Джим Томпсън
1280 жители (22)

22.

Предишната неделя, след като изпратих Джордж Барнс на гарата, се отбих у Ейми Мейсън. Мислех, че ще е по-добре да й обясня, че просто съм се будалкал с Барнс — че не съм имал никакво намерение да допусна Кен Лейси да бъде обвинен в убийството на ония сводници. Но тъй като тя се нахвърли върху мен веднага щом се появих, нямах възможност да кажа каквото и да било.

— Предупредих те, Ник! — избухна тя. — Предупредих те да не го правиш! Сега ще трябва да понесеш последствията!

— Ама почакай, мила. Какво…

— Ще изпратя телеграма до губернатора, ето какво! Още тази нощ! Ще му разкрия кой е истинският убиец на онези двама мъже!

— Но, Ейми, аз не съм…

— Съжалявам, Ник. Никога няма да разбереш колко съжалявам. Но ще го направя. Не мога да ти позволя да извършиш ново убийство — а да натопиш шерифа Лейси ще бъде предумишлено убийство — това ми е известно.

Накрая успях да я накарам да ме изслуша, да й кажа, че и през ум не ми е минавало да натопя Кен.

— Ама аз само на шега, разбираш ли? Исках просто да подложа динена кора на Барнс.

— Така ли? — Тя ме погледна изпитателно. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Само, да бе видяла лицето му, когато казах, че съм видял ония сводници живи на другия ден, след като Кен беше тук.

— Значи…

Тя все още ме гледаше изпитателно, не беше напълно убедена, че не замислям да натопя Кен, а самият аз да изляза чист.

Най-после търпението ми се изчерпа и й казах, че не съм поласкан, дето се съмнява в думите ми, без да има никакво основание.

— Извинявай. — Тя се усмихна и ме целуна по бузата. — Вярвам ти, скъпи, дори ще ти кажа и нещо друго. Ако мразех шерифа Лейси, колкото го мразиш ти, сигурно и аз щях да искам да го убия!

— Да го мразя ли? — изненадах се аз. — Защо мислиш, че го мразя?

— Слушай, мили, по всичко си личи. Какво ти е направил, та имаш такова отношение към него?

— Ама няма такова нещо. Искам да кажа, че не го мразя. И не е чак толкова важно какво ми е отношението към него. Важното е какво представлява той, разбираш ли? Това, което е сторил на другите. Аз… трудно е да се обясни, но… но…

— Няма значение, скъпи! — Тя се разсмя и отново ме целуна. — Ти няма да му направиш нищо лошо и това е най-важното.

Но не беше така, нали разбирате? Далеч не беше така. Мислех да се закълна, че никога не съм имал зъб на някого, никога не съм таил и капка омраза. Или ако понякога съм изпитвал и най-малката неприязън към него, то не това е определяло моите действия.

Поне така мислех за себе си, преди Ейми да ми наговори всичко това. И сега бях разтревожен. Можех да забравя за Кен Лейси, защото не смятах да предприемам нищо срещу него. Но и другите — та нали те бяха частица от същата мозайка? И ако съм проявявал злоба към Кен, тогава може би съм постъпвал така и с другите.

А може би в случая това, което се канех да направя… — хората, за които щях да се погрижа…

Но реших, че непременно трябва да го направя. Непременно, а нямах и избор.

Бях готов да оставя нещата на самотек; може да се каже, че съм търпелив. Но работата не търпеше отлагане.

Роуз се обаждаше на Майра всеки ден и намекваше, че има нужда да й помогна за едно-друго. И Майра все ми опяваше да ида да свърша каквото искала Роуз (ама то не беше, каквото си мислеше Майра). А Ейми настояваше, че мога да видя Роуз само още един път — само веднъж, иначе… И Лени отново го бе прихванало да ме следи и да шпионира. И…

Най-после дойде събота вечер — снощи — и аз не можех да се сдържам повече. Те всички си го искаха! И както е казано в библията: „Искайте и ще получите.“

Наближаваше осем часът вечерта, около час след залез слънце.

Аз тичах полуприведен през редовете с памук, което не ме скриваше особено, защото памукът беше нисък сорт. В здрача всеки, който се случеше наблизо, можеше да ме види, та дори и да не беше съвсем наблизо. А аз точно това исках.

Лени не обичаше да ходи. Обикновено никога не излизаше извън града. Беше наистина голяма мъка да се провирам и да се крия, за да го докарам чак дотук, във фермата на Роуз.

Изскочих от памука и се втурнах към къщата. С крайчеца на окото си видях как Лени се надигна в нивата. Несръчно се показа, когато стигнах до вратата и почуках. Сигурно си помисли, че тоя път ни е пипнал — мен и Роуз. Беше ме видял как се промъквам до къщата й през нощта, така че веднага щеше да почне да наднича. А после щеше да се върне в града и да разкаже на Майра една хубава история. Една много пикантна история за собствения й мъж и за най-добрата й приятелка.

Точно така исках да стане.

Така го бях замислил.

Лени щеше да има какво да разкаже на Майра — чудесно, но то щеше да бъде много по-неприятно, отколкото си го представяше.

Роуз отвори вратата.

— Ник! — Какво… ама къде се губиш? Защо не дойде…

— После!

Мушнах се вътре и затворих вратата. Целунах я, като не й позволих да гъкне, докато не се убедих, че е готова да ме слуша.

— Не можех да дойда по-рано, скъпа, защото замислях един план. Става дума как да се отървем от Майра и Лени. Вече съм направил първата крачка, а сега ще имам нужда от твоята помощ. Дошъл съм да те помоля точно за това. Ако не искаш да ми помогнеш, само кажи и ние просто ще забравим, че някога сме мислили да се отървем от тях и ще я караме, както досега.

— Ама… но… какво…

Тя беше навита, но озадачена и объркана. Аз говорех бързо, правех се на развълнуван и предъвквах думите, а тя все кимаше, макар че се мръщеше и се чудеше за какво, по дяволите, става дума.

— Добре, забрави всичко — рекох и се обърнах към вратата. — Забрави, че те помолих, че изобщо съм те молил за нещо, Роуз, и извинявай, че те обезпокоих.

— Не, почакай! Почакай, миличък! — Тя се вкопчи в мен. — Аз само се чудех какво… защо… но ще направя всичко, мили! Само ми кажи какво.

— Искам да почакаш няколко минути — рекох. — После да излезеш, да пипнеш Лени и…

— Лени? — Тя изохка уплашено… — Т-той ли…

— Той ме проследи дотук. Аз го предизвиках, защото това е част от плана ми. Ще го хванеш, ще го вкараш вътре и ще му кажеш каквото аз те науча.

Казах й какво да му говори, най-важното, разбира се. Тя пребледня и ме изгледа така, сякаш не бях с всичкия си.

— Н-Ник! Това… това е лудост! Не мога…

— Разбира се, че е лудост. И трябва да, е лудост, не разбираш ли?

— Но… ох! — изпъшка тя и присви очи. — Да, виждам как може… но, Ник, мили, какво ще стане по-нататък! Как…

— Сега няма време да ти обяснявам — й казах. — Иди се оправи с Лени, а след това ще ти разкажа всичко.

Обърнах се и отидох в спалнята, като й дадох да разбере, че не допускам да не направи това, което й поръчах.

Тя остана за малко на мястото си, като потръпваше колебливо, намръщена и може би поуплашена. Пристъпи към спалнята и, изглежда, й се щеше да ме повика. Но после рязко се обърна, тръгна към вратата и излезе.

Неясно дочух шум от тичащи стъпки. Забързано трополене по спечената глина на двора. После викове, когато тя хвана Лени, и след това го чух как ломоти и се киска, докато тя го влачеше към къщата. Беше поруменял от задоволство, но и малко уплашен.

Влязоха в кухнята. Стоях така, че да не ме виждат, но да мога да гледам и слушам.

— И така — рече Роуз, като направо го изяждаше с поглед. — Какво си тръгнал да слухтиш наоколо?

Лени се разкикоти самодоволно и кръстоса ръце пред устата си, сякаш изобразяваше решетка. После каза, че аз и Роуз добре сме се насадили.

— Само почакай! Ще ви издам на Майра! Аз го видях! Видях го умника Ник! Той дойде тайно тук, та да правите нещо мръсно!

— Имаш предвид да се любим ли? — попита Роуз. — Какво мръсно има в това?

— О-о! — Лени посочи към нея, а пръстът му трепереше и очите му се бяха облещили, големи като паници. — Значи го правите! Сега сте хванати на място! Ще кажа на Майра, че вие…

Какво от това? — прекъсна го Роуз. — Ти през цялото време чукаш Майра и не ми казвай, че не е така, глупаво магаре такова! Ето от какво затъпяваш, от това, че го правиш толкова често.

За малко щях да се пръсна от смях. Тая Роуз! Наистина няма друга като нея, дявол да го вземе! За по-малко от минута тя така оплете Лени, че той загуби ума и дума.

Отново насочи пръст към нея, като дял се тресеше. Взе да търка очите си с другата ръка и се разрева:

— Н-не съм! Не го правя! Никога не съм правил такова нещо и…

— Кой, ти ли? Ти не си й никакъв брат, ти си й любовник! Затова те държи при себе си, за свое удоволствие.

— Н-не е т-така! Не съм й любовник! Ти… т-ти си една долна дърта клюкарка и…

— Не ме лъжи, скапано копеле! — Роуз размаха юмрук пред лицето му. — Виждала съм те! Качих се на една от стълбите на бояджиите, надникнах през прозореца и ви видях.

Ей, дявол да го вземе, беше по-хубаво, отколкото на цирк. Това показва какво може да постигне човек, стига да си го науми.

Да вземем например такова обикновено ежедневно нещо като разврата, за което хората казват, че е едно съвсем мимолетно удоволствие. Но ако можете да вземете самото понятие, разбирате ли, и започнете да го подмятате насам-натам, пред когото трябва и не трябва, по ваша преценка, тогава може да се получи нещо дяволски необичайно. Нещо като това, което ставаше тук.

Голям майтап — и освен това начин да накараш някои хора сами да се затрият, когато няма как иначе да се отървеш от тях.

— Ще к-кажа на М-майра! — цивреше Лени. — Ще й кажа точно какво си казала за нея, всяка м-мръсна, лоша дума и…

— По-добре да престанете с Майра да си играете игрички, момче, преди съвсем да си изглупял.

— Ще кажа на Майра! — Лени тръгна към вратата, като се олюляваше и крещеше. — Ти ще си го получиш!

Роуз го блъсна. Той излетя през вратата и се пльосна на двора.

Изправи се, като цивреше и търкаше очи. Роуз му пусна една последна ругатня, обвинявайки ги двамата с Майра в какво ли не. Потреперих, като я слушах — бяха такива мръсотии. В сравнение с тях всичко, което беше казала дотук, звучеше като комплимент.

Тя се върна и затръшна вратата. Прегърнах я и казах, че го изигра чудесно.

— Сега започна ли да ти става ясно? — я попитах. — Лени никога не напуска града. Не само защото адски го мързи да ходи, но го е и страх да отива далеч самичък. Майра знае това. Тя знае, че колкото може да разпери ръце и да полети, толкова и ще дойде чак тук. Така че какво, мислиш, ще стане, когато той се върне вкъщи и каже на Майра, че наистина е идвал дотук?

Роуз кимна бавно с глава и каза:

— Ммм!… Сигурно няма да му повярва, така ли? Но какво…

— Тя няма да му повярва. Най-малкото силно ще се усъмни, че говори истината. Тогава той ще й каже всички мръсотии, които ти изприказва за нея, за това, че тя спи с Лени и прочие. А нима е възможно да повярва на това? Как ще може да повярва, че най-добрата й приятелка, една съвършена дама, ще започне изведнъж да говори такива мръсотии за нея?

— Ммм… хмм…! — отново кимна Роуз. — Първо, тя няма да повярва, че е бил тук, а няма да повярва и на това, което ще разкаже, че е станало. Ще приеме, че той е измислил всичко и сигурно ще му зашлеви един за лъжата. Но…

— Не просто лъжа — рекох, — а дяволски опасна лъжа. От тия, дето разбиват семейства и стават причина за убийства. А Майра няма да рискува още веднъж да се случи такова нещо. Ще си направи сметката, че той все повече откача и ще трябва да го изпрати някъде, както неведнъж го е заплашвала.

— А! — Роуз ме погледна уплашено. — Кога е казвала Майра такова нещо? Та тя едва ли ще понесе мисълта Лени да не е пред очите й.

Отговорих, че Майра няколко пъти е заплашвала да го изпрати някъде, когато е била много вбесена от него, и все пак трудно би се решила да изпусне Лени от погледа си.

— Затова досега никога не е предприемала нищо, защото иска той да е винаги край нея, а не й се ще самата тя да напусне Потсвил. Сега обаче няма избор. Той ще се махне, а с него и тя.

Роуз каза, че това не е съвсем сигурно. Звучи добре, но не може да се разчита, че нещата ще се развият така. Казах, че ние, разбира се, ще трябва да подпомогнем малко развитието им.

— Майра не може да не ни го съобщи и ние естествено много ще се разтревожим. И колкото повече се тревожим ние, толкова по-силно ще се тревожи и тя. Ние ще бъдем истински загрижени какво може да направи Лени оттук нататък, разбираш ли, дали например няма да започне да размахва сатър срещу хората, а не само да разправя лъжи за тях. Или да вземе да подпалва къщи. Или да гони малки момичета. Или… добре, не се безпокой за това, мила. — Притиснах я до себе си и я потупах по задника. — Всичко ще се нареди добре, много добре. Хич не се и съмнявам.

Роуз сви рамене и каза: може би аз познавам Майра по-добре от нея. После се сгуши в мен и ме ухапа по ухото. А аз я целунах и се отдръпнах.

— Лени не ходи бързо — обясних аз. — Смятам да пресека направо през полето и да стигна в града преди него. За всеки случай, нали разбираш.

— За всеки случай ли? — намръщи се Роуз. — В случай на какво?

— В случай че се нуждаем от алиби. Нещо, което да премахне и най-малкото съмнение от ума на Майра, ако тя изобщо се усъмни, което не е никак вероятно. Не е ли чудесна идеята, когато Лени пристигне запъхтян в съда, за да разкаже на Майра, че съм тук, аз да си седя кротко в канцеларията?

Роуз трябваше да се съгласи, че идеята е добра, макар че никак не й се искаше да си отивам.

Обещах, че отново ще бъдем заедно след някой-друг ден. После се измъкнах през вратата, преди да ми се наложи да кажа още нещо.

Естествено не се върнах в града. Вече знаех какво ще стане там. Но изгарях от нетърпение да видя какво ще стане тук, макар че горе-долу ми беше ясно, а може би и аз щях да помогна малко, ако станеше нужно да се помага.

Обиколих нивите, докато стигнах черния път, който се отделяше от шосето. После приседнах край него сред шубрака от черници и зачаках.

Измина около час и половина. Започнах малко да се безпокоя, питах се дали не съм сбъркал и тогава дочух скрибуцането на кабриолет, който бързо идваше насам.

Разтворих храсталаците и надникнах. Край мен профучаха Лени и Майра, Майра държеше поводите на коня, а главата на Лени се люшкаше напред-назад като откачена. На коленете му имаше нещо черно, прилично на кутия, а в едната си ръка той стискаше нещо друго, подобно на пръчка. Почесах се по главата, като се чудех какво, по дяволите, може да бъде това — кутията и пръчката, — а кабриолетът отмина надолу по пътя и влезе в двора на фермата.

Майра подвикна на коня да спре. Слязоха от кабриолета и тя запря коня, като прехвърли поводите през главата му. После двамата с Лени прекосиха двора и се спряха на прага.

Тя заблъска по вратата. След минута вратата се отвори и на светлината се очерта лицето й — бледо и решително. Понечи да влезе, после хвана Лени за рамото и го бутна пред себе си. Най-после видях какво носеше той. Фотоапарат — а с него и една от ония пръчки-светкавици за палене на магнезиев прах при стайни снимки.