Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (6)

6.

Ясният слънчев ден и присъствието на доктор Герке влияеха благотворно на настроението на Том, Беше забравил думите си и весело се смееше.

— Стига толкова — каза през смях. — Тичай да се преоблечеш, съкровище! Бих желал да поговоря на четири очи с доктор Герке. Симпатичен ми е и трябва да го предупредя, че ти можеш да го вържеш за тази болница за вечни времена, ако не внимава.

Андреа не прие шегата, потисна раздразнението си.

— Нима е толкова лошо? — попита небрежно, целуна го бегло по бузата. — Добре, няма да спорим. Бъди един прилежен пациент.

— Казано с други думи, уважаеми доктор Герке — ухили се Том, — аз трябва да прибера изчисленията и чертежите и да се държа като болен.

Лекарят само се усмихна, не пожела да се намеси в кратката словесна престрелка.

— Ще се приготвите ли за двадесет минути, сестра Андреа? — попита кротко.

— Разбира се! — трепна девойката. — Не ми трябва толкова време…

Доктор Бринкман беше сдържал обещанието си. Предложението да се посети старицата в дома й идваше от него. А Рихард Герке покани Андреа да го придружи. Но точно в този момент тя съжаляваше, че е приела поканата. Трябваше да откаже. За мъж като Том, който прекарваше живота си по строежите на фирма Рудемахер или учеше другите как да правят това, оставането на легло наистина беше едно изтезание. Нейното място бе при него, ако не е служебно заета. Точно сега не беше. Но се съгласи да разкарва доктор Герке, когото едва познаваше, из селата… И причината не беше само в госпожа Виланд.

Не, нямаше да мисли и за това. Напоследък непрекъснато отлагаше разбора на мислите и чувствата си за по-подходящо време. Не беше най-правилното разрешение, но просто не искаше да мисли, нито да стои при Том и да спори с него за професията си.

Имаше двадесет минути на разположение. Две да прекоси улицата. Останалите за тоалета. Тя взе душ. Огледа семплия си гардероб и посегна към една бяла ленена рокля, която беше купила през пролетта. През един от редките си свободни дни, когато отиде с Елен файфер, годеницата на доктор Харден, в областния център.

Семплата, прекрасно ушита рокля, подчертаваше стройната й фигура. Сама се хареса и продължи да се радва на образа си в огледалото, докато закопчаваше малката златка значка на медицинска сестра на ревера. Да, роклята беше много хубава. Огледалото я убеждаваше в това за пореден път. Никак, ама никак, не приличаше на сестринската униформа! А Том постоянно твърдеше именно това… Не обичаше бялата й рокля.

Защо всъщност се заяждаше с Том? Той си имаше своите недостатъци, но тя го обичаше такъв, какъвто е…

Когато сребристата спортна кола на доктор Герке спря пред главния вход, тя вече беше там. Чакаше.

Сините очи оцениха роклята й, изразиха неподправено възхищение.

— Много се радвам, че ще дойдете с мен.

Тя се засмя. Прие да я настанят като дама, почака да потеглят.

— Не мога да се сърдя на господин Рудемахер за предупреждението — въздъхна той, съзрял очакването в нейните очи. — Ако малко се постараете, бихте могли да ме убедите почти във всичко.

Девойката смутено наведе очи, червенината издайнически обагри лицето й.

— Том не уважава професията на медицинската сестра — призна с горчивина.

— Така ли? — подкачи я той. — Мисля, че се касае за една определена медицинска сестра.

— За него щеше да е по-добре, ако изобщо не бях такава — натъжи се Андреа. — Или най-малкото да не ми се налагаха извънредни дежурства… Всичко ще свърши, щом сключим брак…

Младият мъж хвърли към нея бърз, изпитателен поглед.

— С кое ще е свършено? — попита все още шеговито.

— С работата като медицинска сестра или с извънредните дежурства?

Андреа опита да се усмихне.

— Извинете ме. Не бих желала да ви занимавам с проблемите на Том, както и с моите. Иска ми се да кажа нещо весело и умно, да поддържам непринуден разговор, но днес просто не е такъв ден.

Усещаше се потисната и наистина не й се щеше да обсъждат отношенията им с Том. Не искаше да вижда и тази загриженост в очите на кавалера си.

Тя всъщност изчезна с едно мигване. Доктор Герке разбираше от намеци.

— Добре, изберете друга тема — съгласи се той. — Денят е толкова хубав, че никак не е трудно да сменим посоката… на разговора…

— Знаете ли, много се радвам, че решихте да останете тук — въздъхна Андреа и се облегна на меката седалка, настани се удобно. — Болницата се нуждае от вас.

— А-а… Това ли е единствената причина за радостта ви? Само заради болницата ли се радвате?

— Н-не, не — заекна тя. — Съвсем не е така…

— Е, това звучи малко по-добре…

Мъжът до нея не я притисна с повече въпроси. Деликатно избегна и темата Том, макар духът му да витаеше край тях. Това беше хубаво. Не биваше да говори за неприязънта на Том към работата й. Това си бе техен общ проблем, неин и на Том, и само те можеха да го разрешат, да направят един или друг компромис. Трябваше да го направят, ако искаха да са щастливи заедно. А ако не успееха, тогава…

Компромиси! Те се изискваха единствено от нея и доскоро тя беше съгласна да ги направи. Но защо се появи съмнението? Защо се терзаеше толкова, бунтуваше се срещу решението му?

Пътуваха дълго. И независимо от това, че мисълта за Том не я оставяше, събуждаше неясни угризения, това все пак беше едно много приятно пътуване. Блестящи бели облаци бавно плуваха в дълбокото синьо небе, непрекъснато променяха формата си. Вятърът, на който Андреа с удоволствие подлагаше лице, беше необикновено освежаващ за края на юли, слънцето нежно я галеше с лъчите си.

Доктор Герке предпочете да говори за себе си. Каза й, че Рудолф Бринкман го приютил, поканил го да се настани в жилището му, докато си намери квартира. Мечтаел за малка самостоятелна къщичка или поне за по-обширна квартира, защото по време на следването си обитавал една мизерна по размери стаичка и получил фобия от тесни пространства. Сподели с нея, че известният чичо от Щутгарт много се зарадвал на решението да остане в болницата на Рудолф Бринкман. Не го изразил гласно, но по всичко си личало, че е доволен.

— А баща ви? — не се сдържа Андреа. — Какво мисли баща ви?

— Баща ми сметна, че съм полудял — ухили се той. — Кой знае, може наистина да съм полудял… Практиката на баща ми е много добре разработена. Името Герке се тачи и пациентите залагат на него. Според него има случаи, когато болните го изчакват да се прибере от обиколките си, не се обръщат към другия лекар и обикновено го вдигат посред нощ.

Андреа се засмя.

— Но той уважи избора ми — съобщи важно младият лекар и чак тогава се усмихна. — Няма да се учудя, ако след някой ден пристигне, за да огледа обстановката.

— Но това ще е чудесно!

— О, и аз мисля така! Тук има няколко човека, с които той би искал да се запознае. Аз… аз също…

Андреа сведе очи. Сърцето й пак заби учестено. „По дяволите, Андреа Ноеле! — скара се на себе си. — Стегни се! Какви глупости се каниш да извършиш? Ти си опитна операционна сестра, а не екзалтирана тинейджерка, която за първи път излиза с кола и с един добре изглеждащ млад мъж…“

— Да-а, щом така и така заговорихме за хората тук, бих искал да ви кажа, че вашият Том е много свестен мъж.

— Да, такъв е — съгласи се тя и не можа да овладее треперещия си глас.

Показа с ръка посоката, където трябваше да завият, за да излязат на „новата“ улица и потъна в мълчание.

— Наистина е свестен — повтори упорито доктор Герке. — Той предвижда да построи едно ново крило, да помогне в назначаването на още хора. Но вие сигурно вече сте информирана.

Гледаше я изпитателно и червенината пак плъзна по лицето й. Беше безкрайно изненадана и честно си призна, че не знае нищо.

— Замисълът е грандиозен! Компанията Рудемахер е част от общината и ще расте заедно с нея. Том много добре е разбрал как да стане това. Ще строи болници, училища, други общински сгради. Това създава престиж, освен това привлича и други индустриалци. А аз се радвам, че точно господин Рудемахер ще е първият, който разширява болницата.

— Няма да е лесно.

— Това му казах и аз. Особено до намирането и подбирането на добър персонал. Кой специалист ще пожелае да работи в болницата на едно забутано малко градче? Със или без ново крило, въпреки че името на доктор Бринкман е известно, ще бъде много трудно да се наемат нови кадри. Истински добри имам предвид.

Андреа не попита какво е отговорил Том. Изобщо нямаше защо да пита! Томас Рудемахер би гледал с добро око на всяка сестра от болницата на Бринкман или което и да е друго здравно заведение, която се остави да я завербуват и се съгласи да живее в малкото градче — стига, разбира се, да не се казва Андреа Ноеле… или госпожа Андреа Рудемахер след няколко месеца.

— Посъветвах го да обсъди всичко това с Бринкман — въздъхна доктор Герке. — Идеята е прекалено хубава, за да се отлага във времето.

На същото мнение беше и Андреа. Но защо Том не бе споделил с нея, защо? То би трябвало да има представа колко щастлива щеше да е, как щеше да реагира, да се радва…

Къщата изникна внезапно пред очите им и девойката посочи дребната фигурка на верандата.

— Госпожа Виланд сякаш ни чака. Ето я, седи на любимия си люлеещ стол.

— О, ако имаше повече хора, които да седят пред домовете си така, уверявам ви, че нервните стресове ще са много по-малко!

Той спря колата, огледа се.

— Хубаво е, но… Тя наистина ли смята да остане да живее тук?

Андреа се разсмя.

— Съмнявам се, че може да бъде преместена, дори и със сила.

— Старата дама е умна жена — поклати глава младият лекар. — В известно отношение това е най-добрата терапия. Ще се премести, но ще вземе и мъката със себе си, ще се затвори в черупката си, ще страда повече. Тук всичко й е познато, тук е прекарала най-щастливите дни в живота си и всичко й напомня за нейния Макс. А тези спомени са хубави…

Нещо в откровението не му хареса и той побърза да се измъкне от колата. Андреа не разбра какво точно промърмори, беше свързано с теориите, които в случая са излишни и които трябва да се забравят. И кой знае защо не я изчака, грабна лекарската си чанта и тръгна към къщата. Тя чу веселия възглас:

— Добър ден, госпожа Виланд! Сестра Андреа ми каза, че вече сте по-добре, но на мен ми се иска да се уверя лично. Е, как е сърцето, мила госпожо?

Андреа не бързаше да се намеси. Той беше хирург и бе решил да не върви по стъпките на баща си, но изглежда в него имаше заложено нещо и от бащата, от практикуващия лекар. Приятелското съчувствие, сърдечността и интереса към пациентите бяха искрени. Девойката се възхищаваше от това отношение, мислеше си, че трябва да вземе пример, че подобно чувство трябва да притежава всеки лекар или медицинска сестра, независимо от това къде работи — дали в голяма модерна клиника или в селска амбулатория. Всъщност това беше любов към ближния и би трябвало да е присъщо на всеки човек, не само на здравните работници. Всеки мъж, всяка жена трябва да следват повелите на тази любов и да я изразяват както могат. Том Рудемахер също… Можеше да се поучи от доктор Рихард Герке.

Защо се връщаше пак на Том? Защо сравняваше? Не проявяваше ли несправедливост? Нали той искаше да изгради още едно, ново крило за болницата. „Ах, Том! Толкова ми се иска да ти помогна! Толкова ми се иска да те обичам!“ Но нали го обичаше…