Джим Томпсън
1280 жители (23)

23.

Скочих и хукнах към къщата. Но още при първата крачка се спънах в някакъв корен и се проснах без дъх на земята. Една-две минути нямах сили дори да изохкам, а когато най-после се изправих, не можех да вървя много бързо. Тъй че ми трябваха цели пет минути да стигна до къщата и да намеря прозорец, през който да гледам и слушам.

Ей богу, беше забавно, забавно и ужасно, безумно и странно. Защото сцената, която привлече вниманието ми, далеч не беше това, което можете да си представите. Не Роуз, слисана, уплашена и недоумяваща какво, по дяволите, не е наред. Не Лени и Майра, ухилени, злобни и доволни. Нито пък нещо друго вътре в стаята, а просто нищо. Празнота. Вътре нямаше нищо и никой.

Може би съм влизал в тая къща стотици пъти, в тая и в стотина други подобни. Но за първи път видях какво представляват те в действителност. Не домове, не места, където живеят хора, изобщо нищо. Само стени от борови дъски, затворили вътре пустотата. Никакви картини, никакви книги — нищо, което да погледнеш или за което да помислиш. Само пустотата, която се просмукваше и в мен.

А после внезапно почувствувах, че това не е само тук — навсякъде беше същото, на всяко друго място като това. И внезапно пустотата се изпълни със звуци и видения с цялата тъга и целия ужас, до които пустотата довежда хората.

Там бяха безпомощните момиченца, които плачеха, когато собствените им бащи се вмъкваха в леглата им. Там бяха мъжете, които биеха жените си, а те пищяха за милост. Там бяха децата, които се напикаваха в леглата си от страх и притеснение, а майките им ги ръсеха с червен пипер за наказание. Там бяха измършавелите бледи лица на болните, изсмукани от тении и изринати от скорбут. Там бяха гладът, вечното недояждане, дълговете, които винаги превишават кредитите. Там хората се питаха: „Какво ще ядем?“, „Къде ще спим?“, „С какво ще облечем бедните си голи задници?“ Все такива въпроси, че ако само за тях си мисли човек, по-добре да го няма на тоя свят. Защото това са мислите на пустотата и вътре в себе си ти вече си мъртъв и само ще разнасяш вонята и ужаса, плача и страданието, мъката, глада и срама от твоята вътрешна смърт, пустотата в теб.

Побиха ме тръпки при мисълта колко прекрасен е нашият Създател, щом е сътворил на света такива отвратителни неща, така че в сравнение с тях едно убийство съвсем не изглежда чак толкова голямо зло. Да, наистина беше проявил милост и отличен усет. А аз трябваше да престана да размишлявам и да обърна внимание на това, което се разиграваше сега тук.

Така че положих извънредно много усилия — разтърках очи, отърсих се целият и накрая успях.

— … проклет лъжец! — крещеше Роуз. — Не съм казвала нищо подобно!

— Тц, тц! — лицето на Майра беше застинало в усмивка. — Такъв език! Започвам да мисля, че в края на краищата не си чак толкова добро момиче.

— Много важно какво мислиш! Кой няма да ругае, ако му се изтърсиш посред нощ вкъщи с тоя идиот?

— Искаш да кажеш, че не ни очакваше? — попита Майра. — Мислиш ли, че ще те оставя да говориш така за мен, без да предприема нищо?

— Но аз не съм говорила за теб! Лени лъже! Лени изобщо не е идвал тая нощ тук!

— Така ли? Тогава какво търси носната му кърпа в преддверието? Голяма двойна кърпа, от тия, които аз му правя, защото бедното създание все се лигави.

Майра продължаваше да се хили, като гледаше как страхът се прокрадва по лицето на Роуз. Роуз запелтечи, че тя лъже, че не е намерила кърпата на Лени в преддверието. Но тя наистина я беше намерила. Аз я бях пуснал там.

— Е? — попита Майра. — Какво ще кажеш, Роуз?

Роуз беше хваната на тясно и сигурно го съзнаваше. Грубите думи, с които си служеше, не можеха да й помогнат. Но като уплашен човек продължаваше да прави опити да се измъкне.

— Д-добре… — тръсна глава тя. — Лени наистина беше тук. Пипнах го да слухти около къщата, а това ме уплаши и може и да съм му казала нещо грубо. Но… но аз изобщо не съм изричала тези мръсотии, които той ти е наговорил!

— Не си ли?

— Не, не съм! Колко пъти трябва да ти го повтарям?

Майра се изсмя — злобен, смразяващ смях, от който дори мен ме побиха тръпки. Каза, че Роуз не трябва да го повтаря, защото една лъжа не става по-малка от повтаряне.

— Лени казва истината, мила. Той няма достатъчно въображение, за да съчини такава история.

— Н-но… но…

— А ти също нямаш достатъчно въображение. И така би могла да измислиш тази история толкова, колкото и той. Което означава, че си разбрала всичко — е, не знам как е станало, но очевидно е така. Това е най-важното, нали? Това, както и другото — да се уверя, че няма да го кажеш никому.

Роуз я гледаше втренчено, като бавно поклащаше глава, а гласът й беше спаднал до дрезгав, неприятен шепот.

— Аз… аз не ви вярвам. На теб и на Лени. Просто не ви вярвам!

Трябва да призная, че и аз самият бях потресен. Защото подозирах каква е истината, дори бях сигурен. Но то не е същото, както да я чуеш.

— Не ти вярвам! — повтори разтреперана Роуз. — Откъде-накъде… защо ти…

— О, стига си се преструвала! — рече Майра. — Ти си узнала за нас и си била достатъчно глупава да го кажеш на Лени. А колкото до това защо го вършим, също ще го разбереш, и то много скоро. Разбира се, ако се окаже, че и теб той те привлича по същия начин.

Тя даде знак на Лени. Той метна ремъка на фотоапарата на врата й и мина известно време, докато тя го нагласи, както искаше. После извади една кутия от джоба си, насипа прах в пръчката-светкавица и внимателно й я подаде.

Роуз стоеше вторачена в тях.

Майра пусна още една злобно-смразяваща усмивка.

— Не се безпокой за снимката си, мила. Аз наистина работя с фотоапарата като професионалистка. Всъщност направих доста пари по този начин, преди да се омъжа, доста. Ще се изумиш какви суми ми плащаха хората за някои снимки, които съм им правила.

Роуз тръсна глава, сякаш за миг се отърси от страха си. Каза, че ако не си оберат крушите, ще поднесе на Майра една изненада.

— Хайде, махай се, размъкната дърта кучка такава! Вземай глупавия си любовник и се измитайте оттук, преди да съм забравила, че съм дама!

— След малко, мила. Веднага щом те снимам… с Лени.

— Да ме снимаш! Откъде-накъде, дявол да го вземе.

— Ммм, да, ще те снимам! С Лени. Ще бъде много по-безопасно, отколкото да те убия, а е не по-малко сигурно, че ще те накара да мълчиш и… Разкъсай й дрехите, Лени!

Ръката на Лени се протегна напред, преди Роуз да успее да гъкне. Той сграбчи роклята й отпред и я раздра додолу, като смъкна с нея и бельото й. Само след миг тя стоеше сред купчина парцали, гола като новоизлюпено пиле.

Лени ломотеше и се давеше в лигите си, та повече от половин литър се стече по брадата му. Майра го погледна разнежено.

— Много добре изглежда, нали, скъпи? Защо не провериш дали наистина е така добра?

— Гух, гух… — Лени се колебаеше, — … м-може да ме удари?

— О, разбира се, че няма да те удари — разсмя се Майра. — Ти си голям, а тя е дребна. А и аз съм тук да те пазя.

— Гух, гух… — Лени все още се колебаеше. Беше раздрал дрехите на Роуз, но само толкова, това рязко действие не изискваше много смелост. Той не беше готов да извърши останалото, макар че Майра го окуражаваше и му приказваше, че всичко е наред. — К-какво… как да го направя, Майра?

— Просто я награби и я тръшни на пода! — рече Майра и после повтори рязко, като го застави да се подчини, преди той да успее да помисли: — Награби я, Лени!

Роуз стоеше като зашеметена с разкъсани дрехи, гледаше с изцъклени очи, прекалено слисана, без дори да опита да се прикрие.

Но тогава Лени я сграбчи, притисна я към себе си, лигите му се разтекоха по нея и всичко изведнъж се промени. Тя се разбесня като котка, помирисала валериан — започна да крещи, да дращи, да рита и да блъска. Лени беше одран и ударен на десетина места едновременно, да не говорим за удара с коляно в слабините и ритника в пищяла.

Той се отдръпна, като ревеше и се превиваше. Роуз се втурна в спалнята и затръшна вратата, а Майра се засили и ритна Лени отзад.

— Глупак такъв, върви след нея! Разбий вратата!

— С-страх ме е! — прохленчи Лени. — Тя ме удари.

— Аз ще те ударя много по-силно! — За доказателство Майра му изви ухото. — Ще те бия до посиняване, ако не направиш каквото ти казвам! Хайде, разбий тая врата!

Лени натисна вратата с рамо. Майра бе застанала зад него, насърчаваше го и му обясняваше какво ще се случи, ако не слуша.

Ключалката поддаде. Вратата се отвори с трясък, Лени влетя вътре, както се беше засилил, а след него и Майра. И…

И тъй, признавам, че никога няма да узная какво е мислела Майра. Или за какво не е помислила. Дали бе забравила за оня пищов, който бяха купили с Роуз, или е решила, че Роуз няма да посмее да го използува. Или пък е била така дяволски вбесена и решена да притисне Роуз до стената, че въобще не е мислела.

Ей богу, никога няма да узная какво е помислила или не домислила. Защото само секунда след като разбиха вратата на спалнята, тя и Лени бяха мъртви.

Когато Роуз започна да стреля, те заотстъпваха назад към дневната, строполиха се един връз друг и се свлякоха в безформена купчина. Струва ми се, от минута бяха мъртви, но Роуз продължи да стреля, докато изпразни револвера.

Качих се на кабриолета и тръгнах към града, като размишлявах върху странните дела на провидението. Това, което си представих, беше, че Майра ще убие Роуз, а после те с Лени ще трябва да изчезнат от града, защото аз ще бъда напълно безпристрастен, макар и да са ми нещо като роднини, и ще положа всички усилия да бъдат наказани, та дори и да се наложи да ги застрелям при опит за бягство. Което вероятно щеше да бъде най-добрият начин за уреждане на нещата.

Но реших, че и така не беше зле. Резултатът щеше да е същият и сега, когато Роуз уби Лени и Майра.

Оставих коня и кабриолета в общинската конюшня и чух как пазачът хъркаше в плевника. Прекосих целия град, докато стигна сградата на съда, а, разбира се, всички отдавна спяха, та ми се струваше, че на света няма жива душа освен мен.

Качих се горе в дневната и спуснах плътно завесите. После запалих една лампа, налях си чаша студено кафе и се отпуснах в креслото да го изпия.

Допих го и отнесох чашата обратно в кухнята. Събух си ботушите и се изтегнах в креслото да си почина. Но тогава входната врата долу се отвори с трясък, по стълбите шумно се изкачи Роуз и се втурна при мен.

Сигурно бе тичала през целия път до града, гледаше свирепо и приличаше на луда. Облегна се задъхана на вратата и ме посочи обвинително, а пръстът й трепереше. Това беше всичко, което можеше да направи в тоя момент — само да ме посочи.

Поздравих я, а после казах, че е хубаво, дето сме приятели, но не е възпитано да се сочи с пръст.

— Мисля, че трябва да го знаеш — рекох. — Не само че не е възпитано, но можеш и да бръкнеш на някого в окото.

— Т-ти! — каза тя, като все още се мъчеше да си поеме дъх. — Ти… ти…!

— Или ако е някой висок човек, ще вземеш да го мушнеш някъде другаде, което може страшно да те смути, да не говорим, че има опасност пръстът ти да остане защипан.

Тя вдъхна дълбоко, като все още трепереше. После дойде до креслото и застана над мен.

— Кучи син такъв! Отвратително, вонящо копеле. Проклет развратник, измамник, отрепка, негодник, долен, омразен тип, двуличник…

— Чакай, дявол да го вземе, Роуз. Да пукна, ама ти май си ми нещо сърдита.

— Сърдита! — изкрещя тя. — Ще ти покажа колко съм сърдита! Ще те…

— Я недей да крещиш толкова силно! Ще вземеш да разбудиш хората и те ще довтасат да видят какво става.

Роуз каза: нека дойдат, но понижи глас.

— Хубаво ще им обясня какво става, мръсно копеле такова! Ще им разкажа точно какво се случи!

— И какво по-точно? — попитах.

— Не се прави на чучело, проклетнико! Много добре знаеш какво се случи! Ти беше отвън през цялото време, защото те чух, когато потегли. Ти допусна да се случи това. Ти стоеше и гледаше, а аз трябваше да убия двама души!

— Охо! — възкликнах аз. — Тъй ли?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това: „Охо! Тъй ли?“ Да не би да не си го сторил, да не би да не е станало така? Нима не си скроил всичко това и… и…

— Не твърдя нищо подобно. Искам да кажа — или по-точно да попитам — само едно: какво ще обясниш на хората. Каква правдоподобна история ще скалъпиш за двата трупа в къщата ти, как са застреляни с твоя револвер? Защото никой няма да повярва на истината, Роуз, никой няма да повярва на такава налудничава история. Помисли малко и ще видиш, че съм прав.

— Трябва да ми помогнеш, Ник. Трябва да ми помогнеш по някакъв начин да прикрия това.

— Да, ама наистина не виждам как — й казах. — Все пак ти си виновна в убийство, прелюбодеяние, лицемерие и…

— А! Какво-о! — Тя ме погледна свирепо. — Подъл кучи сине! Да ме обиждаш след всичко, което си извършил! Но ти, предполагам, не носиш никаква отговорност, тъй ли е?

— Ни най-малка — отвърнах. — Това, че съм изправил някои хора пред изкушение, не означава, че е трябвало да му се поддадат.

— Попитах те нещо, проклетнико! Кой замисли тези убийства? Кой дрънка лъжи всеки път, когато си отвори устата? Кой прелюбодействуваше с мен, дявол да го вземе? А бог знае и с колко други още!

— О, да — отвърнах. — Но щом аз ги върша тия неща, няма значение.

— Няма значение ли! Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Казах, че просто си гледам работата, като следвам свещените закони, записани в библията.

— Точно това ми е работата, нали разбираш, да разгонвам фамилията на хората заради това, че са хора. Да ги подмамвам да разкрият себе си и след това да ги пратя по дяволите. А то е адски трудна работа, скъпа Роуз, и си мисля, че ако мога да получавам някое малко удоволствие, докато залагам капана за разни приятелчета, то аз имам пълно право на това.

Роуз ме гледаше намръщено.

— Какво значи това? — попита тя. — Що за безсмислици?

— Е, мисля, че може да прозвучи някак безсмислено, но едва ли е моя грешка. По принцип би трябвало да се занимавам с високостоящите и властните, с хората, които всъщност управляват страната. Но не ми е разрешено да ги закачам, тъй че трябва да компенсирам това, като бъда двойно по-твърд с белите отрепки и негрите, с хора като теб, които са позволили мозъкът им да слезе в петите, понеже не са могли да намерят друго място, където да го използуват. Ей богу, аз се трудя на лозето господне и щом не мога да стигам високо, трябва да вързвам по-усърдно ниско надвисналите лози. Защото господ обича прилежния работник, Роуз; обича да вижда как човек се старае в работните часове. При мен тези часове доста често се прекъсват от ядене и спане, но не мога да ям и да спя през цялото време.

Докато говорех, очите ми се притвориха. Когато ги отворих, Роуз беше излязла, но чух, че ходи из стаята на Майра.

Отидох до вратата и погледнах вътре.

Тя беше съблякла дрехите си и пробваше от тия на Майра. Попитах я дали смята да ходи някъде, а тя ми хвърли такъв поглед, с който би могло да се опържи яйце.

— Да ходя някъде ли? — язвително рече тя. — Като че ли не знаеш какво смятам да правя, какво трябва да направя!

Казах, че според мен тя ще вземе влака, който тръгва призори, защото никой няма да я види, като заминава, и ще има на разположение цял ден, преди аз да се разтревожа за Майра и Лени и да открия, че са били убити.

— Разбира се, тоя сутрешен влак не превозва пътници, спира тук само за да вземе вода. Но мисля, че за машинистите ще бъде чест да те качат, като видят колко си мила. Обзалагам се, че няма да ти вземат нито цент, което доста облекчава положението, тъй като нямаш никакви пари на ръка.

Роуз прехапа устни и учудено поклати глава.

— Това всъщност те забавлява, нали? Доставя ти голямо удоволствие!

— Не съвсем — отвърнах. — То е част от моята работа, разбираш ли, да злорадствувам над хора в беда.

— Ник! — рече тя. — Какво стана с теб? Кога стана такъв?

Казах, ей богу, ако има предвид кога пред мен се е разкрила истината, то това ставаше постепенно, от дълго време насам. Зървах по малко от нея и понякога си мислех, че знам какво представлява, но понякога само се обърквах и плашех, без да знам от какво, и си мислех, че може би полудявам или нещо подобно. И най-сетне, тая нощ у тях, когато стоях отвън и кроях плановете си, и после, когато наблюдавах как се осъществява това, което бях скроил, като че ли някой дръпна един спусък в съзнанието ми, там блесна ярка светкавица и най-после видях цялата истина; разбрах защо всичко е такова, каквото е, и защо аз съм такъв, какъвто съм.

— Видях всичко това, миличка — казах. — Прозрях истината и славата. И няма да бъде чак толкова лошо за теб, колкото си мислиш. Та едно момиче като теб може да натрупа маса пари в ония градове край реката само като прави това, което ти обичаш да правиш, а аз никога не съм познавал момиче, което да го прави по-добре. И понеже говорим за това и няма да се видим повече, нямам нищо против да се слеем за пет-десет минути, макар и да си един вид беглец от закона.

Роуз грабна будилника от скрина и го запрати по мен. Той се строши в стената, направо се строши на парчета.

— По дяволите, Роуз! — казах. — Майка му стара, как ще се събудя навреме да ида на църква?

— Църква! Църква! — простена тя. — Ти ще ходиш на църква след… след…! Ох кучи син проклет! Ох, подло, хитро, лъжливо, мазно копеле такова!

— Е-е, пак започваш. Няма особена полза все това да повтаряш, щом вече разбрах, че си ми сърдита.

Тя избълва още куп проклятия. После се завъртя пред огледалото и започна да оправя роклята, която пробваше.

— Заради оная Ейми Мейсън, нали? — рече тя. — Ти се отърваваш от всички, за да можеш да се ожениш за нея.

— А — отвърнах, — трябва да призная, че съм мислил по тоя въпрос.

— Бас държа, че е така! Обзалагам се, че е така, вонящ измамник и подлец такъв!

— Ей богу! — рекох. — Мислил съм по въпроса, но всъщност не мога да взема решение. Не заради това, че тя е грешница, а защото, е от по-друг сой, който си има свои закони и норми, а как така ще се съобразявам с тях? Страхувам се, че ако се оженя за нея, това може да попречи на работата ми. Нали разбираш, аз трябва да си върша работата, Роуз; трябва да си остана главен шериф, най-висшата законна власт в окръга Потс — това място, което представлява целия свят за повечето тукашни хора, защото никога не са виждали нищо друго. Просто трябва да бъда главен шериф, защото съм специално създаден и единствено подходящ за това и не ми е позволено да се откажа. Понякога си мисля да се оттегля, но тогава винаги в главата ми нахлуват такива мисли, а в устата ми — такива думи, които ме задържат на поста ми. Нямам друг изход, Роуз, аз трябва да бъда главен шериф на окръга Потс завинаги и всякога. Трябва да продължавам все така да върша божите дела, защото Той само посочва, Роуз, Той само избира хората, а аз трябва да стоварвам неговия гняв върху тях. Ще ти разкрия една тайна, Роуз: в много случаи съвсем не съм съгласен с него. Но няма как да възразя. Аз съм главният шериф на окръга Потс и от мен не се очаква да правя нещо, което е наистина необходимо да се прави, нещо, което би могло да застраши моята служба. Единственото, което мога да направя, е да следвам ръката божия и да повалям бедните грешници, за които никой не дава и пукната пара. Както казах, опитвал съм се да се измъкна; представях си, че мога да избягам някъде далече. Но не мога и знам, че никога няма да мога. Трябва да продължавам, както досега, и се страхувам, че Ейми никога няма да ме разбере и да се примири с това. Тъй че едва ли ще се оженя за нея.

Роуз ме гледаше втренчено в огледалото. Дълго ме изучаваше — объркана, ядосана, изплашена, — а после сви рамене и обърна очи.

— Господи! — рече тя. — Какъв долнопробен артист!

— О, не говори така, Роуз! Само помисли малко и ще проумееш това. Не е ли логично, че аз се появих тук, в окръга Потс, който е забутан някъде накрая на света? И не трябва ли да бъда друг човек — просто човек, какъвто бях първоначално, и не трябва ли да действувам като такъв, просто като всички останали хора? Когато си в окръга Потс, прави това, което правят тукашните хора, както е думата. И ако искаш да помогнеш на някого да се прослави, ама направѝ го тайно, защото хората искат логични обяснения за всичко и особено за това чудо как някои се издигат до славата.

Роуз сви устни и изсумтя.

— О, господи! — повтори тя. — Целият си натъпкан с лайна!

— Е, недей така, Роуз — рекох. — Моля те, моля те, недей. От дълго време се мъчих да си представя как трябва да изглежда всичко и най-после успях; най-после намерих обяснение, трябваше да го намеря, Роуз, иначе щях да полудея. Но дори и сега у мен понякога се прокрадва съмнение и не издържам, честна дума, не издържам. Тъй че, моля те, мила, моля те, недей… недей…

Обърнах се и влязох в спалнята си, като се олюлявах на краката си.

Молих се горещо и много скоро се окопитих, а съмненията ми се изпариха. Молих се горещо, у мен отново се вляха сили и едва ли вече си спомнях колко ме бе ругала и проклинала Роуз. Можех дори да я целуна за сбогом, когато си тръгна, и може би щях да я пощипна тук-там, ако не беше ме заплашила, че ще ми разбие черепа само да се опитам да я докосна.