Джим Томпсън
1280 жители (14)

14.

Пресегнах се за панталоните си, но крачолите се бяха усукали, а Роуз все така крещеше и нямаше време да ги оправям. Във всеки случай не точно от панталони имах нужда, щом проклетият Том се бе върнал. Затова грабнах револвера си, който явно щеше да ми бъде адски нужен, и хукнах към вратата.

В кухнята се спънах в един стол и едва не си блъснах главата в стената. Окопитих се и се втурнах към преддверието. Видях каква беше работата — не беше съвсем наред, но беше много по-добре, отколкото очаквах.

Там лежеше трупът на Том, а не самият Том. Беше проснат пред вратата по гръб, а до него бе оставена пушката му. Брадата му беше пораснала, защото космите на мъртъвците растат известно време. Беше целият изкалян, а по средата на трупа зееше огромна дупка. Очите му бяха широко отворени и изцъклени. Подлостта бе изчезнала от тях, но страхът, който я бе изместил, беше още по-ужасен. Както и да изглеждаше смъртта, на него явно не му се е сторила хубава.

Изобщо той не представляваше особено приятна гледка. Не би могъл да спечели първа награда на конкурс за красота. Смъртта бе изписала истинския лик на Том Хок, без ни най-малко да го поласкае с тоя портрет.

Наистина не можех да обвинявам Роуз, че пищи като луда. Почти всяка жена би се държала така, ако съпругът й се прибере посред нощ в такъв вид. Роуз имаше основание да вдигне олелия, но това не оправяше нещата, по-точно — не ми помагаше да измисля нещо, което очевидно трябваше да направя, и то бързо. Прегърнах я и се опитах да я успокоя.

— Кротко, мила, кротко. Не изглежда чак толкова хубаво, но…

— Да опустееш дано, защо не го уби? — Тя се откъсна от мен. — Нали ми каза, че си го убил, кучия му син!

— Направих го, миличка. Наистина не ти прилича на жив, нали? Не би могъл да е по-мъртъв, ако…

— Тогава кой го е донесъл тук? Кое проклето, мръсно копеле го е довлякло? Ако пипна тоя гадняр…

Тя млъкна и се обърна рязко с широко отворени очи, като че ли се ослушваше. Понечих да й кажа, че и аз искам да докопам тоя тип, защото откъде-накъде ще го донася тук? Но Роуз ми кресна да си запуша проклетата уста.

— Недей така, скъпа! — казах. — Не бива да говориш такива неща. Трябва да се успокоим и…

— Ето! — изкрещя тя и ми посочи нещо. — Ето го! Оня мръсник, дето го е довлякъл!

Тя изскочи навън и се втурна нанякъде. Търчеше по алеята, която водеше от къщата към пътя. Голото й бяло тяло се изгуби в тъмнината. Чудех се какво да правя и дали не трябва да обуя панталоните си, но после си помислих, какво пък, и хукнах след нея.

Не можех да разбера какво е видяла Роуз. Беше толкова тъмно, че трудно виждах. Но чух нещо — скърцане на колела на каруца и леко чаткане на конски копита по разкаляната алея.

Продължавах да тичам. Най-после скрибуцането и чаткането спряха и различих бялото тяло на Роуз. И тогава тя отново започна да ругае и да крещи на някого, като му заповядваше да слезе от каруцата:

— Слизай, черно копеле! Слизай, проклетнико! За какъв дявол си ми докарал тоя кучи син, моя съпруг?

— Мисис Роуз! Моля ви, госпожо, мисис Роуз. Аз…

Беше покорен, уплашен мъжки глас.

— Ще те науча аз теб, кучи сине! Ще ти дам да разбереш! Ще одера черния ти задник до кокал!

Тя тъкмо се опитваше да откачи един ремък от хамута на коня, когато дотичах аз. Дръпнах я, а тя ме изгледа диво, като сочеше с трепереща ръка човека до каруцата.

Беше Чичо Джон, негърът, за когото бях споменал по-преди. Стоеше с протегнати напред ръце, а в тъмнината се виждаше само бялото на уплашените му очи. Естествено гледаше встрани, защото един негър може да се прости с живота само затова, че гледа гола бяла жена.

— Т-той… той го е направил! — закрещя Роуз. — Той домъкна кучия му син, Ник!

— Хайде, хайде, сигурен съм, че не е искал да стори нищо лошо — рекох. — Как си, Чичо Джон? Хубава вечер, нали?

— Благодаря, мистър Ник, горе-долу съм добре, благодаря. — Гласът му трепереше от страх. — Наистина каква хубава вечер.

— Кучи син! — провикна се Роуз. — За какво ми го докара? Защо, мислиш, сме се отървали от това мръсно копеле?

— Роуз! — викнах. — Роуз!

Чичо Джон завъртя уплашено очи.

— Моля ви, мисис Роуз! — каза той и това прозвуча като молитва.

Вече бе видял достатъчно, много повече, отколкото беше полезно за него да види. Явно не искаше освен това и да чуе още нещо. Роуз пак се изтръгна от мен и отвори уста отново да викне, а Чичо Джон понечи да запуши ушите си с пръсти. Но знаеше, че няма полза от това. Чуваше всичко и разбираше, че аз знам какво е чул и разбрал.

— Не е честно, Ник! Да положим толкова усилия да очистим оня кучи син, а това копеле да ни го върне обратно!

Ударих я през устата. Тя се завъртя и се нахвърли с нокти върху мен. Хванах я за косите, повдигнах я и я зашлевих няколко пъти през лицето.

— Ясно ли ти е? — казах, като я пуснах на земята. — Сега млъквай и се прибирай вкъщи или ще ти тегля такъв бой, какъвто не си яла през живота си.

Тя вдигна ръка към лицето си. Огледа се й като че ли едва сега осъзна, че е гола. Опита се да прикрие голотата си с ръце, като трепереше и хвърляше уплашени погледи към Чичо Джон.

— Н-Ник. Какво… какво ще…

— Хайде, прави каквото ти казах. — Побутнах я към къщата. — А аз и Чичо Джон ще оправим работата.

— Н-но… той защо го направи?

— Мисля, че ми е ясно — отвърнах. — Ти върви, всичко ще бъде наред.

Тя се поколеба, после хукна обратно по пътеката. Почаках, убедих се, че си е влязла и се обърнах към Чичо Джон.

Усмихнах му се и той също се опита да ми се усмихне. Но зъбите му тракаха толкова силно, че не успя. Казах му:

— Хайде, не се плаши, Чичо Джон. Няма защо да се боиш от мен. Не съм ли бил винаги добър спрямо теб? Не съм ли правел винаги каквото мога за теб?

— Да, да, мистър Ник — веднага се съгласи той. — И аз съм се държал добре, нали, мистър Ник? Не е ли истина? Нали винаги съм бил един много добър негър според вас?

— Да — рекох. — Смятам, че може да се каже така.

— Да, мистър Ник. Когато някой лош негър нарушава реда, аз винаги ви съобщавам. Щом някой открадне кокошка или играе комар, или се напие, или направи нещо друго, дето лошите негри правят, аз винаги идвам при вас и ви казвам, нали?

— Да, смятам, че и тук си прав, това не съм го забравил, Чичо Джон. Но все пак ми кажи, какво искаш?

Той преглътна задавено и изхлипа:

— Мистър Ник, аз няма да кажа нищо, дето… дето стана тая нощ. Честна дума, мистър Ник, няма да кажа никому. Само ме пуснете да си ида и… и…

— Да, разбира се — отвърнах. — Не те задържам, нали?

— Н-наистина ли, мистър Ник? Наистина ли не ми се сърдите? И мога сега да си ида у дома и да си държа голямата уста затворена завинаги?

Казах му, че може да си иде, разбира се. Но ще бъде по-добре, ако преди това ми разкаже как се случи, че той докара тук трупа на Том Хок.

— Ако не ми кажеш, мога да те заподозра. Мога да си помисля, че си направил нещо лошо и се опитваш да го скриеш.

— Не, мистър Ник! Нищо лошо не съм направил! Все се мъча да направя нещо добро, но какъвто съм глупак, винаги забърквам някоя каша и… и… о, мистър Ник! — Той закри лицето си с ръце. — Не… не ми се сърдете, сър. Чичо Джон никога не знае нищо. Не чува нищо и не вижда нищо и… и… Моля, не ме убивайте, мистър Ник! Моля, не убивайте стария Джон.

Потупах го по гърба и го оставих да си поплаче. После казах, че не е направил нищо лошо, знам това, и не виждам защо трябва да му сторя зло. Но ще му бъда задължен, ако ми разкаже какво точно се беше случило.

— В-вие… — Той откри лице и ме погледна. — Наистина ли няма да ме убиете, мистър Ник? Честно?

— По дяволите, лъжец ли ще ме изкараш? Сега започвай и ще ми казваш само истината!

Той ми разказа какво се бе случило и защо бе докарал трупа на Том Хок във фермата.

Излезе точно така, както и очаквах.

Открил трупа рано вечерта, когато отишъл на лов за опосуми, и веднага тръгнал към града да ми съобщи. Ала като видял колко гадини се въртят наоколо, решил да вземе трупа със себе си. Натоварил го заедно с пушката на старата си каруца и потеглил към града.

Но насред пътя се сетил, че ще е много лошо да се появи в града с трупа; наистина щеше да бъде адски лошо да го пипнат така. Защото много хора можеха да си помислят, че той има сериозна причина да го убие. Нали Том му бе теглил един як бой и ако го пипнеше, пак нямаше да му се размине. Нямаше да може да живее кой знае колко щастливо, докато Том е наоколо, така че никой не би се изненадал, ако го е очистил. Във всеки случай, тъй като Чичо Джон беше негър, никой нямаше да се усъмни.

Том Хок не беше стока и на всички в града им бе дошло до гуша от него. Но въпреки всичко пак щяха да линчуват Чичо Джон. За хората това щеше да представлява изпълнение на гражданския дълг, една от мерките, с които да се държат негрите в ръце.

И така горкият Чичо Джон се бе накиснал здравата. Не можел да закара тялото на Том в града и дори да допусне да го видят с него. А тъй като Том беше бял, не се осмелявал и да хвърли трупа му в някой ров. Както той си го представял, само едно нещо можело да бъде приемливо за белия дух на Том и всезнаещия бог, в когото го бяха учили да вярва. И решил да откара мъртвеца в дома му и да го остави там.

— Ама не е ли правилно така, мистър Ник? Виждате ли как го измислих, сър? Сега разбирам, че не съм постъпил добре, като гледам колко лошо се отнесе мисис Роуз и…

— Не се притеснявай повече за това — казах. — Просто мисис Роуз много се разстрои, като видя мъжа си мъртъв, и то в такъв ужасен вид. Сигурно ще й трябва доста време да се окопити, та може би ще е по-добре дотогава да пренесем трупа другаде.

— Ама… ама вие ми казахте, че мога да си вървя, мистър Ник. Казахте, само да чуете истината и…

— Да, най-добре ще е да го пренесем. Затова по-бързо обръщай каруцата.

Той стоеше с наведена глава. Устните му мърдаха, като че ли се опитваше да каже нещо. Проехтя дълга гръмотевица, а една назъбена светкавица освети за миг лицето му. И не знам защо, но трябваше да погледна встрани.

— Чуваш ли ме, Чичо Джон? Чуваш ли какво ти казах?

Той се поколеба, после въздъхна и се качи в каруцата.

— Да, чух, мистър Ник.

Потеглихме обратно към къщата. Докато товарехме трупа на Том, започна да вали и аз казах на Чичо Джон да почака в преддверието да се облека.

— Ти сигурно си гладен — рекох. — Ако искаш, мога да ти донеса чаша горещо кафе от цикория? А може би малко царевична каша или нещо друго?

— Мисля, че не искам, благодаря, сър — поклати глава той. — Мисис Роуз едва ли държи запален огън по това време.

— Е, ще запалим — казах. — Това не е проблем.

— Благодаря, сър, мисля, че няма нужда, мистър Ник. Аз… аз… наистина не съм гладен.

Влязох в къщата, поизсуших се с кърпата, която Роуз ми подаде, и ми стана много хубаво, когато отново облякох дрехите си. Докато се обличах, Роуз ме измъчваше с въпросите си: „Какво ще правим?“, „Какво ще правя аз?!“ и други подобни. Попитах я тя какво мисли, дали ще може да се чувствува в безопасност, докато има някой, който знае толкова, колкото Чичо Джон.

— Ами… — Тя облиза устни и отмести поглед встрани. — Бихме могли да му дадем пари, нали? Двамата ще му ги дадем. Това може… ъ-ъ… е, тогава няма да каже нищо, нали?

— От време на време си попийва. Не се знае какво може да направи човек, като се натряска.

— Но той…

— А пък е и много религиозен. Хич няма да се учудя, ако реши, че трябва да се помоли за нас.

— Можеш да го пратиш някъде — каза Роуз. — Качи го на някой влак и го изпрати на Север.

— А там дали няма да се разприказва! Няма ли да се почувствува по-свободен, когато е далеч от нас?

Разсмях се, щипнах я по брадичката и я попитах от какво толкова се вълнува.

— Аз си мислех, че си наистина твърда жена. Та ти дори не трепна от това, което се случи с Том.

— Защото мразех тоя кучи син. С Чичо Джон не е същото. Бедният негър, той само се опитваше да направи най-доброто, което му бе по силите.

— Може би Том също правеше най-доброто, което му бе по силите. Чудя се дали ние сме свършили нещо по-добро.

— Но… но, Ник! Нали знаеш що за копеле беше.

Казах, че знам, но не съм чувал някоя жена да е убила съпругата на Том, а Том да е спал преди и след това с тая, дето го е извършила. И се изсмях, без да й дам възможност да отговори.

— Но при нас е съвсем различно, скъпа — рекох. — Ти знаеше предварително какво ще се случи. Не е нещо, за което научаваш след това, та да можеш да кажеш: „Ама какво да направя, аз нямам тук никаква вина!“

— Ник… — Тя ме хвана уплашено за ръката. — Съжалявам, че така обезумях тая нощ, миличък. Мисля, че не мога да ти се сърдя, задето се опита да ме удариш.

— Не е там работата — казах. — Изглежда, съм се поуморил да правя това, което всички знаят, че правя, това, което те наистина искат и очакват да направя, а трябва и да поемам цялата отговорност.

Тя разбра; поне каза, че разбира. Обви ръце около мен, прегърна ме, няколко минути поговорихме какво трябва да се направи. После тръгнах, защото тая нощ ми предстоеше още много работа.

Разтоварихме трупа край някакви дървета, а ние се подслонихме как да е на няколко крачки оттам.

Той седна до един дънер, тъй като краката му трепереха прекалено силно, за да може да стои прав. Клекнах наблизо до него и погледнах цевите на пушката. Изглеждаха съвсем чисти. Но за по-сигурно ги продухах няколко пъти и заредих, с патрони, които бях взел от джобовете на Том.

Чичо Джон ме наблюдаваше, събрал всички молби и молитви на света в очите си. Затворих пушката и я огледах, а той отново се разплака. Това ме подразни и аз го погледнах намръщено.

— Е, така ли мислиш да я караме сега? — попитах. — Ти през цялото време знаеше какво ще съм принуден да направя.

— Не, с-сър, аз ви вярвам, мистър Ник. Вие сте различен от другите бели. Аз вярвам на всяка ваша дума.

— Добре, хубаво, ама мисля, че лъжеш, Чичо Джон — рекох аз. — И ми е жал да те слушам. Защото в Библията пише, че лъжата е грях.

— Грях е също да се убиват хора, мистър Ник. По-тежък грях от лъжата. В-вие… вие…

— Ще ти кажа нещо, Чичо Джон. Ще ти кажа нещо и се надявам, че то ще ти бъде утеха. Всеки убива това, което обича.

— В-вие не ме обичате, мистър Ник.

Казах му, че е адски прав, хиляда на сто прав. Обичам единствено себе си и съм готов на всичко. По дяволите, та нали трябва все така да продължавам да лъжа, да мамя, да пия уиски, да спя с жени, да ходя на църква в неделя заедно с всички други почтени граждани.

— Ще ти кажа и нещо друго — рекох — и в него има повече смисъл, отколкото във всичко, дето съм прочел от проклетото евангелие. По-праведен е слепият, Чичо Джон, по-добър е слепият, който пикае през прозореца, отколкото оня шегаджия, дето го кара. Знаеш ли кой е тоя майтапчия, Чичо Джон? Ами почти всеки, всеки кучи син, който обръща глава, когато се разхвърчат фъшкии, всяко копеле, което си пази задника и си затваря устата, като се надява, че на него нищо няма да му се случи, всеки развратник, който си мисли, че пикнята ще стане на лимонада, всеки извратен тип, дето се предполага, че е създаден по образ и подобие божие, което ме кара да мисля, че ще ми бъде адски противно да го срещна в тъмна нощ. Дори ти — и особено ти, Чичо Джон; хора като теб, които обикалят наоколо и душат фъшкиите с отворена уста и се правят на страшно изненадани, когато им метнат някоя в нея. Да, ти не си виновен, че си само един беден негър. Така казваш ти, Чичо Джон, а аз знаеш ли какво казвам? Казвам: майната ти! Казвам, че ти си си ти, а аз съм си аз и ти отлично знаеш какъв съм и какъв трябва да бъда. Отлично знаеш, че нямаш никакви приятели сред белите. Отлично трябва да знаеш, че не можеш да имаш приятели, защото вониш, Чичо Джон, обикаляш наоколо и си търсиш белята, а как, по дяволите, може човек да има такъв приятел?

Изпразних пушката в него.

Куршумите почти го прерязаха на две.