Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (4)

Три

Капитан Дюмон…

Кентрил се завъртя насън и се опита да се настани по-удобно върху каменистата почва. Единствено Куов Цин разполагаше с палатка, наемниците бяха свикнали с трудните условия и спяха под открито небе. Но дори за изпитани бойци като тях не беше лесно да се отпуснат толкова близо до руините на Урех. Всички в лагера се въртяха и сумтяха. Изключение правеше само Горст, който можеше да спи непробудно и на легло с пирони.

Капитан Дюмон…

— Ммм? Какво… — Кентрил се надигна на лакът. — Кой е там?

Почти пълната луна сияеше доста ярко и трябваше да изминат няколко секунди, докато очите му привикнат. Той се огледа наоколо. Край загасващите огньове се виждаха налягалите наемници, а от палатката на магьосника се носеше хъркане.

— Проклето място — измърмори капитанът и се отпусна назад. Нямаше търпение да напуснат руините. Дори бойните полета не го изнервяха толкова.

Капитан Дюмон…

Кентрил отметна одеялото и плъзна ръка към дръжката на камата, която висеше на колана му. Космите по тила му настръхнаха и той потрепери. На няколко метра от него стоеше някой. Някой, който преди секунда не беше там.

Само по себе си това откритие не беше толкова тревожно, защото повечето наемници умееха да се придвижват безшумно. Това, което го стресна обаче и почти го, накара да изтърве камата си, беше фактът, че фигурата, обърната с лице към него, принадлежеше на нещастния Харго.

Всъщност с лице не беше особено точно, тъй като Харго бе загубил голяма част от своето. Дясната страна на главата му беше разкъсана и се виждаше черепът. Едното му око бе извадено и на негово място се тъмнееше червено-черна дупка. Мъртвешка усмивка беше застинала на долната половина на лицето му, а единственото око се взираше укорително в Кентрил.

Останалата част от Харго също не бе в по-добро състояние. Дясната ръка липсваше почти до рамото, а гърдите и коремът бяха разпорени, разкривайки ребра и вътрешности. От дрехите бяха останали само няколко парцала, които му придаваха още по-ужасен вид.

— Капитан Дюмон… — промълви ужасяващият посетител с дрезгав глас.

Този път Кентрил наистина изпусна камата си. Бързо се огледа, но останалите явно не бяха обезпокоени от видението.

— Хар… Харго?

— Капитан Дюмон… — Трупът направи няколко крачки напред, а водата продължаваше да се отцеждаше от него. — Не бива да оставате тук…

Ако зависеше от Кентрил, той предпочиташе в този момент да е мъртвопиян в любимата си кръчма в Уестмарч или където и да е по света. Само да не е на това прокълнато място.

— Трябва да се махнете оттук, капитане — продължи Харго, без да се притеснява от огромната рана на гърлото си. — Смъртта дебне наоколо. Застигна ме, а скоро ще застигне и вас…

Изричайки своето предупреждение, ужасяващата фигура вдигна единствената си ръка към капитана. На лунна светлина трупът изглеждаше още по-блед и разложен.

— Какво имаш предвид? Какво искаш да кажеш? — попита Дюмон.

Но Харго продължаваше да повтаря:

— Всички ще загинете. Също като мен. Всички ще умрете…

След това трупът обърна остатъка от лицето си към луната и нададе смразяващ кръвта писък.

Колкото и да беше смел, Кентрил не издържа. Падна на колене и притисна с ръце ушите си, опитвайки се да заглуши ужасяващия звук. От очите му потекоха сълзи и той сведе поглед, тъй като не издържаше на страшната гледка.

Внезапно писъкът спря.

Все още с длани на ушите си, капитанът погледна нагоре и се събуди.

Отметна одеялото и скочи на крака. В следващия момент осъзна, че останалите наемници реагират по същия начин. Мъжете крещяха и се оглеждаха уплашено наоколо. Двама от тях дори бяха извадили оръжията си и се въртяха във всички посоки, рискувайки да наранят някого от своите.

Всички шепнеха или крещяха едно име — Харго.

— Видях го! — изпъшка Оскал. — Стоеше пред мен като жив!

— Изобщо не беше жив — измърмори друг. — Дори самата смърт щеше да изглежда по-добре.

— Това бе предупреждение! — заяви Бенджин и посегна към завивките си. — Той каза да се махаме оттук и аз съм напълно съгласен!

Като видя, че хората му са обзети от паника, капитан Дюмон се овладя. Каквото и послание да беше носил Харго, не биваше да се прибързва.

— Успокойте се! — изкрещя той. — Никой никъде няма да ходи!

— Ама, капитане… — запротестира Оскал. — И ти си го видял, изписано е на лицето ти!

— Може би, но това не е причина да се втурнем към джунглата и да свършим като Харго, нали?

Този довод явно им се стори разумен, защото Оскал пусна багажа си и започна да оглежда мрачния пейзаж на юг. Застаналият до него Бенджин потрепери.

— Какво ще кажеш, Горст? — Заместникът на Кентрил изглеждаше най-спокоен от отряда, макар че и неговото лице бе придобило нездрав оттенък. Фактът, че не всички се поддават на паника, подейства успокояващо на Дюмон.

— По-добре тук — изсумтя едрият боец, — отколкото в джунглата.

— Чухте го! Самият Горст не се осмелява да тръгне из джунглата през нощта. Някой да мисли, че ще се справи по-добре от него?

Постепенно мъжете се успокоиха. Никой не искаше да се връща в адската джунгла, особено през нощта. Дори пълната луна нямаше да разкрие многобройните опасности, които дебнеха там.

Кентрил кимна:

— На сутринта ще решим какво да правим. А сега приберете оръжията и сложете още дърва в огньовете!

Мъжете се заеха да изпълняват заповедите. Кентрил забеляза, че рутинните задачи ги карат да се чувстват по-сигурни. Беше убеден, че скоро ветераните ще забравят кошмара. Хората с тяхната професия често имаха неприятни сънища. Самият Кентрил все още се събуждаше от кошмари, макар че от първата му кампания, когато командирът му и повечето мъже от отряда бяха изклани пред очите му, беше минало много време. Само късметът го беше спасил тогава, но и досега си спомняше ужасните мигове.

Нищо обаче не можеше да се сравни със сегашното видение. Всички го бяха усетили по едно и също време. Не се съмняваше, че ако разпита всеки от хората си, ще получи почти еднакви описания.

Внезапно силен звук опъна нервите му. Беше успял да извади камата си, преди да осъзнае, че всъщност чува хъркане.

Куов Цин беше проспал не само видението, но и последвалата паника.

Кентрил направи няколко крачки към палатката, но се спря в последния момент. Можеше да си представи лицето на магьосника, щом чуеше причината да го събудят. Здрави и смели наемници, уплашени от някакъв си сън. Цин щеше да се присмее на техните страхове.

Не, по-добре да остави визджерееца да спи. На сутринта щеше да го информира, че наемниците нямат намерение да чакат златото на Урех да завали от небето. И после отрядът щеше да си замине.

В крайна сметка колко злато може да похарчи един мъртвец?

Бледият призрак на Харго спря, след като се отдалечи от лагера и навлезе в джунглата. Нощният вятър преминаваше през ефирната фигура, без да се спира в гниещата плът и натрошените кости. Единственото око се взираше напред, а в широко отворената уста се виждаха почернелите венци и език.

Покаченият на едно високо и разклонено дърво Заил погледна към отвратителната сянка. Бледият некромант държеше в ръка малък талисман във формата на дракон, около който беше увито парченце плат.

— Ти изпълни задачата си — заговори той на призрака. — Почивай в мир, приятелю.

Харго погледна към некроманта и постепенно избледня.

— Не беше много разговорлив — обади се черепът, разположен на един клон под Заил. — Аз лично смятам, че дори смъртта има нужда от малко жизненост за разнообразие.

— Тихо, Хъмбърт.

Кльощавият некромант смъкна парцалчето от талисмана и прибра скъпоценния предмет в гънките на наметалото си. След това за момент се вгледа в парчето плат.

— Мислиш ли, че наемниците ще разберат предупреждението? — зачуди се черепът.

— Надявам се. Доста усилия ми костваше.

Заил беше усетил смъртта на един от мъжете чак от отдалечената си позиция сред руините. Това му позволи да открие точното място, където беше настъпила, и да претърси речния бряг за някакви останки от Харго. Усилията му бяха възнаградени с това парче плат, но първо му се бе наложило да се справи със същия звяр, който беше изял мъжа.

Парче кост или няколко капки кръв щяха да свършат по-добра работа за призоваването, но и дрехата, носена от мъртвия, съдържаше достатъчно от неговата аура. Идеята на Заил беше да докосне спящите съзнания на останалите наемници и посредством техния мъртъв другар да ги убеди да се махнат от Урех, преди да е станало късно. Сянката на Харго беше изпълнила задачата си. Некромантът бе убеден, че бойците ще напуснат района още с първите лъчи на слънцето.

Въобще не се беше мъчил да прилага заклинанието върху визджерееца. Щеше да бъде чиста загуба на време. Защитните му магии, активни даже и по време на сън, щяха да доловят моментално присъствието на Заил, а той не желаеше това.

— И той ще се махне, ако наемниците заминат — промърмори облеченият в черно мъж. — Ще му се наложи.

Некромантите по принцип живееха сами и често говореха на себе си. Заил не се беше освободил от този навик дори след като преди две години бе открил останките на Уесъл и беше съживил черепа. Ала Хъмбърт не се интересуваше дали говорят на него и отговаряше винаги когато може, тоест прекалено често.

— Наистина свърши чудесна работа — намеси се той. — Магьосникът ще се разкара само ако бойците си тръгнат.

— Разбира се, че ще си тръгнат. След такава злокобна поличба, видяна от всички, ще са големи глупаци, ако останат.

— Но на сутринта, мълчаливи приятелю, жаждата за злато лесно може да ги накара да забравят кошмара. Да не мислиш, че дойдоха тук заради хубавото време й игривите животинки в реката? Ха! Чуй ме, Заил! Ако не тръгнат на зазоряване, няма да тръгнат изобщо! — изкиска се черепът.

Некромантът пусна парчето плат на земята и кимна тъжно:

— Дано да грешиш, Хъмбърт, дано да грешиш.

Мъжете стегнаха багажа и се строиха пред капитана. Повечето от тях все още изглеждаха разтревожени, а в очите им се четеше несигурност. Бяха пропътували голямо разстояние, рискувайки живота си, срещу обещанието за злато и скъпоценности. Да си тръгнат сега, означаваше да се върнат с празни ръце.

Но поне щяха да останат живи. Никой не искаше да го сполети съдбата на Харго.

Кентрил беше твърдо решен да отведе мъжете си оттук. Останалите може би изпитваха известни колебания, но той осъзнаваше опасността съвсем ясно.

След като привърши с инспекцията, капитанът бръкна в кесията на колана си и стисна брошката. Поне си беше намерил нещо за спомен.

Куов Цин излезе от палатката си тъкмо когато Кентрил бе започнал да се подготвя психически за предстоящия сблъсък. Дребният магьосник примигна, заслепен от ярката светлина, после забеляза офицера и се насочи към него.

— Днес е денят, Дюмон! Днес тайните и богатствата на Урех ще се отворят пред нас!

— Цин, ние заминаваме.

Светлосивите очи на магьосника се присвиха:

— Какво каза?

— Заминаваме. Няма да стоим повече на това прокълнато място. — Капитанът предпочете да не навлиза в повече подробности.

— Не говори глупости! Още един, най-много два дни и всички ще си тръгнете оттук богати като крале.

Тези думи предизвикаха ропот сред останалите наемници, които наблюдаваха двамата от разстояние. Капитан Дюмон изруга наум. Той се опитваше да спаси живота им, а приказките за злато предизвикваха колебания в мъжете. Някои хора явно забравяха бързо.

— Тръгваме и точка по въпроса!

— Беше ви платено…

— Само колкото да те доведем дотук. Нямаме повече задължения към теб, визджереецо. Пък и ти нямаш какво да ни предложиш.

Дребничкият магьосник понечи да каже нещо, но после се отказа. Кентрил, който очакваше обичайните тиради, се притесни. Явно беше успял да убеди Цин, че е безсмислено да спорят.

— Щом така сте решили, тръгвайте. — Визджереецът се отправи обратно към палатката си. — Извини ме, но имам още много работа.

Кентрил изгледа намръщено отдалечаващия се магьосник. Мислеше, че се е справил добре с разговора. Договорът с Куов Цин беше прекратен. Капитанът и отрядът му можеха да напуснат, когато пожелаят.

Защо тогава се движеше с такава неохота?

— Тръгваме! — изръмжа той, вбесен на себе си. — Пригответе раниците си! До няколко минути искам да сме на път за вкъщи! Разбрано?

Под строгия му поглед наемниците побързаха да разтурят лагера. Капитанът започна да прибира своите вещи, като от време на време хвърляше поглед към палатката на бившия им работодател. Визджереецът обаче не се показа нито веднъж. Кентрил се чудеше дали магьосникът се сърди, или е зает с приготовленията си. Не му беше приятно да изоставя Цин сам, но щом като заклинателят беше решил да остане, капитанът не виждаше причина да губи повече време. Животът на хората му беше най-ценен.

Не след дълго наемниците бяха готови. Кентрил отвори уста да даде заповед за потегляне…

Внезапен грохот, идващ от юг, заглуши думите на капитана.

Той погледна през рамо и видя тъмни облаци, които приближаваха откъм джунглата. Черни, гъсти и сърдити, те се носеха с невероятна скорост. За няколко секунди лекият полъх прерасна в ураганен вятър. Ярки светкавици прорязаха небето. Прашни вихрушки предизвикаха хаос из лагера.

— Бързо, да намерим подслон! — изкрещя Кентрил и се огледа. Обаче наоколо не се виждаше нищо, което да ги спаси от гнева на природата, освен руините на града. Доста неохотно капитанът поведе мъжете си натам.

Наемниците преминаха през едно място, където стената се беше срутила, и навлязоха в Урех, без да обръщат внимание на величествената архитектура, също както и при предишните си посещения. Кентрил забеляза кръгла триетажна постройка и я прецени като подходяща. Поведе хората си натам и скоро всички бяха вътре, изчаквайки бурята да премине.

Тъкмо бяха успели да се подслонят и заваля като из ведро. Назъбени мълнии падаха опасно близо до убежището им. Камъни удряха сградата, сякаш я обстрелваха катапулти. От тавана започнаха да падат парчета мазилка.

Приседнал близо до изхода, Кентрил не мислеше за бурята. Светкавиците и грохотът му напомняха за отдавна минали битки и загубени другари. Той извади брошката скришом и се загледа замечтано в прекрасното лице.

Измина цял час, а ужасяващата буря продължаваше. Наемниците се бяха разделили на групички и дремеха или кротко разговаряха помежду си.

Внезапно Горст зададе въпроса, за който Кентрил отдавна трябваше да се сети:

— Къде е магьосникът?

В суматохата никой не си беше спомнил за него. Колкото и да не го харесваше, капитанът не можеше да остави визджерееца навън. Прибра брошката и изгледа останалите. В крайна сметка реши, че това е негова задача.

Изправи се и погледна своя заместник:

— Горст, поемаш командването. Аз ще се върна след малко.

Дъждът явно нямаше намерение да спира. Псувайки безотговорния магьосник, капитан Дюмон излезе навън.

Яростният вятър почти го събори обратно в къщата. Кентрил се напрегна и закрачи из руините, възползвайки се от техния подслон, доколкото бе възможно.

Когато стигна дупката в крепостната стена, капитанът спря. Една светкавица се заби в земята точно пред него и го обсипа с камъчета и кал. Кентрил си пое дъх и пристъпи напред извън относителната безопасност на Урех.

Примижавайки заради стичащата се в очите му вода, той потърси палатката на магьосника.

Тя се издигаше наблизо и изглеждаше незасегната от вилнеещата буря. Сякаш нито една капчица дъжд не беше паднала отгоре й. Въпреки опасността Кентрил се спря и се загледа невярващо.

Нова мълния падна досами него. Капитанът се сепна и хукна към палатката. Подхлъзна се на два пъти, но успя да се задържи на крака. Когато достигна жилището на Куов Цин, Кентрил изкрещя името му, ала не получи отговор.

Поредната мълния го обсипа с камъчета. Капитанът се хвърли в палатката.

Наведен над някакъв свитък, очевидно без да се притеснява от бурята, намръщеният визджереец изгледа Дюмон така, сякаш току-що му беше поникнала втора глава:

— Какво точно си мислиш, че правиш?

— Дойдох… да видя дали всичко е наред — отвърна обърканият войник. Цин изглеждаше така, сякаш се събужда от следобедна дрямка, докато Кентрил имаше чувството, че все едно е преплувал някоя от реките в джунглата.

— Че какво да не е наред?

— Ами бурята…

Веждите на магьосника се свиха:

— Каква буря?

— Тази, която бушува навън…

Капитанът млъкна и се ослуша. В палатката не се чуваха нито гръмотевиците, нито воят на вятъра. Поройният дъжд не беше оставил никаква следа върху платнището.

— Ако навън има буря — отбеляза Куов Цин скептично, — не трябваше ли да си мокър?

Кентрил се огледа и установи, че по ботушите и панталоните му няма никаква влага. Взря се невярващо в сухите си длани, после опипа косата си, усещайки само няколко капчици пот.

— Бях мокър до кости!

— Влажността в джунглата наистина е голяма, но така, като те гледам, изглеждаш съвсем сух, Дюмон.

— Но навън…

Капитанът се обърна към входа на палатката и отметна платнището, за да могат и двамата да видят ужасяващото време навън.

Ярката слънчева светлина заслепи Кентрил.

— Нима сте се върнали заради някаква въображаема буря? — запита ниският магьосник с насмешливо изражение.

— Изобщо не тръгнахме. Започна да вали тъкмо когато бяхме събрали багажа!

— Аха, а къде са другите?

— Подслониха се в руините.

Кентрил се почувства още по-объркан. Дузина ветерани бяха прекарали няколко часа в една сграда, криейки се от безоблачното небе?

Но нали той лично бе видял дъжда…

Ала наоколо нямаше и следа от локви. Каменистата почва беше суха. Наистина, подухваше лек ветрец, обаче нямаше нищо общо с предишния ураган.

Капитанът се обърна и видя, че Куов Цин е станал. Беше скръстил ръце и го гледаше осъдително.

— Дюмон, нима си започнал да посягаш на запасите от ром? Имах по-добро мнение за теб!

— Не съм пиян!

Магьосникът не обърна внимание на думите му.

— Няма значение. Имаме да обсъждаме по-важни работи. Щом сте решили да останете, не е зле да направим план. Уреченият час наближава.

Осъзнавайки думите на магьосника, Кентрил се замисли. Бяха загубили доста време и нямаше да успеят да стигнат далеч. Вероятно щяха да имат затруднения с намирането на безопасно място за нощувка. От друга страна, ако останеха още една нощ, може би щяха да намерят нещо, за да не се връщат с празни ръце.

Но как да прекарат още една нощ на това място, където мъртвите навестяваха съня им и ужасяващи бури преминаваха за секунди, без да оставят нито следа?

Докато Кентрил умуваше, Цин взе решението вместо него:

— Върви доведи останалите. Междувременно аз ще направя още няколко изчисления. Върнете се след около два часа, тогава ще ви обясня какво точно предстои да се случи.

С тези думи магьосникът обърна гръб на високия боец и отново се зае със своята работа. Обърканият Кентрил примигна и излезе. Още веднъж се огледа, търсейки следи от бурята, и след като не откри такива, тръгна обратно към Урех. Надяваше се, че оставането им тук за още една нощ няма да се окаже фатално.

Когато доближи стената, изведнъж му хрумна, че визджереецът бе приел разказа му прекалено спокойно. Зачуди се дали внезапният край на мистериозната стихия нямаше нещо общо с него. Ала Цин не бе демонстрирал такава мощ досега. Или пък всичко беше просто илюзия? Обаче и за нея се изискваха определени умения, каквито капитанът на наемниците не беше наблюдавал у визджерееца.

Откъм сградата, където бяха Горст и останалите, се разнесе вик. Огромният, гол до кръста боец помаха на Кентрил, усмихнат както винаги. Въобще не изглеждаше притеснен от внезапното спиране на дъжда.

Капитанът реши да не разкрива тревогите си засега. Все пак отрядът още можеше да спечели нещо от това пътуване. Налагаше се да изтърпят само една нощ в покрайнините на Урех.

А на другата сутрин щяха да заминат.

Разговорите за бъдещи печалби прогониха бързо тревогите от отминалата буря. Всички разбираха, че не бива да потеглят към джунглата толкова късно. От друга страна, настъпващата нощ ги мамеше с обещанията за съкровища. Страховете от предната вечер бяха заменени от виденията за злато и скъпоценности.

И така, няколко минути преди уречения час капитанът бе разположил мъжете си и очакваше Цин да приключи с последните изчисления. Сянката на планината Нимир се беше разпростряла над почти целия Урех, но магьосникът ги беше уведомил, че трябва да почакат, докато покрие целия град по точно определен начин.

Най-сетне визджереецът вдигна глава от свитъците и обяви:

— Време е!

Сянката се разпростираше все по-бързо. Кентрил отново изпита неясна тревога, ала се постара да я прогони. Скоро… Много, много скоро…

— Басара Ти Коми — започна да напява Куов Цин. — Басара Ин Алли!

Кентрил почувства странен гъдел, сякаш някаква сила преминаваше през тялото му. Погледна другите и видя, че те също изпитват известна неловкост. За тяхна чест никой не помръдна от мястото си.

Отрядът се беше подредил във фигура, наподобяваща пентаграм, с магьосника в средата. Начинът, по който бяха застанали, и неразбираемите думи бяха взети от записките на Грегъс Мази. Чрез тях древният магьосник беше отворил портал, присъединявайки се към останалите благословени жители на града. Обаче никой от наемниците нямаше желание да минава по същия път. Само се надяваха, че наоколо ще има достатъчно захвърлени предмети, които да оправдаят рискованото пътешествие.

— Гизара! Вендо Ти Урех! Магри! Магри!

Въздухът се изпълни с пращяща магическа енергия. Облаци започнаха да се събират над засенченото кралство. Тъмни облаци, които напомняха на Кентрил не за рая, а за неговата противоположност. И все пак, щом заклинанието беше проработило веднъж, сигурно щеше да подейства отново.

Куов Цин напяваше с ръце, протегнати към руините:

— Лусин Ан! Лусин!

— В името на равновесието! — Изведнъж го прекъсна някой. — Настоявам да спрете, преди да сте предизвикали ужасяващо бедствие!

Изненаданият Цин млъкна. Наемниците се обърнаха по посока на гласа и посегнаха към оръжията си. Кентрил се вгледа в глупака, който се беше намесил в толкова важен момент.

Слаб, облечен в черно, човек гледаше към отряда с арогантността, запазена за онези, които не само вярваха, че са по-висши, но и знаеха, че това е така. Бледото лице и младостта на натрапника нямаше да впечатлят Кентрил толкова, ако не беше забелязал две неща. Едното бяха очите с неземен сив цвят, които сякаш улавяха погледа и го задържаха. В тези очи Кентрил съзираше доказателство за собствената си смъртна природа — нещо, за което никой наемник не обичаше да мисли.

А второто нещо бяха дрехите. Черната роба и наметалото напомняха на капитан Дюмон за някои предишни преживявания. Символите по тях пресъздаваха различните аспекти на задгробния живот, включително онези, избягвани от повечето хора.

Когато непознатият направи няколко крачки напред, Кентрил забеляза странната кама, висяща на колана му. Тази кама беше издялана, а не изкована, и доколкото капитанът разбираше от тези неща, беше от слонова кост.

Мъжът принадлежеше към един от най-ужасяващите магьоснически ордени — некромантите.

— Приканвам ви с добро! Напуснете незабавно! — извика облеченият в черно мъж. — Единствено смъртта витае в тези руини!

Оскал започна да отстъпва бавно, обаче капитанът го върна на мястото му с един-единствен смразяващ поглед.

Куов Цин пренебрегна предупреждението на некроманта и продължи:

— Куес Ти Норту! Протаси, Урех! Протаст! Небето прогърмя. Вятърът започна да се вихри, сменяйки посоката си всяка секунда. Кентрил забеляза, че некромантът приклекна, положил ръка върху камата от слонова кост. Въпреки събиращите се облаци, сянката над руините ставаше все по-тъмна и контрастна.

Проблесна светкавица… при това от място, където още нямаше облаци.

— Урех! — изпищя визджереецът. — Урех Апроксос! Три гигантски светкавици се сблъскаха точно над руините. Мъжете се свиха, а неколцина извикаха уплашено.

А когато грохотът отшумя, Кентрил се взря в онова, към което се бяха стремили от седмици, проливайки реки от пот и кръв. Погледна легендарния Урех, Светлината на светлините, и изтърси:

— Ами сега?

Руините бяха останали непроменени.