Джим Томпсън
1280 жители (3)

3.

Може би не съм ви казвал, че тоя Кен Лейси, при когото отивах, е шерифът на един от окръзите надолу по реката. Запознахме се преди години на едно съвещание на пазителите на реда и много си допаднахме. Той не само беше душа човек, но беше и много умен — разбрах го още в момента, в който се заприказвахме. Затова при пръв удобен случай му поисках съвет за един мой проблем.

— Хм, хм! — каза той, след като му обясних положението и той поразмисли. — Казваш, че тоя нужник е на общинска земя, така ли? И се намира зад съда?

— Точно така — отвърнах. — Точно така е, Кен.

— Но не пречи на никого освен на теб?

— Така си е — казах. — Виждаш ли, съдебната зала е в задната част на долния етаж и няма прозорци натам. Задни прозорци има само на горния етаж, където живея аз.

Кен ме попита дали не мога да накарам общинските съветници да съборят нужника, а аз отговорих, че няма начин. Все пак много хора го използуват и това ще ги ядоса.

— А не можеш ли да ги накараш да го почистят? — попита той. — Защо не го белосат с няколко кофи вар?

— Откъде-накъде? — рекох. — Той не пречи на никого освен на мене. Ако посмея да се оплача, сигурно ще си навлека неприятности.

— И още как! — поклати глава Кен. — Ще изглежда направо егоистично от твоя страна.

— Но аз трябва да направя нещо, Кен — рекох. — Не е само миризмата, която в горещините е отвратителна, това едно на ръка. Виждаш ли, в покрива има няколко грамадни дупки и през тях се вижда всичко, което става вътре. Представи си, че имам гости и те си помислят, я, каква ли прекрасна гледка се открива. Поглеждат навън и единствената гледка е как някой си върши работата.

Кен пак каза „И още как!“, изкашля се и изтри уста. След това заяви, че аз действително имам проблем, и то не какъв да е проблем.

— Виждам, че туй може да разстрои дори един главен шериф като теб, Ник, който е изцяло все-от-да-ден на отговорната си служба.

— Трябва да ми помогнеш, Кен — рекох, — аз съм съсипан, в безизходица съм.

— И ще ти помогна — кимна Кен. — Никога не съм изоставял нашего брата в беда и сега няма да го направя.

Той ми каза какво да правя и аз го направих. Промъкнах се в нужника късно още същата тая нощ, извадих тук-там няколко пирона и поразместих дъските на пода. На другата сутрин станах рано, готов да действувам, когато му дойде времето.

А пък човекът, който най-често използуваше нужника, беше мистър Дж. С. Динуиди, управителят на банката. Използуваше го, когато си отиваше у дома да обядва, когато се връщаше от обяд, когато си тръгваше вечер и когато идваше на работа сутрин. Е, понякога го подминаваше, но никога сутрин. Докато стигнеше от къщи дотук, овесената каша така го напъваше, че той едва успяваше да дотича до нужника. Та оная сутрин — на сутринта след моята намеса — той се втурна вътре — едър тлъст мъжага с висока бяла яка и нов-новеничък тъмен костюм. Дъските на пода се разместиха под него и пропаднаха в ямата. А с тях пропадна и той.

Цопна в мръсотията, натрупана там в продължение на трийсет години.

Аз естествено го измъкнах почти веднага, след като се строполи вътре. Не се беше ударил, но беше ужасно изплескан. Никога, през целия си живот не съм виждал по-разярен човек.

Подскачаше насам-натам по тротоара, заканваше се с юмруци, размахваше ръце и крещеше неистово. Опитах се да плисна малко вода отгоре му, та да поизмия мръсотията. Ама както подрипваше и подскачаше нагоре-надолу, не успях да свърша кой знай какво. Плисках водата на едно място, а той беше вече на друго. И как ругаеше само! Не сте чували никога такова нещо, а пък тоя човек беше и в църковното настоятелство!

Дотичаха общинските съветници заедно с другите чиновници и всички много се уплашиха, когато съзряха най-важния гражданин в такъв вид. Мистър Динуиди ги разпозна някак си, макар че не знам как успя с цялата тая мръсотия в очите си. И ако можеше да докопа някоя тояга, кълна се, че би ги пребил.

Ругаеше ги подред. Кълнеше се, че ще заведе срещу тях дело за престъпна небрежност. Крещеше, че ще предяви иск за телесни повреди срещу виновниците, които преднамерено не са отстранили една обществена опасност.

Може би аз бях единственият, за когото намери добра дума. Каза, че човек като мен можел сам да управлява окръга и че той щял да се погрижи всички други да бъдат уволнени, защото били само един ненужен разход и представлявали заплаха за живота и за сигурността на гражданите.

Както се развиха нещата впоследствие, мистър Динуиди никога не изпълни ни една от заплахите си. Но това реши проблема с нужника. Той изчезна и ямата бе запълнена за по-малко от час. А ако искате да получите един по мутрата, само кажете на съветниците, че зад съда трябва да има нов нужник.

Ето това е пример за съвет, получен от Кен Лейси. Един пример, колко е хубав…

Разбира се, някои хора могат да кажат, че това не е никак хубаво, че мистър Динуиди можеше да се убие и на главата ми да се изсипят куп неприятности. Могат да кажат, че другият съвет, дето ми даде Кен, си беше чиста подлост и по-скоро можеше да донесе вреда, вместо полза.

Но аз винаги мисля с добро за хората, доколкото ми е възможно. Или поне не мисля за тях с лошо, докато не стане абсолютно наложително. И затова още не бях опредилил отношението си към Кен.

Смятах, че трябва да видя как ще действува той днес, какъв съвет ще ми даде и тогава да взема решение. Ако оправдаеше поне половината от очакванията ми, щях великодушно да го приема за приятел. Но ако се окажеше, че не е дори дотолкова на ниво…

Е, щях да знам какво да правя с него.

Аз винаги знам.