Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (5)

5.

Постепенно редът в болницата се възстанови напълно. Жителите на градчето също се поуспокоиха. Катастрофата не беше забравена, но само след седмица бе установено, че пожарът се дължи на небрежност. Навикът на Ралф Гротегут да хвърля фасовете през рамо беше причината, не обидата на Карл Донер. Но петимата обгорели и Том Рудемахер бяха вън от опасност и това донякъде уталожваше страстите. Освен това какво можеше да се иска от един мъртвец! Слухът за умишлено подпалване бавно заглъхна и персоналът на болницата не бе вече така натоварен, поне свижданията се разредиха.

Андреа си мислеше, че нещо подобно може да се случи само в такова малко градче, в една болница. Изненада се, когато установи, че ужасната картина на пожара, на пристигащите с вой линейки и стенещите хора, няма вече такава сила за нея. Забравяше я, а тогава си мислеше, че това е невъзможно, че никога няма да се случи. Но новите пациенти идваха с нови проблеми и човек трябва да им се посвети изцяло. Това всъщност беше хубаво…

Какво ли би казал Том, ако сподели мислите си с него? Всъщност тя знаеше мнението му, макар че той избягваше да говори за работата й в болницата. Подозираше и отношението му, макар той да не го казваше на глас. Подреждаше стерилните превързочни материали пакетче по пакетче в шкафа и си мислеше за годеника си, който определено не харесваше нейната отдаденост на професията, смяташе, че тя не трябва да е на първо място в живота й. Веднъж беше опитал да се пошегува и много я обиди. Щом професията на медицинска сестра е нещо толкова възвишено, то било по-добре в болницата да работи някой друг, не неговата Андреа. Да, знаеше какво иска Том. След сватбата тя трябваше да се откаже…

Андреа прогони неприятната мисъл от главата си. По-добре беше да внимава с броенето и подреждането на пакетите, по-безопасно. Изведнъж чу как някой отваря стъклената врата, която водеше към входа за линейките. Не очакваше някой чужд да използва този вход. Тук бяха манипулационните, към приемната имаше малко фоайе и посетителите минаваха през него. Все пак остави пакетчето и забърза към вратата. Беше госпожа Виланд. Зарадва се като я видя, усмихна й се сърдечно, отвори вратата, поздрави:

— Радвам се да ви видя, госпожо Виланд.

— Аз… аз — смути се възрастната жена, — не знаех откъде да мина… Бих искала да говоря с доктор Герке.

— Много съжалявам, госпожо — погледна я съчувствено девойката, — но той не е тук.

Жената натисна с костеливата си, нашарена от сини вени ръка, дръжката на вратата, сякаш се нуждаеше от опора. Андреа не можеше да откъсне очи от тази ръка.

— Той… той — продължи с тънкия си гласец госпожа Виланд, — ми каза да му се обадя, ако отново имам нужда…

Гласът трепереше, жената също. Андреа се разтревожи. Подхвана я, поведе я към стаята, където работеше, настани я на един стол.

— Така, така — не спираше да говори. — Сега се успокойте, госпожо Виланд, починете си. Доктор Герке ви е казал да го потърсите при нужда и ще се радва да ви види. Но сега просто го няма, има да урежда някои лични неща. Не се притеснявайте, скоро ще се върне.

— Той… той ми разказа. И обеща да се върне.

Андреа се усмихна и сякаш случайно хвана тънката китка на жената. Подозираше нещо такова. Старата жена беше допринесла до голяма степен той да приеме работата в болницата на Рудолф Бринкман. За младия лекар тя беше от пациентите, които най-много се нуждаеха от квалифицирано медицинско обслужване. Точно тя, която нищо не искаше, за нищо не молеше. Възрастната жена го беше впечатлила много повече отколкото цялата болница с нейния безупречен ред и недостатъчен персонал, повече от признанието на доктор Бринкман и настойчиво предлаганата работа. Пулсът беше ускорен.

— Откога бие така сърцето ви, госпожо Виланд?

Тя дишаше с мъка, въздухът свистеше в гърдите й.

— От днес, от тази сутрин.

Андреа погали ръката й.

— Останете тук, моля ви. Стойте спокойно, почивайте. Аз ще извикам доктор Бринкман. Сега ще се обадя по телефона.

— Не бива да го притеснявате — опита да я спре жената. — Аз… аз се надявах, че доктор Герке вече се е върнал, затова съм тук. Той може да го направи пак — костеливите пръсти търсеха артерията и трепереха. — Помъчих се сама и нищо не можах да направя. Само той може…

— Това е един стар докторски трик — усмихна се девойката с усмивка, която би трябвало да я успокои, но в очите й имаше стаена тревога.

Доктор Бринкман щеше да слезе веднага.

— Идва ли?

Андреа кимна. Старицата пое въздух и някак на пресекулки започна да разказва:

— Аз… аз познавам Руди Бринкман още от бебе… Баща му… той беше при мен, когато умря моят малък Мартин. Тогава Руди беше седем или осемгодишен. — Последва свистяща пауза, въздухът проникна в дробовете й и тя можеше да продължи. — Той… старият доктор Бринкман ми каза, че… Макс и аз… няма да имаме деца, не можем да имаме — силен спазъм набразди сбръчканото лице още повече, очите й се напълниха със сълзи и тя едва чуто довърши: — Това беше преди повече от четиридесет години.

Андреа съзнаваше, че заучената усмивка няма да помогне. Не искаше да крие нито тревогата си, нито съчувствието.

— Госпожо Виланд, не бива да…

— Зная — махна с ръка старата жена. — Няма да плача, не мога да плача, откакто изпратих Макс на гробищата.

Доктор Бринкман лекичко отстрани девойката и тя облекчено въздъхна. После прегледът ангажира цялото й внимание. Гледаше побелялата глава, после другата с посребрените коси и си мислеше, че нещо неуловимо ги свързва.

— Каква е болката, госпожо Виланд? — попита лекарят и отпусна слушалката.

Имаше някаква неуловима тревога в гласа му, която накара Андреа да трепне.

— Ами… прорязва като с нож гърдите — обясни смутено старицата. — После както преди, все едно, че ме пробождат с шило.

Сухите й устни бяха напукани и тя ги облиза с език, гледаше изплашено, притеснено.

— Сега малко ме отпусна, вече не е толкова лошо — изплака тя. — Вкъщи си мислех, че ще умра, преди да стигна до Валтер Кьониг.

— Той ли ви докара?

— Нямаше никой у тях. Не, не… Минах бавничко по новата улица, качих се на автобуса.

Очите на Андреа се замъглиха, сърцето й се сви. Болната стара жена беше изминала два километра пеша, после е чакала автобуса под жаркото юлско слънце… Какво можеше да стане само!

— Ти не бива да ми се караш Руди — прошепна госпожа Виланд, — прекалено стара съм за това. И няма защо да мълчиш, нито да се мръщиш така.

— Не е трябвало да изминавате този дълъг път — започна строго доктор Бринкман и веднага омекна, продължи приятелски. — Но щом вече сте тук, аз бих желал да останете няколко дни. Ще си починете, ще направим някои изследвания.

— Не можеш ли да спреш сърцебиенето? — погледна го с надежда тя и пипна тила си, потърси артерията там. — Доктор Герке го направи и веднага ми олекна.

— Мисля, че и доктор Герке щеше да предложи да останете — усмихна се мило другият лекар. — Трябва да останете, иначе подобрението няма да е трайно.

Старицата срамежливо го погледна и някак колебливо каза:

— Не се обиждай, Руди, но младият лекар много ми хареса. Имам доверие в него.

— На мен също ми харесва. Той е отличен хирург.

— И лекар също — добави убедено госпожа Виланд, — много добър лекар. — Не искам да те лъжа, той също ми каза, че трябва да остана.

Въздухът отново не й достигаше, кокалестите ръце се свиваха и отпущаха. Беше мъчително да се гледа как страда. Но тя искаше да говори.

— Аз му казах… На доктор Герке… Аз съм само една стара жена, не искам да лежа в болница… Освен ако… — Гледаше изпитателно доктор Бринкман над златната рамка на очилата, изтъняла с годините и чакаше отговор. — Все пак не съм чак толкова болна или…

— Разбира се, че не сте! — увери я доктор Бринкман.

Кризата бавно отминаваше, задушаващите пристъпи изчезваха. Андреа изпитваше огромно съчувствие към старата жена. Хубаво беше да остане в болница, но това не бе абсолютно необходимо. Щом мисълта, че ще лежи в болница я вълнуваше повече, щом това я притесняваше… То щеше да се отрази на състоянието й. Не, май щеше да е по-добре тя да полежи в дома си.

— Няма да остана тук — заяви старицата.

Доктор Бринкман прие спокойно поражението.

— Добре, госпожо Виланд — каза нежно. — Знаете ли какво ще направя? Ще ви прегледам основно, ще ви предпиша едно хубаво лекарство, а после сестра Андреа ще ви откара вкъщи с моята кола. А когато доктор Герке се върне, ще го накарам веднага да ви посети.

Това беше най-хубавото нещо, което Андреа чу през целия ден. Доктор Бринкман даде още един пример за лекарска и човешка етика. Чудесно бе да се работи в неговата болница!

Семейство Виланд притежаваха няколко декара изпосталяла земя, от която едва ли можеше да се живее, тя просто не даваше плод. Иначе околността беше много красива и Андреа каза това на старата жена, докато забиваше от „новата улица“, както я наричаше госпожа Виланд, по една неравна, камениста пресечка.

— Макс много би се радвал да го чуе — усмихна се старата жена. — Той толкова обичаше родното си място.

Андреа не проговори повече. Всяко припомняне за нелепата смърт на Макс Виланд й причиняваше болка, а как ли се чувстваше старицата? Но когато след един остър завой видя малката къщичка, възторжено ахна:

— Колко е хубава, госпожо Виланд!

— Макс я построи — каза простичко жената и лицето й изведнъж се разведри. — Беше през лятото, преди да се оженим.

— Зная — отрони тихо девойката. — Доктор Герке ми каза.

Госпожа Виланд я погледна с добрите си очи и гласът й звучеше по-силно и уверено, отколкото в болницата.

— Този млад човек много ми харесва! Прилича по нещо на Руди, на доктор Бринкман. Той знае — прошепна след къса, стеснителна пауза, — да, той знае за човешкото тяло повече, отколкото пише в книгите. Чувства го с ръцете си, с душата си…

Странно, но кръвта нахлу в главата на Андреа и оцвети в аленочервено бузите й…

Тя побърза да изскочи от колата, да помогне на госпожа Виланд. Нямаше никаква причина да се изчервява, старата дама беше доловила неговия природен дар, каза само, че доктор Герке знае интуитивно повече, отколкото е написано в учебниците. Но защо старческите очи се взираха така в нея? Какво търсеха?

— И на теб ти харесва, детето ми… нали?

— Естествено — отговори сухо Андреа. — Той е добър лекар и ние имаме голяма нужда от такъв като него. Искам да кажа болницата на Рудолф Бринкман.

— Нямах предвид това — кокалестите пръсти се впиха в ръката на девойката, тялото бавно се надигна. — Не, изобщо не помислих за болницата… Лицето ви е червено като роза…

Андреа смутено се усмихна. Нямаше подходящ отговор, а и старицата моментално се затвори в себе си, върна се дистанцията между пациент и медицинска сестра.

Едно петнисто куче, чиято порода изглеждаше съвсем неизвестна, завъртя опашка край тях, последва ги в къщата. Госпожа Виланд се насочи към люлеещия стол до прозореца, кучето се настани в краката й. Явно това беше любимото им място.

— Принц тъгува — отрони жената. — Макс много му липсва.

И на тези думи нямаше отговор. Андреа само кимна, а госпожа Виланд унесено продължи:

— Той и Макс винаги се разхождаха заедно, само двамата…

Ръката й галеше нежно главата на животното. Андреа също потърка козината му и Принц удари опашка по пода.

— Хубав е… Красиво куче…

— Трябваше да го видите като млад.

Девойката се разсмя. После хвана тънката китка.

— Принц си е добре. Нека да видим сега как е вашият пулс.

— О, струва ми се доста по-добре…

Така беше. Нямаше го неравномерният, забързан ритъм, ударите се усещаха по-бавни, успокояващо постоянни.

— Това диги… дигитално чудо е по-добро от чая с шикалки.

Андреа изненадано я погледна. Старицата се запъна малко при произнасяне името на лекарството, но не това я учуди, не фактът, че е запомнила думите на доктор Бринкман.

— Какво казахте?

— Не сте ли чували за чай от шикалки?

— Не. Звучи ми съвсем непознато.

Госпожа Виланд поклати недоверчиво глава.

— Знам го още от баба си. Тя казваше, че този чай е полезен за нервни хора. Вземат се пресни шикалки, мачкат се, докато пуснат сок и после се варят. Чаят е много горчив… Б-р-р-р, няма значение колко захар ще му сложите, той все си горчи. Аз имам, набрах си малко… Трябваше ли… трябваше ли да кажа на доктор Бринкман, че съм пила чай от шикалки?

Изглеждаше трогателно безпомощна със смръщеното си лице при спомена за горчивия вкус и с вината, зараждаща се в очите й.

— Сигурно щеше да му е интересно да чуе за вашето лекарство — успокои я девойката, — но не пречи, няма значение, че забравихте да го споменете.

Не беше така. Веднага щеше да съобщи на доктор Бринкман, още щом се върне в болницата. Домашните средства за лечение, познати на старите хора, не бяха за пренебрегване. Андреа знаеше, че Рудолф Бринкман се интересува от тях, знаеше също, че те са основна съставка за много от съвременните лекарства. Но чай от шикалки, последван от дигитална инжекция… това беше… Лекарят бе приложил своето средство, без да знае нищо за импровизираната терапия и кой можеше да каже как всъщност действа отварата?

Тя продължаваше да мисли за чая на госпожа Виланд и в болницата. Остана по-дълго при старицата, не си тръгна, докато не се увери, че сърцето се е успокоило. Така беше предложил и доктор Бринкман. Жалко, че не го видя веднага. Минаваше девет часа, когато поиска да я свържат със „старата къща“. Телефонистката й каза, че докторът не е там, попита спешно ли е, предложи да я свърже с дома му. Минута след това вече докладваше: госпожа Виланд била по-добре, пулсът се нормализирал, но чаят от шикалки…

Лекарят посрещна историята с весел, непринуден смях. Андреа се беше постарала да научи колкото се може повече за прословутия чай и изреждаше задъхано подробностите. Но страхът все пак прозираше зад многото думи.

— Не съм изненадан — смееше се доктор Бринкман, — никак не съм изненадан! Ако има на какво да се чудя, то е на решението й да дойде до болницата. Явно е била много впечатлена от доктор Герке, щом е пренебрегнала изпитаното средство. При по-възрастните хора на село е така, държат повече на собствените си методи на лечение, отколкото на нашите. Трябва да призная, че някои от тях съвсем не са лоши…

Но чай от шикалки? Спада ли и той към тях?

— Има го в старите книги с рецепти, сестра Андреа. Убеден съм, че моят прадядо би се заклел в силата на лечебното му въздействие.

— Госпожа Виланд не се кълне — въздъхна с облекчение Андреа. — Каза ми, че дигиталните инжекции са по-добри.

— Чудесно! — зарадва се лекарят. — Най-после и тя да ни признае. Не се безпокойте, сестра Андреа. Лека нощ и благодаря.

Андреа бавно остави слушалката.

— Пфу, чай от шикалки! — сбърчи нос сестра Ренате, която дежуреше в приемната. — Кой знае колко е противен?

— Не се бойте, трудно ще се върне в употреба, прекалено е горчив…

— Само не ми казвайте, че сте го опитали!

— Да — засмя се девойката и без да погледне за реакцията от думите си, забърза към асансьора.

Времето за вечерни посещения беше изтекло и обстановката постепенно се успокояваше. Наистина още имаше движение — в стаите светеше, сестрите бързаха по коридорите със своите таблички с лекарства за през нощта, с чаши мляко или подлоги. Но треската от деня беше отлетяла. Андреа обичаше тези часове на затишие. Дори понякога си мислеше, че ако не работеше като операционна сестра, ако не се вживяваше толкова в работата си, би предпочела нощните дежурства.

Да, спокойствието на вечерния час беше много приятно. Освен това можеше да види и Том…

Той седеше облегнат на възглавниците, делово изправен и преглеждаше документи. Леглото бе покрито с разпръснати листове хартия. Андреа се наведе към лицето му, дари го с една бърза, лека целувка.

— На човек му се налага да те чака доста дълго — промърмори той.

— Казах ти, че ще отнеме известно време…

— Но не ме предупреди, че ще е половината нощ.

— Не се сърди, мили — усмихна се девойката, — само девет часа е. И госпожа Виланд е добре.

Том размаха куп документи.

— А мен ме радва това!

Изглеждаше смешно недоволен. Тя разчисти местенце сред хаоса от документи и хелиографски копия, седна на ръба на леглото и нежно го погледна.

— Тя е една нещастна и самотна старица. Том…

— Няма ли съседи?

— О, Том, моля те!

— Въпросът е сериозен, Андреа. Има много възрастни, самотни и болни хора и ти не можеш вечно да носиш отговорност за тях.

— Аз съм медицинска сестра. Том. Аз…

Той я притегли към себе си.

— Нека да не се караме сега, мила, не точно сега. Така копнеех за теб и времето ми се стори много дълго.

— Том, недей…

Гледаше към съседното легло. Пациентът със съмнение за апандисит, който ги уверяваше весело, че спи дълбоко или гледаше нощния пейзаж, беше изписан. Новият — едно младо момче, което трябваше да бъде оперирано на следващия ден, лежеше обърнато към стената и не помръдваше.

— Няма да ни чуе, не се безпокой — прошепна Том. — Страхуваше се много от операцията и преди малко му дадоха таблетка. Така здраво е заспал, че дори и шумна кавга няма да го събуди. Господи, Андреа! Обичам те и не искам да те деля, не можеш ли да разбереш, скъпа?

— Опитвам се. Том, но…

Устните му докоснаха нейните, после натискът стана по-груб. Властен и гневен. И думите му изразяваха същото:

— Не те разбирам, скъпа! Обичам те, желая те, искам да създам семейство с теб. Ти също казваш, че ме обичаш, въпреки това за теб аз съм на второ място.

— Том, моля те! — изплака девойката.

Ръцете му бяха безмилостни, притискаха я здраво, устата пак потърси нейната. Точно тогава от сестринската стая се разнесе телефонен звън. Тя понечи да се изтръгне от обятията му.

— Виждаш ли — каза рязко той, — точно това имах предвид! Аз говоря за любовта, за бъдещето ни, а проклетият телефон…

Не беше само телефонът, който му попречи да довърши. Сестра Хана застана на прага.

— Съжалявам, господин Рудемахер — обърна се към разгневения млад мъж, — съжалявам, че попречих, но сестра Андреа трябва да отиде веднага в операционната. Имало е сбиване и един от героите е ранен с нож.

Андреа стана.

— Благодаря, сестра Хана — погледна колежката си и бързо целуна годеника си. — Лека нощ, мили.

Той не откликна. Посегна демонстративно към листовете си, нагласи подложката за писане и процеди:

— Поздрави инструменталната си маса от мен! Тя ти е…

Андреа избяга от стаята. Знаеше какво щеше да каже. Беше жестоко наранена, обидена, ядосваше се на Том и то толкова, че й се искаше да заплаче, едва се сдържаше.

 

 

Люси Фишер, извикана по спешност, вече се подготвяше. Андреа жулеше настървено ръцете си, изливаше яда си върху тях.

— Знаеш ли — бъбреше Люси, — когато дойдох, той беше в рентгеновото отделение. Не попитах какво се е случило. Страхувах се. Нали знаеш какво се говореше, как бяха настроени хората… Предполагам, че някой не е изтърпял присъствието на Донер в кръчмата и е кипнал. Всъщност боят започнал още с влизането му.

— Къде е ранен? — попита през рамо Андреа и сложи ръцете си под силната струя вода.

— Един от санитарите ми каза, че ножът е пробил дебелото черво.

— Бедният дявол! Пожарът е бил просто един нещастен случай… Защо не го оставят на мира?

— Ти си мислиш така. В града нещата не са затихнали. Изглежда има хора, които считат Донер за злостен подпалвач. Донер не е от кротките, а този с ножа… той сигурно е бил приятел на Ралф Гротегут…

Люси бързаше за операционната. А и нищо друго не знаеше. Останала сама, Андреа отново помисли за Том, за неприятното сбиване. Да, напълно възможно беше някой от малкото приятели на Гротегут да е загубил самообладание. Произшествието не можеше да се забрави лесно. Споровете продължаваха и все още не се знаеше окончателно дали няма човек, който да е видял, че Донер се връща в склада, както не се твърдеше със сигурност, че е напуснал строежа. Нищо не беше сигурно, но човекът беше пострадал. Не, нямаше да мисли за Ралф Гротегут, нито за фабриката Рудемахер, нито за Том Рудемахер…

— Готова ли си? — попита Люси и отвори едно стерилно пакетче, помогна й да си избърше ръцете. — Видях го, слагат му упойка. Изглежда доста зле.

Люси стоеше с разтворения халат пред нея и Андреа пъхна ръце, обърна се с гръб, за да може приятелката й да завърже връзките. Това беше част от нейните задължения, бе свикнала с него и то не й пречеше да споделя новите подробности, които беше успяла да узнае.

— Трябва да е било страшно сбиване. Наистина е започнало в кръчмата. После някой се намесил и възстановил реда. Донер излязъл. Намерили се няколко мъже, които го последвали. И навън всичко започнало пак. Изобщо не се знае кой е извадил ножа.

— А свадата? Знае ли се поне това — кой е предизвикал скарването, боя?

— О, това е известно на всички! Донер! Бил е пиян, както обикновено, това добавям аз. — Люси задържа ръкавицата отворена, погледна как Андреа пъха ръката си и възбудено зашепна: — Ужасно било, когато го обърнали, ножът стърчал, забит в плътта му. Обикновен, евтин нож, каквито се продават с дузини и то навсякъде. Каза ми го един от санитарите.

Андреа трепна, усети как нещо в стомаха й се стяга и това чувство не я напусна и пред нейната маса с инструменти. Подреждаше ги, проверяваше за последен път дали всичко е на мястото си и опитваше да забрави думите на Люси. Искаше да освободи съзнанието си от всичко, което би могло да й пречи по време на операцията.

Но я очакваше нова изненада. От умивалнята излезе доктор Герке. Той моментално разбра колко е стресната и доволно се ухили. Държеше ръцете си разперени, встрани от тялото си и приличаше на щъркел.

— Две минути след обаждането ви по телефона, аз вече звънях на вратата на доктор Бринкман. Чудесно съвпадение, нали?

Люси разпери зеления халат и лукаво намигна. После се зае с ръкавиците, маската, с всичко, което беше нейно задължение.

— Крайно време бе да дойдете, господин докторе — обади се след време Андреа. — Госпожа Виланд спешно се нуждае от вас.

— Знам — лицето на доктор Герке стана сериозно. — Бринкман ми каза.

Андреа почувства как отново се изчервява. Посегна за халата, хвана го с привично движение за вратната извивка, така че лекарят да се вмъкне, без да наруши стерилността на ръцете си и остави Люси да завързва връзките. Тя трябваше да се занимава с ръкавиците. Рутинна операция, но ръцете й кой знае защо трепереха.

— Моля, господин докторе — каза с подчертано официален тон.

— Благодаря — отговори по същия начин младият лекар.

Точно в този момент вратите се отвориха и санитарите вкараха количката с упоения пациент, апаратите за наркоза. Люси изтича да им помогне и това даде възможност на доктор Герке да прошепне заговорнически:

— Огледах го долу в приемната. Някой добре се е постарал и ни е изправил пред една доста неприятна задача за разрешаване.

 

 

„Неприятната задача“ представляваше дълбока прорезна рана в долната част на корема. Карл Донер беше сериозно ранен и нямаше как, дължината на среза трябваше да се увеличи, за да могат хирурзите добре да огледат вътрешните увреждания.

Положението не изглеждаше добро. Доктор Бринкман ядно изруга:

— Това е то! Рязнали са го добре, два сантиметра срез, но ще имаме късмет, ако не са засегнати мезентериума^[1] или сляпото черво… Отвратително! Щипци, сестра Андреа!

Доктор Герке вече работеше със своите инструменти, задържаше отвора на стомашната стена в определено положение. Андреа подаде скалпела.

— Да-а, дупка на мезентериума — процеди доктор Бринкман. — Все пак и нещастникът, и ние имаме късмет, че не е с надлъжно разположение.

Андреа си помисли за пиянството на Карл Донер, за това как бързо ще изтрезнее, ако може да се види в този момент. Не му съчувстваше, случваше й се за първи път, но не понасяше пияниците.

— Знае ли господин Рудемахер за станалото? — обърна се към Андреа доктор Бринкман.

— Разбра само, че някой е наранен при сбиване с ножове. Чу го от сестра Хана, която ме повика. Няма представа кой е раненият.

— Добре, това е добре. Той взема нещата прекалено навътре.

Андреа кимна, но доктор Бринкман, наведен над пострадалия и съсредоточен върху раната, не забеляза мълчаливия жест. А нейните устни пак пресъхнаха. Том също трябваше да се разбере. Съвсем естествено беше да се тревожи и притеснява, че лежи в болница, когато присъствието му на строежа е толкова наложително. Но това съвсем не му даваше право да изкарва раздразнението си на показ, да критикува нейната професия и всеотдайността, с която и се посвещаваше.

Сега обаче трябваше да внимава, да мисли само за задълженията си в момента За Том… за нея и Том, щеше да разсъждава по-късно.

— Какви са показанията, госпожа Леман?

— Кръвно налягане, дишане и пулс, всичко е в нормата — докладва анестезиоложката.

— Добре, да-а, добре…

Андреа беше свикнала с навика на доктор Бринкман да проточва и повтаря думите. Гледаше как опитните му пръсти шият раната, как оставят една малка цепнатина и част от червото. Знаеше какво чака доктор Бринкман — искаше да се убеди, че няма засегнат кръвоносен съд, дали няма да настъпи характерното за такива случаи оцветяване на органа.

— Карл Донер трудно би се съгласил с мен — доктор Герке използва паузата за кратък коментар, — но аз мисля, че имаше шанс да прескочи трапа.

— И този, който го е намушкал също — допълни доктор Бринкман. — Едно обвинение за телесна повреда е нищо в сравнение с такова за смъртоносно нараняване.

— Или убийство.

— Е, чак дотам не вярвам да се стигне. Не е било предумишлено. Донер е известен скандалджия. Долу ми казаха, че той е предизвикал сбиването. Казал, че Ралф Гротегут си е получил заслуженото. Добавил, че той просто бил свиня. Не че хората обичаха Гротегут, но нали знаете за умрелите не се говори така. Да-а, мисля, че можем да върнем червото на място и да привършваме.

Посивелият хирург се изправи бавно. Андреа погледна измореното му лице и усети жал в сърцето си. Този човек работеше прекомерно. А всичко останало се вършеше в пълен синхрон. Ръцете на двамата хирурзи сякаш се ръководеха от един мозък. Нямаше нужда от напомняне или излишни обяснения. Девойката подаваше инструментите, преди да са ги поискали. Тя също чудесно си знаеше работата, но много щеше да се изненада, ако й кажеха, че нейните ръце са третото звено в този чудесен екип. „Те са не само надарени хирурзи — мислеше възхитено, — те имат някакво духовно родство помежду си! Госпожа Виланд правилно е разбрала. Уважават се, зачитат и човека под ножа, неговото достойнство и право да е жив…“

Изведнъж осъзна, че се усмихва под маската. Как ли щеше да реагира Том на такива разсъждения, какво щеше да каже? Сигурно, че отдава прекалено голямо значение на работата на хирурга, на собствената си работа… А можеше да добави, че не го обича достатъчно… Смешна ревност. Но в живота, който той планираше за двамата, нямаше място за професията на медицинска сестра, това беше ясно. Колко пъти се бе опитвала да му каже, че обича професията си, че иска да работи, поне още малко, на непълен работен ден. Молеше го, обясняваше по възможно най-мекия начин мотивите си. Том оставаше непреклонен, не желаеше да отстъпи.

— Конец — поиска доктор Бринкман.

— Конец — повтори твърдо Андреа и подаде иглата.

Раната бавно се затваряше. Черните копринени шевове приличаха на траверси на релсов път. Глупаво сравнение… Доктор Бринкман беше явно доволен от работата си, а шевовете щяха да се махнат.

— Готово! — обяви хирургът и погледна към по-младия си колега. — Бих желал да чуя какво ще каже Йозеф Герке за това.

Рихард Герке поклати глава, сините му очи се смееха.

— Мисля, че на чичо Йозеф не му се налага да шие пациенти след кръчмарско сбиване. Подобни операции са рядкост в неговата практика. Но това е една чиста работа и той щеше да е доволен.

Андреа видя весели искрици и в очите на доктор Бринкман.

— Не знаех, че е толкова издигнат. Докато двамата с него бяхме асистенти, често ни се налагаше да се занимаваме точно с такива пациенти. Особено в събота вечер.

Операцията беше приключила. По-възрастният мъж свали маската, премига срещу светлината и подкани по-младия:

— Можете да се върнете у дома, доктор Герке. В хладилника все ще се намери с какво да се подкрепите, струва ми се, че е останало парче шунка. Подкрепете се, починете, аз ще остана при пациента.

— Това е най-лесното — възрази доктор Герке и също свали маската си, — но не съм съгласен с вас. Вие ще трябва да станете много рано утре, били сте цял ден тук, в болницата, и повече се нуждаете от почивка. Какво ще кажете — очите му се насочиха към девойката, — ако склоня сестра Андреа да ни направи първо кафе, а след това да решим кой да остане.

Сърцето на Андреа подскочи. Тя също трябваше да става много рано, но всичко друго изведнъж загуби значение. Както и това, че Том я беше наранил жестоко. Усмихваше се. Беше готова на всичко, за да остане още малко в компанията на двамата хирурзи! И съвсем спонтанно попита:

— Не искате ли и сандвичи, господин докторе?

Този път смехът на доктор Бринкман не я смути…