Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
POP. 1280, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Джим Томпсън. 1280 жители

 

Преведе от английски: Стефан Семерджиев

Редактор: Надка Гунева

Художник: Ангел Домусчиев

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Виолета Славчева

 

I издание

ЕКП 07/9536622331/5637–169–86

Издателски № 2462

Формат 70×100/32

Печатни коли 14,00

Издателски коли 9,07

Условно-издателски коли 8,73

Дадена за набор на 3.I.1986 г.

Излязла от печат на 30.V.1986 г.

 

Издателства „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

12.

С Майра се срещнах преди няколко години на щатския панаир. Бях издокаран, както винаги, когато отивах някъде и дори един глупак можеше да забележи, че изглеждах отлично. Във всеки случай смятам, че Майра го забеляза. А и тя не изглеждаше толкова зле тогава — беше си дала труд да се разкраси. И аз не се съпротивявах особено, когато се лепна за мен.

Беше на някакво място, където замеряш с топки главата на един негър и ако го улучиш, печелиш награда. Аз опитах, защото човекът, който държеше павилиона, настояваше. Не беше учтиво да откажа, но не исках да удрям негъра и все не го улучвах. Тогава чух някой да пляска с ръце и това беше Майра, която ми се израдва така, сякаш бях играч от световна класа.

— О-о! Просто не мога да разбера как го правите — рече тя и ми се усмихна превзето. — Бихте ли хвърлили няколко топки и за мен, ако си платя?

— Предпочитам да не го правя, госпожице — отвърнах аз. — Извинете ме, моля, тъкмо си тръгвах.

— О! — рече тя и лицето й повяхна, което не изискваше особени усилия, нали разбирате какво искам да кажа. — Всичко ми е ясно, жена ви е с вас.

— Не, не е това — казах. — Не съм женен, госпожице. Просто не искам да замерям тоя негър, защото мисля, че не е редно. Направо може да се каже, че е неприлично.

— Само така си говорите — нацупи се тя, после се усмихна кисело. — Измислихте го да ме упрекнете за моята дързост.

Възразих, че съвсем не е така. Наистина бях убеден в думите си.

— Ако неговата работа е да го замерват, не съм длъжен аз да го замервам. Във всеки случай по-добре човек да е без работа, отколкото да прави това. Щом трябва да го удрят, за да живее, той няма нищо, за което си струва да се живее.

Лицето на Майра стана сериозно и тя каза, че разбира какъв дълбокомислен човек съм. Отвърнах, че това не знам, но със сигурност съм жаден.

— Може би ще разрешите да ви предложа една лимонада, госпожице, тъй като виждам, че не мога да спечеля вашата благосклонност с хвърляне на топки.

— Ами-и… — започна да се гърчи притеснено и припряно тя. — Нали няма да си помислите, че съм ужасно нахална, ако кажа да?

— Но вие тъкмо го казахте, госпожице — рекох и я поведох към розовата сергия за лимонада. — Току-що се съгласихте и аз не виждам нищо лошо в това.

И наистина не мислех нищо лошо.

Помислих си само, че тя трябва да имаше въглени в гащите или както искате го кажете. Струваше ми се, че няма да е зле да се направи нещо, и то бързо, иначе тя щеше да се подпали, можеше да подпали и целия панаир и да настане такава паника, че хиляди хора да бъдат стъпкани, да не говорим за материалните щети. Можех да измисля само един начин да предотвратя това.

Все пак не исках да действувам прибързано. Що се отнася до мен, просто нямаше нужда да бързам, защото идната седмица щях да се женя за Ейми, а тя се грижеше нищо да не ми липсва дотогава. Така че аз се помайвах и се мъчех да реша дали да направя единственото, за което се сещах в момента. Ще речете, не беше моя грижа дали Майра ще подпали панаира, при което сигурно щяха да загинат хиляди невинни жени и деца. Защото аз не бях от тоя град, но винаги съм зачитал местните закони — нали разбирате, законите на тоя щат, а Майра живееше тук. Можех да си навлека куп неприятности, ако се забъркам в някоя тукашна история, па била тя и нещо съвсем обикновено и на местните жители изобщо да не им пукаше от нея.

Заведох Майра на няколко панаирджийски зрелища, стоях плътно до нея и се мъчех да реша какво да правя. Качих я на въртележката и на други люлки, помагах й да се качва и да слиза, гледах как полата й се вдига и така нататък. И да пукна, ама не ми трябваше много време да се реша.

Майра, изглежда, се стресна, когато й зашепнах, почти толкова се стресна, колкото ако й бях купил кесийка пуканки.

— Ама аз… и през ум не би ми минало! — заприсвива се нервно тя. — Що за идея, да отида в хотел с непознат мъж!

— Но у мен няма нищо непознато — казах, като я ощипах. — Всичко ми е като на другите.

— О, колко си ужасен! — разкикоти се тя. — Ти си направо страшен!

— Защо? Съвсем не съм страшен. Във всеки случай не е честно да приказваш така, без да знаеш повечко по въпроса.

Тя се закиска, изчерви се и каза, че не може да отиде в хотел.

— Просто не мога! Наистина не мога!

— Добре, щом не можеш — не можеш — й казах, защото всичко вече започна да ми омръзва. — Нямам намерение да те увещавам.

— Но… но бихме могли да отидем в квартирата ми. Никой няма да си помисли нищо, ако се качиш за малко в моята стая.

Отидохме с трамвай до мястото, където живееше тя — голяма бяла сграда на няколко пресечки от реката. По всичко личеше, че мястото е много порядъчно, а също и хората. И никой не ни погледна учудено, когато Майра каза, че се качваме горе да се пооправим, преди да излезем да вечеряме.

Ей богу, аз едва докоснах тая жена. И дори да съм я докоснал, всъщност не направих нищо. Бях готов, имах голям мерак, е, и може би понаправих нещичко. Но при всичките тия дрехи, с които беше навлечена, то не беше нищо.

Внезапно обаче тя ме блъсна на пода и започна да крещи и да реве така силно, че можеха да я чуят чак в съседния квартал. Станах и се помъчих да я усмиря. Попитах я какво, по дяволите, й става и понечих да я потупам, за да я успокоя. Тя отново ме блъсна, като вдигаше още по-голяма врява.

Не знаех какво да правя. Във всеки случай нямах време да направя нищо, тъй като цял куп квартиранти се втурнаха в стаята.

Жените се засуетиха около Майра, говореха й успокоително. А тя продължаваше да крещи и да клати глава, без да отговаря, когато я питаха какво е станало. Мъжете ме гледаха и ме разпитваха какво съм направил на Майра. Беше такова едно положение, в което истината не е достатъчна, а лъжата не помага. За щастие това не се случва така често в нашия изпълнен с мъки и неволи живот.

Мъжете се нахвърлиха върху мен и ме заблъскаха. Една от жените каза, че отива да повика полиция, но мъжете я спряха, те сами щели да се погрижат за мен. Казаха, че ще си получа заслуженото и че наоколо има достатъчно други мъже да помогнат.

Е, наистина не можех да ги обвинявам за това, което си мислеха. На тяхно място сигурно и аз щях да мисля същото, като гледах как Майра крещеше, с тия раздърпани дрехи, а и моят вид хич не беше по-добър. Те си въобразяваха, че съм я изнасилил, а когато човек изнасили някое момиче в тая част на страната, рядко стига до затвора. И ако стигне, не стои дълго там.

Понякога си мисля, че може би това е една от причините ние да не се развиваме така добре, както другите райони. Хората губят толкова много от работното си време да линчуват други хора, харчат толкова много за въжета и газ и да се напият предварително, а и за други неща, та не им остават нито кой знае колко пари, нито човекочасове за полезни неща.

Както и да е, вече изглеждаше, че аз ще бъда почетният гост на една веселба около бесилката, когато Майра реши да проговори.

— С-сигурна съм, че мистър Кори нямаше лоши намерения — каза тя, като се оглеждаше наоколо с насълзени очи. — Той наистина е добър човек и съм сигурна, че не е имал лоши намерения, нали, мистър Кори?

— Разбира се, че не, госпожице — отвърнах аз и пригладих яката си. — Наистина не съм възнамерявал нищо подобно, така си е.

— А защо го направихте тогава? — намръщено ме попита някакъв мъж. — Това човек едва ли го прави случайно.

— А, тук не знам — казах. — Не искам да кажа, че грешите, но не съм и сигурен, че сте прав.

Той замахна към мен. Наведох се, но някой друг ме подхвана за раменете и ме запрати към вратата. Паднах на колене и някой ме ритна, а трети ме изправиха отново на крака, без да бъдат особено внимателни, и после всички ме заблъскаха навън, като в същото време се опитваха да ме цапардосат.

Майра извика:

— Чакайте! Моля ви, почакайте! Всичко това е грешка.

Те поспряха и някой каза:

— Не се разстройвайте, мис Майра. Тоя подлец не го заслужава.

— Но той иска да се ожени за мен! Смятахме тази нощ да се оженим!

Всички бяха много изненадани, в това число и аз, но за разлика от мен, те бяха и озадачени. Все едно че бях сменил кон за кокошка, както се казва. Цял живот съм ходел по жени, без да се замислям върху това, че всичко, що има опашка на единия си край, има и зъби на другия. И сега ми се връщаше тъпкано.

— Вярно ли е това, Кори? — ръгна ме с лакът някакъв човек. — Ще се жените ли с мис Майра?

— Ами-и… — запелтечих аз. — Ами като че ли е така или поне така ми се струва. Искам да кажа… ъ-ъ…

— О, той е много стеснителен — разсмя се Майра. — И толкова много се вълнува! Точно така беше и когато… — Тя се огледа, изчерви се и заоправя раздърпаните си дрехи. — Той толкова се разпали, когато дадох съгласието си да се омъжа за него, че… че…

Жените започнаха да я прегръщат и целуват.

Мъжете взеха да ме тупат по гърба и да ми стискат ръцете. Извиняваха се, задето криво са разбрали положението — ама как само, без особени усилия, една жена може да навлече куп неприятности на един мъж.

— Абе можехме да те окачим на въжето, Кори, ако мис Майра не бе изяснила нещата? Щеше да стане голям майтап, нали?

— Аха — казах аз. — Хубаво щяхте да се пошегувате с мен. Но вижте какво, момчета. Относно тая женитба…

— Чудо работа е това, Кори. И си взимаш чудесна женичка.

— А аз си взимам чудесно мъжле! — Майра скочи и ме прегърна. — Ще се оженим още тази вечер, защото мистър Кори просто не може да търпи повече, а всички вие сте поканени на венчавката.

Оказа се, че в съседния квартал живее един свещеник, така че тръгнахме натам — тръгнаха всички, бих казал — и ме повлякоха със себе си. Майра ме държеше под ръка и ме теглеше, а останалите се мъкнеха подир нас, смееха се, шегуваха се, потупваха ме по гърба и ме следваха по петите, да не би да забавя крачка.

Мъчех се да поизостана, а на тях им беше смешно. Изразът на лицето ми им се струваше смешен и направо изпаднаха в истерия, когато попитах кому е нужно това дяволско бързане и казах, че може би трябва още малко да помислим.

Спомних си ония церемонии, описвани в старите исторически книги. Нали се сещате, ония големи шествия, където всички се смеят и се веселят до спукване, а най-отпред върви тоя, дето ще бъде принесен в жертва на боговете. Той знае, че ще бъде посечен с касапския топор веднага щом престанат да хвърлят рози пред него, така че явно не бърза да стигне до олтара. Не може да се измъкне, но и не може да вложи душата си в тая тържествена церемония. И колкото повече се опъва, толкова повече му се смеят.

Така че…

Ето това си спомних тогава. Как човек може да бъде пожертвуван за нещо, което никак не си заслужава.

Струва ми се, че много женитби стават по същия начин. Всичко е само зрелище, няма нищо истинско. Всичко се прави за пред хората и нищо не остава за самия теб.

Така че оная нощ, когато си легнахме с Майра… — сигурно и след много други женитби е така. Крясъци, обвинения, груби думи: жената си го изкарва на мъжа за това, че е бил прекалено глупав, та не е успял да се откачи от нея.

Или може би съм просто малко озлобен…