Джим Томпсън
1280 жители (20)

20.

Поканих го да влезе и седнахме в дневната да ми обясни за Кърли. Изглежда, че и двата трупа — на Мус и Кърли — са били изхвърлени от водата. Но никой не проявил интерес към Мус, докато много хора се заинтересували за Кърли. И тия, дето се заинтересували, били от неговото семейство — едно от най-порядъчните семейства на Юга. Те естествено знаели, че той е негодник; всъщност били му дали пари, за да се махне далеч от тях. Но все пак бил „роднина“ — един от тях — и те решили да се погрижат убиецът му да бъде обесен.

— И затова съм тук, шерифе… — пресилено се усмихна Барнс. — Може би не виждаме всичко по един и същ начин, но аз не съм злопаметен и съм сигурен, че никой от нас не иска един убиец да се разхожда свободно.

— За себе си съм сигурен, че е така. Ако видя някакви убийци да се разхождат наоколо, ще ги арестувам и ще ги тикна в затвора.

— Именно. Така че ако ми кажеш името на човека, който уби Кърли.

— Кой, аз? Аз не знам кой го е убил. Ако знаех, щях да съм го арестувал и да…

— Шерифе! Ти знаеш кой го е убил. Познал си го.

— А, не — рекох. — Ти твърдиш, че знам, не аз.

Устата му отново се сви, очите му — също. С тоя клюновиден нос лицето му приличаше на три буци пръст със забито в тях рало.

— Приблизително преди седмица, на сутринта след убийството на Кърли…

— Чакай! А откъде знаеш, че е било на сутринта след убийството? Това никой не може да каже, освен самия убиец.

— Знам го, шерифе. Знам как твоят приятел, шерифът Кен Лейси, открито се е хвалел по улиците на тоя град, че добре е подредил Мус и Кърли, което значи, че ги е убил. И ти си вървял с него, докато се е перчел, докато е разправял, че е убил тия двамата, и открито си показал одобрението си.

— О, да — разсмях се аз, — сега си спомням. Ние с Кен си направихме малка шега. Много се забавлявахме.

— Чакай, шерифе.

— Мислиш, че не е така ли? Мислиш, че един човек, който е убил двама души, ще се разхожда по улиците и ще се хвали, а аз, служител на закона, просто ще го потупвам по рамото?

— Няма значение какво мисля аз, шерифе! Събитията, които ти описах, явно са станали, а предната нощ — единствената нощ, когато шерифът Лейси е бил в Потсвил — той е прекарал в публичния дом край реката, където се хвалел пред момичетата, че добре е наредил Мус и Кърли, че хубавичко се е погрижил за тях и прочие. С други думи има неопровержими улики, че приблизително седмица преди Мус и Кърли да бъдат намерени мъртви, през единствената нощ, която шерифът Лейси е прекарал в Потсвил, сам той е заявил, че е убил гореспоменатите Мус и Кърли.

— Аха! — рекох, като се помъчих да изглеждам наистина заинтригуван. — А тия не-о-про-… — какви бяха там — улики, за които говориш? Тия врели-некипели момичетата от бардака ли ти ги надрънкаха?

— Не са врели-некипели, дявол да го вземе! Та сам шерифът Лейси се е похвалил на следващата сутрин и…

— Но той просто се шегуваше, мистър Барнс. Аз го навих.

Барнс рязко отметна глава назад, а малките му очички ме гледаха свирепо. После се наведе напред, сякаш искаше да ме клъвне с клюна си.

— Чуй сега какво ще ти кажа, Кори! Чуй ме добре! Нямам намерение да… да…

Внезапно засече и потрепера като кон, който отпъжда мухите. После лицето му се изкриви, намръщи се, пак се отпусна и да пукна, ако той не се усмихна.

— Моля да ме извиниш, шериф Кори. Имах много тежък ден. Съжалявам, забравих за момент, ние и двамата сме еднакво искрени и решителни в желанието си за справедливост, макар да не действуваме и да не мислим еднакво.

Кимнах и казах, че няма начин да не е прав. Лицето му грейна и той продължи:

— Ти познаваш шерифа Лейси от години. Той ти е добър приятел. И естествено смяташ, че трябва да го защитиш.

— Абе — рекох — той не ми е приятел и ако имаше начин да му лепна тия две убийства, щях да го сторя с огромно удоволствие.

— Но, шерифе…

— Беше ми приятел. Но отдавна вече не ми е никакъв още преди оная нощ, когато дойде тук и ме измъкна от леглото да му покажа пътя към бардака.

— Значи наистина е ходил там — потри ръце Барнс. — Можеш ли да дадеш показания пред съда, че през въпросната нощ той е отишъл в публичния дом?

— Разбира се, че мога — отвърнах. — То си е самата истина, така че защо да не я кажа пред съда?

— Но това е чудесно! Чудесно е, шерифе! А каза ли Лейси защо иска да иде в… не, чакай малко. Каза ли нещо, от което може да се заключи, че отива в публичния дом с намерение да убие Мус и Кърли?

— Искаш да кажеш тогава, оная нощ? — Поклатих глава. — Не, тогава не е казвал нищо.

— Но го е казвал друг път! Кога?

— Оня ден, когато му бях на гости в неговия окръг. Той каза, че сводниците по принцип не му се нравят и смята, че трябва да бъдат избити.

Барнс подскочи и закрачи из стаята. Каза, че това, което му казах, е чудесно, направо чудесно и точно това му трябва. После спря пред мен и ми се закани с пръст, сякаш на шега.

— Ти си голяма драка, шерифе. Почти ме накара да загубя самообладание, а аз съм човек, който се гордее със своята способност да се владее. През цялото време стискаше тая жизненоважна информация, а на всичко отгоре изглеждаше така, сякаш защитаваш Лейси.

Отвърнах: ами такъв съм си, истински играч. Той погледна бързо часовника си и ме попита кога може да хване влак за града.

— А, имаш много време — му казах. — Поне няколко часа. Най-добре остани да вечеряш с нас.

— О, много любезно от твоя страна, шерифе. Много любезно.

Донесох уиски от канцеларията и пийнахме по няколко чаши. Той започна да разказва — за себе си и за детективската агенция, а аз от време на време подхвърлях по някоя дума да го насочвам, докато в гласа му започна да се долавя известна горчивина. Изглежда, мразеше това, което върши. Знаеше какво точно представлява „Токингтън“ и не можеше да намери никакво оправдание. Това беше една крайно ненавистна организация, той бе замесен в нейните омразни дела и се ненавиждаше за това.

— Сигурно разбираш какво искам да кажа, шерифе. Дори човек на твоя пост трябва да си затваря очите за някои много лоши неща.

— Тук си прав — съгласих се аз. — Налага се да ги затварям, ако искам да си остана шериф.

— А това ли искаш? Никога ли не си се замислял да хванеш някаква друга работа?

— Не за дълго — казах. — Какво друго в края на краищата може да върши човек като мен?

— Точно така! — Очите му светнаха и ми се стори, че дори станаха много по-големи. — Какво друго можеш да правиш? Какво друго мога аз да правя? Но, Ник — извинявай, че ставам фамилиарен, — казвам се Джордж, шерифе.

— Радвам се да се запознаем, Джордж — кимнах, — и не се колебай да ми викаш Ник.

— Благодаря ти, Ник — той отпи още уиски. — Ето какво исках да те питам, Ник, нещо, което много ме тревожи. Това, че не можем да правим нищо друго, оправдава ли ни?

— Виж какво — рекох, — да не би да търсиш оправдание за това, че един стълб попада в дупката си. Е, в тая дупка може и да има цяло котило зайци и ще ги смачка. Но виновен ли е стълбът, че е запълнил дупката, направена за него?

— Но това не е правилна аналогия, Ник. Ти говориш за неодушевени предмети.

— Я! — рекох. — А не сме ли всички относително неодушевени, Джордж? Доколкото може всеки един от нас да налага своята воля? Ние сме винаги под контрол; физиката ни, душевната ни нагласа, средата ни — всичко това ни моделира по някакъв начин, подготвя ни за определена роля в живота и, Джордж, по-добре е да играем тая роля и като стълба да си влезем в дупката или, както щеш го кажи, защото иначе целият ад ще се изсипе върху главите ни. По-добре е да правим това, за което са ни подготвили, за да не разберем, че са ни го сервирали на нас.

— Искаш да кажеш, че въпросът е да убиеш или да бъдеш убит? — Барнс поклати глава: — Противно ми е да си го помисля, Ник.

— Може би не точно това искам да кажа — продължих аз. — Може би не съм сигурен каква искам да кажа. Навярно искам най-вече да кажа, че човек не може да има свой ад, защото няма свои собствени грехове. Те всички са на обществото, Джордж, всички ние имаме дял в греховете на другите и те всички имат дял в нашите грехове. А може би искам да кажа това, Джордж: аз съм самият Спасител, разпнатият Христос, слязъл тук, в окръга Потс. Защото всевишният знае, че тук има нужда от мен, затова обикалям и върша добри дела — така хората знаят, че няма от какво да се страхуват и ако се тревожат да не попаднат в ада, няма защо сами да си го търсят. За бога, нали има смисъл в това, Джордж? Искам да кажа, че задължението не пада изцяло върху човека, който го поема, нито пък отговорността. Искам да попитам, Джордж, кое е по-лошо — да направиш белята или да го разтръбиш на всеослушание?

Джордж отметна глава назад и се разсмя:

— Това е безценно, Ник! Безценно!

— Е, не е съвсем оригинално. Както се казва някъде, не е виновно гърнето, че се е изкривило, защото ръката на грънчаря се отплеснала. Така че, кажи ми кое е по-лошо — да направиш белята или да го разтръбиш — и аз ще ти кажа кой е гърнето и кой грънчарят.

— Но… но да предположим, че един и същи човек е и двете?

— Малко е вероятно — рекох. — Като човек, който е трябвало да се справя с много смешни положения и, дявол да го вземе, понякога направо ми се струва, че живея в някакъв рай на шегаджии, мога да кажа, че тия две неща обикновено са разделени. Но ако не беше така, Джордж, то ние трябва да търсим друга връзка между задължение и отговорност. Защото оня е трябвало да бъде подучен да направи белята, нали така, но от кого?

Продължихме да си говорим и да пием, докато се върна Майра.

Тя приготви вечеря за Джордж и за мен, защото двамата с Лени бяха вечеряли у Роуз. Джордж се държа много учтиво с Майра. Дявол да ме вземе, ама тя изглеждаше почти красива от това, че той така й се докарваше, а пък той, майка му стара, изглеждаше почти хубавец, — заради същото.

След като се навечеряхме, аз тръгнах с Джордж към гарата, но вече не беше толкова хубаво. Държахме се приятелски, но то не беше естествено. Нямаше истинска топлота, вече не си допадахме толкова.

Мисля, че това му е лошото на уискито, разбирате ли, лошото на много хубави неща. Не че прекаляваме с тях, а че не ни е по силите да прекалим. Това че после, когато усетиш познатия гаден вкус в устата си, ти иде да се изплюеш срещу всеки. И си мислиш: „По дяволите, откъде-накъде ще съм любезен с тоя човек?“ И си готов да се обзаложиш, че той те смята за пълен глупак.

Джордж изглеждаше някак мрачен и унил; беше намръщен и замислен. Точно тогава Ейми Мейсън пресече улицата, мина на нашия тротоар и аз я представих, а Джордж отново се оживи.

— Имате си чудесен шериф! — рече той, като ме потупа по гърба. — Чудесен служител на закона, мис Мейсън. Той ми помогна да се справя с един много важен случай.

— Наистина ли? — попита Ейми. — Какъв е този случай, мистър Барне?

И Джордж й разказа всичко, като добави, че не би могъл да заведе дело срещу Кен без моята помощ.

— Сигурен съм, че никак не му беше лесно да го направи — добави той. — Никога не е лесно за един служител на закона да обвини в престъпление свой колега, дори и да не са приятели.

— Съвсем вярно! — възкликна Ейми. — Сигурна съм, че това ще бъде още по-трудно отсега нататък. Между другото, шерифе, ще можете ли да наминете довечера към къщи? Струва ми се, че видях някакъв човек да се навърта наоколо.

Казах, че ще ида с голямо удоволствие, а тя не трябва да се чувствува длъжна да приготвя кафе или каквото и да е друго, защото не искам да я притеснявам.

Тя отвърна, че това няма да я притесни, при което тръсна глава. После продължи по пътя си а ние с Джордж Барнс — към гарата.

Някъде надолу по реката влакът изсвири. Приближаваше прелеза. Джордж стисна ръката ми, усмихна се с малката си устица и ми благодари още веднъж за помощта.

— Между другото, Ник, това, разбира се, е само формалност, но утре-вдругиден ще получиш призовка.

— Призовка ли? Защо трябва да получавам такова нещо?

— Като свидетел на обвинението срещу Кен Лейси естествено! Бих казал дори — главният свидетел на обвинението. Никога няма да успеем да го осъдим без теб.

— Но какви показания ще трябва да дам срещу него? Какво се предполага, че е извършил тоя Кен?

— Какво се предполага, че е извършил ли? — Джордж ме погледна втрещено. — Ама… какво се опитваш да шикалкавиш? Ти знаеш какво е направил!

— Да, ама мисля, че забравих — рекох. — Може би нямаш нищо против да ми го повториш.

— Слушай! — Той ме сграбчи за раменете и скръцна със зъби. — Не ме прави на луд, Кори. Ако искаш пари, добре, ама…

— Наистина съм ужасно озадачен, Джордж. — Измъкнах се от ръцете му. — За какво да искам пари?

— За да потвърдиш под клетва това, което ми разказа насаме. Че Кен Лейси е убил Камърън Трамъл, наричан Кърли!

— Ъ! — хлъцнах аз. — Ама почакай, Джордж. Не съм ти казвал нищо подобно.

— О, да, каза го! Наистина ми го каза, и то с много подробности. Каза ми…

— Е, може би си останал с такова впечатление — рекох. — Но това няма значение, няма значение какво съм ти казал. Мисля, че по-важно е онова, което не съм ти казал.

— И какво е то?

— Ето какво — рекох. — На сутринта, след като Кен Лейси замина, аз видях Мус и Кърли живи.