Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (2)

Едно

Ужасяващият писък дойде откъм реката.

Кентрил Дюмон изпсува и закрещя заповеди към останалите. Беше предупредил мъжете си да внимават с водните площи, доколкото е възможно, но във влажните, гъсти джунгли на Кеджистан понякога ставаше трудно да се избегне плетеницата от реки и поточета. Освен това някои от наемниците имаха склонността да забравят заповедите, когато зърнеха прохладната вода само на няколко метра от себе си.

Глупакът, който пищеше сега, беше научил, че прекомерното самочувствие е опасно. Уви, едва ли щеше да живее достатъчно дълго, за да оцени урока.

Кльощавият, почернял капитан започна да си пробива път през гъстата растителност по посока на жалните вопли. Пред себе си забеляза Горст, своя заместник, гол до кръста варварин, който вършееше през лозите и лианите, сякаш те не представляваха никакво препятствие. Докато повечето наемници, идващи от хладните планински региони на западните кралства, страдаха тежко от жегата, мургавият Горст се движеше с изключителна бързина. Гигантът приличаше на бягащ лъв заради проскубаната си черна коса, която се ветрееше, докато той тичаше към реката.

Следвайки просеката, оставена от приятеля му, капитан Дюмон успя да навакса малко време. Продължаващите писъци му припомниха за тримата мъже, които бяха загинали, откакто отрядът навлезе в гъстите джунгли, покриващи тази земя. Единият беше застигнат от ужасяваща смърт, оплетен от пълчища чудовищни паяци. Тялото му беше толкова натъпкано с отрова, че бе подпухнало до неузнаваемост и невероятно разкривено. Кентрил беше заповядал да подпалят с факли паяжината и нейните обитатели. Това не успя да спаси клетника, но поне беше своеобразно отмъщение.

Другият нещастен боец така и не беше открит. Просто бе изчезнал, докато прекосяваха едно изключително неприятно тресавище с подвижни пясъци. Капитанът се досети за съдбата на загубения войник, след като самият той затъна до коленете при една погрешна стъпка. Тинята беше бърз и ефикасен убиец.

Кентрил тъкмо си припомняше смъртта на третия наемник, когато излезе на открито и се натъкна на почти идентична сцена.

Огромно влечугоподобно създание се беше надвесило над речния бряг и наблюдаваше малките фигурки отдолу, които отчаяно се опитваха да освободят плячката от огромната му паст. Въпреки че челюстите му бяха здраво стиснати около нещастния наемник, чиито писъци бяха привлекли Кентрил и останалите, чудовището някак си успяваше да съска гневно към хората. Едно копие го беше пронизало отстрани, но очевидно раната беше плитка и съществото не изглеждаше никак притеснено от нея.

Някой стреля с лък към главата, вероятно целейки се в очите, но изстрелът се оказа висок и отскочи от люспестата кожа. Водният звяр — такова име използваше техният работодател Куов Цин за подобни същества — разлюля плячката си и даде възможност на Кентрил да види кой е нещастникът.

Харго. Разбира се, че беше Харго. Брадатият идиот бе едно от разочарованията на пътуването. Постоянно оплескваше нещо, откакто бяха пристигнали от тази страна на моретата-близнаци. Но каквито и да бяха недостатъците му, дори Харго не заслужаваше подобна съдба.

— Пригответе въжетата — изкрещя на мъжете си Кентрил.

Водните създания имаха два закривени рога на главите си и това беше единственото слабо място по змиеподобните им тела.

— Не го оставяйте да се гмурне отново във водата!

Докато другите следваха инструкциите му, капитан Дюмон ги преброи наум. Общо шестнайсет човека с него и нещастния Харго. Седемнайсет, ако се броеше и Куов Цин.

Къде беше проклетият визджереец! Този човек имаше дразнещия навик да се скита далече пред отряда и караше войниците да се чудят за какво въобще са наети. Кентрил вече съжаляваше, че е приел задачата, но обещаните съкровища звучаха толкова изкушаващо и примамливо.

Той прогони мислите за пари от главата си. Харго все още имаше някакъв минимален шанс да оживее. Водният звяр лесно можеше да прехапе тялото на две, но явно предпочиташе да завлече плячката си под водата и да я остави да поомекне малко. Така поне беше обяснил проклетият магьосник с дразнещо поучителния си тон.

Мъжете бяха приготвили въжетата и Кентрил им заповяда да заемат места. Неколцина все още дразнеха гигантското влечуго, с надеждата да забавят отстъплението му, колкото се може повече.

Горст вече се беше приготвил, предвиждайки идеята на капитана. Гигантът хвърли примката си ловко и закачи въжето около десния рог на звяра.

— Оскал! Опитай се да хвърлиш въже на Харго! Бенджин! Хванете с примка и другия рог! Вие двамата — помогнете на Горст!

Набитият Оскал се приближи и запрати въжето си към отслабващата, окървавена фигура в устата на чудовището. Харго се опита да го улови, но то падна на няколко метра от него. Водният звяр изсъска отново и започна да отстъпва, макар усилията на Горст и двамата му другари да го възпираха донякъде.

— Бенджин! Проклет да си, улови другия рог!

— Кажи му да спре да шава и ще го хвана, капитане!

Оскал хвърли своето въже отново и този път Харго успя да го сграбчи и да го завърже около себе си.

Цялата картина напомняше на Кентрил за някаква страховита игра. Отново се наруга, че беше приел задачата, след което прокле и Куов Цин, който го беше забъркал в това.

Къде, по дяволите, беше магьосникът? Защо не беше дотичал с останалите от отряда? Дали пък не беше мъртъв?

Капитанът се съмняваше, че ще има чак такъв късмет. С каквото и да се занимаваше в момента визджереецът, определено нямаше да помогне в тази ситуация. Всичко лежеше на и без това отрудените плещи на Кентрил.

Неколцина от бойците продължаваха да се опитват да наранят чудовището по всякакви начини. За съжаление дебелата кожа на водния звяр не позволяваше ефективната употреба на мечове и копия, а двамата стрелци трябваше да внимават да не наранят другаря си.

Най-сетне една примка се закачи за левия рог. Капитан Дюмон се почувства обнадежден, но все пак едно беше да уловят чудовището, а съвсем друго — да го извлекат от вадата:

— Всички на въжетата! Издърпайте го на брега, там ще е по-тромаво и уязвимо!

Той самият застана зад Бенджин и задърпа с все сила. Водният звяр изсъска високо и въпреки че осъзнаваше опасността, не освободи пленника си. Ако не беше заложен животът на един от хората му, Кентрил щеше да се възхити на подобна упоритост.

— Дърпай — изкрещя капитанът, а кафявата му риза беше залепнала за тялото от стичащата се пот.

Кожените му ботуши, чудесните му нови кожени ботуши, които си беше купил с парите от последната мисия, затънаха в калната почва. Въпреки усилията на осемте мъже, чудовището едва-едва помръдваше към брега.

И все пак сантиметър по сантиметър туловището на звяра започна да се подава на сушата. Наемниците удвоиха усилията си, надявайки се, че скоро ще успеят да освободят своя другар.

Виждайки, че целта е близо, един от стрелците се прицели в звяра.

— Задръж! — успя да извика Кентрил, преди стрелата да се забие в лявото око.

Влечугоподобното създание се дръпна назад, агонизирайки. Отвори своята паст, но не изпусна тежко ранения Харго, въпреки усилията на двамата мъже, които го дърпаха от земята. Макар и без крайници, чудовището така се заизвива и задърпа, че повлече хората към тъмните води.

Един от мъжете зад Горст се подхлъзна и събори друг. Бенджин загуби равновесие и за малко не отнесе капитана.

— Дръжте го! Дръжте го! — разкрещя се Кентрил.

На двете закачени за рогата въжета сега имаше само петима мъже. Силният и мускулест Горст продължаваше да дърпа, въпреки че зад него бе останал само един човек, ала накрая дори неговата удивителна сила се оказа недостатъчна.

Задната половина на гигантското влечуго изчезна под водата. Капитанът разбра, че са загубили битката. Вече нямаше начин да го издърпат на брега.

Дори Харго, който яростно се беше вкопчил в живота, осъзна това. Обърна окървавеното си лице към останалите и се развика с дрезгав глас. Кентрил нямаше намерение да остави този мъж да загине като първия.

— Бенджин, хващай се отново за въжето!

— Късно е, капитане. Няма какво да се…

— Казах хващай го!

Боецът се подчини и Кентрил изтича до най-близкия стрелец. Мъжът стоеше неподвижно и с отворена уста и пребледняло лице наблюдаваше нещастния си другар.

— Лъкът ти, дай ми го!

— Капитане?

— Дай ми лъка, проклет да си!

Кентрил изтръгна оръжието от ръцете на объркания мъж. Беше тренирал дълго и упорито и все още минаваше за най-добрия стрелец в отряда.

Надяваше се да е достатъчно точен за това, което възнамеряваше да извърши.

Без повече колебания командирът изпъна лъка и се прицели. Харго го съзря и внезапно престана да крещи. Погледът му умоляваше капитана да свършва по-бързо.

Кентрил изпъна тетивата и пусна стрелата.

Острието прониза гърдите на Харго и се заби дълбоко. Мъртвото му тяло се отпусна в челюстите на чудовището.

Действията на капитана изненадаха останалите наемници. Горст задържа дъха си, а останалите въздъхнаха тихо.

В настъпилата тишина оцелелите видяха как чудовището бавно и със съскане се потопи във водата. Ръцете на Харго останаха за малко на повърхността, след което също изчезнаха надолу.

Кентрил пусна лъка на земята и започна да се отдалечава от брега.

Останалите бойци събраха нервно багажа си и го последваха, придържайки се плътно един към друг. След третата смърт се бяха поотпуснали и сега един от тях беше платил за това с живота си. Разбира се, Кентрил стоварваше основната вина върху себе си — той беше командир на отряда и носеше отговорност за всички. Досега само веднъж се беше налагало да убие някой от своите подчинени, за да съкрати страданията му, ала това бе станало на бойното поле в разгара на кървава битка, а не в някаква забутана джунгла. Тогава мъжът лежеше с толкова огромна рана, че капитан Дюмон се беше удивил как е още жив. Не беше никак трудно да даде покой на смъртно ранения войник. Докато сега… сега се чувстваше като варварин.

— Кентрил — това бе спокойният глас на Горст. Въпреки масивното си телосложение, гигантът можеше да говори доста меко, когато пожелаеше. — Кентрил, Харго…

— Млъкни, Горст!

— Кентрил…

— Достатъчно!

От всички бойци, които беше командвал през последните десет години, само Горст се осмеляваше да го нарича по име. Не че капитанът го беше предложил; простоватият великан сам бе решил така. Може би затова двамата се бяха сприятелили. Единственият истински приятел измежду всички, които бяха служили при него за пари.

А вече бяха останали само петнайсет човека. По-малко, които да разделят обещаните от визджерееца богатства, но и по-малко, когато се наложи да се изправят срещу опасностите. Кентрил с удоволствие би наел повече хора, но за съжаление не беше намерил други желаещи. Само седемнайсет бойци бяха решили да придружат него и Горст в това тежко пътуване. А парите на Куов Цин бяха стигнали, колкото да се покрият началните разноски.

И като се сети за Цин — къде, по дяволите, беше той?

— Цин, проклет да си! — изкрещя притесненият капитан към джунглата. — Ела веднага, освен ако не са те изяли чудовищата!

Не последва никакъв отговор.

Кентрил се оглеждаше за дребния магьосник, провирайки се из гъстата джунгла, но не успя да зърне плешивата му глава.

— Цин! Покажи се веднага или ще накарам мъжете си да изхвърлят скъпоценната ти екипировка в реката! Тогава ще трябва да молиш водните зверове да ти помагат в проклетите изчисления!

Откакто бяха започнали пътуването си, визджереецът постоянно ги караше да спират, за да проверява инструментите си и да прави дребни заклинания, всичко това, с цел да определя посоката, в която вървяха. Явно имаше представа накъде отиват, но за останалите не можеше да се каже същото.

Висок, носов глас се обади от разстояние. Нито капитанът, нито Горст успяха да различат думите, но и двамата познаха, че това е техният работодател.

— Насам — заяви гигантът и посочи напред и леко вдясно от посоката, в която се движеше отрядът.

Кентрил разбра, че магьосникът е не само жив, но и съзнателно беше пренебрегнал съдбата на Харго. Това го разгневи неимоверно. Ръката му бавно се спусна към дръжката на меча. Това, че им плащаше, не означаваше, че ще му простят, задето не беше използвал талантите си за спасяването на злощастния им другар!

Да, Кентрил лично щеше да се разправя с него.

— Къде си? — подвикна капитанът.

— Тук, разбира се! — отвърна Цин и се показа иззад гъстата растителност. — Побързайте! Загубихме твърде много време.

Загубили време? Капитан Дюмон се ядоса още повече. Като наемник знаеше, че всекидневно рискува да умре, но се гордееше, че цени стойността на човешкия живот. Винаги беше така — за хората със златото и обещанията за несметни богатства страданията на наемниците бяха без значение.

Той измъкна бавно меча си от ножницата. С всеки изминал ден това пътешествие се превръщаше в провал. Време бе да разтрогнат договора.

— Идеята не е добра — измърмори Горст. — Прибери го, Кентрил.

— Гледай си работата! — Никой, дори Горст нямаше да го разколебае.

— Кентрил…

Капитанът направи няколко крачки напред и застана пред визджерееца. Със своите метър и осемдесет се извисяваше с цяла глава над дребния магьосник.

Легендите винаги описваха маговете като по-висши същества. Високи, закачулени, загърнати в покрити с руни червено-оранжеви наметала, наречени туринаш или духовни мантии. Малките сребърни руни по робите предпазваха от някои дребни заклинания и до известна степен от демонични сили. Визджерейците носеха туринаш с гордост, като знак за превъзходството си над останалите. Но Куов Цин беше висок около метър и шейсет и дори наметалото не можеше да му придаде величествен вид. Слабоватата фигура и дългата сива брада напомняха на Кентрил за неговия дядо.

Цин изгледа наемника с презрение. Дребничкият магьосник беше нетърпелив и очевидно не осъзнаваше, че животът му виси на косъм. Разбира се, освен със защитните заклинания визджереецът разполагаше и с жезъл, в който имаше специално подбрани за подобни ситуации магии.

„Един бърз удар — помисли си Кентрил. — Един бърз удар и ще приключа завинаги с тази лицемерна жаба…“

— Време е! — отсече работодателят им и размаха жезъла си пред лицето на капитана. — Какво се мотаете? Знаете, че не разполагам с много време!

„По-малко, отколкото си мислиш, проклетнико!“

— Докато вие скитахте, аз се опитвах да спася един от хората си от водните зверове. Помощта ви щеше да ни е от полза.

— Хм, достатъчно! — Куов Цин погледна обратно към джунглата, сякаш въобще не беше чул думите на капитана. — Елате! Трябва да ви покажа нещо!

Докато визджереецът се обръщаше, капитан Дюмон бавно започна да надига меча си.

Горст положи ръка на рамото на приятеля си:

— Кентрил, да идем и да видим какво иска да ни покаже.

Гигантът внимателно пристъпи напред, прикривайки незащитения гръб на Цин, и го последва. Кентрил тръгна след тях неохотно.

Добре, щеше да изчака още малко.

Куов Цин и Горст изчезнаха в гъстата растителност. Дюмон започна да си пробива път след тях, като с удоволствие си представяше как всяка отсечена клонка или лиана е вратът на магьосника.

А после джунглата свърши внезапно. За първи път от две седмици Кентрил зърна обширен пейзаж, осветен от залязващото слънце. Погледна назъбената планинска верига, която се простираше по протежението на Кеджистан и продължаваше на изток отвъд хоризонта. Наблизо, точно в подножието на най-южния връх, се намираха руините на някога могъщ град. Все още се виждаха участъци от солидната каменна крепостна стена. Тук-там стърчаха и сгради, устояли на неумолимия ход на времето. Една от тях, вероятно дворецът на древния крал, се извисяваше на върха на хълма, откъдето някога господарят беше наблюдавал цялото си владение.

Руините бяха обрасли с растителност, а вятърът и водата бяха свършили останалата работа. Парчета от северната стена бяха рухнали и сринали част от сградите. По-нататък се забелязваше и внушително свлачище.

Кентрил се съмняваше, че нещо се е запазило непокътнато след толкова време.

— Това вероятно ще смекчи гнева ви, капитане — отбеляза Куов Цин, без да откъсва поглед от гледката.

— Какво имаш предвид?

Кентрил беше отпуснал меча си, наблюдавайки руините с безпокойство. Имаше чувството, че се е озовал на място, което избягват дори призраците.

— Това не е ли…

— Светлината на светлините? Най-святото владение в историята на света, намиращо се в подножието на Нимир? Да, капитане. Ето го пред нас и ако изчисленията ми са верни, пристигнали сме точно навреме.

Зад Кентрил се разнесоха въздишки. Останалите от отряда се бяха появили тъкмо навреме, за да чуят думите на магьосника. Всички знаеха легендите за владението, наричано от древните Светлина на светлините. Място, известно като единственото кралство, от което силите на ада се бояли. Всички бяха чували историите дори в отдалечените западни кралства.

Някога тук бе имало град, построен от онези, които почитали светлината. Град, управляван от велики и благородни владетели, а душите на жителите му отивали направо в рая.

Тук се издигало толкова свято кралство, че според историите накрая жителите му пренебрегнали простосмъртните ограничения и се възвисили при ангелите.

— Виждаш гледка, която си заслужава загубата на няколко човека, капитане — прошепна визджереецът, протягайки кокалестата си ръка към руините. — Вие сте едни от малкото късметлии, които имат възможност да зърнат чудесата на легендарния изгубен град Урех!