъчно щедър.

— Разбира се, капитане. Знаете, че винаги можете да разчитате на мен.

Кентрил не се съмняваше в думите на младежа. В отряда му рядко попадаха случайни хора. Можеше да бъде сигурен, че семействата на Харго, Бенджин и останалите щяха да получат златото, което възнамеряваше да им изпрати.

Младият боец се сети още нещо:

— Капитане, двама от мъжете все още не са се прибрали от града.

— Горст каза, че са трима.

— Саймън се върна преди малко, обаче никой не е виждал Брек и Джейс.

Кентрил познаваше отлично навиците на двамата мъже.

— Ще се появят, спокойно. Едва ли ще пропуснат да си вземат дела от наградата.

— Да изпратя ли някой да ги потърси?

— Не — отсече капитанът нетърпеливо. Искаше да го оставят на спокойствие, за да обмисли как да подходи към Куов Цин. Нямаше време да се занимава с пияни наемници. — Вече казах на Горст да ги потърси, ако не се появят до два дни. Отпусни се и се порадвай на гостоприемството. Подобни неща ни се случват твърде рядко и това ги прави още по-приятно разнообразие след ужасните джунгли.

Алборд се ухили широко:

— Е, предполагам, че ще съумея да понеса още мъничко вино и женска компания.

— Така те искам. — Кентрил го потупа по рамото.

Двамата поеха по коридора.

Капитанът се беше замислил за Атанна — неговата причина да остане тук… може би завинаги. Изобщо не възнамеряваше да повдига въпроса за възнаграждението, преди да е приказвал с Куов Цин. В крайна сметка Алборд и останалите получаваха достатъчно награди в града.

Освен това едва ли щеше да им навреди чак толкова, ако останат още няколко дни.