Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (3)

3.

Лицето на сестра Елзе имаше уморено, измъчено изражение, нещо съвсем обичайно за старшите сестри в малките провинциални болници. В тях напрежението рефлектираше винаги най-силно върху старшата.

— Със съжаление трябва да ви помоля да останете на работа още малко — започна меко тя, щом видя Андреа. — Знам колко сте притеснена и изморена, но… Как е той всъщност?

Девойката нанасяше данните на Том Рудемахер в болничния му картон. Беше напуснала поста си край леглото му само за това. После щеше да остане при него. Но съчувствието на старшата сестра бе толкова явно и така неочаквано, че нямаше как да не отговори.

— Операцията мина благополучно, благодаря. Налягането е нормално, няма данни за усложнения…

— Много се радвам, сестра Андреа — прекъсна я старшата, — наистина се радвам!

Андреа работеше повече от година в болницата и за първи път виждаше сестра Елзе да показва и по-човешки черти. Но това беше само за миг. Почти веднага жената пак се превърна във важната старша сестра.

— Зная, че сте на работа от седем сутринта, сестра Андреа, но ситуацията изисква всички да положим усилия. Давам ви време да настаните господин Рудемахер в отделението и ви моля след това да се явите при сестра Хана.

— Но аз се надявах да остана при Том!

— Съжалявам, сестра Андреа — каза сухо старшата и я погледна с явно неодобрение. — Вие сама казахте, че господин Рудемахер е добре, а там долу има други мъже, които още се борят за живота си. Вече изпратих сестра Люси, но имам нужда и от вас.

Сестра Елзе не си направи труда да погледне огорченото момиче. А мислите на Андреа вече се носеха към другите пострадали. Какъв ужас! Нима наистина някой беше направил това нарочно? Да запалиш преднамерено огън в склад, пълен с леснозапалими материали… Това, това беше престъпление! Но кой можеше да бъде? „За Бога — укори се тя, — стегни се най-после! Защо му трябва на някой да прави нещо толкова страшно?“ И имаше ли смисъл да се измъчва, да търси причините, след като преживя операцията на Том. Устните й и без това съхнеха, все едно че се намира сред пламъците. Не, нямаше да мисли за пожара. По-добре беше да се върне при Том. Сестра Елзе не и остави много време.

— Том! Том!

Какво беше това? Не се ли появи нещо на лицето му или си въобразяваше? Опита отново.

— Том! Том, чуваш ли ме, мили?

Не, лицето му оставаше неподвижно, безизразно, но поне имаше цвят, не беше мъртвешки бледо. Скоро щеше да дойде на себе си. Пулсът също беше нормален. Трябваше да отрази и това в картона и пак да го повика.

— Том! Томас Рудемахер!

Той не помръдваше и за първи път след операцията Андреа изпита страх. Какво ставаше? Та той беше получил само местна упойка, защо не идваше в съзнание?

Тя го плесна леко по бузите.

— Том! Събуди се, Том!

Никаква реакция.

Температурата беше малко завишена, налягането си оставаше постоянно… Нямаше от какво да се страхува и все пак… Улови китката му и веднага почувства как пръстите му я обхващат.

— Том! О, Том!

Щастливият възглас сякаш му причини болка, но той се насили, попита:

— Петерс? Андреа, извадиха ли Петерс?

Същото име имаше и мъжът, на който тя беше дала първа помощ. Девойката потръпна, спомняйки си страшните рани, но се постара да отговори спокойно.

— Да, извадили са го.

— Той? Как е… той?

Тя хвана ръцете му, предотврати трескавото движение.

— Успокой се, Том — каза твърдо. — Трябва да лежиш, да не се вълнуваш. Твоят Петерс има доста изгаряния, но ще се оправи. Ти…

— А другите? Какво стана с тях? Аз видях как Макс Виланд… О, Боже! Андреа, Андреа!

Девойката сложи пръст на устните му.

— Моля те, Том…

Той докосна главата си, попита отпаднало.

— Какво е станало с мен?

— Улучила те е покривната греда. Право в главата — усмихна се Андреа и го погали. — Не се вълнувай, при теб всичко ще е наред.

Очите му бяха изпълнени с недоверие и тя се наведе, целуна го, после прошепна:

— Само не прави погрешни заключения относно задълженията на медицинските сестри. Това беше едно изключение.

Том опита да се усмихне и не можа. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той дрезгаво простена:

— Мили Боже, Андреа! Макс Виланд! Клаус Шваб! Ралф Гротегут! Видях ги, горяха като факли… Аз… аз ги чувах…

Андреа ласкаво затвори устата му с ръка.

— Не бива да мислиш за това точно сега, Том.

Той затвори очи, стисна здраво клепачи, сякаш да прогони от съзнанието си ужасната картина, да го изключи. Андреа знаеше, че това не помага. Обхванатите от пламъците, крещящи мъже го измъчваха и дълго щяха да го измъчват, заставаха или си бяха пред очите му. Все едно че отново се намираше сред пожара…

„Ах, мили Том, само да можех да ти помогна!“. Момичето преглътна тези думи. Щеше да извика силно, а не биваше.

— Андреа… — проговори той с Върховно усилие. — Андреа, доведи ми Хорст Шулц… Моля те!

— Веднага, мили! Веднага, щом те видя настанен в отделението…

— Не можеш ли да останеш някъде тук, наблизо?

Опитваше да се усмихне, полагаше усилия и все не успяваше. Сърцето на Андреа се сви от мъка. Том беше болен, току-що преживял сложна операция, имаше ли право да му каже колко зле са другите, трябваше ли? Не знаеше как да постъпи и се колебаеше. Но това се оказа достатъчно за Том.

— Разбирам — прошепна той. — Има и други, които се нуждаят от твоята помощ, нали?

Андреа кимна с глава. Трудно й беше да говори, не можеше да го лъже. И пак потрепери от мъка, прочела ужаса в очите му, разбрала унинието, което го обхваща.

— Бедният дявол! — промърмори неясно той. — Андреа, за Бога, аз… аз…

Беше изплашен, не искаше да изглежда егоистичен и овладявайки се с мъка, успя да каже малко по-спокойно:

— Разбирам. Моля те, погрижи се за тях да бъде направено всичко, което е в човешките възможности, фирмата ще поеме разходите.

Девойката го целуна по челото, точно под бинтования череп.

— Ще кажа на доктор Бринкман — обеща тържествено, макар да знаеше, че каквото е трябвало вече е направено. — Сега трябва да лежиш спокойно, мили. Ще извикам един санитар и ще те настаним в стаята. Връщам се веднага.

Усещаше, че той я следи с поглед. И знаеше — Том не вижда нея, а мъжете: Макс Виланд, Клаус Шваб, Ралф Гротегут, хората — факли, които крещят от ужас и се мъчат да избягат.

Хорст Шулц видя Андреа и закуцука към нея, подпирайки се тежко на бастун. Беше получил контузията по време на работата си в една мина и затова работеше като надзирател при Том. А сега бързаше към девойката и беше толкова ядосан от тромавото движение, че се изплю от досада, от гняв.

— Как е той, Андреа? — попита задъхано.

— Вече е в съзнание и иска да говори с теб.

Лицето му изведнъж се отпусна, уплахата изчезна.

— Не можеш да си представиш колко се радвам!

Андреа лекичко се усмихна. Естествено беше да се радва, можеше да си представи.

— Той е в стая 208 — каза тихо и хвана ръката му, задържа го. — Хорст… кажи ми… Има ли нещо вярно в това, което се говори. Пожарът… той… умишлен ли е?

— Том знае ли?

— Мили Боже, не!

Мъжът замислено поклати глава.

— Аз проверявах един товар греди, който пристигна сутринта, Андреа. Мога да се закълна, че тогава нищо не гореше. Пет минути по-късно надуших огъня. Нали знаеш, че съм миньор, а носът на един миньор е трениран за такива работи, открива огън и дим отдалече.

— Но, Хорст, кой би могъл да…

— Не знам. И аз не мога да повярвам, но така беше. А и огънят не може да се развихри толкова бързо, да обхване всичко за пет минути, ако някой не му помогне с бензин или нещо подобно.

Девойката потръпна. Но не й дадоха възможност да пита за още нещо.

— А-а, ето къде сте! — извика сестра Хана. — Старшата ми каза, че ще дойдете при нас веднага, щом настаните господин Рудемахер в отделението. Побързайте, сестра Андреа! Доктор Харден се нуждае от вас. Той е в стая 103.

Сестра Хана изчезна в друга стая. Хорст Шулц я беше напуснал. Андреа видя как си пробива път в претъпкания коридор. Роднини и приятели на пострадалите бяха окупирали пространството. Отвсякъде се чуваха развълнувани коментари за това, което беше станало или, за това, което би могло да се случи… Андреа нямаше време да слуша. Бялата престилка й караше хората да се отдръпват и тя бързо стигна до стая 103. Но вместо доктор Харден завари там доктор Герке.

— Как е нашият пациент? — посрещна я с усмивка той.

Андреа погледна крадешком мъжа на леглото и сдържано отговори:

— Оправя се, господин докторе.

— Господин Рудемахер ли? — попита дрезгаво човекът и с мъка раздвижи покритите си с мехури устни.

Доктор Герке потвърди и продължи да омотава бинтовете около вече обработените рани.

— Това се казва истински мъж! — заяви гордо раненият.

Лекарят се разсмя:

— От всичко, което чух и видях досега, вън има цяла тълпа истински мъже.

— И един мръсник сред тях — процеди мъжът и погледна Андреа изпод подутите, обгорели клепачи.

— Не сте ли медицинската сестра, за която е сгоден господин Рудемахер?

Андреа кимна утвърдително. Мъжът опита да се усмихне.

— Той направи много за града — каза прегракнало. — Случилото се сигурно е тежък удар за него.

Девойката искаше да отговори, но доктор Герке едва забележимо поклати глава. После се обърна към пациента:

— Доктор Харден е обещал да пусне жена ви за няколко минути при вас. Аз съм готов. Искате ли да я видите? Да я повикам ли?

Мъжът кимна. Андреа тръгна след доктор Герке, изчака го да размени няколко думи с плачещата млада жена и когато тя влезе в стаята, попита със свито сърце:

— Вярвате ли, че наистина има…

— Дори и да няма умисъл, бедата е вече факт, нали? — погледна я някак тъжно той. — Семето на подозрението е посято… за съжаление. А един такъв слух може да отвори много бели.

— Хорст Шулц… това е надзирателят, който е открил огъня… Той казва…

— Аз не познавам Хорст Шулц — прекъсна я рязко лекарят, — но смятам, че не бива да се говори така. Може да има умисъл, но е възможно той и всички останали да грешат. Една небрежно хвърлена цигара и огънят веднага пламва, особено ако попадне на парцали, бояджийски отпадъци или нещо подобно. Складът беше ли обезопасен, добре ли беше подреден?

Гледаше я настойчиво и Андреа се смути.

— Защо? Какво…

Тя прехапа устни, в очите й се появи израз на изненада, на страх. Младият хирург се усмихна с добра, обезоръжаваща усмивка.

— Видяхте ли? Има и други версии. Пожарът може да се дължи просто на небрежност.

Сините очи се насочиха към разтревожените мъже, жени и деца, които изпълваха коридора. Като медицинска сестра, Андреа смяташе, че мястото им не е в болницата, но от чисто човешка гледна точка…

— Погледнете ги — прошепна доктор Герке, — и опитайте да им кажете всичко това. Никой няма да ви повярва, поне в този момент, както и никой няма да иска да напусне болницата.

Беше отгатнал мислите и. Тя сви рамене и промени темата:

— Сестра Хана ми каза, че доктор Харден имал нужда от мен. Знаете ли къде е?

— Това беше преди аз да предложа услугите си — засмя се той. — Но не бързайте да се радвате, сестра Андреа. Тук има работа за цяла дузина опитни медици. Изобщо не мога да си представя как доктор Бринкман успява да се справи с толкова малко хора.

Андреа се въздържа от коментар. Доктор Герке я придружи до сестринската стая. Там откриха доктор Харден. Беше се съсредоточил над някакъв болничен картон и девойката потъна в мислите си. Тя също си бе задавала въпроса, поставен от доктор Герке. В началото. После отговорът дойде някак от само себе си. Стана член на малкия колектив и завоюва авторитет на опитна операционна сестра както останалите, дошли в клиниката преди нея. Всички — лекари, медицински сестри, технически асистентки, лаборанти, болногледачки и помощен персонал, всички се бяха посветили изцяло на професията и на… болницата на Рудолф Бринкман. Всички работеха всеотдайно… Само че как да обясни това на един млад хирург, специализирал в големи клиники и очакващ назначение в Щутгарт?

Не, не можеше да очаква от него да разбере как вървят нещата в една малка частна болница, където постоянно не достигат персонал и оборудване, където ентусиазмът и любовта към професията са от голямо значение.

 

 

Чу се пронизителен женски писък. Някаква жена ридаеше сърцераздирателно и викаше лекар. Доктор Герке се завъртя на токовете си и хукна навън. Андреа изтича след него.

Мъжът, който беше говорил, че му предстои скорошно пенсиониране, бе мъртъв. Андреа отгатна това по отчаяния писък на жената и се оказа по-подготвена от доктор Герке. Той дръпна слушалката и се изправи. Беше много смутен, личеше си колко му е неприятно това, което му се налагаше да прави, което трябваше да каже.

— Съжалявам, госпожо Виланд…

Лицето на жената се изкриви от неконтролируем спазъм, покри се с бръчки. Плътно стиснатите устни започнаха да треперят. Лекарят докосна рамото й, което беше слабо и костеливо като всичко останало в нея. Искаше да й помогне и не бе в състояние да го направи. Беше миг, от който се страхуваха и лекари, и сестри.

Андреа извърна глава. Но затъмненото от нощта стъкло отрази стаята, тялото върху леглото, високата фигура на доктор Герке, превитата от мъка жена и нейното собствено лице. Лекарят галеше слабото рамо и мълчеше…

Госпожа Виланд избърса една сълза с кокалестата си ръка и обърна нещастното си, обветрено лице към тях.

— Макс и аз бяхме женени почти четиридесет и пет години, господин докторе — сподели с тънък глас. — Никога не сме… никой от нас не е мислил, че така… ще си отиде. Но това е Божията воля и аз… аз се радвам, че бях при него в последния му час.

Очите на Андреа се напълниха със сълзи. Гласът на доктор Герке беше пресипнал, когато успя да проговори:

— Да, госпожо, за това можете да се радвате…

Жената се приведе още повече. Очите й не се откъсваха от мъртвия съпруг.

— Ще… ще се погрижите ли за останалото?

Лекарят кимна с глава. Ръката му все още лежеше на рамото й и той лекичко я побутна към вратата.

— Сестра Андреа ще се погрижи за всичко, госпожо. Елате с мен…

Вратата глухо хлопна и Андреа не чу другите думи. Но хлопването я извади от вцепенението. Каква мила, храбра, чудесна жена! Добре, че доктор Герке я изведе. Само миг още и тя щеше да се разплаче. А не биваше, не можеше да си позволи да плаче пред вдовицата. Не трябваше въобще да позволява сълзите да размекват волята й. Тя прехапа устни и се залови за работа.

 

 

Минаваше полунощ. Коридорът изглеждаше странно пуст, след като хората, очакващи новини за пострадалите, се бяха разотишли по домовете. Само семейството на един, все още в критично състояние, не беше напуснало поста си. Чакаше.

Андреа ги видя и потръпна пред тяхната тиха обреченост. Нямаше работа в момента, но не напусна болницата. Сестра Елзе за втори път прояви човешки черти, разбра я и предложи да остане дежурна. Заради Том. Каза й, че плануваните операции за следващия ден са малко и могат да минат без нея, щеше да е свободна. Девойката прие с благодарност. Затова седеше в сестринската стая, наблюдаваше пустия коридор, гледаше измъченото семейство и се стараеше да не мисли за преживяния ужас. По едно време видя доктор Бринкман и с помисли, че и той сигурно се нуждае от почивка след този ужасен ден, че е смъртно уморен.

Той не я забеляза. Отмина с болничен лист в ръка и девойката не се стърпя, изтича след него.

— Господин докторе!

— Да, сестра Андреа? Какво има?

— Мога ли… мога ли да би предложа чаша кафе? — запъна се тя, смутена от внезапния си порив.

Лицето му се отпусна, но пак си беше смъртно уморено.

— Не, нямам време — поклати глава, — но вие пийте едно и заради мен. Ако не се лъжа, вие бяхте в залата, когато днес, тоест вчера, започнахме… Оставате да дежурите… Не, кафето няма да помогне — прозя се уморено, нямаше сили да вдигне ръка към устата си. — Вие пийте, трябва да сте бодра. Що се отнася до мен, аз ще се опъна малко на дивана в лекарската стая. Между другото, състоянието на Гротегут ме тревожи, никак не ми харесва тази загуба на червени кръвни клетки.

Андреа не знаеше какво да каже. Беше видяла болничния картон, попълнен лично от сестра Елзе и знаеше прекалено добре какво може да стане с един човек, загубил повече от шестдесет процента от кожата си.

— Такива неща се преживяват много трудно…

— Да, много трудно — вметна тя.

Доктор Бринкман сякаш не я чу.

— Семейство Виланд винаги са били пациенти на Бринкман — продължи унесено. — Наследих Макс от баща си и… Но той нямаше никакъв шанс, разбрах го още в началото. Струва ми се, че и при Гротегут положението е същото, макар че той е по-млад с двадесет и пет години.

Андреа мълчеше.

Доктор Бринкман стоеше до нея и изучаваше болничния картон на Ралф Гротегут. Беше забравил за намерението си да почине, беше забравил и за сестрата, която го покани на кафе. Беше забравил всичко, освен човека, чийто живот зависеше от неговото умение.

Повикаха я, обслужи бързо пациента, но повече не видя доктор Бринкман. Може би вкусваше няколко минути сън върху неудобния диван в лекарската стая — едно тясно помещение, сбутано между лабораторията и умивалнята. Искрено се надяваше да е така. Възхищаваше се от този възрастен, преуморен мъж. Дори и да нямаше спешен случай, той не намаляваше взискателността към себе си и се отдаваше изцяло на хирургията и практиката си, за която все пак намираше време. Андреа знаеше как — като крадеше от съня, от почивката.

В сестринската стая беше полутъмно и това й бе приятно, отпусна я. Сети се за доктор Герке. Той някак неусетно се беше приобщил с тях и тя си помисли, че нещо неуловимо го свързва с доктор Бринкман. И той бе като него…

На бюрото пред нея светна сигнална лампичка и тя разтърка очи. Искаха допълнително одеяло. След няколко минути последва нов сигнал. Нервна пациентка настояваше за приспивателно — не могла да си почине заради ужасния, напрегнат ден… Андреа й даде лекарството, опъна чаршафите, разбухна възглавниците да станат по-меки, предложи чаша вода… Жената затвори очи.

„Благодаря ти, Господи, че тази нощ е като всяка друга!“ Тя въздъхна дълбоко и се отпусна на високия стол пред бюрото, посегна към необработените болнични картони.

— Този стол изглежда така сякаш някой се е страхувал, че една медицинска сестра може да се почувства удобно и да заспи.

Гласът я стресна. Тя вдигна глава и видя срещу себе си дружелюбното лице на доктор Герке, сините очи, в които блестяха весели искрици.

— Люси Фишер твърди същото — прие шегата и се усмихна. — Тя го нарича стол за мъчения.

— Е, след ден като днешния и той може да се стори удобен за някой.

Андреа довърши работата си и чак тогава каза:

— Грешка, господин докторе! След ден като днешния той може да се превърне и в небесен трон. — Ръката й се стрелна напред и закачи картоните на специална кука над бюрото. — Мислех, че вече пътувате за Карлбах…

— Без да съм пил кафе? — прекъсна я с усмивка той и припомни за изпросеното в операционната обещание. — Трябва да ме почерпите. Преди малко надникнах при вашия възлюбен и съм много доволен. Той има желязното телосложение на един кон. Думите не са мои, така изискано се изразява баща ми.

— Той имаше късмет — забеляза Андреа. — С него се занимаваха двама великолепни хирурзи, не го забравяйте.

— И една още по-добра операционна сестра… Казвам го съвсем сериозно, сестра Андреа, не се шегувам — погледна я той и в сините очи ги нямаше веселите искрици. — Това, което вие правите, може да се определи като първокласно асистиране. Не искам да напомням, че върху масата лежеше вашият годеник… Няма еталон, с който да се сравнявате…

— Благодаря, господин докторе — поклони се Андреа.

— Е, какво ще кажете за кафето…

Девойката се зарадва, че той смени темата и веднага стана.

— В кухнята за диетиците винаги има кана с кафе върху печката. Ей сега ще донеса.

Тя се върна след няколко минути. Носеше каничка с горещо, силно кафе и две дебелостенни порцеланови чаши.

— Има захар, мога да ви предложа и мляко… Ароматът изпълни цялата стая.

— Горещо — отпи той — м-м-м, черно и силно, точно каквото обичам!

Андреа се усмихна.

— Докато ви нямаше, погледнах картона на Ралф Гротегут. Съвсем не изглежда добре.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Да, за съжаление — съгласи се тя и бързо допълни: — Преди малко говорих с доктор Бринкман. Той се страхува, че обезводняването няма да може да се компенсира, макар че добре го наляхме с кръв, плазма и другите необходими разтвори.

Доктор Герке гледаше втренчено чашата и сякаш мислеше за нещо съвсем друго.

— Бринкман е кадърен мъж, нали? — попита някак нехайно.

— О, чудесен е!

Младият мъж се захили.

— Би трябвало да чуете поне веднъж моя чичо Йозеф. Рудолф Бринкман е Хипократ, Вирчоф и Зауербах, събрани в едно и никога не е имало по-добър лекар от него.

Девойката отговори с тих смях.

— Чичо Йозеф е искрено убеден в това — потвърди сериозно доктор Герке. — Той винаги казва, че има два вида лекари. Едните са избрали професията, защото искат да печелят добре и се занимават главно с богати пациенти, другите се отказват от славата и парите, за да помагат на всички страдащи. Доктор Бринкман е от втория тип — усмихна се дяволито той и поклати глава. — Бил е блестящ студент, станал е отличен хирург след дълга специализация, прекъснал е кариерата си на асистент и по-нататъшното си научно издигане, за да се оттегли в един малък град, в една малка болница. За него смисълът на живота е в ръководенето на тази болница, с всичките й болни и прекрасния състав, с които работи. Знаете ли, подозирам, че чичо Йозеф завижда на доктор Бринкман.

— Казахте ли на вашия чичо Йозеф, че имате намерение да посетите клиниката на доктор Бринкман?

— Вие сте една малка хитруша! — засмя се лекарят. — Не, не съм казал. В общи линии нямах такива намерения, макар че… Е, може би подобна мисъл е минала през главата ми. Може би подсъзнателно съм имал желание да видя чудото. Тъкмо влизах в града и чух сирените. Не знам, може би щях да спра и без тях, но само за това ли, да кажа: „Здравейте, аз съм племенник на Йозеф Герке, Човекът, който не може да реши как да подреди живота си, да определи бъдещето си!“ Не, не бих могъл!

Андреа замислено отпи от кафето си.

— А какво мислите за Карлбах? Родното Ви място и…

— О, не! — възкликна той. — Не искам да чуя, че разсъждавате като баща ми! Знаете ли — усмихна се замечтано, — това е едно вълшебно, прекрасно уредено кътче със запазена природа. Но за един лекар, за мъж като мен, който е свикнал да бъде постоянно в движение двадесет и пет часа в денонощието, ако това е възможно, това не е достатъчно. Обожавам родния си край, но няма да се върна там. Баща ми има още много време, няма лесно да се оттегли от практика. Освен това в Карлбах има още един лекар, който добре си върши работата, много добре. Той можеше да се устрои чудесно, ако доста от пациентите не отиваха при баща ми чисто от сантиментални подбуди, заради старите връзки и спомени. Не, не, това не е за мен! Как си го представяте, ведно място с деветстотин и седемдесет жители, според последното ми преброяване, да има трима практикуващи доктори? Ужас!

Андреа погледна таблото. Нямаше светеща лампичка и тя въздъхна облекчено. Чак тогава вдигна очи и честно призна:

— Не, наистина не мога да си представя точно вие да работите на такова място.

— А баща ми си го представя, опитва се да ме примами. Идвай си, говори постоянно, само след няколко години и практиката ще е твоя.

— Е, не звучи чак толкова лошо.

— Знам — съгласи се печално той. — От деня на раждането ми моят баща мечтае за това. Не мога да му се сърдя, както не се сърдя и на настойчивостта на чичо Йозеф. Специализирал съм хирургия и той смята, че мястото ми е в неговата болница, че трябва да се радвам на възможността да работя с него, в Щутгарт.

Последната глътка кафе беше изпита и чашата глухо тропна на масата.

— Моят чичо Йозеф е също като вашия доктор Бринкман, сестра Андреа…

— И вие му се възхищавате, не е ли така? — прекъсна го с усмивка тя.

— Нещо повече от възхищение. Прекланям се и пред баща си, който е направил толкова много за хората от областта, но в общи линии Щутгарт ме привлича толкова малко, колкото и Карлбах.

Една от лампичките на таблото започна да мига и доктор Герке веднага стана.

— Лека нощ, сестра Андреа — поклони се церемониално. — Благодаря за кафето и внимателното слушане на моите откровения.

— Аз трябва да ви благодаря, господин докторе — стана и Андреа, — за всичко!

— И за Томас Рудемахер ли? — подкачи я той.

— Особено за него!

— Лека нощ и леко дежурство…

— Лека нощ, доктор Герке — повтори Андреа. — Пожелавам ви да намерите най-доброто решение за вас.

Андреа го остави в коридора. Една висока, слаба фигура, много самотна под ярката светлина на луминесцентните тръби.

Можеше да се постави на мястото му и да разбере неговата нерешителност. Съчувстваше му. Тя също изпитваше непреодолимо желание да се грижи за болни, страдащи хора. Надяваше се с цялото си сърце симпатичният доктор Герке да намери работата, която, да осмисли живота му и даде крила на неговия талант. Такава, каквато самата тя беше намерила.