Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (9)

9.

Есента встъпваше в правата си и оцветяваше всичко в ярки цветове. На фона на синьото небе, дърветата в парка на болницата изпъкваха по-силно с жълтите и червени листа. Гледката беше чудно красива и Андреа не можеше да откъсне очи от нея. Седеше на прозореца в стаята си, грееше се на топлото слънце и се наслаждаваше. Не изпитваше желание да отиде в болницата, да диша миризмата на дезинфекционни препарати, предпочиташе свежия, тръпчив въздух.

Беше сама, можеше да надникне в себе си, да се оправи с разбърканите си чувства. „Мисли, Андреа — заповяда си сама, — мисли!“ Наистина се налагаше. И не за това, което й беше казала Люси Фишер, съвсем не. Доктор Герке определено не беше влюбен в нея. Харесваше я, обстоятелствата така се бяха стекли, че се сближиха, приятно му бе да прекарва малкото си свободно време в нейна компания и… само това.

Той нямаше нищо общо с бърканицата в душата й.

Всъщност това не се отнасяше и за Том Рудемахер. Човекът, за когото трябваше да мисли, бе самата тя. Трябваше да разбере най-после какво точно изпитва към Том. Беше ли чувството й истинска любов или просто увлечение? Беше ли тази любов достатъчно силна, че да замени всичко друго, да я накара да се откаже от професията си?

Вероятността да не обича достатъчно силно Том я безпокоеше повече, отколкото можеше да признае, дори и пред себе си. Но и часът на равносметка беше настъпил и не трябваше да се самозалъгва. Да, тя харесваше Том и не искаше да му причини болка, но… беше ли това любов? Такава, че да направи бракът им щастлив, да не съжалява за нищо. И най-вече за професията, за която бе мечтала от дете!

Нямаше верен отговор. А трябваше да го намери, поне това й беше ясно, че трябваше. Нямаше много време за колебания и лутане в лабиринта от чувства и сложни взаимоотношения. Октомври си отиваше. А след зимата идваше пролетта, сватбата, Мексико и всичко останало. Само след няколко месеца…

Следващият ден й донесе тежко дежурство. Толкова тежко, че въздъхна с облекчение, когато сестра Елзе не я включи в списъка на извънредните дежурства. Изглежда всички бяха научили за неодобрението на Том и се съобразяваха с него.

Напускаше етажа с това неприятно чувство в душата, когато доктор Герке я извика.

— Отивам при госпожа Виланд — каза й той, без да откъсва очи от болничния картон в ръката си.

— Ще ви придружа с удоволствие — изпревари го Андреа и видя как той доволно кимна.

— Ще бъда готов след половин час.

Тя обеща да не се бави. Но щом се затвори в асансьорната клетка, щом натисна копчето за партера, веднага съжали за прибързаното съгласие. Предпочиташе да не го беше дала, поне не пред отворената врата на сестринската стая. Сестра Ренате беше вътре в този момент, а тя, Андреа ядосано поклати глава, никога не пропускаше възможността да чуе нещо интересно, да разнесе клюката. Мълвата моментално щеше да плъзне по етажите. Сигурно щеше да каже и нещо по-така… за доктор Герке. Лицето на Андреа пак пламна…

Доктор Герке беше точен. Тъкмо бе сменила бялата престилка с една зелена вълнена рокля с цвят на свеж мъх, когато той позвъни. Не искаше да го кани в квартирата си. Грабна набързо един пухкав бял шал и изтрополи надолу по стълбите.

— Усещам се направо възроден, щом веднъж изляза на чист въздух — с тези думи я посрещна доктор Герке и се ухили като хлапак. — Нямате представа какво ми се случи преди малко. Не знам защо, но изглежда в лабораторията ме мразят. Поисках да ми направят един спешен анализ, а те ми отговориха, че преди това трябвало да свършат планина от неотложна работа и ми отказаха. Той хвана ръката й. — По-добре да вървим… Да се махаме, преди да са ме упрекнали, че се развличам с една красива медицинска сестра, а в същото време лаборантките трябва да блъскат като роби по моя заповед.

Андреа прехапа устни. „Зад всичко това стои сестра Ренате — помисли ядно. — Трябва да е изкукала напълно, щом се е заговорило и в лабораторията.“ Но премълча догадката си. Вместо това любезно благодари за комплимента.

Той само се усмихна.

Заради нея или може би защото и за него бе удоволствие, той караше със свален гюрук. Вятърът рошеше косата на девойката и беше упойващо свеж след дългия ден в операционната зала.

— Денят е прекрасен, господин докторе! — извика възторжено.

— Да. И вие… вие също сте прекрасна…

— Не се ли страхувате от тези думи? Ще ви обвинят, че се занимавате със сестрите, отвличате ги и така нататък.

— В момента това ми е все едно!

Андреа облегна глава на седалката, затвори очи. Наистина му беше все едно. Той щеше да се върне в мисълта си към своите пациенти, щеше да го направи почти веднага. Но моментът имаше своя чар и тя като жена не искаше да го изпусне. Просто нямаше да е жена, ако позволеше това да стане. Рихард Герке не беше красив в истинския смисъл на думата и все пак слабото му лице с високи скули, ясните сини очи бяха очарователни, излъчваха нещо неудържимо привличащо. После той се обади:

— Ако клетките са били повредени, то тогава тестът е бил напълно безполезен.

И магията беше развалена. Мигът изпуснат.

… Намериха госпожа Виланд в малката й градинка, подрязваше розите, докато Принц се припичаше на слънце край нея.

— Аха-а! — извика доктор. Герке още от вратата. — Този път ви хванах, при това пред свидетел!

Старата дама веднага схвана шегата. Все пак устните й потреперваха, докато говореше:

— Само не ми забранявайте да се грижа за розите! Макс ми помогна да ги посадим и за мен е истинска утеха да ги поддържам.

— Няма, няма! — засмя се младият човек. — Можете да продължите, но винаги бавно, внимателно и без да се напрягате, нали знаете!

— О, аз много внимавам!

Госпожа Виланд видимо се радваше на посещението. Покани ги в къщата, сама ги поведе. Кучето лениво се протегна, прозя се широко и тръгна след тях.

На верандата, точно под чардака, беше завет, топло и много уютно. Андреа ясно си представи как госпожа Виланд седи на люлеещия се стол, с Принц в краката си и рее очи в прекрасната картина, наслаждава се на топлото слънце, на есенния пейзаж.

Беше като картина от рая. Всичко наоколо засилваше това впечатление. Къщичката бе по-скоро бедна, но личеше, че мъж и жена са я подреждали с любов почти „четиридесет и пет години“. Градината беше като вълшебна приказка и госпожа Виланд явно се гордееше с нея. Оградата не се виждаше от гирляндите цветове на японската роза. Въздухът бе кристалночист, упояващ. Не, госпожа Виланд никога нямаше да напусне това място и Андреа отлично разбираше защо. Любовта още витаеше тук и даваше сили на старицата да живее.

— Сигурно сте дошли да ме прегледате, да чуете сърцето ми — каза тихо тя.

— Аз само исках да се уверя, че сте добре — оправда се доктор Герке. — Е, как е, чувствате ли се здрава?

— Май да, вече да…

Той се разсмя.

— Това не звучи много убедително!

— Ама… нали ме видяхте! Събирах падналите ябълки…

— Усетихте ли нещо след това? — прекъсна я бързо лекарят. — Някакво неразположение?

— Не, не, господин докторе, не забелязвам нищо подобно!

— Чудесно! — зарадва се той и се наведе със стетоскопа към гърдите й.

Андреа ровеше с пръсти козината на кучето, чешеше го зад ушите и то въртеше опашка, удряше опашка, за да покаже колко е доволно.

— И Макс правеше така — обади се госпожа Виланд. — Също като вас и той винаги го чешеше зад ушите.

Девойката се разсмя.

Доктор Герке не погледна нито нея, нито старицата, когато предложи:

— Мога да го разходя. Сигурно веднъж поне ще мога да се освободя и да направим двамата една дълга разходка.

— Принц и аз ще Ви бъдем много благодарни, господин докторе — трепна гласът на старицата, но тя се овладя и добави: — Сигурна съм, че и Макс би бил доволен.

— Тя може и да поплаче малко, ще й олекне прошепна замислено Андреа, докато се настаняваха в колата.

Доктор Герке не отговори. Паузата стана непоносима и тя най-после се реши да попита:

— Наистина ли искате да разходите стария Принц?

— Разбира се! — възкликна той и се ухили. — Нали обещах на госпожа Виланд. Ще ми подейства добре, ако се разтъпча малко. Имам идея! — погледна я втренчено и плесна с ръка по волана. — Защо не дойдете и вие с Том?

— Ще го попитам — смънка тя и с мъка потисна другите думи: „Не знам дали Том ще има желание за една такава разходка.“

Том не беше сантиментален и не обичаше да проявява чувствата си към другите хора. Отговорен към тях да, но не и сантиментален, сърдечен. Изведнъж й стана съвсем ясно, че не знае какво обича и какво не обича да прави Том. Това я изпълни с горчивина и тя мълча през цялото време.

Близо до болницата забелязаха жена с дете, която тичаше по тротоара. Силуетът се стори познат на Андреа.

— Но това е госпожа Щайншнайдер! — извика доктор Герке и закова пред младата жена.

— Добър ден, госпожо — извика от колата. — Какво има?

— О, господин докторе, детето ми е болно!

— От кога?

По детското лице на Ели Щайншнайдер мина спазъм, но тя не заплака.

— От три дни. Отначало си мислех, че е разстройство. Но той не се храни, а пелените му са вечно подгизнали, жълто-зелени…

Сърцето на Андреа се сви. Разстройство! Епидемична диария! Но това бедно, слабо същество…

— Придружете госпожа Щайншнайдер, Андреа — нареди спокойно лекарят и гласът му не изразяваше нищо, сякаш бебето беше одраскало пръстче. — Аз идвам веднага.

Андреа слезе от колата.

— Искате ли аз да понося бебето, госпожо?

Малката Ели Щайншнайдер изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне от умора, но поклати глава и притисна детето към гърдите си.

Андреа я поведе по най-краткия път. Притесняваше се. Мислеше колко по-добре щеше да е, ако в болницата имаха повече възможности за изолиране на инфекциозно болните. Епидемичната диария, ако наистина е това, е много силно заразна. Не биваше в никакъв случай да позволят болестта да проникне в отделението на кърмачетата. Но къде ли щяха да сложат бебето, ако стане така, че болницата пак се препълни?

Всъщност решението беше изцяло нейно. Освободи набързо една от стаите на медицинските сестри, приготви легло за майката и детето и въртележката я завъртя. Този път се бореха за живота на Харалд Ото Щайншнайдер.

— Ти изглежда си толкова изморена, че не забелязваш какво ядеш, стек или студено готвено — промърмори Том Рудемахер три дни по-късно, по време на вечерята.

Какви ужасни три дни!

— Моля те, Том! Нека тази вечер да не се караме…

— Но кой се кара? — възмути се той. — Аз просто отбелязах един факт, на който и ти би трябвало да обърнеш внимание. Доколкото знам в една болница, колкото и малка да е тя, има повече от една медицинска сестра.

— Ти не го мислиш наистина, нали?

Том направи гримаса — сякаш яденето горчеше.

— Така ли смяташ?

Андреа се ядоса.

— Е, добре, няма само една медицинска сестра. Но аз поех грижата за бебето и то ще оживее. Радвам се, че доктор Герке, сестра Хана, сестра Елзе, сестра Ренате и аз спомогнахме за това! Господи, Том! Знаеш ли въобще какво означава епидемична диария?

Той се намръщи и не отговори. Мълчанието я подразни още повече.

— Ти нямаш представа — настъпи яростно. — Ти не знаеш колко бързо се умира от това! Не искаш да разбереш колко висока е смъртността сред болните, ако не се вземат навреме мерки, ако не получат квалифицирана помощ… Не те интересува как мълниеносно се разпространява заразата…

Ръката му бързо се вдигна. Сякаш се предпазваше от нещо или се предаваше.

— Спести ми това, съкровище — помоли шеговито. — Вече достатъчно съм наказан.

Андреа не се усмихна и той побърза да смени темата.

— Имам чудесна новина фирма „Визкьотер и Хаберман“ обяви, че се заема с проектирането на новото крило — Андреа знаеше, че фирмата се е специализирала точно в тази област, в строителството на здравни заведения. — Господин Визкьотер ще дойде лично следващия месец, за да огледа и да се посъветва с твоите велики доктори, с Бринкман и Рихард Герке.

— О, Том, новината ти е чудесна!

— Нима си мислила, че няма да изпълня обещанието си?

— Естествено, че не, но аз пак се радвам. Представи си само: една голяма лаборатория, второ отделение за спешен прием и пациентите няма да лежат или чакат повече по коридорите, да, и инфекциозно отделение. Чудесно е. Том, благодаря ти!

Тя стисна ръката му, задържа я.

— Трябва да благодариш и на баща ми.

Андреа харесваше възрастния господин.

— Разбира се, че ще го направя! — обеща тържествено.

Том побутна ръката й.

— А сега си изяж стека, преди да е изстинал напълно.

— Ах, Том, толкова съм развълнувана! Не мога да ям сега… Ти не можеш да си представиш какво означава новото крило за нас! Хирургията и отделението за изписване вече няма да си пречат взаимно. Няма да настаняваме тежко болни в коридора, ще има легла и стаи за всички. Доктор Герке смята, че така болницата ще стане по-привлекателна и ще можем да наемем още сестри, лаборантки, санитарки, двама-трима лекари…

Лицето на Том се изопна, пребледня.

— Ти се възхищаваш от доктор Герке, считаш го за прекрасен лекар, нали, Андреа?

— О, той е най-добрият!

— Само като лекар ли, Андреа? Какво е той за теб, само един прекрасен лекар ли?

Тя се втренчи в него. Беше прекалено изненадана, за да реагира веднага.

— Ти го обичаш — каза тъжно Том. — Така е, нали? Или…

Това не бе обвинение. Просто изтъкване на един факт, едно твърдение. Андреа не знаеше какво да отговори. Не знаеше дали обича Рихард Герке или само го цени. И все пак…

— Вярно ли е, Андреа?

Не знаеше. Гледаше го объркано и не можеше да се оправи със собствените си чувства. Не осъзнаваше, че шепне:

— Аз… не зная… не зная…

Наистина не знаеше. „О, Господи! — терзаеше се в мислите си. — Помогни ми да разбера самата себе си!“ Рихард Герке много й харесваше, уважаваше го, възхищаваше се от него и като човек, и като лекар. Беше работила и с други добри хирурзи, но никой от тях не я бе впечатлявал така, както доктор Герке с неговата упоритост в борбата със смъртта. Защото той просто отказваше да остави някой пациент да умре, дори и когато съзнаваше, че е невъзможно да му се помогне. Но беше ли това любов?

Андреа не искаше да мисли за времето прекарано заедно, миговете, когато работеха ден след ден, когато посещаваха госпожа Виланд или разхождаха Принц, когато разговаряха за пациентите, за хуманната същност на професията им. Съвсем определено, нямаше защо да извърта, между тях имаше сърдечно приятелство и понякога на нея й се искаше то да прерасне в любов. Но случи ли се това?

Рихард Герке беше мъж, който би могла да обикне, мъж, чийто мечти би споделяла, защото от най-ранно детство това бяха и нейни мечти. И все пак съществуваше ли любов?

Тя се виждаше с Том все още достатъчно често, както преди, но и двамата болезнено осъзнаваха, че огънят на тяхната любов е стихнал, прегорял. Андреа не знаеше дали обича доктор Герке, но беше съвсем сигурна, че не обича Том, вече не. Трябваше да му го каже без заобикалки, честно, но само при мисълта за това сърцето й се свиваше от мъка.

Можеше ли да очаква разбиране от Том, нормално отношение към ситуацията и личността на доктор Герке. И какво значеше „нормално отношение“, щом са засегнати нечии чувства. Том беше умен, не можеше да не съзнава, че Рихард Герке и тя са настроени, така да се каже, на една вълна, ако ставаше въпрос за работата, свободното време и непринудените разговори. Но как да разбере Том, след като тя не е наясно със самата себе си. Том, чийто чувства са жестоко наранени!

Скиците за новото крило на болницата бяха готови. Посещението на архитекта беше възбудило духовете в болницата, проектите се обсъждаха надълго и нашироко и след това възбудата бавно затихна. Остана някакво неясно неудовлетворение. На хоризонта се очертаваха по-добри условия за работа, по-хубави помещения и подобри възможности и неудобствата ставаха непоносими, не минаваше ден без оплаквания, без мърморене.

Андреа знаеше какви са условията в големите клиники и не упрекваше никого. Чувстваше се съпричастна с този нов проект и все си казваше, че ще е прекрасно, когато се сложи край на теснотията и недостига на персонал…

Усмихваше се замечтано под маската. Мислите й се точеха една след друга, въртяха се в кръг, както се въртеше в кръг и тя — от болницата до жилището, от жилището в болницата…

— Ножица! — поиска доктор Герке.

Андреа повтори думата и постави инструмента в облечената с ръкавица дясна ръка. Последва „скалпел“, после „щипци“ и операцията продължи. Този път асистираше доктор Харден и всичко беше някак по-различно. Поне за Андреа, която усещаше от време на време внимателния му поглед.

Правеха последната за деня операция. Планувана, и по някакво изключение приключваха с работата точно навреме. Андреа се радваше. Предстоеше й дежурство в детското отделение в „старата къща“, но само до три часа. Може би ще има време за чаша кафе и глътка въздух преди това…

— Аз ще остана при нея — обади се доктор Харден. — Разбира се, ако желаете да ми я поверите.

Жената върху масата беше негова пациентка. Доктор Герке дръпна маската, завъртя я свободно около врата си и се ухили, сочейки с глава към масата:

— Благодаря, господин Харден. Кажете й като се събуди, че я обичам, защото улесни много работата ни. Браво на нея, обади се при първите болки и така избегнахме неприятни усложнения.

Доктор Харден кимна и свали гумените ръкавици. Беше напълно сериозен, когато отбеляза.

— Ние явно вървим напред. Само преди пет години, когато аз пристигнах тук, тя щеше да чака, да търпи. Вероятно щеше да дойде с перфорация, когато коремът й е станал твърд като камък.

— И може би щеше да умре — отрони доктор Герке вглеждайки се в спокойното женско лице. — Заради един спукан апандисит и заради дяволското търпение! Наистина има напредък, но чакайте да започнем и амбулаторното обслужване и тогава ще видите какво ще стане. То е най-доброто средство за възпитание. Хората трябва да свикнат да търсят лекар при всяко оплакване, не да се лекуват сами с листа от царска или как беше там, кралска свещ или чай от шикалки.

Очите на Андреа блеснаха. Никога нямаше да забрави патента на госпожа Виланд и отвратителната горчилка на нейния чай от шикалки. Но доктор Харден имаше по друго мнение. Гледаше как прехвърлят упоената пациентка на количката и чакаше да се присъедини към малката процесия, съставена от анестезиоложката, санитар и медицинска сестра, които щяха да следват оперираната, гледаше ги и клатеше глава.

— Не бъдете толкова зле настроен към билките, докторе — каза многозначително и без да довърши мисълта се, тръгна след другите.

— Подозирам, че е таен почитател на старите методи на лечение — промърмори доктор Герке.

Андреа се разсмя:

— Шикалки против сърцебиене и кашлица — започна да изрежда, — кралска свещ против разстройство, сок от цвекло за простудни заболявания… О, господин докторе, ще трябва доста да се постараете, за да убедите местното население, че греши, че това не са добри лечебни средства. Всеки ще ви каже, че са изпробвани през годините и са сигурни…

Рихард Герке се усмихна на някаква своя мисъл и тръгна към умивалнята. Андреа се забави. Трябваше да се огледа за скъпоценните инструменти, не искаше някой от тях да попадне по невнимание в пералнята, заедно с използваното бельо. Това си беше нейно задължение. Помагаше й една санитарка. Двете трябваше да почистят всяко ножче, ножица, скалпел, щипци, да ги поставят в стерилизатора. Да са готови за следващия ден. Андреа вършеше съвсем автоматично работата си. В главата й се завъртя разговора за билките. Споделяше мнението на доктор Харден. Би било жалко, ако старите домашни средства за лечение се отрекат напълно и бъдат забравени. Госпожа Виланд имаше в шкафа си една избеляла от времето „Докторска книга“, която, както тя твърдеше, давала рецепти за всичко. Тя и доктор Герке я бяха прелиствали с огромен интерес и наистина откриха неподозирани неща. Доктор Харден беше прав, имаше какво да се научи от местните хора.

Госпожа Виланд! Посещенията при старицата и разходките с Принц бяха нещо, без което тя вече не можеше, без което не си представяше по-нататъшния си живот.

Нямаше повече работа в операционната. Обличаше нова престилка за детското отделение, когато телефонът я откъсна от мислите за билките, Рихард Герке и по-нататъшния и живот. Беше сестра Елзе и гласът й звучеше още по-сухо направо скърцаше.

— Доктор Герке се нуждае от вас, сестра Андреа. Трябва да го придружите до мястото на произшествието.

— След половин час трябва да поема дежурство в детското отделение — напомни Андреа.

— Аз ще ви заместя — долетя ядосан отговор, защото напомнянето беше съвсем излишно. — Вървете веднага долу, при изхода за линейките. Доктор Герке ви чака. Да-а, сестра — гласът стана колеблив, направи обезпокоителна пауза, — запазете спокойствие. Нещастието е станало на строежа, отново при фирма Рудемахер.

— Благодаря, сестра Елзе.

Андреа говореше спокойно и делово като началничката си, но сърцето й бясно заби. „О, Господи! — молеше се отчаяно. — Само да не е Том, не искам да е Том!“ Но тази многозначителна пауза, предупреждението да запази спокойствие, какво друго можеха да означават? Сестра Елзе рядко си позволяваше да се грижи за душевното разположение на своите подчинени. „Само да не е Том, да не е…“

Доктор Герке знаеше малко повече от нея за случилото се на строежа. Един мъж бил затиснат някъде и с нещо и имал много силен кръвоизлив, нуждаели се от лекар на място. Би могъл да е Том. Андреа трепереше и мислите й кръжаха все около Том. Той имаше обичай да се завира навсякъде. Ако някъде нещо не вървеше както трябва, той лично проверяваше, работеше заедно с другите. Халетата вече бяха готови. Помещенията се обзавеждаха, инсталирането на машините ставаше много бързо. Всичко можеше да се случи! Фирмата искаше час по-скоро да открие обекта и при това бързане всичко беше възможно. Например кран да изпусне сандък с тежки машинни части… Андреа изтръпна.

Доктор Герке караше като на рали, все едно че беше автомобилен състезател и гонеше първо място. Андреа не виждаше нищо от това, което префучаваше край тях.

Бореше се със страховете си, не искаше да мисли, че точно Том е ранен, да предизвиква съдбата, но… не успяваше да се справи. За пръв път нейният тренинг на добре школувана медицинска сестра й изневеряваше. Представяше си Том, облян в кръв, в безсъзнание, напълно безпомощен, също както тогава, когато го донесоха в носилката, тогава след пожара заедно с другите седем тежко ранени… Доктор Бринкман и доктор Герке отвориха черепа му, спасиха го, но той можеше и да не се събуди, да умре. Всички съзнаваха риска…

Сестра Елзе вероятно е искала да й спести нещо, мислила е, че ще е по-добре да не казва нищо конкретно, за да е… Получи се точно обратното. Незнанието е най-тежкото наказание и изтезание, което изобщо може да съществува. Беше по-лошо, отколкото ако тя знаеше, че пострадалият е Том… Пак щеше да трепери, но поне пред очите й нямаше да се изреждат тези ужасни картини — Том, затиснат под тежък сандък. Том, чиято кръв изтича…

— Вие познавате пътя по-добре от мен, сестра Андреа — обади се доктор Герке. — Колко остава още?

Девойката прехапа треперещата си долна устна. Не беше гледала пътя… Не, малкото мостче над рекичката бе зад гърба им. Някъде встрани жълтееше къщата на Елен Файфер и баща й. Как да се ориентира при тази скорост?

— Близо сме — каза притеснено, — още километър и почти сме стигнали…

— Попитах ви ей така, за всеки случай — въздъхна младият лекар. — Никога този път не ми е изглеждал толкова дълъг!

Андреа се молеше. Не можеше да говори. Ако Том е пострадал, тя не би могла да му каже, че… не го обича повече. Това би могло да го нарани и когато му отнеме вярата, че има надежда за тях двамата, тогава… Глупости! Как можеше да мисли за такива неща при положение, че има ранен, че има човек, за чийто живот трябва да се борят!

— Господин докторе — започна смутено и веднага замлъкна, защото сребристата кола влетя през портала, завъртя се на широката площадка.

Само един поглед беше достатъчен, за да разбере какво се е случило. Някаква стена се беше срутила и бе затрупала товарна кола. Кабината беше изцяло под отломките. Вероятно това е било пещ или камина, защото огнеупорните плочки нелепо отразяваха светлината. Край купчината се въртяха мъже и трескаво работеха, хвърляха бетонни парчета и тухли, освобождаваха пространство.

Доктор Герке рязко удари спирачки, колата закова на място. И тогава тя видя Том.

— Том! — извика и изхвърча от колата, втурна се към него, хвърли се в прегръдките му. — О, Том, Том!

— Нищо ми няма, съкровище — отстрани я леко той и погледна към лекаря. — Аз само се опитах да задържа камиона и той леко ме закачи, това е всичко. Роберт Хилгерс е в кабината, докторе. Трябва да е получил сърдечен удар или нещо подобно, защото вместо спирачка е натиснал педала за газта. Блъсна се в стената със страшна сила.

— Мога ли да стигна до него?

Томас Рудемахер кимна.

— Да, ако пропълзите отдолу. Парче от стъклото на кабината е разрязало рамото и човекът губи много кръв.

Андреа настръхна. Това сигурно беше артерията под ключицата…

Доктор Герке грабна лекарската чанта, запълзя към посочения отвор.

— И аз ще дойда! — извика девойката.

— Чакайте отвън, Андреа!

— Стига, спри се! — дръпна ръката й Том, задържа я.

— Няма място за двама души, само ще пречиш. Докторе — извика силно, — трябва да се промъкнете към седалката, тази до мястото на шофьора! Внимавайте, докторе!

Викаше и в същото време държеше девойката в желязна хватка.

— Съжалявам, съкровище. Не искам и ти да пълзиш под камиона. Прекалено опасно е.

— За доктор Герке и Роберт Хилгерс не е ли опасно? — попита тя и подуши въздуха, нещо дразнеща обонянието й, някаква остра миризма. — О. Том, мирише на бензин, нали?

Том отбягна погледа й, само кимна и тръгна към работниците. Мъжете бързаха, бореха се отчаяно с отломките. Доктор Герке беше изчезнал под колата.

— Сега е мой ред. Том — каза решително Андреа. — Трябва да пропълзя…

— Ти си луда! — кресна той и ръцете му я обхванаха още по-силно. — Знаеш ли колко тежи един такъв камион? Може да те размаже и то всеки момент! И ако се появи една искра при този разлят бензин, то…

Андреа се дръпна, отскубна се от железните ръце.

— Доктор Герке се нуждае от мен, Том! Не можеш да ме спреш!

— Казах на проклетата сестра Елзе да си мълчи, да не изпраща точно теб! Андреа, мила, моля, те…

Затова значи бяха паузата, колебанието… Андреа си мислеше за сестра Елзе, докато пълзеше под камиона. Том не можа да я спре. Мразеше го. Не, не го мразеше, но как изобщо се е стигнало до любов между тях, как е повярвала, че го обича?

Миризмата на бензин дразнеше носа й, гърлото, очите й сълзяха. С мъка задържаше кашлицата, знаеше, че не бива, защото щеше да вкара още бензин в дробовете си.

— Назад, Андреа! — извика глухо доктор Герке. — Върнете се!

Андреа преглътна и се придвижи напред.

— Нямате право да ме връщате — прошепна, когато стигна до него. — Тук съм, за да ви помагам.

Той прие присъствието й като нещо съвсем естествено. Какво друго да направи, след като вече беше при него?

— Няма да има нужда да режем, стъклото е действало като скалпел. Кърви артерията под ключицата. — Той се закашля и обърна лице. — Аз… — нов пристъп го задави и той просъска, — проклети изпарения! Прихванах артерията, но…

Андреа разбираше за какво намеква. Трябваше сред мръсотия, прах и бензинови пари да се извърши хирургическа интервенция.

— Артерията? — попита делово. — Напълно ли е прекъсната?

— Не мисля — поклати глава той и отново се задави от кашлица. — Имах късмет, че успях бързо да спра кръвотечението…

В гласа му се прокрадваше смущение. Беше го направил, слагайки стерилни ръкавици, но всичко останало…

— Как е той сега? — Андреа си спомни нощта, когато беше помагала на доктор Харден при раждането на петия в рода Хилгерс. — Ще оживее ли?

— Има шанс. Когато се добрах до него, все още беше в съзнание.

Отговаряше и ръцете му не спираха работата си. Девойката нямаше как да види какво точно прави, но подразбираше, че лекарят продължава с почистването на раната, поставя защитна превръзка.

— Господин докторе…

— Връщайте се обратно, Андреа, пълзете! Прекалено опасно е.

— Същото каза и Том.

— Той също ви обича… Изчезвайте, Андреа!

Девойката не помръдна. Също! Той беше казал, че Том също я обича! Каква обстановка за любовно обяснение! Каква нелепа ситуация!

— Можете ли да хванете това тук? — ръката му намери нейната и я постави върху едно мокро, сигурно подгизнало от кръв, парче марля. — Дръжте здраво, трябва да го закрепя с лейкопласт! Господи, Андреа, ужасно е! Това ли е хирургическата работа, за която съм се подготвял цели дванадесет години! Аз даже не съм измил ръцете си и този беден човечец…

Нямаше смисъл да довършва изречението. Андреа разбираше всичко. Да, това е хирургическата работа, за която си се подготвял, мили мой! — пееше сърцето й. — Това е работата, за която сме се подготвяли… Да спасяваме човешки живот. Все едно къде!

— Господин Герке! Докторе! Андреа! — гласът на Хорст Шулц сякаш идваше много отдалеч. — Наред ли е всичко при вас?

— Да, да! — извика младият мъж.

— Внимавайте! Идваме на помощ!

— Наведи глава, Андреа! — заповяда доктор Герке, разбрал съвсем точно какво означава това „идваме“. — Бързо!

Тя послушно се сви на облегалката. Доктор Герке прикри ранения с тялото си. „О, мили мой, само бъди внимателен!“ Но знаеше, че той изобщо не мисли за себе си, за собствената си безопасност. Прикриваше нея и пациента, сякаш можеше да помогне, ако нещо избухнеше…

Грохотът беше оглушителен. Прах и бензинови пари изпълваха кабината, задушаваха ги. Но след известно време, безкрайно дълго време, отгоре проникна слънчев лъч. После всичко стана бързо. Измъкнаха най-напред Роберт Хилгерс. Беше вече на носилката, когато те изпълзяха на открито. Веднага го отнесоха в линейката.

Томас Рудемахер не беше мръднал и сантиметър от мястото си. Бе се изложил съзнателно на опасност, но ги чакаше…

— Как е той, господин докторе? — попита със странно дрезгав глас.

— Трябва да се оперира веднага! — Рихард Герке погледна ръката. Висяща на мръсна превръзка, после Андреа и лицето му стана мрачно. — По-добре е да дойдете заедно с нас в болницата, господин Рудемахер. Трябва да се погрижим за ръката ви.

Том поклати глава.

— Това може да почака.

Погледите им се кръстосаха. Доктор Герке сви рамене и леко кимна с глава. Чакаше го човек, който умира.

Моторът на линейката работеше и той в един миг се оказа надвесен над нещастника. Повече не погледна към никой от хората отвън, не помисли и за колата си.

Андреа тръгна към линейката. Той й подаде ръка, помогна й да се качи.

— Бъди щастлива, Андреа! — каза тихичко.

Устните му леко докоснаха бузата й и Андреа разбра. Това беше неговото сбогуване с любовта. Искаше й се да се притисне до гърдите му, да го целуне. Том бе прекрасен…

Тя зае мястото си до доктор Герке. Да, искаше да целуне Том, обаче целувката, която пазеше за Рихард нямаше да даде… Защото вече знаеше какво е любов…