Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (18)

Седемнадесет

Горст обиколи почти целия дворец и се натъкна на няколко доста обезпокоителни неща.

Най-странен му се стори фактът, че повечето слуги и стражи, с изключение на онези, които стояха на етажа на наемниците, бяха изчезнали. Нямаше ги дори многобройните куриери, които обикаляха около голямата зала.

Гигантът все още не бе осмислил своето откритие, но вече беше решил, че трябва да докладва на капитана. Кентрил щеше да има някаква представа какво означава това.

Горст се възхищаваше на командира си и вярваше в неговата преценка. Не споделяше само увлечението му по дъщерята на Юрис Кан. Дюмон сякаш напълно си бе загубил ума по нея. Разбира се, ако тя беше предпочела великана, вероятно и той щеше да се държи по същия начин. Битките бяха едно, а жените — съвсем друго.

Горст се промъкна покрай двамата стражи близо до неговата стая, и давайки си вид, че идва от друга посока, навлезе в полезрението им. Въпреки че мъжете не го погледнаха, той усети, че са забелязали присъствието му. Бяха добри, но не достатъчно.

Варваринът достигна до покоите на Кентрил и почука два пъти на вратата. Не получи отговор и почука отново, този път по-силно.

Отново никакъв отговор. Вероятно капитанът беше излязъл с Атанна, обаче безпокойството на гиганта нарасна. Не можеше да си представи какво ще прави, ако и Кентрил изчезне. Горст можеше да мисли и сам, но беше най-добър, когато изпълняваше заповеди.

Наемникът тръгна към своята стая, ала някаква черна сянка в дъното на коридора привлече вниманието му. Погледна натам, но не успя да различи нищо. И все пак хората като него не оцеляваха дълго, ако не обръщаха внимание на такива подробности.

Стигна до мястото, без да привлече вниманието на стражите, но в първия момент не можа да открие какво хвърля тази сянка. Зачуди се дали въображението не му играе номера. В целия коридор не се виждаше нищо. Дали пък нещото не бе потънало в стената.

И тогава острият поглед на варварина забеляза как една част от рамката на вратата трепва.

Заинтригуван, наемникът я докосна внимателно.

Лявата част на вратата внезапно започна да се размива и трепери, сякаш я гледаше през течаща вода. В следващия миг рамката избледня и нараненият Заил залитна към Горст.

Изненаданият гигант едва успя да го подхване навреме. Некромантът изстена и се вкопчи в него със сетни сили:

— Помогни ми… да стигна до стаята — изхриптя бледият мъж.

Като внимаваше да не ги видят, варваринът пренесе магьосника до неговите покои. Положи внимателно Заил на леглото и се огледа за нещо, което да даде на ранения.

— Отвори торбата, проклет да си.

В първия момент боецът реши, че думите принадлежат на некроманта, но после си спомни за необичайния му спътник и мястото, където обикновено се намираше.

Торбата се беше съдрала на няколко места, също както и дрехите на Заил. Част от съдържанието й се виждаше през дупките. Странно как не се беше разпиляло.

Горст внимателно извади черепа и го постави на близката маса.

— Благодаря ти, приятел. Бях започнал да се отчайвам, че няма да се доберем дотук.

Варваринът си внуши, че говори с колега наемник, а не с останките на отдавна мъртъв мъж.

— Какво стана?

— Младежът се опита да призове отново духа на добрия стар Грегъс. Само че когато Грегъс се появи, не беше стар и въобще не бе в добро настроение. Опита се да ни предупреди, но преди да заговори, стените сграбчиха бедния Заил… — Хъмбърт разказа ужасяващата случка, как се бяха измъкнали с негова помощ и за последвалото опасно изкачване. Ако не беше преживял събитията от последните дни, Горст щеше да реши, че се шегуват с него.

— От мен да знаеш — заключи черепът, — този младеж става не само за магьосник, но и за боец. Той е от хората, на които можеш да разчиташ, когато нещата загрубеят.

— Не можем ли да му помогнем?

— Ами… виж дали ще намериш една червена торбичка в багажа му.

Наемникът прерови вещите и откри торбичката.

— Да, точно тази. Отвори я, стига да няма проклятия и предпазни заклинания.

Гигантът се подчини и осъзна думите на черепа едва след като я беше отворил. За щастие не го порази никакво заклинание.

— Вътре трябва да има шишенце с жълтеникава течност.

Наистина имаше, заедно с още нещо, което напомняше на изсушено око. Горст преглътна мъчително, извади стъкленицата и бързо затвори торбичката.

— Излей му я в устата. Веднъж се възстанови с нея, след като едно чудовище го нарани почти до смърт. Разбира се, преди това Заил го разкъса на парчета.

Гнусната течност имаше достойна за външния си вид миризма. Наемникът запуши носа си, повдигна главата на некроманта и внимателно изля съдържанието на шишенцето в гърлото му.

Заил се закашля и преглътна. Цялото му тяло започна да трепери. Стреснатият варварин отстъпи назад.

— Нали каза, че това ще му помогне!

Черепът не отвърна.

Конвулсиите спряха внезапно и некромантът се разкашля отново. Раните по тялото му започнаха да се лекуват и скоро избледняха. Пред изумения поглед на Горст магьосникът се възстанови напълно само за няколко секунди.

Изтощеният Заил погледна към боеца:

— Благодаря ти.

— Ами на мен? — измърмори Хъмбърт Уесъл. — Не съм виновен, че нямам ръце сам да се погрижа за теб.

— Разбира се, че ти благодаря, Хъмбърт. — Некромантът се опита да стане, но не успя. — Май ще ми трябват още няколко минути. По-добре върви и извикай капитан Дюмон. Трябва да обсъдим някои работи.

— Не мога да открия Кентрил — призна Горст. — Всъщност не можах да открия никого, освен теб.

Сребристите очи на магьосника, които напомняха донякъде тези на Цин, се присвиха подозрително:

— Никого?

— Алборд изчезна. Това разтревожи Кентрил и той ме прати да претърся двореца. Не можах да открия визджерееца, дори не можах да открия хора по другите етажи. Сякаш целият дворец е празен.

— Уви, нещата стават все по-сериозни.

Черепът изсумтя:

— Това го каза на няколко пъти, докато се катерехме, но още не си ми обяснил защо.

Заил се намръщи:

— Не съм, защото и аз самият не схващам напълно картината.

Горст беше наясно, че разбира по-малко и от двамата, но знаеше, че капитанът му е изчезнал. Така че му оставаше само една възможност.

— Трябва да открия Кентрил.

— Най-добре да…

— С теб или без теб, тръгвам да го търся!

Некромантът се надигна.

— Дай ми още малко време и с радост ще дойда да ти помогна. Може би щеше да е по-добре да напуснем Урех, но наистина не можем да изоставим Кентрил. Това кралство ми изглежда все по-малко свято.

Въпреки нетърпението си Горст реши да почака. Знаеше, че няма големи шансове срещу магията. С брадвата си можеше да се оправи с всеки противник от плът и кръв, но срещу заклинанията беше безсилен. Ако Заил тръгнеше с него, щеше да се чувства по-сигурен. Некромантът вече бе доказал колко е способен.

На магьосника му отне само няколко минути да се оправи напълно и още толкова, за да се преоблече.

Горст очакваше, че ще си направи нови дрехи с магия, но вместо това Заил отиде до раницата и измъкна резервен комплект, абсолютно еднакъв със стария. Не можа да замени единствено наметалото.

— Ще трябва да ти намерим нова торба — обърна се той към черепа. — За съжаление нямам друга толкова широка, че да те нося.

— Няма да ме оставите тук! Ако не…

Горст не искаше да ги чака, докато се карат.

— Аз имам достатъчно голяма торба. Можеш да си я сложиш на колана, както старата.

Заил кимна.

— Тогава да открием капитана и да се махаме от това прокълнато място.

Заил, изглежда, беше подценил гиганта. Горст бе доста по-умен, отколкото изглеждаше. Информацията, която беше събрал за двореца, чудесно допълваше плановете, разгледани от некроманта.

Наемникът беше използвал прости трикове, за да не привлече вниманието на стражите, но според магьосника дори тези усилия щяха да ги бавят.

Благодарение на отварата, чиито съставки беше по-добре да не разкрива на боеца, Заил се чувстваше прекрасно. Раните бяха изчезнали и единственото нещо, което му напомняше за злощастната случка, беше леката болка в едната му ръка. Некромантът беше убеден, че лесно може да прикрие себе си и варварина от стражите. Щяха да спестят доста време, ако вървяха покрай тях, а не ги заобикаляха отдалече.

Горст беше скептично настроен, но не запротестира, когато магьосникът започна заклинанието. Заил нарисува с камата си някакви символи във въздуха, за да подсили магията, и докосна наемника с острието.

— Нищо не се получи — оплака се боецът.

— И двамата сме обвързани в заклинанието. Можем да се виждаме един друг, но за останалите сме невидими. Това се отнася и за звуците, но недей да викаш или да кихаш, тъй като по-силните шумове могат да пробият прикритието ни.

Горст все още се колебаеше, но го последва по коридора. Стражите, които се намираха малко по-напред, стояха неподвижни. Заил се възхити на дисциплината им. Всеки от осемте мъже стоеше мирно. Носеха брадви и мечове и напомняха на статуи. Лицата и израженията им си приличаха толкова, че некромантът се зачуди дали нямат роднинска връзка.

Двамата с Горст вървяха бавно рамо до рамо. Преминаха покрай първата двойка, а след това и край втората, без да предизвикат никаква реакция. Наемникът се поуспокои; магьосникът също въздъхна.

Нещо в следващата двойка пазачи привлече вниманието на Заил. Горст го погледна настоятелно, но магьосникът не му обърна внимание. Взираше се в бронирания мъж и се чудеше какво го притеснява толкова. Не можа да открие причината за своята тревога и погледна към другия страж.

Внезапно осъзна какво не е наред.

Никой от пазачите не беше мигнал. Заил бе изчакал повече от нормалното за хората време, обаче никой не беше реагирал. Без значение колко добре тренирани бяха тези мъже, те все пак трябваше да мигат.

Но въпреки всичко не го правеха.

Некромантът искаше да сподели с Горст, но рискуваше да провали заклинанието. Реши да му разкаже за своето откритие, след като отминат.

Внезапно немигащите очи на единия от стражите промениха посоката си и се втренчиха в бледия мъж.

— Виждат ни! — изкрещя магьосникът.

Изведнъж всички се раздвижиха. Горст измъкна меча си и се обърна към четиримата, които току-що бяха подминали. Онзи, който беше изгледал Заил, размаха оръжието си с безизразно лице. Другите трима също се размърдаха.

Некромантът насочи камата си и измърмори някакви думи. Черна сфера се появи във въздуха и се заби в гърдите на първия нападател. Бронираният мъж се поколеба, но продължи, явно незасегнат.

Резултатите не задоволиха магьосника. Никога досега не беше виждал заклинание за отслабване на силите да се проваля. Тези стражи като че ли не бяха хора и май щяха да му дойдат в повече.

За разлика от него огромният боец не се притесняваше за такива работи. Магическата атака на Заил се беше провалила, но забележителната сила на Горст вършеше работа. Първият нападател се приближи с намерението да обезглави наемника с брадвата си. Варваринът размаха меча, сякаш отчаяно, оставяйки се напълно открит.

В момента, когато брадвата се насочи към него, гигантът извърши нещо удивително. Остави я да се приближи до гърлото му и с гола ръка я спря насред полет, изтръгвайки я от стража.

Въпреки че беше обезоръжен, мъжът го нападна. Горст го удари силно в корема с дръжката на брадвата. Ударът огъна бронята и изкара въздуха на противника му. Горст се завъртя и халоса стража по лицето с плоската част на оръжието.

Въпреки че лицето буквално се разстроиш на парчета, от съществото не потече кръв. Наемникът не се впечатли и дори не изчака отломките да паднат на пода. Отново замахна с брадвата и този път обезглави противника си.

Стражът се срина с дрънчене на мраморния под.

— Те не са живи! — изкрещя Горст.

— Но можем да се справим с тях — отвърна му Заил. След като видя срещу какво се е изправил, некромантът се почувства по-уверен. Нищо чудно, че първото му заклинание се бе провалило. Беше насочено срещу съвсем друг вид противници. Тези тук не бяха хора. Явно представляваха някакви големи, а магьосникът имаше богат опит с тях.

За последователите на Ратма съживяването на някаква фигура от камък, глина или нещо подобно, беше съвсем проста работа. В повечето случаи магията за голем изискваше точно обратното на онази за призоваване на духове.

Заил избегна един меч и произнесе заклинанието за съживяване на голем на обратно, за да развали ефекта му.

Мечът на стража падна, след това ръката, главата и всичко останало. Бронята издрънча на пода, а лицето му се пръсна на хиляди парченца.

Друг от пазачите едва не изкорми некроманта, докато той се наслаждаваше на успеха си. Брадвата мина само на няколко сантиметра от гърдите на Заил. Магьосникът едва успя да произнесе заклинанието, преди да последва ново нападение.

Но този път не се получи. Стражът изтърва брадвата си и движенията му станаха някак некоординирани, но не се срути като предишния. И само за няколко секунди се оправи.

Големът се беше адаптирал към заклинанието.

Горст изпъшка, докато наръгваше друг от нападателите с шипа на брадвата. Всеки човек щеше да умре от подобен удар, но създанието се бореше, за да достигне наемника с меча си. Варваринът се напъна и успя да хвърли тялото му към един от другите пазачи. Този, който беше попаднал отдолу, се пръсна от силата на сблъсъка, но първият се надигна отново въпреки дупката в бронята му. Взе една от брадвите на пода и се насочи към боеца.

Междувременно Заил изпитваше затруднения срещу тримата си противници. Инстинктивно призова нокътя на дракона — заклинанието, който му беше послужило толкова добре в жилището на Грегъс Мази.

Копието от кост се заби в най-близкия голем. Тялото му се разпадна на множество парчета.

Некромантът знаеше, че не може да използва повторно същото заклинание, затова призова Ден Траг, зъбите на дракона.

Но вместо да причинят щети, множеството остри кости отскочиха от оставащата двойка.

Магьосникът не можеше да повярва на очите си. Това заклинание никога не се беше проваляло. Острите отломки бяха успели да обезоръжат единия нападател и да го забавят малко, но това не беше достатъчно.

Явно сходството между зъбите и нокътя беше позволило на големите да се адаптират отново. Заил прокле глупостта си и се замисли за някаква по-различна магия. Трябваше да я измисли бързо, тъй като беше въоръжен само с кама, което даваше предимство на противниците му.

Единият, който беше обезоръжен, се наведе, за да вдигне брадвата си, а другият размаха своя меч. Острието мина на сантиметри от гърлото на Заил. Той отстъпи назад и се блъсна в Горст, който също бе притиснат от нападателите си.

Внезапно в главата на некроманта се зароди идея. Той се надяваше, че не греши, защото в противен случай и двамата щяха да загинат.

— Горст! Трябва да се разменим!

— Да се разменим ли? Защо?

— Довери ми се. Давай, по мой сигнал!

Наемникът не протестира. Тялото му се напрегна, докато се готвеше да изпълни заповедта на магьосника.

— Отблъсни ги на три крачки и завий наляво! Заил се хвърли напред.

Внезапната смяна на тактиката накара големите да отстъпят. Некромантът не произнесе заклинание, а направи онова, което беше наредил на Горст. Завъртя се и се насочи към противниците на варварина. Наемникът от своя страна пое другите двама.

Магьосникът насочи камата си към новата двойка и отново призова зъбите на дракона.

Дъждът от кости разкъса двата голема, проби броните им и ги разпиля на парчета.

Заил извика от радост. Точно както беше предположил, тази двойка не бе успяла да се адаптира към заклинанията му. Хитростта му беше сполучила.

Но пък Горст трябваше да се справи с останалите двама. Разтревожен, че може да му дойдат в повече, некромантът се завъртя с готово заклинание, което поне можеше да ги забави.

Безпокойството му беше напразно. Горст държеше здраво един от големите. Бе зарязал оръжието и беше вдигнал съществото над главата си. После без колебание удари голема в пода с всичка сила.

Парчетата от шлема и лицето се разпиляха по земята. Якият боец пусна тялото и се обърна към последния противник. Непоколебимият голем замахна с меча си. Но Горст се движеше мълниеносно — нещо неочаквано за едрата му фигура — и успя да стисне ръката с оръжието. Стражът залитна към него и наемникът го фрасна мощно с юмрук в лицето. Ударът беше толкова силен, че ръката му стигна чак до задната част на шлема. Това явно му се стори недостатъчно, защото последва и як ритник в гърдите.

Последният голем падна и се разпиля по пода.

— Сега какво? — запита Горст и вдигна една брадва от пода.

— Да потърсим капитан Дюмон.

Двамата продължиха по коридора. Тишината и липсата на живот в двореца пораждаха у Заил доста тревоги. Шумът от битката трябваше да привлече нечие внимание; все някой трябваше да дотича на помощ на стражите. Къде бяха всички?

И най-вече, къде бе Дюмон? Как щяха да го открият в грамадния дворец, прорязан от толкова много проходи.

Заил се спря. Ама че глупак беше! Изненаданият Горст за малко не се блъсна в него.

— Имаш ли някакъв предмет на капитана в себе си? Каквото и да е? Ако нямаш, ще се наложи да се върнем до покоите му.

Гигантът се замисли за миг, след което се ухили:

— Това става ли?

Бръкна в джоба си и извади малък ръждясал медальон с лика на някакъв западен монарх. Върху него пишеше: „За честта на краля и отечеството“.

— Кентрил го е получил от баща си. Според него носи късмет. Даде ми го преди година, след като за малко не ме убиха. Каза, че се нуждая от късмета повече от него.

Не беше точно онова, на което бе разчитал Заил, но ако имаха късмет, аурата на варварина нямаше да е изместила тази на Дюмон. Може би щяха да успеят да издирят изчезналия наемник с помощта на медальона. Понеже не разполагаха с много време, магьосникът трябваше да използва по-просто заклинание, което щеше да е доста неточно.

Все пак беше длъжен поне да опита.

Стисна медальона и насочи острието на камата към него, като същевременно започна да напява някакви думи. Усети леко подръпване, но то идваше от Горст. Реши да опита отново и този път се съсредоточи изцяло върху Кентрил Дюмон.

Сега импулсът дойде от друга посока. Някъде около голямата зала, но от място, което Заил не познаваше. Изрече още няколко думи, за да усили фокуса на заклинанието, и кимна на варварина.

— Откри ли го?

За всеки случай магьосникът провери за трети път. Невидимата сила продължаваше да го подръпва в посока към голямата зала.

— Определено е някъде натам.

Горст стисна здраво брадвата и двамата потеглиха.

Докато вървяха, некромантът забеляза нещо странно около факлите. Горяха с по-тъмен пламък, сякаш нещо изсмукваше блясъка от тях.

Медальонът ги отведе до една прикрита вратичка. Двамата я отвориха без колебание. Пред тях се спускаше стълбище, за което не помнеха да е отбелязано в чертежите. Тръгнаха надолу, убедени, че капитанът е наблизо.

В края на стъпалата се издигаше солидна желязна врата. Страховита глава на гаргойл, захапала желязна халка, изпълняваше ролята на дръжка.

Горст долепи ухо до вратата и поклати глава.

— Не се чува нищо. — Варваринът дръпна силно халката. — Ключалката е здрава. Ще повредя дръжката, ако продължавам.

— Дай да видя. — Заил се плъзна покрай варварина и се приближи с кама в ръка. Усети могъщи сили не само около вратата, но и зад нея.

— Заил — обади се черепът, — нека и аз да погледна.

— Не сега, Хъмбърт. Не виждаш ли… Внезапно некромантът млъкна, когато пръстенът се изплъзна от челюстите на гаргойла. Яростен писък огласи тясното пространство. Заил отскочи назад, стремейки се да избегне хищните зъби, и се блъсна в Горст.

Крилатият гаргойл се измъкна от вратата и пристъпи към тях.