Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Диабло (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingdom of Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Корекции
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Диабло: Царството на сянката

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2006

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN-10: 954-26-0447-5

ISBN-13: 978-954-26-0447-1

Американска, второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за Диабло: Царството на сянката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Диабло: Царството на сянката
The Diablo: The Kingdom of Shadow
Други именаБил Петрас
АвторРичард А. Кнаак
Първо издание2003 г.
България
ИздателствоСЕРПИС АД София 2003
Оригинален езикАнглийски
Жанрфентъзи
ПоредицаДиабло
ПредходнаДиабло: Черният път
ISBNISBN 954-301-012-9

„Диабло: Царството на сянката“ (на английски: The Diablo: The Kingdom of Shadow) е третата книга, описваща вълшебния и обширен свят на Диабло, създадена по мотиви от популярната компютърна игра. Автор е Ричард А. Кнаак. Творбата разказва за митичния град Урех и неговите жители, за техния владетел Юрис Кхан и неговата дъщеря Атанна, както и за злия магьосник, обърнал заклинанието, предназначено да отвори вратите на Рая, срещу града Урех.

Деветнадесет

Бяха отнели на Кентрил способността да се движи, но поне можеше да говори:

— Цин, опомни се! Не усещаш ли, че нещо не е наред? По дяволите, омагьосали са те!

— Успокой се, Дюмон — отвърна визджереецът. — Ама че си неблагодарен глупак! Богатство, власт, безсмъртие… нали това са мечтите на всеки наемник?

Беше безсмислено. Куов Цин не осъзнаваше, че е обсебен. Лорд Кан беше заложил на алчността му, също както бе сторил и Кентрил, когато искаше да убедят домакина да остави Урех в света на смъртните.

А може би той въобще не бе имал нужда от убеждаване? Атанна беше казала на Кентрил, че ще останат заедно, ако баща й не отвори портала към рая. Капитанът осъзна, че е бил изигран. Юрис Кан беше изпратил дъщеря си да напълни главата на Дюмон с тези глупости, знаейки, че той от своя страна ще стори същото с визджерееца.

Двамата с Цин бяха разигравани като пионки. Не, по скоро като шарани. И двамата бяха клъвнали стръвта и владетелят на Урех ги бе уловил с лекота!

— Доста иронично — обади се възрастният монарх. — Тъкмо бях изпратил дъщеря си да те търси, а ето че ти сам ни намери. Мислех да почакам още малко със заклинанието… но децата ми са нетърпеливи и гладни, затова ще го направим тази вечер.

Кентрил погледна Куов Цин, за да види дали е чул признанието на владетеля, но дребният магьосник изглеждаше твърде зает с приготовленията. Обикаляше около платформата и задействаше различни руни. Очевидно Кан го държеше много силно.

— Още когато забелязахме вашето пристигане, аз им обещах мъжете ти, но се нуждаех от един от вас за това заклинание. Имах нужда и от някой магьосник, тъй като тукашните бяха пожертвани преди много време.

— Грегъс Мази никога не се е опитвал да унищожи Урех, нали?

Владетелят изглеждаше обиден:

— Той направи нещо много по-лошо! Осмели се да заяви, че не знам какво правя! Че аз, Юрис Кан, обричам народа си! Кой би повярвал на тези дръзки думи?

Най-сетне Кентрил разбра онова, което досега бяха пропуснали да забележат. Господарят на Урех беше луд и представата му за добро се беше извратила.

— Признавам, че дори аз понякога изпитвах колебания. Но тогава пред мен се явяваше архангелът и ми вдъхваше кураж и сила. Едва ли щях да успея без неговите напътствия.

Този архангел вероятно бе плод на въображението на Кан. От друга страна обаче, човекът за малко не беше успял да отвори портал към рая. Без помощта на някое свръхестествено същество това едва ли щеше да бъде по неговите сили.

— Архангелът ме предупреди, че злото ще се опита да поквари онези край мен и че не мога да разчитам на никого. Дори хората, които работеха по заклинанието, можеха да се окажат развратени. — На лицето на Кан се изписа гордост. — И аз се подсигурих, за да не може никой да ме предаде в критичния момент.

Когато свещениците и магьосниците се хванали за работа, те не разбрали, че господарят им е намислил нещо. Владетелят бил вплел второ заклинание в главното по такъв начин, че те да не го забележат. То щяло да избие всички, които участвали в святото начинание.

Всъщност гибелта им била предопределена още от началото. Заклинанието черпело не само от магическите, но и от жизнените им сили.

— Всичко беше планирано до последния детайл. Почувствах как душата на Урех се въздига и животът напуска телата на покварените предатели.

Обаче Юрис Кан подценил един от тях. Онзи, от когото най-вече трябвало да се страхува. Грегъс Мази, най-довереният и най-способен магьосник. Мази и свещеникът Тобио имали най-големи заслуги за създаването на заклинанието.

— Видях го в очите му. Видях, как осъзна, че магията ще му струва живота. Не разбра, че е мое дело, но усети какъв ще бъде резултатът. Точно в най-критичния момент Грегъс разкъса кръга и успя да се пренесе извън града.

Инстинктивната реакция спасила Мази, обаче създала дисбаланс, който изпратил душата на Урех в пусто странично измерение, наместо в рая. Юрис Кан можел да поправи това с помощта на останалите магьосници, но заклинанието му се било погрижило за тях.

Единственият оцелял бил Тобио, който по чудо останал невредим. Лорд Кан решил, че на свещеника му е писано да живее, и се зарадвал, че поне един стар приятел не се е поддал на покварата. Двамата работили неуморно, за да открият някакъв изход, но все се проваляли. Народът бил обзет от паника.

Юрис Кан вдигна кинжала и започна да рисува фигури във въздуха, докато разказваше:

— И тъкмо когато бяхме започнали да се отчайваме, архангелът се появи отново. Знаеше какво се е случило и обеща да ми помогне. Показа ми как да отворя портал, през който силата му да се влее в мен и оттам да докосне хората ми.

Когато разбрал за новата дарба, Тобио се показал като много завистлив човек, поне в очите на владетеля. Противопоставил се на стария си приятел и заявил, че монархът е обсебен от адски сили. Дори опитал да го нападне, но господарят му бързо го усмирил и с натъжено сърце го изпратил в подземията с надеждата, че някой ден ще се отърси от греховните помисли и ще се завърне.

Необезпокояван, Юрис Кан се заел да изпълни нарежданията на архангела и създал заклинание, което да предпази народа му, докато успеят да открият път към свободата. Пратеникът на рая му показал как да отвори душата на всеки, така че останалите ангели да се погрижат за тях. Дори собствената му дъщеря трябвало да приеме докосването на небесния воин и дарбите, които щели да помогнат на баща й.

Кан протегна ръка към Атанна. Червенокосата принцеса се приближи и го прегърна, след което погледна Кентрил с усмивка, която издаваше сляпата й вяра в каузата на владетеля.

— Атанна се страхуваше, защото не разбираше, че ангелът просто иска да я благослови. Трябваше да настоявам въпреки нежеланието й.

Девойката гледаше в захлас:

— Държах се като дете. Страхувах се. Дори изпищях, когато архангелът влезе в мен, можеш ли да повярваш? Сега ми се струва толкова глупаво!

За пленения наемник, който бе видял резултата от тази благословия, нейното нежелание въобще не изглеждаше глупаво. Каквото и да се бе опитвал да направи архангелът, беше успял да прогони всичко свято.

— Мисля, че съм готов, милорд — внезапно се намеси Куов Цин. — Има още съвсем малко.

— Благодаря ти, магьоснико, едва ли щях да се справя без твоята помощ.

Кентрил се възползва от моментното им разсейване и отново се опита да се раздвижи. Със съжаление установи, че магията продължава да го сковава.

Атанна се приближи и го погали по челото. Зелените й очи не мигнаха.

— Кентрил, когато всичко свърши, ще се чувстваш доста глупаво. Ще има да се чудиш защо си се инатил толкова.

Дюмон не можа да я погледне в очите; споменът за нейния вид след падането продължаваше да го измъчва. Вместо това се вторачи в Юрис Кан, който явно бе свършил с историята си и възнамеряваше да стори същото и с наемника.

— А какво се случи с Грегъс Мази?

Усмивката изчезна от лицето на монарха:

— Разказах ви за създаването на ключовете и опита ни да оставим града под сянката, както и за завръщането на Грегъс и предателството му. За това не съм ви лъгал. Но пропуснах да спомена, че той намери съюзник в лицето на заблудения Тобио.

Грегъс Мази се завърнал тайно в Урех и узнал за кристалите. Натъкнал се на затворения свещеник и поддавайки се на лудостта му, решил, че двата ключа трябва да бъдат унищожени. За да увеличат шансовете си, двамата се разделили. Така дори само единият да успеел, Урех отново щял да изчезне.

Въпреки че влязъл в града незабелязан, Мази привлякъл вниманието на монарха, когато се опитал да достигне до ключа на сянката. Почти успял да се добере до кристала, но лорд Кан се появил тъкмо навреме.

Сбили се, но подлият предател нямал представа за даровете, предоставени на владетеля от архангела. Мази бил победен и превърнат в пазител на пещерата. Преди това обаче Кан успял да изтръгне от него плана и узнал, че Тобио се опитва да се добере до другия кристал.

— Ключът на светлината беше сложен на върха от доброволци, скъпи капитане. Когато научих, че Тобио се опитва да го унищожи, се разгневих. Призовах силите и се пренесох на върха на планината тъкмо когато свещеникът се опитваше да вземе камъка. — Кан спря за момент и затвори очи. — Все още ми е мъчно за бедния Тобио. Дадох му последен шанс да види грешките си и да се поправи.

Кентрил си спомни своята зловеща находка в замръзналата земя на Нимир.

— Но той отказа, така ли?

— Уви! Глупакът хвърли кристала и пристъпи към лъчите на изгряващото слънце. Признавам, че бях заслепен от гняв, защото той беше откраднал свободата на народа ми!

Древната кост, която капитанът бе намерил на върха, всъщност принадлежеше на смелия свещеник, а не на така наречените доброволци.

Непоквареният Тобио пристъпил без страх в светлината, обаче това не го спасило. За щастие кристалът паднал извън обсега на Юрис Кан и градът отново изчезнал.

Докато не се бяха появили Кентрил и отрядът му.

— Признавам, дори ако свещеникът се беше провалил, пак щеше да ми трябва помощта на някой магьосник като нашия приятел Куов Цин. Ала щеше да е много по-лесно, ако кралството бе останало на едно място, а не се появяваше за ден-два през няколко години. — Лордът отново се усмихна. — А сега, да се залавяме за работа. Времето напредва, а аз те отегчавам с приказки за миналото. Време е да се подготвим за бъдещето, когато моите благословени от ангелите деца няма да се боят от слънцето и ще тръгнат по широкия свят.

Кентрил беше виждал тези деца, тези кошмарни същества, които изпълваха улиците. Призраците, които ги бяха посрещнали отначало, всъщност бяха илюзия, направена, за да скрие същинския ужас.

Виденията, получени от наемника, всъщност не бяха причинени от опиати или насекоми. Това бе същинският Урех. Светлината на светлините се беше превърнала в кошер на демони. През цялото време Кан се беше готвил за момента, когато ужасяващите му поданици щяха да плъзнат по света.

Ала целият разказ на владетеля опираше все до същия архангел. Райският пратеник, напътствал жителите. Кентрил се зачуди защо се беше объркало всичко. Кое бе променило думите на святото същество?

И дали въобще ставаше дума за архангел?

Лорд Кан вече бе заел мястото си. От двете му страни застанаха Атанна и Куов Цин. Владетелят вдигна камата си и отвори уста.

— Милорд! — извика капитанът. — Един последен въпрос, за да се успокоя и да приема честта, която ми оказвате! Може ли да видя как изглежда този чудодеен архангел?

Нетърпеливият визджереец изсумтя, но Юрис Кан се хвана на думите му.

— Защо не! Щом това ще те успокои, ще се опитам да ти го покажа. Разбира се, едва ли ще е толкова перфектен, колкото изглежда наистина. Дори самият аз никога не съм го виждал в пълния му блясък, тъй като никой смъртен не може да понесе подобна гледка.

Той подаде камата на дъщеря си и започна заклинанието. Кентрил усети някакво напрежение. И все пак монархът щеше да призове само изображение на съществото, така че това едва ли щеше да му помогне.

— Вижте! — извика владетелят, сочейки пространството над платформата. Вижте воина на истината, пазителя на светлината, защитника на всичко добро. Вижте архангел Миракодус, златокосия спасител на Урех!

Думите му още отекваха из стаята, когато над платформата започна да се оформя образ. Атанна затаи дъх, а Куов Цин падна на колене. Юрис Кан със сълзи на очи започна да изрича благодарности към благодетеля на града.

Кентрил също гледаше с възхита. Ангелът беше облечен в броня от най-чиста платина, покрита с руни, която сияеше ярко. В едната си ръка държеше пламтящ меч, а другата бе протегната към наблюдателите. От раменете му се спускаше вълна от чиста магическа енергия, която трептеше и създаваше илюзията за огромни крила.

Образите, които беше виждал наемникът, показваха ангелите като закачулени фигури без лица, но този бе различен. Качулката беше отметната и показваше дългата златиста коса. За момент капитан Дюмон се почувства виновен, задето съзерцава прекрасната гледка, без да е достатъчно достоен. Въпреки че чертите на лицето не се различаваха, цялостният образ оставяше наблюдателя безмълвен. Никое човешко същество не можеше да постигне такава перфектна красота.

Кентрил погледнал към очите на съществото и внезапно възхищението му беше заменено от друго чувство.

Очите сякаш искаха да го погълнат. Не можеше да различи цвета им, обаче бяха ужасяващо мрачни. Капитанът имаше чувството, че Миракодус се опитва да изсмуче душата му. Понечи да изкрещи, ала страхът го беше направил безмълвен. Обхвана го необяснима паника.

Наемникът почувства как потъва все по-дълбоко в очите на архангела към някакъв необясним, но странно познат кошмар. Усети как кожата и плътта му се разкъсват. Долови смъртта и страданията на прокълнатите души.

С огромно усилие на волята успя да откъсне поглед от фигурата. Опита се да осъзнае какво бе видял. Съществото имаше вид на ангел, но вътрешно, както сигурно дори Кан разбираше, то нямаше нищо общо с рая. Зад великолепната фасада прозираше чистото зло.

Кентрил се досещаше за едно-единствено създание, способно да предизвика подобен ужас. Името само се изплъзна от устата му:

— Диабло!

— Да — извика Юрис Кан, без да му обръща внимание. — Миракодус в пълното си великолепие! — Образът внезапно изчезна, когато владетелят плесна с ръце. После монархът се обърна с усмивка към пленения войник: — И така, след като ти показах истината, време е да започваме!

 

 

Заил огледа стаята, до която бяха стигнали след толкова много препятствия и в която според него трябваше да се намира капитанът. Приближи се към масивната, покрита с руни платформа и се замисли какво не е наред.

— Къде е той? — попита огромният наемник, а очите му шареха във всички посоки. — Нали каза, че трябва да е тук?

— Тук трябва да е. — Заил отново погледна медальона и резултатът беше същият. Дюмон трябваше да е в тази стая.

Само че не беше.

Некромантът остави медальона и се опита да открие нещо чрез камата си. За съжаление отново не успя.

Горст обикаляше из помещението и надничаше във всеки ъгъл.

— Дали пък няма скрита врата наоколо?

— Възможно е, но не е много вероятно.

— Да не е над или под нас?

Въпросът не беше лишен от смисъл, обаче Заил бе направил заклинанието си така, че да избегне подобни грешки. Според резултатите капитанът трябваше да е точно пред тях.

Магьосникът затвори очи и се опита да усети нещо. Стаята беше пълна с мощни сили, които се съсредоточаваха около олтара.

— Забелязваш ли нещо? — обади се Горст.

— Нищо, което да разяснява мистерията. Усещам, че Кентрил е някъде наоколо.

Грамадният боец се спря за няколко секунди и предложи:

— Може би Хъмбърт ще ни помогне?

Заил трябваше сам да се сети за това. Черепът отдавна беше доказал колко е полезен. Учителите на некроманта винаги бяха казвали, че трябва да разчита предимно на себе си, но щом разполагаше с толкова ценен инструмент, защо да не го използва?

Извади главата на Хъмбърт от новата му торба. Черепът не проговори, докато не огледа цялата стая.

— Няма и следа от него — обяви Уесъл, щом приключи. — Много странно.

— Нищо ли не виждаш?

— Напротив, виждам много неща. Около онзи каменен блок има плетеница от цветове, линии и енергии. Всяка руна по него сияе. Силите, които извират отвътре, са толкова необуздани, че ми се ще да имах крака, за да мога да избягам. Но не виждам капитан Дюмон.

Некромантът направи гримаса:

— Значи вероятно заклинанието ми се е провалило. Въпреки че положих всички усилия, явно сме тръгнали в погрешна посока.

— Случва се на всеки, момче. Може би трябва да опиташ отново?

— Резултатът ще бъде същият. Това не се хареса на Горст:

— Не можем да се откажем точно сега! — Варваринът удари с юмрук по масата и оставените отгоре предмети подскочиха.

— По-спокойно, приятел! — извика Хъмбърт.

Некромантът се разтревожи да не се повтори неприятната случка от жилището на Грегъс Мази и побърза да се намеси:

— Никой няма намерение да се отказва! Просто трябва да помислим малко. Оставете ме да се концентрирам!

Наемникът млъкна. Заил огледа помещението отново и се опита да установи какво не е наред. Вторачи се в рафтовете, масите, каменната платформа…

— Хъмбърт, кажи ми пак какво виждаш, като погледнеш олтара!

Черепът описа отново яростните сили и ярко светещите руни, спомена и мощната енергия, събираща се върху него. Над каменната структура явно се вихреше истинска магическа буря.

— Аз не виждам нищо такова — намеси се Горст.

Некромантът също не виждаше нищо и това го заинтригува. Можеше да усети силите, но не и да ги види по начина на Хъмбърт.

Прибра черепа в торбата и пристъпи към платформата. Въпреки че руните не светеха, той усещаше, че са активни, и когато докосна една от тях, долови леко пулсиране.

— Какво има? — попита Горст.

— Не зная, но смятам да опитам нещо. — Заил огледа руните и докосна три, които познаваше. Изрече заклинание и се свърза към тях. Силите, които потекоха през връзката, го накараха да изстене.

Гигантът се приближи към него, но магьосникът поклати глава. Напъна се, за да подчини енергиите, и извади камата си. Острието засия и щом се доближи до платформата, над нея изригна разноцветна светлина.

— Нека истината се разкрие! — извика Заил. — Нека маските паднат! Нека светът се покаже пред очите ни такъв, какъвто е! Хезар ки Брогдинас! Хезар ке Нурати! Хезар ки…

Внезапно некромантът усети някакво неприятно чувство и едва не разкъса връзката. Очите му се разфокусираха. Видя две различни версии на стаята. В едната бяха двамата с Горст, а в другата имаше три фигури, които се суетяха край платформата.

Варваринът извика:

— Виждам го! Виждам.

Реалността се разми отново. И двамата паднаха на колене.

Втората версия започна да избледнява. Некромантът се напрегна, за да я задържи. Неясните фигури явно не осъзнаваха какво се случва около тях. Продължаваха да се суетят край платформата. Едната изглеждаше досущ като Юрис Кан, а другата приличаше на дъщеря му. Най-ниската вероятно беше Куов Цин, макар че той нямаше какво да търси тук.

Заил допря ръце до две от руните и изрече отново заклинанието си. Нещо отблъскваше силите му настрани, но магьосникът се съсредоточи, усещайки, че е на път да се случи нещо непоправимо.

Лека-полека двете реалности започнаха да се синхронизират.

На платформата лежеше четвърта фигура, а крайниците й сякаш бяха оковани.

Откритието за малко не наруши концентрацията на Заил. Всичко започна да избледнява, но с неимоверни усилия магьосникът успя да удържи видението. За трети път извика думите на заклинанието.

Образът на лежащия върху платформата се проясни. Некромантът разпозна Кентрил Дюмон, който явно не го виждаше. Капитанът беше вперил поглед в нещо над себе си и гледаше ужасено.

Над ветерана се беше надвесил Юрис Кан, а ръката му, която държеше кама, се спускаше бавно към сърцето на наемника.