Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (2)

2.

Операционната зала блестеше, миришеше силно на дезинфекциращи средства, с които беше почистена след работния ден. Андреа вадеше и подреждаше инструментите за сложната мозъчна операция на Том и много й се искаше да е началото на деня, да вади други, предназначени за плануваните операции, за хернии и апандисити. Не за такава тежка и сложна операция, не за Том!

Всичко беше започнало съвсем нормално, както всеки друг ден. Всичко бе вървяло гладко, без онези усложнения, които понякога биваха фатални. Дори и при госпожа Лайнвебер. Магията на чудния летен ден се беше промъкнала и в операционната и Андреа вършеше работата си, изпълнена с тиха радост. Защото вечерта имаше среща с Том…

После се случи другото — ужасното.

Маската криеше лицето й, а тя стискаше зъби, за да не започне да крещи, да не се разплаче. Провери старателно дали има всичко и зачака. Рентгеновата снимка на Том беше готова, стоеше закачена на статива. Доктор Бринкман, може би и доктор Герке, вероятно вече миеха ръцете си, обсъждаха операцията в умивалнята. Такъв беше обичаят. Но сега ставаше въпрос за Том. Андреа пое дълбоко въздух и марлята почти я задуши. Полагаше усилия да мисли за Том като за обикновен пациент, да забрави кой е той. Успееше ли, щеше да е по-леко. Не можеше да си позволи да се отпуска. Тя беше човекът, който ще отгатва всеки жест на доктор Бринкман по време на операцията, ще подава инструментите, от нея зависеше много.

— Сега ще го внесат — прошепна Люси Фишер.

Андреа не отговори. Не можеше да помръдне. Люси се втурна да помогне на анестезиоложката доктор Леман и един санитар, който буташе количката. Лекарката държеше високо над главата си апарата за наркоза. Доктор Бринкман отчиташе всички фактори и предвид състоянието на пострадалия бе решил да рискува, да работи с местна упойка. Но нищо не се знаеше, можеше да се наложи да се прибегне и към наркозата. Андреа пребледня. Не беше вече прилежната операционна сестра, а просто жена, която от напрежение и страх за любимия, почти губеше съзнание. „Моля ти се, мили. Боже — молеше се отчаяно, — моля ти се не му позволявай да умре! Моля те, не го оставяй да умре!“ Горещи сълзи замъглиха погледа й и тя затвори очи, за да не забележат другите. Ръцете в тънките ръкавици се свиха в юмруци. Нямаше да изпада в паника, нямаше да позволи емоциите да надделеят, да я принудят да напусне залата.

Всичко беше само един миг. Отвън се чу характерният шум от сцеплението на гумени колела с линолеум, после се появи доктор Герке с разперени, още мокри ръце. Имаше работа. Трябваше да му помогне да облече операционния халат, да подаде ръкавиците, шапката, маската. Сигурно доктор Герке щеше да очертае операционното поле. Андреа познаваше добре порядките в болницата на доктор Бринкман. Учудващо беше, че той се е съгласил да допусне в операционната един фактически чужд човек. Но нямаше време за чудене. Люси Фишер вече разкъсваше пакета със стерилните облекла и Андреа се стегна. Ръцете й сами се протегнаха към зелената памучна престилка, разтвориха я срещу лекаря.

— Моля, господин докторе — каза спокойно и ясно, сякаш страхът и грижата бяха останали някъде далеч, извън нея.

Люси Фишер, която се занимаваше с тъй наречените нестерилни работи, завърза връзките на халата. И докато тя се суетеше зад гърба на лекаря, Андреа взе пудрата. Лекарят протегна ръка.

— Не забелязах ли сълзи? — попита внимателно. — Когато излизах от умивалнята, ми се сторихте много развълнувана.

Андреа усещаше изпитателния поглед на сините очи. Мълчеше. Вършеше рутинната си работа и мълчеше. Чужденецът разпери дългите си кокалести пръсти и тя много внимателно нахлузи ръкавицата, така че да не докосне кожата. Гледаше само ръката.

— Никой не може да ви упреква за сълзите — продължи той и след като отново не получи отговор, протегна и другата ръка. — Никой не би ви упрекнал и ако се откажете от участие в операцията…

Андреа си помисли, че някой вече е успял да му разкаже за нея и Том. И отговорът се получи по-сух и по-сдържан отколкото и се искаше:

— Аз бих се упрекнала, доктор Герке!

Настъпи неловко мълчание. Той изчака да завържат и втората ръкавица върху зеления ръкав и вече съвсем делово каза:

— Аз ще подготвя операционното поле, сестра Андреа. Доктор Бринкман ще дойде веднага, щом сме готови.

Тя кимна. Беше благодарна за това, че разбраха нежеланието й да говори, да усеща съчувствие и че се върнаха към това, което предстоеше.

По всичко личеше, че доктор Герке има опит. Той очерта операционното поле с червено оцветен разтвор на амониев хлорид. Движенията на дългите му пръсти показваха сръчност на хирург с дълъг стаж край операционната маса. Андреа следеше само ръцете и се опитваше да не мисли, че човекът със страшната рана на главата е Том Рудемахер. Доктор Герке не й обръщаше внимание. Операцията скоро щеше да започне. Не се виждаше повече и Том. Нищо друго, освен малката част от черепа, където доктор Бринкман щеше да опре скалпела… Трябваше да се концентрира. Трябваше да забрави, че това е Том. Нямаше време нито за страхове, нито за други мисли.

Андреа прехапа устни и преглътна солената кръв. Кожата на главата беше така разкъсана, че нямаше нужда от рентген, за да се види парчето кост, притискащо мозъка. Том не беше обгорен, но състоянието му бе не по-малко критично.

Андреа имаше възможност да научи нещо повече за премеждието и нещастието на Том. Казаха й, че бил в централното хале с един от доставчиците, разчитали някакъв сложен чертеж, когато се чул викът на Хорст Шулц. Експлозията станала, преди да стигне склада. Но той бил един от първите, които си пробили път през пламъците, за да помогне на ранените. Тогава един от трегерите на покривната конструкция се срутил и паднал върху него. Извадили го с още един ранен, на който искал да помогне. Ако проклетата греда не го беше улучила…

Девойката прогони и тази мисъл. Доктор Герке беше готов. Доктор Бринкман излезе от умивалнята и тя се зае с неговия хирургически екип.

— Страшен късмет имаме — прошепна посивелият хирург. — Чудесно е, че точно в този ден доктор Герке е бил тук. Да, да, имаме късмет. Доктор Герке е специализирал хирургия в най-добрите клиники и макар че е млад се ползва с име на отличен хирург. Знаете ли, той е племенник на моя стар приятел доктор Йозеф Герке, който ръководи клиниката в Щутгарт.

Това беше ново за Андреа. Разбираше, че старият хирург казва това, за да й вдъхне кураж, но и сама беше забелязала, че доктор Герке има опит. Все пак кимна с глава, посегна към спринцовката с еднопроцентов прокаинов разтвор и я подаде. Движенията на двамата хирурзи бяха перфектно съгласувани, все едно че години наред са работили в един екип. „И защо ли се чудя? — помисли си Андреа. — Когато работят двама надарени хирурзи, някак от само себе си става така, че те започват да действат като един човек. Мислят по един и същ начин, поемат една отговорност… Ние също…“ Тя познаваше своя сектор отлично, можеше да вземе от инструменталната масичка скалпел, ножици или нещо друго със затворени очи. Но провери още веднъж разположението на всеки инструмент — малките щипци, с които се прихващат кръвоносните съдове, малките клещи, големите клещи, с които се разделят кости. Изведнъж и стана студено. О, Том! Мили мой!

— Никак не ми харесва това, което хората говорят долу — чу като насън спокойния глас на доктор Бринкман. — Благодаря за упойката, сестра! Да, да, не ми харесва. Изглежда има саботаж, някой е запалил огън между боите и разредителите…

— О, не!

— Така се говори, сестра Андреа.

— И аз чух нещо подобно — промърмори доктор Герке, докато изучаваше рентгеновата снимка. — Надзирателят е бил минути преди избухването на пожара в склада и нямало нищо подозрително.

Андреа чакаше. Още малко и щеше да започне да подава необходимите инструменти. Хубаво щеше да е, ако това заангажира цялото й внимание, много повече от всеки друг път. А ако наистина е било умишлено подпалване? О, небеса! Кой би могъл да мрази Том толкова силно?

Операцията започна. Виждаше се ясно до каква степен е повредена костта.

— Вижте това! — възкликна доктор Бринкман и подсвирна зад маската.

Андреа трепна. Подсвирването беше лош знак, но обучената операционна сестра прогони страха. Тя подаде триона, преди да бъде поискан, така както беше свикнал доктор Бринкман и се постара да не обръща внимание на шума, така характерен при разрязването на костта. Доктор Герке изглеждат долови нещо, постара се да обясни:

— Имали сме късмет. Твърдата обвивка на мозъка не е повредена и лесно ще разберем откъде кърви. Няма да проникваме много дълбоко.

— Да се надяваме — изръмжа доктор Бринкман, който не беше толкова деликатен.

Сините очи изглеждаха още по-сини над бялата маска. Доктор Герке погледна ободряващо към Андреа и тя признателно кимна.

— Остана още малко — обади се пак доктор Бринкман, зает с малкото парче кост, което, притискаше мозъка и едва, след като го хвана за освобождаване, се обърна към младия си колега. — Аз наистина се радвам, че именно вие ми асистирате, доктор Герке. Сигурно смятате, че в нашата малка болницата нещата са доста по-различни от големите клиники, с които сте свикнали…

— Досега не съм забелязал нищо, което да ви отличава от голямата клиника — прекъсна го спокойно младият хирург.

Другият не откъсваше очи от раната, от ръцете, които докосваха най-деликатния орган на човешкия организъм. Но това не му попречи да попита:

— А Йозеф? Не се ли опитва да ви завербува за клиниката в Щутгарт?

— О, старае се! Точно толкова, колкото баща ми, който иска да ме очарова със своята практика в Карлбах.

— А вие? Какво ще е вашето решение?

— Изглежда няма да приема нито едното, нито другото. Чичо Йозеф има в болницата цяла тълпа отлични хирурзи, аз не му трябвам. Изобщо не съм необходим в Щутгарт. А само при мисълта за приемните часове в Карлбах, за визитите по къщите, които ще отнемат времето за операции, ми настръхва косата. Това никак не ми допада.

Доктор Бринкман изглеждаше погълнат от работата си, от това, което ставаше под триона. И сякаш не чу младия си колега. Вече питаше доктор Леман какво отчитат нейните уреди. Получи отговор и не промълви нито една дума повече, докато парчето кост не беше отделено напълно. През това време операционната сестра Андреа сякаш не съществуваше, ако се изключи тесният кръг пространство около масата. Тя чуваше само стържещия звук на триона. Той сякаш са забиваше и в нейния череп. Стъпките на Люси Фишер, свестеното на стерилизатора, ритмичното тиктакане на уредите — това беше шум, който не достигаше до нея. Болницата, целият свят, всичко бе изчезнало. Съществуваха единствено двете ръце на хирурга.

Тя навлажни сухите устни с език. Критичният момент щеше да настъпи, когато доктор Бринкман локализира източника на кървене или когато не успее да го направи… Трябваше да събере сили. Тогава щеше да има основание за най-голяма тревога. Тогава…

Гласът на доктор Бринкман я върна към действителността.

— Готов ли сте, колега?

— Да — потвърди другият.

Готова беше и Андреа. Щом късчето кост, прилично на подкова, беше отделено, тя протегна ръка, подаде на хирурга онова нещо, което всички от бранша наричаха костния восък. След това доктор Бринкман отвори твърдата мозъчна обвивка с върха на една игла. Ужасно рискована манипулация. Защото освободената от натиска на костта тъкан веднага се изду, заприлича на узряла слива, придоби същия лилаво-син цвят. Доктор Герке беше готов с апарата за изсмукване на кръв. „Моля те, мили Боже!“ — простена Андреа.

— Бързо! Действайте по-бързо! — заповяда доктор Бринкман. Думите му се отнасяха повече за анестезиоложката доктор Леман, която отговаряше и за преливането на кръвта. — Как е налягането?

Андреа облекчено въздъхна. Бяха започнали да преливат кръв на Том още от началото на операцията и нещата не бяха по-лоши отколкото в началото, поне по отношение на кръвното налягане. Хубаво беше и това, че Том бе кръводарител. Така се избегна загуба на време по определяне на резус-фактора и кръвната група. Истински шанс беше, че Том даряваше кръвта си на болницата откакто беше започнат строежа…

Помпата жадно поглъщаше кръвта. Андреа следеше само ръцете на хирурзите и своята масичка. Лекото прихлопване на врата й подсказа, че е дошъл и доктор Харден.

— Как върви? — попита той, без да откъсва поглед от очите на Андреа.

— Вътре сме, почистваме полето — отговори доктор Бринкман. — А долу как е?

— В общи линии вече всичко е под контрол. Виждам, че се справяте и без мен и ако нямате нужда от моята помощ, бих предпочел да се върна в отделението за спешна помощ.

— Артерията — напомни доктор Герке, който сякаш не беше чул нищо от разговора. — Струва ми се, че е средната слепоочна артерия или някое от големите и разклонения.

— Да, да, добре!

Одобрението се отнасяше само до бързината, с която бе локализиран източника на кървене, но съвсем не и за факта, че е засегната именно тази артерия. Андреа изплашено погледна към лицето на възрастния хирург. Знаеше колко е опасно. Засегнатият участък можеше да бъде толкова дълбоко, че да не е възможно достигането му, с какъвто и да е инструмент. Ужасно беше да знаеш какво може да се случи. Ужасно беше, че на масата лежи близък човек. Иначе не й оставаше време да се задълбочава в такива мисли. Но сега бе съвсем друго…

Оперираха Том.

Андреа хвърли бърз поглед към доктор Харден. Надяваше се да прочете нещо по неговото лице, което беше без маска. Но и той не издаваше нищо. Следеше ръцете на чуждия хирург. Андреа с удоволствие би го уверила, че може спокойно да се връща при другите ранени. Доктор Герке им беше пратен от Бога. Още от първия срез доктор Бринкман и той работеха в чуден синхрон, все едно че са направили стотици операции заедно. Младият хирург насочваше шумния си уред точно към бликащия фонтан и изсмукваше бързо кръвта. Но артерията кървеше обилно.

— Аз бих предложил — започна почтително той, — да прихванете кръвоносния съд със сребърни или танталови щипци, но не чрез диатермия^[1].

— Защо? — попита бързо доктор Бринкман и Андреа долови изненада в гласа му, усети и любопитния поглед на доктор Харден.

— Имаме работа с разклонение, не с главната артерия — заяви спокойно доктор Герке. — Вече се различава ясно. Вижте, дори и в най-добрия случай част от тъканта ще стане некротична, а кървенето е в опасна близост до главната артерия. Не ми се иска да споменавам за съществуващия риск да предизвикаме още по-силно кървене. Не, мисля, че рискът е прекалено голям!

Сините очи само за част от секундата се отклониха от смукателя и пак се съсредоточиха над уреда. Доктор Бринкман сърдито изръмжа. Андреа знаеше, бяха учили колко опасно е, колко лесно можеше да се повреди тъканта при прилагане на диатермия. О, Господи, ако това се случеше на Том!

Доктор Бринкман решително кимна с глава, показа съгласие и ужасът някак намаля. А доктор Харден вдигна ръка и образува кръг с помощта на палеца и показалеца. Това беше висш знак за признание. Значи можеше да има пълно доверие в доктор Герке.

Андреа беше изцяло погълната от ставащото на масата. Не можеше да разчита на въпросите на доктор Харден, който се бе върнал при другите пострадали, нямаше как да чува и отговорите, от които да разбере какво става. Виждаше, че твърдата обвивка на мозъка се успокоява, придобива нормален цвят. А това значеше, че няма източник на кървене. Наблюдаваше как доктор Бринкман шие тъканта със специален конец, как пробива малки дупчици в черепа, през които щеше да прокара тънката танталова тел и така да закрепи парчето кост. Колко различен беше вече шумът на малката бормашина! Най-лошите страхове се стопиха. Имаше надежда, имаше… И устните сами се разтегнаха в треперлива, несигурна усмивка.

— Имахме късмет — въздъхна доктор Бринкман.

— Да — съгласи се доктор Герке и погледна към Андреа. — Имаше един момент, когато мислех, че няма да успеем… Слава Богу, всичко мина. Доволна ли сте, сестра?

Девойката се изчерви и кимна с глава. Сините очи засияха.

— Когато вашият Том е в отделението и всичко е наред, ще дойда при вас на чаша кафе — закачи я хирургът.

Тя пак кимна. Бързаше да свали маската на доктор Бринкман и си мислеше, че доктор Герке е чудесен, че ще се хареса на всички сестри. Болницата, в която ще иде, независимо дали на чичо му в Щутгарт или някъде другаде, щеше да получи един прекрасен хирург. А това беше истински късмет.