Джим Томпсън
1280 жители (4)

4.

За обяд си купих нещичко във влака — само няколко сандвича, малко баница, пържени картофи, фъстъци, бисквити и газирана вода. Към два часа следобед пристигнах в града на Кен Лейси — центъра на окръга, чийто главен шериф беше той.

Беше доста голям град — близо четири-пет хиляди жители. Главната улица беше павирана, също и площадът около съда, и навсякъде се виждаха кабриолети и луксозни файтони с реснички, които се спускаха от покрива, дори видях два-три ау-ти-мо-била — караха ги очилати контета, а пък до тях седяха жени с воалетки и ленени манта и трепереха за живота си. Искам да кажа, че беше също като в Ню Йорк или в някой от ония големи градове, за които само съм чувал. Сума ти работи имаше за гледане, но хората бяха толкова заети и привикнали към тия вълнуващи неща, че не им обръщаха никакво внимание.

Например минах покрай едно празно място, където се разиграваше най-страшният бой между кучета, който някога съм виждал. Истинска царска борба между две хрътки, един булдог и някакъв мелез с петнист задник.

Ама дори да нямаше борба, тоя мелез стигаше, за да спре човек и да го погледа. Защото, казвам ви, беше нещо изключително! Имаше висок задник, целият на точки и петна, като че ли го беше осрала крава. А предните му крака бяха толкова къси, че носът му почти риеше земята. И едното му око беше синьо, а другото — жълто. Наситеножълто като женска коса.

Стоях там, зяпах и си мислех: защо няма с мен някой от Потсвил за свидетел, тъй като никой нямаше да повярва, че наистина съм видял такова куче. После се огледах и макар че ми беше трудно да се откъсна, обърнах гръб на това зрелище и се запътих към съда.

Трябваше да си тръгна, нали разбирате, не исках да си помислят, че идвам от някое село и гледам като невидял. Защото бях единственият, дето се бе спрял да зяпа. Животът в тоя град беше толкова пъстър, че никой не би се зазяпал в такова нещо.

Кен и заместникът му на име Бък — когото никога не бях виждал преди — седяха в канцеларията на шерифа, излегнати назад, кръстосали ботуши пред себе си, с килнати над очите шапки.

Изкашлях се и сурнах крака по пода, а Кен погледна изпод периферията на шапката си. Сетне рече:

— Охо, проклет да съм, ако това не е главният шериф на окръга Потс!

После дотъркаля стола си до мен и протегна ръка.

— Сядай, сядай, Ник — рече той и аз седнах на един от въртящите се столове. — Бък, събуди се и се запознай с един мой приятел.

Както се оказа, Бък вече беше буден, примъкна си стола до мен и се ръкувахме, също както с Кен. После Кен кимна с глава и Бък се довлече до бюрото, откъдето извади шише царевична ракия и шепа евтини пури.

— Тоя Бък е най-съвестният заместник, който съм имал — рече Кен, когато отпихме по глътка и запалихме. — Пълен е с идеи. Няма нужда да му обяснявам като на някои други всичко, дето трябва да свърши.

Бък отвърна, че просто се старае да си гледа работата, а Кен възрази, не — умен бил.

— Също като стария Ник. Затова той е шериф в четирийсет и седмия по големина окръг в щата.

— Я? — рече Бък. — Не знаех, че имало четирийсет и седем окръга в щата.

— Точно толкоз — отвърна намръщено Кен. — Как вървят работите в Потсвил напоследък, Ник? Цъфтите ли?

— Е, не. Не мога да кажа, че процъфтяваме. Потсвил не е чак такъв център.

— Тъй ли? — попита Кен. — Паметта ми май вече не е толкова добра, както беше. Точно колко е голям Потсвил все пак?

— Има една табела в началото на града, на която пише: „Нас. 1280“. Мисля, че за това става дума. Население хиляда двеста и осемдесет души.

— Хилядо двеста и осемдесе души ли? Тия души отговарят ли на броя на хората?

— Да — отвърнах. — Точно това имах предвид. Просто друг начин да се каже хиляда двеста и осемдесет човека.

Пийнахме още. Бък хвърли пурата си в плювалника и си отряза парче тютюн за дъвчене, а Кен рече, че не е точно да казвам, че хиляда двеста и осемдесет души е същото като хиляда двеста и осемдесет човека.

— Нали тъй, Бък? — обърна се към него Кен.

— Ъхъ! — кимна Бък. — Хиляда на сто си прав, Кен.

— А как иначе. Обясни на стария Ник защо съм прав.

— Вярно — обърна се към мен Бък. — Погледни го от тая страна, Ник. Тия хилядо двеста й осемдесе включват и черните, защото законодателите янки ни принуждават да ги броим, ама черните нямат души. Нали, Кен?

— Ъхъ! — отвърна Кен.

— Не съм наясно по това — казах. — Не искам да изляза глупак и да кажа, че вие, приятели, грешите, ама все пак не мога да се съглася с вас. Защо казвате, че негрите нямат душа?

— Защото нямат и това е.

— А защо нямат? — настоях аз.

— Кажи му, Бък, просвети стария Ник — рече Кен.

— Дадено! — рече Бък. — Нещата стоят така, Ник: черните нямат души, щото не са истински хора.

— Не са ли? — попитах.

— Ами че не са. Почти всички го знаят.

— А ако не са хора, тогава какво са?

— Черни, просто черни и нищо друго. Затуй ги и наричат черни, а не хора.

Бък и Кен поклатиха глави в знак, че няма какво повече да се каже по въпроса. Дръпнах още веднъж от шишето и им го подадох.

— Добре де, вижте сега — рекох. — Какво ще кажете на това? Мойта майка умряла почти веднага след като ме родила и мен ме е кърмила една негърка. Нямаше да съм жив днес, ако тя не ме беше откърмила. Това не е ли доказателство, че…

— Не, не е — прекъсна ме Кен. — То не доказва нищо. Може да си сукал и от крава, но не можеш да кажеш, че кравите са хора.

— Може би не — рекох, — но това не е единствената прилика. Имал съм някои връзки с негърки, каквито явно нямаше да мога да имам с крава и…

— Що да не? — рече Кен. — Можеш. Оттатък в килията сега лежи един приятел, задето се е забавлявал със свиня.

— Е, аз ще се въздържа по тоя въпрос — рекох, защото бях чувал за подобни неща, но никога не бях срещал такъв случай. — И в какво ще го обвините?

Бък каза, че може би в изнасилване. Кен го погледна озадачено и рече, че май няма да могат да поддържат такова обвинение.

— Та нали може да каже, че свинята е била съгласна и тогава закъде сме?

— Не думай! — извика Бък. — Ами сега, Кен?

— К’во значи т’ва „ами сега“? Искаш да кажеш, че животните не могат да разбират к’во им говориш ли? По дяволите! Аз имам един малък териер и кажа ли му: „Хайде да хванеш някой и друг плъх“, той скача върху мен, лае и ме ближе по лицето, а т’ва, значи, доказва, че той иска да гони плъхове. Или ако му кажа: „Искаш ли бой с пръчката?“, свива се в някой ъгъл и подвива опашка, което значи, че не ще да го удрям и…

— Добре де, ясно — каза Бък, — ама…

— Дявол да го вземе! — викна Кен. — Млъкни, когато говоря аз! К’во, по дяволите, ти става? Аз тук разправям на Ник к’во умно момче си, а пък ти направо искаш да ме изкараш лъжец пред него.

Лицето на Бък пламна и той каза, че много съжалявал. Съвсем не искал да противоречи на Кен.

— Сега разбирам как е станало, като ми го обясни. Тоя приятел трябва да е казал на свинята: „Гъци, гъци, какво ще кажеш за оная работа, прасчо?“ А свинята започнала да квичи и да върти опашка, което значело, че е готова на всичко.

— Тъй е станало, разбира се — изръмжа Кен. — К’во си въобразяваш, та спориш с мен? Що ми разправяш, че той не можел да вземе съгласието на свинята и се правиш на идиот пред нашия гост — шерифа? Виж какво, Бък — продължи Кен, — възлагах големи надежди на теб. Ти почти ме беше убедил, че си бял човек с разум, а не от ония всезнайковци с големите усти. А сега не знам, наистина не знам. Мога само да ти кажа отсега нататък добре да си опичаш акъла.

— Хубаво. Много извинявай, Кен — промърмори Бък.

— Говоря сериозно! — рече намръщено Кен. — Ако някога пак спориш с мен или ми противоречиш, ще изхвръкнеш на улицата да чоплиш конските фъшкии заедно с врабците. Или си мислиш, че няма да стане, а? Може би ще почнеш отново да се препираш, че няма да идеш да се биеш с пилетата за фъшкии? Отговаряй, идиот такъв!

Бък сякаш се задави за миг, но отвърна, че Кен, разбира се, има право.

— Ти само да кажеш, Кен, и аз ще направя точно каквото поискаш.

— И к’во ще направиш? Кажи го, проклетнико!

— Ще чопля — преглътна Бък, — ще чопля конски фъшкии заедно с врабците.

— Ама горещи, дето още пускат пара, ясно ли е? Ясно?

— Ясно — смотолеви Бък. — Хилядо на сто си прав, Кен. При-признавам, че няма нищо по-безвкусно от студена конска фъшкия.

— Добре. Всичко е наред — рече Кен, остави го на мира и се обърна към мен. — Ник, ти май не си бил толкоз път дотук само за да слушаш как се чепкаме с тоя глупак Бък? Изглежда, че и твоята не е много лесна.

— Да, прав си, Кен — казах аз, — напълно си прав.

— И искаш да ти дам съвет, така ли? Ти не си от ония умници, дето си въобразяват, че знаят всичко.

— Тъй вярно — казах. — Наистина искам съвет от теб, Кен.

— Кажи! — кимна той. — Давай направо, Ник.

— Та значи така — започнах аз. — Имам един проблем, който ще ме побърка. Не мога ни да спя, ни да ям, толкова ме тормози. Ядосвах се, гледах го от една страна, гледах го от друга, мислих, мислих и накрая взех решение.

— Е?

— Реших, че не знам какво да правя — казах.

— Ъхъ! — рече Кен. — Недей да правиш нищо прибързано. Аз и старият Бък сме много заети, но винаги ще намерим време да дадем съвет на приятел, нали така, Бък?

— Тъй е! Хилядо на сто си прав, Кен. Както винаги.

— Айде сега разправяй, Ник — рече Кен. — Винаги съм готов да си зарежа важната служба, щом някой приятел попадне в беда.

Поколебах се, защото исках да му разкажа за Майра и нейния малоумен брат. Но изведнъж това ми се стори прекалено лично. Та как може да говориш за жена си с друг човек дори когато е такъв добър приятел като Кен. И какво, по дяволите, може да направи той по въпроса, дори да му разкажех.

Сметнах, че е по-добре да не я намесвам и да се заема с другия си голям проблем. Представях си, че с тая работа той ще може да се справи чудесно. И наистина сега, когато го опознах по иначе, след като видях как наляга Бък, разбрах, че точно той е човекът, който ще може да се заеме с това.