Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (23)

Двадесет и две

Кентрил се сети твърде късно, че двамата с Горст ще са изправени пред голямо затруднение по време на изкачването. Последния път разполагаха с факли, които да осветяват пътя им. Капитанът си припомни този факт точно в момента, когато Заил ги прехвърли.

Некромантът обаче бе предвидил това и беше намерил решение на проблема. Кентрил установи, че и двамата с Горст са получили някаква форма на нощно зрение, тъй като виждаха всичко в сиво.

За съжаление магьосникът не бе успял да ги изпрати така близо до ключа, както се бяха надявали, и сега им предстоеше сериозно изкачване.

— Нямаше да е зле, ако поне имахме въже — измърмори Горст.

Още нещо, за което капитанът не беше помислил, а както се оказа, и Заил също.

— Така или иначе нямаме голям избор.

Горст кимна мрачно.

Двамата тръгнаха внимателно нагоре. Нямаше как да установят точния час, но се надяваха, че ще разполагат с достатъчно време, когато стигнат върха. Разбира се, това зависеше и от Заил, който трябваше да забави Юрис Кан.

Капитанът реши да не мисли за саможертвата на магьосника. Обстоятелствата не бяха на негова страна. Заил щеше да стори всичко по силите си, но рано или късно владетелят на Урех щеше да го убие. Оставаше им да се надяват, че това ще стане по-скоро късно, отколкото рано, защото в противен случай всичко щеше да се провали.

Двамата наемници се изкачваха мълчаливо. Мислите на Кентрил все по-често се връщаха към Атанна. Въпреки че беше прозрял истинската й същност, някои от ранните му спомени бяха твърде хубави. Може би, ако не бе разбрал истината, все пак щеше да приеме предложеното безсмъртие, макар че тогава как щеше да живее с резултата?

Капитанът спря, за да си поеме въздух. Не трябваше да мисли повече за принцесата. Не и след онова, което се беше случило.

Внезапно забеляза тънка фигура, загърната в роба, която стоеше на билото доста по-нагоре. Дори от това разстояние ветеранът беше сигурен, че не е Юрис Кан.

— Атанна! — изкрещя той.

Вятърът духна прахоляк в лицето му. Наемникът се завъртя и закри очите си. Когато отново погледна нагоре, фигурата беше изчезнала.

— Какво става? — попита Горст отзад. — Видя ли нещо?

— Стори ми се… — Кентрил спря. Ако беше Атанна, щеше или да се приближи, или да ги унищожи отгоре. Едва ли щеше да изчезне просто така. — Нищо. Вероятно съм си въобразил.

Двамата продължиха. Отначало се бяха страхували, че в някой момент ще достигнат до място, откъдето няма да могат да продължат без екипировка. За щастие това не се случи. Вероятно Заил беше успял да подбере за тях по-лесен маршрут.

— Почти стигнахме — обади се Кентрил. — Почти…

Горст изръмжа. Почти означаваше още доста път.

Капитан Дюмон се хвана за един удобен камък, обаче той се откърти и остана в ръката му. За момент наемникът изгуби равновесие и се притисна към скалата. Погледът му се насочи надолу към подножието на планината.

Нещо, наподобяващо рояк скакалци, се движеше с изумителна бързина към тях. Капитанът възкликна:

— Горст, виждаш ли това?

— Виждам го, Кентрил, но не знам какво е. Фигурите се приближаваха толкова бързо, че вече се виждаха по-ясно. Бяха големи колкото хора и имаха същите форми. Телата им бяха сиви, но тук-там се виждаха и други окраски. Дюмон преглътна:

— Това са жителите на Урех. Преследват ни!

Представи си стотиците ужасяващи черупки на някогашните хора. Представи си острите им нокти и гладните лица. Досещаше се какво се е случило с Алборд и останалите и разбираше, че подобна съдба очаква и тях.

— Трябва да се доберем до върха колкото се може по-бързо!

Двамата тръгнаха отново нагоре, обаче теренът ограничаваше скоростта им. Въпреки техните усилия, чудовищната орда сякаш беше десет пъти по-бърза.

Върхът се виждаше, но все още бе далече.

Спряха да си поемат дъх на една тераса, широка точно колкото да приюти и двамата. Капитанът погледна надолу и изруга:

— Катерят се, сякаш са планински кози! С това темпо ще ни настигнат, преди да сме се добрали догоре!

Горст кимна:

— Няма да се справим… Но ти можеш да успееш.

— Какво искаш да кажеш?

Гигантът съвсем спокойно започна да освобождава брадвата, която висеше на гърба му.

— Това е доста добро място. Ще ги задържа. Ти върви.

— Не ставай глупав, Горст! Ако някой ще се качва, това си ти! Аз ще ги задържа!

Другият наемник поклати глава и протегна ръката с брадвата:

— Виждаш ли? Имам два пъти по-голям обсег от теб. По-добър съм в битките и ти го знаеш. Освен това съм ти задължен от предния път.

— Горст… — Капитанът знаеше, че няма смисъл да спори. Варваринът беше изключително твърдоглав. Можеха да се карат, докато жителите на Урех ги настигнат, и гигантът пак нямаше да отстъпи.

Кентрил погледна за последен път надолу и кимна:

— Добре, но ако има дори минимален шанс да се спасиш, използвай го! Не се притеснявай за мен!

— Ще сторя каквото мога. Ти по-добре тръгвай.

Кентрил потупа приятеля си по рамото.

— И нека ръката ти не трепва.

— И нека мечът ти е остър — отвърна Горст, довършвайки стария наемнически девиз.

Дюмон се стегна и започна последния етап на своето изкачване. Придвижваше се нагоре и се стараеше да не мисли за предстоящата схватка на своя приятел, надявайки се, че и двамата ще се измъкнат живи. Ако успееше да достигне върха, преди създанията да се доберат до Горст, можеше да го спаси. Просто трябваше да унищожи кристала.

Окуражаващата мисъл го накара да удвои своите усилия. Каква ирония на съдбата — бързаше да развали онова, което беше сторил само няколко дни по-рано.

Под него се разнесе съскане. Кентрил изпсува и се закатери още по-бързо. Върхът вече бе съвсем близо.

Горст изрева своя боен вик.

Капитанът не се сдържа и погледна надолу.

Гигантът стоеше на ръба на малката тераса и размахваше брадвата си към първия противник. Ужасяващото създание нямаше пространство за маневриране и не можа да избегне атаката. Брадвата се заби в главата му с огромна сила. Съществото изпищя и падна от ръба.

Скоро същата участ застигна и следващия враг.

Въпреки двата бързи успеха, отдолу напираха още стотици същества, които жадуваха да докопат самотния защитник.

Кентрил продължи да се катери панически. Всеки метър му се струваше като сто. Имаше чувството, че прекосява подвижни пясъци.

Отдолу се разнесе писък и капитанът пак се спря.

Ужасяващите създания напираха към Горст от всички страни. Едно от тях го беше докопало за крака. Още десетина други се готвеха да се хвърлят към него.

Варваринът удари едно от съществата, носещо покрита с ръжда ризница. Острието разсече горната част на тялото, но зомбито успя да стисне дръжката на брадвата. Горст се опита да я издърпа обратно, но без успех. Тези усилия го изложиха на атаките на другите чудовища. Втори демон скочи на гърба му и се помъчи да впие зъби в незащитения му врат.

Гигантът се завъртя и хвърли брадвата си към онзи, който го дърпаше за крака. Съществото, както и онова, което все още стискаше дръжката, паднаха през ръба, отнасяйки оръжието със себе си.

Обезоръженият Горст се протегна и се опита да смъкне чудовището, което се беше вкопчило в гърба му. За съжаление това не се оказа толкова лесно и докато успее да се пребори с него, на терасата се покатериха още четири зомбита.

Кентрил продължи изкачването си, но с всяка стъпка погледът му се връщаше надолу. Гигантът се бореше с три от съществата, а още две бяха съвсем наблизо. Раменете на Горст бяха подгизнали от кръв и очевидно силите го напускаха.

Капитанът почти реши да се върне; помисли си, че ако се притече на помощ на приятеля си, двамата ще успеят да удържат ордата, но после се спря. Варваринът беше останал долу, за да му спечели време. И ако Кентрил се върнеше, саможертвата на гиганта щеше да е напразна.

Саможертва!

Едва сега Дюмон осъзна пълното значение на тази дума.

В този миг Горст изрева отново своя боен вик, който отекна над мрачната планина. Силата му сякаш се възвърна по някакъв магически начин и наемникът вдигна един от противниците си във въздуха. През това време най-малко петима други глозгаха тялото му, опитвайки се да го довършат.

Ръмжащият Горст се хвърли напред.

— Не! — изкрещя Кентрил и ехото повтори вика му.

Едрият мъж скочи от ръба.

Повечето от нападателите паднаха заедно с него.

По пътя си надолу гигантът помете още от ужасяващите същества, образувайки лавина от тела, която се изсипа към Урех.

— Горст… — Кентрил не можеше да откъсне очи от смаляващата се фигура. Бяха изкарали толкова дълго време заедно. Гигантът винаги беше изглеждал неуязвим.

Сълзи напираха в очите му, ала капитанът не можеше да се отдаде на чувствата точно сега. Пое дълбоко дъх и поднови изкачването. Слънцето щеше да изгрее скоро. Кентрил бе длъжен да направи всичко по силите си, за да не бъде напразна смъртта на неговия приятел и всичките му мъже.

Все по-близо и по-близо идваше върхът, ала ордата отдолу стопяваше разстоянието още по-бързо.

 

 

Заил изкрещя, при това не за първи път. Викаше силно и продължително, но не се предаваше. Дрехите му бяха станали на парцали, тялото му беше покрито с рани, но въпреки всичко не се предаваше.

Уви, така и не беше успял да се доближи до ключа на сянката.

Сякаш недокоснат от магическите му атаки, Юрис Кан се доближи до полумъртвия некромант:

— Твоето упорство е възхитително, за разлика от каузата ти. Жалко, че душата ти ще остане завинаги под властта на Диабло.

— Като твоята ли?

— Даже в сетния си миг не спираш да извърташ нещата. — Лорд Кан снизходително поклати глава и това ядоса Заил:

— Нима не виждаш, че скъпоценният ти архангел е самият Диабло?

За съжаление демонът си беше свършил добре работата и монархът не можеше да осъзнае истината. За всичко бе виновна гордостта на владетеля. Юрис Кан беше господар на най-святото и благочестиво кралство и заради това не можеше да допусне, че е бил изигран и направен на глупак.

Глупак, но с могъщи сили! Без проблем се беше справил с атаките на Заил. Некромантът бе останал само със своята кама, която можеше да му свърши работа единствено ако успееше да отвлече вниманието на владетеля.

Но как да го стори? Всеки подобен опит досега биваше париран. Оставаха му само думите, а и те вече се изчерпваха.

Въпреки това продължаваше да опитва с надеждата, че двамата наемници ще успеят да се доберат до другия кристал:

— И къде е вашият архангел, милорд? Ако беше тук сега, вероятно бих приел, че не е измислица.

— Не е нужно да призовавам великия Миракодус, защото съм виждал неговите дарове и вярвам в думите му. Ако иска да говори с нас, решението ще е негово, а не мое или твое! — Юрис Кан се надвеси над некроманта. — Примири се, крадецо на смърт, защото след няколко мига лъжите ти ще престанат!

Заил му вярваше. Докато наблюдаваше приближаването на монарха, той се помоли на Траг’Оул да напътства душата му и да не я оставя на истинските господари на Юрис Кан.

Внезапно, сякаш в отговор на молитвата му, някакъв глас избумтя:

— Юрис Кан! Юрис Кан, чуй ме!

Двамата мъже замръзнаха. Лордът отвори уста, погледна Заил, а след това премести очи към тавана.

— Юрис Кан! Верни служителю! Аз съм твоят благодетел, твоят архангел.

Лордът вдигна ръце умолително и извика с блажено изражение:

— Миракодус! Велики Миракодус! Благослови ни с присъствието си!

Гласът, който претендираше, че е на архангела, тихо измърмори на некроманта:

— Ако ще правиш нещо, момче, направи го сега! Заил нямаше нужда от повече подканяния. Той се хвърли към противника си, насочвайки камата към гърдите му.

Блаженото изражение на Кан изчезна, заменено от гняв. Той протегна своята заредена с енергия ръка към некроманта.

Обаче кинжалът удари пръв.

Когато омагьосаното острие премина през защитата на владетеля, помещението се изпълни с ослепителна светлина.

Юрис Кан извика и удари Заил през лицето. Некромантът отново прелетя през стаята и се блъсна в стената. От удара нещо се счупи. Магьосникът отскочи от пода и се претърколи в краката на противника си.

— Ти… ти… — Монархът не можеше да намери думи, с които да изрази гнева си.

Магьосникът видя кръвта, която се стичаше от раната на врага му. Не беше успял да уцели сърцето, но нараняването със сигурност беше смъртоносно.

— Къде е сега твоят архангел? Май те изостави!

— Нахален глупак! — Лудият управник на Урех се наведе към щита, който беше издигнал около ключа на сянката. — Трябват ми само няколко мига и ще се излекувам. Мигове, които ти нямаш!

От коридора се разнесе ужасяващо познат звук. Заил дочу тропота на множество крака и погледна към входа.

Един от чудовищните жители на Урех се втурна в помещението. След него се появиха още двама.

Бариерата от кости очевидно се беше предала и съществата щяха да нахлуят всеки момент.

Юрис Кан, който дишаше тежко, посочи към некроманта:

— Ето го, деца мои! Ето го този, когото търсите! Ужасяващите създания протегнаха изгнилите си ръце към Заил. Този път той нямаше с какво да ги спре.

Некромантът вдигна камата си с треперещи пръсти, надявайки се, че ще успее да убие поне първия, преди останалите да го разкъсат на парчета.

— И така, остава ми само едно нещо, за което да се погрижа — заяви монархът. Вече изглеждаше доста по-добре. Кръвта от раната му беше спряла, а на лицето му липсваше агонията, обичайна след такъв смъртоносен удар.

Заил бе сгрешил. Силите, стоящи зад Юрис Кан, пазеха добре своята ценна марионетка. Диабло желаеше жителите на Урех да се пръснат по целия свят и да отворят път за демоничните му легиони.

— Само едно — повтори владетелят и започна подготовката на заклинание за телепортация. — А кой знае, може би Атанна вече се е погрижила?

И докато ордата пристъпваше, за да разкъса Заил, Юрис Кан изчезна, за да се погрижи за последния си проблем.

 

 

Дали слънцето беше изгряло?

Кентрил не можеше да прецени това поради надвисналата сянка, но се надяваше, че още не е. Щеше да е глупаво да се провали, след като беше стигнал дотук.

Успя да се добере до едно малко плато и установи, че трябва да си почине за секунда. Просна се на студената земя и задиша накъсано. Трябваше му още съвсем малко време.

Внезапно стържещ звук откъм ръба го предупреди, че не разполага с него.

Кентрил се насили да стане на крака. Приготви се да започне последното изкачване, знаейки, че целта му е съвсем близо, но беше накрая на силите си.

Отново се чу шум. Наемникът погледна надолу и видя една ужасяваща ръка да се протяга към него.

Капитанът събра кураж и ритна силно. Съществото издаде сърцераздирателен писък и изчезна в мрака. Кентрил се наведе над ръба и забеляза, че още четирима приближават към него, а малко след тях имаше поне още десетина.

Капитан Дюмон се притисна към скалата и започна изкачването си. Трябваше да успее!

— Хайде, проклет новобранецо! Можеш да се катериш пет пъти по-бързо от това!

Сантиметър по сантиметър той се доближаваше до целта. От изток не се забелязваше и следа от слънцето и това бе добър знак. Досега трябваше да е достигнал ръба на сянката и щеше да забележи светлината. Това, че все още не я виждаше, означаваше, че денят не е започнал.

Отдолу се разнесе познатото съскане, което попари надеждите му. Кентрил хвърли бърз поглед през рамо, макар че знаеше какво ще види.

Първите му преследвачи вече бяха достигнали платото.

Те се разпръснаха, за да го търсят и съвсем скоро един от тях го забеляза. Всички се разбързаха, без съмнение нетърпеливи, да се нахранят с плътта на капитана.

За щастие скалите не им позволяваха да се катерят едновременно. Неколцина тръгнаха по маршрута на Кентрил, а останалите потърсиха друг път. Двама се опитаха да изкачат западната страна, надявайки се да изпреварят останалите.

Но не стигнаха далече. За учудване на наемника започнаха да светят ярко, сякаш се бяха запалили. Писъците им разколебаха останалите. Двамата понечиха да се върнат, обаче изсушената им плът бързо се превърна в пепел, а костите им се стопиха, сякаш направени от восък.

Единият, вече в полутечно състояние, падна право надолу, а другият успя да достигне ръба на сянката, макар това да не го спаси. Нещастното същество се срина на земята, а останалите го заобиколиха внимателно.

Кентрил осъзна, че преследвачите му се движат отново. Съжали, че бе останал да наблюдава смъртта на двойката зомбита, и се опита да навакса изгубената преднина.

Внезапно мумифицирана ръка улови левия му крак. Капитанът я ритна и строши няколко пръста, забавяйки преследвача си.

Наемникът се хвана за ръба, изтегли се нагоре с разтуптяно сърце и видя мястото, където лежеше ключът на светлината.

Тънък лед покриваше всичко.

Кентрил пое внимателно към артефакта.

Нещо изхрущя под ботуша му. Оказа се, че това е костта, която беше изкопал по-рано. Последната следа от предшественика му, нещастния свещеник Тобио.

Капитан Дюмон се опита да не мисли за съдбата му и се приближи към ключа. Кристалът блестеше, но не толкова ярко, колкото си спомняше. Другият артефакт в пещерата сякаш излъчваше повече светлина.

„Има ли значение? Просто го махни оттам и всичко ще свърши!“ — каза си Кентрил.

Протегна се към кристала…

Внезапно пред очите му изплува красивото лице на Атанна.

„Скъпият ми Кентрил — каза тя. — Сладкият ми Кентрил. Как жадувам за ръцете ти“.

Капитанът се разколеба, разкъсван между дълга и чувствата.

„Върни се при мен, Кентрил. Нека бъдем заедно завинаги“.

Завинаги? Тези думи му напомниха за действителността. Не желаеше даровете на Юрис Кан, особено този.

Но въпреки решителността си, капитанът не можеше да се отърве така лесно от Атанна. Щом докосна изненадващо топлия кристал, принцесата отново изпълни главата му с обещания.

„Любими Кентрил. Има толкова неща, които можем да си дадем един на друг. Бях толкова самотна, преди да те срещна. И когато ми показа брошката, знаех, че раят те праща при мен. Върни се и всичко ще се оправи. Ще бъдем едно цяло“.

— Махни се от главата ми! — извика наемникът и затвори очи, за да прогони образа на Атанна. — Махай се…

Познатото съскане го предупреди навреме. Зад него се появи едно от ужасяващите деца на лорд Кан — плешиво създание, облечено в останките от скъпи одежди на търговец. От врата му, наполовина забит в съсухрената плът, висеше ръждясал медальон, обсипан със скъпоценни камъни.

— Днес имаме чудесна стока! Прекрасни грънци! Направо от пещта!

Не беше ясно дали чудовището разбира какво казва, но думите му разстроиха Кентрил. Бяха поредното доказателство, че съществото някога е било нормален човек.

Капитанът замахна с лявата си ръка и го удари в гърдите. Въпреки че успя да строши старите кости, ударът му само отблъсна ужасяващото същество на няколко крачки. Без да се колебае, наемникът се приближи и го ритна. Този път успя да го изхвърли през ръба.

Отново се върна при кристала. Изтръгна го от мястото му и погледна на изток. Слънцето все още не беше изгряло. Поне бе успял да пристигне навреме. Сега трябваше просто да разруши артефакта.

Но гласът и лицето на Атанна се появиха отново, размивайки границата между реалното и въображаемото. Капитанът отново забрави своята мисия.

„Кентрил, скъпи… моя първа и единствена любов… върни се при мен… забрави за тези глупости“.

Тя се рееше пред него в сребристи одежди и с протегнати ръце. Приличаше на ангел много повече от фалшивия Миракодус. Чак дъхът му секваше от красотата й.

Направи крачка към нея.

Нещо, миришещо на мърша, скочи отгоре му.

Кентрил се удари в заледените скали и изпусна кристала. Той и нападателят му се озоваха опасно близо до ръба. Капитанът направи гримаса — отровният дъх на зомбито беше не по-малко опасен от зъбите му.

Наемникът се изправи на колене и отблъсна противника си. Опита се да достигне ключа, но съществото отново се хвърли върху него. Дюмон с безпокойство забеляза още трима, които тъкмо се изкачваха.

Кентрил не можеше да извади меча си, но поне успя да достигне камата. Промуши ръката, която го държеше, и успя да се измъкне. След това пусна кинжала и измъкна меча.

Широкото острие не обезпокои създанията. Приближаваха към него уверено въпреки хлъзгавия терен. Капитанът удари най-близкото, отхвърляйки го назад.

Най-сетне успя да се добере до кристала и го вдигна пред себе си:

— Спрете! — изкрещя Кентрил. Беше останал без сили. — Спрете или ще се хвърля заедно с него!

Съществата се разколебаха.

Капитанът се зачуди колко ли дълга отсрочка му даваха. Едва ли щяха да изчакат спокойно слънцето да изгрее и да ги изпепели. Чуваха се и останалите, които продължаваха изкачването. Дори мигновено разсейване от страна на Кентрил можеше да бъде фатално.

„Няма да сториш това! Не и когато толкова много искаш да живееш“.

Пред него отново се появи лице, но този път не беше Атанна. Вместо нея бе дошъл самият Юрис Кан и веднага беше прозрял тайната на капитана. Наемникът отчаяно желаеше да се измъкне жив от безизходната ситуация.

„Кентрил, все още можеш да оцелееш и да живееш добре. Ще имаш прекрасна жена и ще разполагаш с цяло кралство“.

Капитан Дюмон се видя начело на внушителна войска, а бронята му беше бляскава като тази на архангела. Зърна радостни тълпи, които го приветстваха. Видя се да седи на трона на Урех с Атанна до себе си, а красивите им деца си играеха наоколо.

Фигурата на Юрис Кан се извиси над града, изпълвайки небето. С бащинска усмивка владетелят протегна огромната си ръка, предлагайки на наемника всичко това.

— Върни кристала и си ела вкъщи, синко.

Кентрил почувства, че волята му отслабва и е готов да приеме всички предложения, без значение какво крият.

Но после се сети за Заил, сигурно вече мъртъв, обрекъл себе си на гибел, за да отвлече вниманието на Юрис Кан. Спомни си Алборд, Джодас, Брек, Орлиф и другите от отряда, станали жертва на чудовищното зло.

Спомни си Горст, пожертвал живота си заради своя приятел.

И тогава капитан Кентрил Дюмон захвърли меча, притисна артефакта към гърдите си и затича към ръба на пропастта.

Затвори очи в момента на скока, защото не искаше да гледа приближаващите скали. Силният вятър го посрещна, сякаш се опитваше да изтръгне камъка от ръцете му. Кентрил си представи как ще се размаже в скалите и ще счупи ключа на светлината.

Внезапно чувството за падане спря.

Капитанът отвори очи и откри, че се носи във въздуха.

Не… не се носеше. Ефирната ръка на гигантския Юрис Кан го беше хванала. Владетелят му нареди грубо:

— Върни го обратно, Дюмон! Върни го веднага!

Наемникът погледна към великанския образ и видя, че лорд Кан прилича на фалшивия ангел. Очите му имаха същия демоничен вид.

— Върни го обратно и ще те пощадя!

Кентрил нямаше такова намерение. По-добре беше да умре с натрошени кости, отколкото да позволи на злото да се разпространи по света.

Вдигна ключа на светлината, опитвайки се да го запокити към града. Но ръцете му не можеха да сторят това, колкото и да ги насилваше.

Лицето на Юрис Кан вече бе загубило човешките си черти. Сега приличаше на съществата, в които се беше превърнал народът му. Очите му горяха с гняв, идващ не от рая, а от друго място, стоящо доста по-надолу.

— Върни ключа или ще одера кожата от жалкото ти тяло! Ще извадя сърцето ти и още докато тупти, ще го разкъсам пред очите ти!

Кентрил се опитваше да не слуша, а да довърши мисията си. Къде бе проклетото слънце? Кога щеше да изгрее?

Здравата хватка му пречеше да диша. Една част от него искаше да приеме съмнителното предложение на Юрис Кан, само и само да прекрати страданията.

Пред очите му взе да причернява. В първия момент Кентрил реши, че ще припадне, но после осъзна, че просто заклинанието на Заил за нощно виждане е изчезнало. Продължаваше да различава ясно гигантския образ на домакина си, но планината и градът бяха със съвсем неясни очертания. Лека сивота се забелязваше на източния хоризонт, но освен нея… Сивота?

В момента, когато я забеляза, наемникът почувства топлина в ръцете си. Видя, че ключът на светлината започва да блести все по-ярко.

Погледна отново към хоризонта и разбра, че нощта си отива. С подновена решителност протегна кристала към великанския образ. Влагайки всичката си сила, за да се освободи от контрола на Кан, капитанът изкрещя:

— Ти го върни обратно!

И след това хвърли ключа.

Огромната призрачна ръка се протегна към артефакта, но той засвети ярко, прогори си път през нея и продължи да пада надолу.

Юрис Кан изръмжа от болка и гняв:

— Глупак! Покварена душа! Ще гориш вечно… Не можа да продължи, защото в този миг блестящият кристал се удари в нещо и се пръсна.

От него изскочи ослепителна светлина и се разнесе във всички посоки.

Мястото около счупения артефакт се озари като ден. Урех, Нимир и джунглата наоколо — нищо не можа да избегне илюминацията, причинена от разрушаването на ключа на светлината.

Заревото достигна стотиците кошмарни фигури, катерещи се към върха. Жителите на Урех започнаха да пищят, докато изгаряха и се топяха.

А в самия град сградите започнаха да се рушат една след друга, превръщайки се отново в безжизнените руини, които отрядът беше открил в началото. Ефектът, причинен от природните стихии за векове, сега се стовари върху Урех за минути.

Отвсякъде долитаха писъците на жителите и Кентрил имаше чувството, че ще полудее. Донякъде съжаляваше жалките същества, въпреки че бяха избили приятелите му. Все пак бяха предадени от човека, на когото най-много бяха разчитали. Може би най-накрая сега щяха да намерят покой за душите си.

Юрис Кан също започна да се трансформира под утринните лъчи. Лордът вече приличаше повече на звяр, отколкото на човек. Сега той разкри истинската си същност, злото, което можеше да бъде единствено Диабло.

Адското същество изръмжа страшно към Кентрил. Кръв се стичаше от продълговатия му, люспест череп. Два дълги, извити рога стърчаха над ушите, които приличаха на крилата на прилеп. Над двете пукнатини, които оформяха нос, очите на демона гледаха към дръзкия човек със същата злоба и омраза, която наемникът беше открил у фалшивия архангел Миракодус.

Диабло изръмжа още веднъж и изчезна също така внезапно, както се беше появил.

Образът на Юрис Кан се разпадна с вик на агония. Царствените му одежди се разкъсаха. Лордът притисна другата си ръка към гърдите, сякаш можеше да спре неизбежното, после се срина в купчина от кости и парцали и изчезна.

Кентрил започна да пада бързо. Забеляза приближаващите се руини и затвори очи, молейки се краят му да е бърз и безболезнен.

Тъкмо когато очакваше своя кървав край, ужасеният боец отново спря рязко. Отвори очи. На стотина метра под себе си забеляза разрушените сгради на Урех.

Пак усети, че се спуска, но вече с по-спокойно темпо. Огледа се наоколо, за да открие причината за това чудо.

Дворецът на Юрис Кан все още бе под сянката.

Светлината на кристала някак бе успяла да избегне постройката, но истинската зора бързо настъпваше. Кентрил тъкмо мислеше да извърне погледа си, когато забеляза червенокоса жена, застанала на терасата.

Въпреки голямото разстояние очите им се срещнаха. Наемникът не осъзна в първия момент, че именно тя го е спасила. Едва когато на устните й се изписа тъжна усмивка, Кентрил разбра какво всъщност прави принцесата.

В този миг светлината достигна двореца. Капитанът усети, че пада по-бързо, но не чак толкова, че да се притеснява. Атанна се надвеси над парапета, протягайки ръка към него.

Макар да се досещаше, че това е част от заклинанието, наемникът също протегна ръка. Атанна му се усмихна отново.

И тогава слънцето я докосна.

Докато небесното светило се издигаше, Атанна просто… избледня.

После дворецът на Юрис Кан се срина и от него не остана нищо друго, освен прах и дребни отломки. Дори самият хълм сякаш хлътна.

Без заклинанието на принцесата, което да контролира падането му, Кентрил Дюмон полетя като камък към земята.