Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (8)

8.

Сякаш по чудо обстановката в болницата се уталожи, настъпиха по-спокойни времена. Нямаше и извънредни операции, доста дни се занимаваха само с предварително плануваните. Изключенията бяха свързани с няколко наранявания и дребни зашивания, една спешна операция на сляпото черво. Затишието се отрази и на интериора. От коридора изчезнаха временните легла, броят на възстановяващите се в „старата къща“ видимо намаля. И навсякъде — от тесния кабинет на доктор Бринкман, до приемното отделение, надвисна едно напрегнато спокойствие. Сякаш всеки момент нещо щеше да се случи. „Затишие пред буря“ — така гласеше старото болнично поверие.

Напрежението владееше всичко и все пак беше много приятно. Андреа пак дежуреше извънредно, но вече го нямаше тоталното изтощение, до което бе стигнала. Излизаше с Том, не отказваше поканите за вечеря, говореше с него за новото крило, обсъждаше плановете на неговия чичо Карл за филиал на фирмата в Мексико. Обсъждаха, разбира се, и предстоящата сватба. Искаха да изчакат до пролетта и да превърнат пътуването до Мексико в сватбено пътешествие. Пътешествие, което нямаше да попречи на деловата работа.

Андреа посети и дома на доктор Герке. Той беше купил някаква стара къща и тя много й хареса.

Малката госпожа Щайншнайдер и бебето напуснаха болницата една седмица след раждането. Въпреки съветите на доктор Герке, младите наеха мебелирана стая. За млада двойка това би било разрешение, макар и не идеално, но те не знаеха, че бебетата не се съобразяват с това къде живеят, не бяха научили още, че за тях няма ден и нощ, когато решат да реват. Коментарът беше комичен. Според младия лекар, щом не разбирали вредата от квартирата, трябвало да си платят, да свикнат да разнасят отрочето на ръце, да люшкат, пеят, приспиват и да не мислят кой умира за сън или се готви да става рано за работа. И предсказанието не беше по-добро. Бебешкият рев неминуемо води до конфликти. Защото другите квартиранти искат да спят.

— Някак трябва да се наредим — изплака Ели Щайншнайдер, когато изслуша тирадата. — Харалд е предплатил наема за един месец. И това… това беше всичко, което имахме, разбирате ли?

Доктор Герке разбираше. Не им каза нищо за водата, която ще им се наложи да преваряват в общата кухня, за кашичките, които щяха да приготвят, за прането. Но се раздели неохотно с тях. Андреа също бе тъжна, но сърдечността надделя и тя се постара да запише доста неща на младата майка, неща, полезни и задължителни.

— А сега? Какво ще правим сега? — попита я доктор Герке. — Свободна ли сте? Искате ли да отидем с колата до моята къща? Бих желал да ви покажа нещо.

— Какво? — възкликна тя и вече знаеше, че е дала съгласието си.

— Вече съм жител на общината — отклони прекия отговор младият лекар. — Доволна ли сте? Освен това съм гладен като вълк. Можем да хапнем заедно. Да-а, разбира се, ако не излизате с господин Рудемахер.

— Не, нямаме уговорка за тази вечер — усмихна се Андреа.

— Тогава всичко е наред? — светна лицето му.

Точно в този момент телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. Радостта постепенно изчезна, но думите не й позволиха да разбере много. Усещаше само, че е станало нещо.

— Колко? — крещеше доктор Герке. — Колко зле? Да, да… чакаме. Станала е транспортна злополука — обясни едновременно с хлопването на слушалката. — Сблъскали са се три коли. Изпращат петима ранени. Един, да… един няма повече нужда от нас, от нищо. Съжалявам, но с мечтите за вечеря е свършено. По-добре се пригответе, Андреа. Разбрах, че един от пострадалите е тежко ударен в гърдите, а другите…

Андреа внимателно слушаше. Знаеше задълженията си и все пак усети леко бодване в гърдите. Доктор Герке гледаше на нея вече не като на девойката, на жената, с която му е приятно да говори, а само като на медицинската сестра, като част от механизма на вечно работещата болнична машина.

Масичката с инструментите беше готова. Огледа и преброи за последен път всичко и покри нещата със стерилни кърпи, които щеше да свали едва, когато раненият е на операционната маса и хирургът поиска първия инструмент. Беше готова. Но защо никой не идваше?

— Бих желала да зная какво става там долу — каза раздразнено.

Люси Фишер, която се занимаваше с кофата за тампони, сви рамене.

— Нямам представа…

— Но защо се бавят? От полицията съобщиха на доктор Герке, че един от ранените е със силно притиснат гръден кош, могат да се очакват вътрешни наранявания.

Люси Фишер донесе още една пластмасова кофа. Мислите й бяха заети с друго.

— Сестра Ингебор ми каза, че ви е видяла да си гугукате заедно…

— Какво, какво? — избухна Андреа. — Как може да се говори така? Човекът веднъж ме покани на вечеря, сега искаше да разгледам къщата му и покрай това да хапнем заедно, а вие… вие си съчинявате разни работи.

— Надявам се, че си приела — ухили се приятелката и.

— Щях, ако не беше произшествието. В мига, в който чу за катастрофата, той просто ме забрави, тоест за него съществувам само като медицинска сестра.

— Господи, Андреа! — възкликна момичето. — Сляпа ли си или глуха? Момчето е влюбено в теб, цялата болница говори, а ти… се правиш, че не знаеш.

Лицето на Андреа придоби доматен цвят.

— Това са глупости! Ти само си въобразяваш! — Люси лукаво се разсмя и Андреа съжали, че пациентът го няма, че не са потънали в работа.

— Е, да, аз си въобразявам! — изкикоти се Люси и веднага стана сериозна. — Не ме разбирай погрешно. Андреа. Аз съм изцяло за! Но не съм сигурна, просто не разбирам как не забелязваш това, което се вижда съвсем ясно, което целият свят знае…

Тя внезапно замлъкна, остана с отворена уста и само с очи посочи вратата.

— Забравете операцията — надникна през вратата доктор Герке и не обърна внимание на смущението на девойките.

— Съжалявам, господин докторе — прошепна Андреа.

Той прекара ръка по челото си, сякаш да изтрие неприятния спомен, разбърка коси и с мъка обясни:

— Беше ужасно. Парчета от ребрата и гръдната кост се бяха забили в сърцето. То спря да работи още докато го преглеждах…

— Наистина ужасно…

Младият мъж не ги виждаше, не ги чуваше. „Моята масичка — помисли си Андреа, — инструментите, които трябваше да използва, за да спаси един човешки живот, сигурно те го измъчват така.“ Не беше само това.

— Смъртта е нещо, с което никога няма да свикна — оплака се той. — Пациентът умира в момента, когато съм при него, когато мога да направя нещо, за да му помогна… Чувствам се виновен…

— Не се измъчвайте, господин докторе — посъветва трезво Люси.

— Зная, че не трябва, а и не бих могъл да помогна — въздъхна докторът. — На този не. И все пак… Да, да — пое дълбоко въздух и се разпореди: — Гответе се! Ей сега ще качат едно дете. Рентгеновите снимки показват счупване на четвърти и пети прешлени. Доктор Бринкман се съгласи с мен, че се налага да оперираме веднага. Само така можем да избегнем евентуално увреждане на гръбначния мозък.

Бе преодолял потресението си. Беше пак отново безупречният млад хирург, уверен в силите и способностите си. Андреа се зарадва. Безпомощността му я трогваше, изпитваше желание да го прегърне, да го утеши… А не биваше. Не и се беше случвало досега. Всичко се дължеше на глупавите приказки на Люси…

После докараха детето, импулсът беше овладян и приказките забравени. Сестра Андреа мислеше само за тежката операция.