Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (4)

4.

Андреа се събуди, когато слънцето беше вече високо в небето и дърветата в парка на болницата хвърляха само къси сенки. За минута полежа спокойно, без да мисли за нищо. Това бе едно рядко удоволствие — не се изтрепваше от бързане, не закъсняваше за работа. Жалко, че не можеше да си позволи още един свободен ден. Том беше опериран само преди осемнадесет часа. Той знаеше, че е била дежурна през нощта и едва ли очакваше сутрешно посещение, но по обяд…

Тя седна, обхвана краката си с ръце, подпря брадичка на коленете си. Том щеше да се оправи, да оздравее. Операцията беше едно първокласно хирургическо изпълнение, такова, каквото доктор Герке, работил с ред прочути хирурзи, едва ли бе виждал. Той също показа уменията си. Само да можеха някак да помогнат и на бедния Макс Виланд, нещо повече, което би попречило на смъртта, на Ралф Гротегут, който беше починал в седем сутринта, малко преди тя да напусне болницата…

Другите пациенти бяха сравнително добре, ако се вземат предвид обстоятелствата, но катастрофата бе отнела вече два човешки живота…

Двама мъже бяха покосени от грозна смърт, защото някой беше запалил предумишлено склада, ако можеше да се вярва на слуховете. Лично тя не вярваше, не искаше да повярва, но все пак… Все пак не беше ли и небрежността равна на престъпление?

Андреа замислено хапеше устни. Това й бе навик. Сети се за него и решително скочи, отхвърли тягостните мисли, започна да се облича. Не беше на работа, можеше да си позволи една зелена туника, която много отиваше на буйната къдрава коса с цвят на кестен. Харесваше се в тази дреха, знаеше, че и Том ще я хареса. Само да пресече улицата и щеше да е в болницата, при него.

Свижданията бяха започнали и болницата жужеше като кошер. В коридорите, в асансьора, навсякъде се долавяха приглушени разговори, навсякъде се говореше едно и също — за експлозията и пожара. Огънят е случаен, огънят не е случаен… има престъпление, няма такова. Бедният Макс Виланд, нещастният Ралф Гротегут… В асансьора една жена надвикваше другите, говореше авторитетно:

— Ралф Гротегут казал, преди да почине, че е видял някой, който се снишавал зад купчина кашони, изглеждало така сякаш се криел…

Не беше истина. Андреа искаше да се намеси, да каже, че нещастникът въобще не е дошъл в съзнание, че е починал, без да издаде звук, бил е в кома.

— Защо не е казал нищо на Хорст Шулц или на господин Рудемахер? — изпревари я друга жена.

Първата жена сби рамене, направи изразителна гримаса.

— Нали го знаете какъв бе Ралф Гротегут? Не беше оттук, а стана майстор… Това сигурно му е замаяло главата, да, да… Мъжът ми не го харесваше особено.

Андреа гледаше втрещено гримасите на жената и не можеше да се начуди на човешката жестокост. Ралф Гротегут беше починал само преди броени часове, а хората вече си спомняха, че е дошъл от другаде, позволяваха си критики. И се зарадва, когато асансьорът спря.

Том я чакаше. Седеше, облегнат на възглавници и разговаряше с доктор Герке. Андреа се изненада, че вижда младия хирург все още в болницата. Мислеше, че е отпътувал още през нощта.

— Добър ден, господин докторе — поздрави тихо и не се сдържа, добави: — Смятах, че вече сте на път.

— Това май не е нова мисъл — припомни той с усмивка.

Андреа върна усмивката и се наведе към годеника си, целуна го.

— О, Том! Как се чувстваш, мили?

— По-добре, отколкото изглеждам — ухили се той и докосна бялата превръзка на главата си. — Ако към бялата ми шапка прибавим и една накъдрена якичка, мога да мина за бабата на Червената шапчица.

— О-о! — засмя се Андреа. — Щом се шегуваш така, значи се оправяш! А какво казва доктор Бринкман?

— Докторът се отби да ме види рано сутринта, във времето между две операции. Спомена нещо за някакви дренажи, били в главата ми от осемнадесет часа и трябвало да се махнат.

Андреа погали чалмата от бинтове.

— Опитах се да убедя този доктор тук — продължи с усмивка Том и посочи доктор Герке, — молех го да ги махне той, за да не се налага да чакам… Само че той не иска.

— Страхувам се да не се поддам на изкушението и да стигна до съдията — обясни развеселено младият лекар. — Аз не фигурирам в личния състав на тази болница и нямам право да работя в нея.

— Но все пак поработихте върху главата ми!

— При екстрени ситуации или спешен случай положението е съвсем различно. Но човек не бива да си го позволява често.

Андреа весело се смееше. Двамата мъже явно се харесваха, приятно им беше да разменят шеговити реплики. Том се държеше така не само заради това, че изпитваше благодарност. А и на нея самата младият хирург също й допадаше. Дори много. При тази мисъл лицето и изведнъж пламна. „По дяволите — ядоса се тя на пълзящата червенина, — защо става така? Та аз едва познавам доктор Герке!“ Беше й симпатичен, говориха си много хубаво в нощта на дежурството й, но защо трябваше да се смущава?

— Мога ли да направя нещо за теб, съкровище? — попита още по-нежно. — Да ти донеса вестници или списания? Или нещо освежаващо за пиене?

Том отказа.

— Имам си четиво. Хорст ми донесе някои документи.

— Мислиш ли, че е редно точно сега да работиш? — попита тя и в тона й прозвуча лек упрек.

— Чувствам се много по-добре, когато правя нещо — отвърна раздразнено той. — По-добре, отколкото да лежа и отново да премислям всичко.

Значи Том също беше чул приказките. На това се дължеше възбудата му.

— Нека да ти помогна — предложи миролюбиво тя. — Почеркът ми е хубав, само дето аз съм единствената, която може да го разчете, но…

— Не, Андреа — поклати глава Том и поднесе ръката й към устните си. — За теб има друга работа. Обещах на доктор Герке, че ти ще го разведеш из строежа. Знаеш всичко, можеш да му го покажеш. Освен това — последва още една целувка и леко стискане на ръката, — всеки момент ще ме откарат в операционната. Господата Бринкман и Харден нямат търпение да надникнат в главата ми. Не искам да стоиш тук и да чакаш. Знам какво ще стане, след пет минути ще се наложи да измериш кръвното налягане на някой, да разтриеш със спирт още някой и все едно, че си на работа.

— Струва ми се, че по-скоро ти искаш да се отървеш от мен! — засмя се девойката и пак го целуна. — Все пак благодаря, мили Том!

Благодарността й беше съвсем искрена. Радваше се, че именно тя ще покаже строежа на доктор Герке, че ще бъде още известно време с него.

 

 

Трите корпуса, които в бъдеще трябваше да оформят халетата на филиала на фирмата Рудемахер, бяха издигнати до известно положение, почти наполовина, всичко показваше, че това е едно мащабно начинание и девойката знаеше, че подобен строеж е добре дошъл за всяка община. Но в градчето той се възприемаше като манна небесна, истински божи дар. Хората тук поколение след поколение се бяха изхранвали с работа в близките рудници и затова бяха много по-засегнати от кризата, много повече от гражданите в други области. Повечето мъже бяха безработни, жените по принцип бяха домакини. Строежът осигуряваше работа, пълнеше джобовете с пари и вселяваше нова надежда в сърцата на хората.

Това беше така, но строежът създаваше и редица проблеми. Най-напред той привлече много хора. Градчето изведнъж набъбна, стана трудно с квартирите. Наемите направиха невероятен скок, жилища не можеха да се намерят и в околните села. Фирмата пое тази грижа върху себе си. За прииждащите от други места работници се строяха удобни бараки. Но за толкова много хора не достигала и магазините, и предприятията за услуги, и още много други неща. Болницата на Бринкман беше ярък пример за това. Тя просто бе предназначена за жителите на малкото градче и се оказа много малка за пришълците. И преди започването на строежа се беше налагало да слагат легла в коридорите, да дежурят по десет-дванадесет часа, но вече бе ясно, че положението е лошо. Болните се приемаха по специален списък и беше цяло чудо, ако денят в операционната не започнеше в ранно утро. В седем сутринта Андреа трябваше да е готова с инструментите за първата операция, а това означаваше, че денят за нея започва от шест часа. И така, без пауза, до три следобед. Понякога и до по-късно. След операциите идваха извънредните часове в приемната или дежурството в някое отделение…

Андреа се радваше на неочакваната разходка. От седмици не беше прекарвала цял ден някъде другаде, извън стените на болницата. Дали Том не предложи това показване на строежа точно поради тази причина? Твърде възможно, каза си тя. Том винаги беше говорил, че тя работи прекалено много.

Тънка бръчица пресече челото й. Тя не работеше прекалено много или по-точно не повече от Люси Фишер, сестра Елзе, доктор Бринкман и всички останали. А и дори това да беше вярно, не можеше ли Том да разбере какво значеше за нея работата й, с какво желание се отдаваше на професията си! Том й постави известни условия, очакваше тя да напусне болницата след сватбата, да се откаже от професията. И тя се съгласи след доста дълга душевна борба. След време обаче…

Андреа трепна. За първи път осъзнаваше, че вътрешно не приема желанието на Том, че се бунтува. Това „обаче“ подсказваше отворена вратичка. Обичаше работата си и не желаеше да се отказва…

— Денят е прекалено хубав, за да има бръчки по челото ви — стресна я гласът на доктор Герке.

— Имате право — съгласи се тя тръсна глава, засмя се.

Караха бавно. Докато не минаха тесния мост над реката…

Реката ми напомня потока в нашето село — призна носталгично младият мъж. — Доколкото зная, той изобщо няма име. Наричаме го просто Потока. А по това време на годината може да бъде прецапан, където и да е, човек няма да намокри дори глезените си.

Андреа си го представи как пресича потока с дългите си крака и буйно се разсмя.

Доктор Герке не я попита защо се смее. Засилваше скоростта и мълчеше.

Строежът се намираше на прилично разстояние, от центъра на градчето и колата летеше по пътя.

— Вие май изпитвате угризения на съвестта — прекъсна мълчанието доктор Герке. — Работили сте двадесет и четири часа без почивка, защо се притеснявате? Нима нямате право да се насладите на една разходка? Особено, ако сте водач на един чужденец и в случая негов спасител.

Гледаше я. Сините му очи се смееха, ободряваха. „Очите му имат цвета на лятното небе“ — мина през главата й и тя пак се разсмя. Хубавото му настроение беше заразително. Тревогите и грижите изведнъж отстъпиха на заден план, остана само насладата от чистия въздух, зеленото поле, високата скорост.

— Аз наистина се радвам на свободата си — увери мъжа до себе си и разпери ръце.

Той се изненада.

— Харесва ви тук, нали? — попита предпазливо. Можеше да не отговаря. Стигаше и едно кимване с глава.

— Работите в хубава болница — изрази мнение доктор Герке.

— Най-добрата!

— Сигурно имате право — усмихна се той. — Но кой знае защо оставам с впечатление, че не е само болницата. Не е и Том Рудемахер. Вие не сте родена тук както Бринкман и Харден, нямате тяхната емоционална привързаност. Том Рудемахер е дошъл след вас, работили сте тук, когато сте се запознали. Следователно нищо особено не ви е привлякло и нищо специално не ви задържа.

Андреа усети как я изучава, но той отбягна погледа й, сините очи побързаха да се насочат към улицата.

— Нещо друго има — продължи замислено. — Хората, пациентите. Вие знаете каква нужда имат от вас, наясно сте колко полезна сте в едно такова място и се посвещавате с цялото си сърце на професията, на страдащите хора.

Девойката почервеня.

— Говорили сте с Том — каза бавно.

— И с доктор Бринкман — добави той, без да я поглежда. — Беседвахме сериозно с него. Той ми предложи да остана на работа тук. Работа на хирург, но ако се наложи, ще бъда там, където е необходимо.

— Ще приемете ли предложението?

Той не бързаше с отговора, когато проговори, гласът му беше странно колеблив:

— Ами… не знам… По специалност съм хирург и моят чичо Йозеф смята, че ще съм истински идиот, ако не работя като такъв. Отдавна е време да взема решение, знаете колко пари струват едно следване, специализация… Всичко трябва да се изплаща.

Андреа отвори уста и не каза нищо. Беше разочарована, думите му й причиниха болка. И за да не се издаде, подхвърли игриво:

— Щом е така, значи вашият чичо Йозеф не се възхищава от доктор Бринкман, а го счита за идиот…

— Господи, съвсем не! — възмути се доктор Герке. — Бринкман е най-големият, истински светец! Това вече ви го казах. Хипократ, Вирчоф и Зауербах, събрани в едно! Баща ми също има много високо мнение за него. О, баща ми е отличен хирург, дяволски добър е на операционната маса! Не знам, понякога си мисля, че и той би могъл да е прочут като чичо Йозеф и все пак е предпочел да бъде практикуващ лекар в едно село. Талантлив е, повярвайте ми! Само че Карлбах се нуждае от лекар. Вече тридесет и пет години.

Девойката преглътна репликата, че и болницата на Бринкман остро се нуждае от добър хирург. Ръцете на доктор Бринкман не бяха достатъчни. Този млад лекар й беше симпатичен, мисълта да работят в един екип й бе минала през ума още в нощта на катастрофата. Харесваше й и когато го видя при Том. Но вече не беше толкова сигурна. Щом заговори за пари, щом намекна, че е специализирал хирургия с надеждата да намери добре платена работа при чичо си, престана да го харесва. Не уважаваше медици, които мислят за пари.

Колата сви по пресечката, която водеше към строежа. Една голяма табела съобщаваше, че това е филиал на фирмата Рудемахер. И тя не й хареса, подразни я с големината си. А доктор Герке пак я изненада.

— Бих желал да взема еднозначно решение — каза той и дълбоко въздъхна.

— И какво ви затруднява в случая? — попита иронично тя.

Сините очи заблестяха срещу нея.

— Зад този въпрос прозира логиката на жената и в същото време на медицинската сестра — подхвърли весело и намали ход. Минаваха точно край почернелите развалини на склада, на това, което беше останало от него. — Вие май забравихте какво ви казах — стрелна я с поглед. — Чичо Йозеф няма нужда от мен. Но това не означава, че работата при него няма да поставя високи изисквания пред мен и че няма да има достатъчно операции. О, аз напълно мога да намеря това, за което съм мечтал! Бих могъл да оперирам всеки ден и да направя така, че да стана необходим. Добрият хирург винаги е нужен и той може да бъде удовлетворен, когато ножът спасява нечий живот. За мен всъщност е без значение дали това ще стане в една модерна, добре обзаведена болница или върху кухненска маса, под светлината на газена лампа…

Той пак я погледна и този път очите му бяха напълно сериозни.

— Знам, че звучи малко театрално, Андреа. Все пак се надявам, че разбирате какво искам да кажа.

Колата рязко спря. Намираха се пред един явно построен набързо дървен павилион и пред очите им се разкриваше цялата строителна площадка. Не бързаха да слизат. Доктор Герке имаше желание да доразвие мисълта си, а Андреа гореше от нетърпение да го чуе.

— Знаете ли, имах един колега, който не мога да забравя. Казваше се Ханс Стале. Работеше какво ли не — келнер, градинар, огняр. Така се издържаше по време на следването. Винаги усещах вина, когато получавах редовния чек от баща си или тези на чичо Йозеф за Коледа, за рождения ми ден. Момчето обаче имаше гордост и то каква! Беше страшно способен, но за мен другото е по-важно. Той знаеше точно какво иска и защо го иска. Да бъде лекар за него беше не професия, а призвание.

— И вие можете да бъдете полезен, да дадете нещо от себе си — вметна девойката.

— Сигурно — съгласи се вяло той. — Но на кого? На чичо Йозеф? На баща ми? Техните пациенти нямат нужда от мен, имат си своите стари доктори.

Той вече отваряше вратата на колата. Тънките му пръсти разрешиха косата му, а очите се усмихваха някак виновно, докато се извиняваше.

— Простете ми, сестра Андреа! Днес съм доста сантиментален.

Защо ли се върна сухата официалност? Андреа звучеше много по-хубаво, някак повече пасваше на настроението й и изведнъж „сестра Андреа“… Не се осмели да попита. А и Хорст Шулц вече бързаше към тях. Въпреки това Андреа успя да свърши две неща едновременно — да се усмихне на надзирателя и да каже на доктор Герке:

— Съвсем не намирам, че сте сантиментален, господин докторе. Добър ден, Хорст!

— Здравей Андреа, добър ден, господин докторе! — поздрави почтително надзирателят, подаде ръка и побърза да попита: — Как е Том?

— Занимава се с книжата, които ти си му занесъл.

— И аз не го намирам за правилно — сви рамене Шулц, — но доктор Харден смята, че това е за предпочитане, вместо да лежи и да се терзае. А другите момчета, те как са?

Девойката сякаш не го чу. Беше разтърсена от това, което виждаше. Овъглени, черни стени, а само преди денонощие това е било солиден склад, пълен с инструменти, бои, лакове, разредители, дървен материал. Наистина все неща, които лесно пламват. И някой би могъл да се скрие, докато Хорст Шулц е в канцеларията, както и да се измъкне след пъкленото си дело…

Тя си спомни думите на жената в асансьора. Може би работникът действително е видял подозрителна фигура. Трябваше да попита:

— Къде беше господин Гротегут, когато откри огъня, Хорст?

— Ами вървеше обратно към работното си място каза Шулц и посочи една от трите бараки, в които по-късно, Андреа знаеше това, щеше да се складира готовата продукция.

Нещо в този жест привлече вниманието на доктор Герке.

— Какво имате предвид като казвате обратно?

— Ами-и — запъна се надзирателят, — той бе освободил един работник… Добър майстор беше, гледаше си съвестно работата. Но някак прекалено остър. Та те имаха някакви разногласия по отношение на надниците, отработените часове. Наложи се да повикам Ралф тук.

— И кой беше правият?

Хорст Шулц сви рамене.

— Вижте, ние имаме перфориращо устройство с часовник… Но Карл Донер, така се казва работникът, забравил да перфорира картата си. Вчера призна, че бил много ядосан, изобщо не се сетил за това.

— Значи е трябвало да вярвате на господин Гротегут… Това беше по-скоро твърдение, не въпрос. И Хорст Шулц го разбра така.

— Какво друго бих могъл да направя? — възкликна раздразнено. — Той беше майсторът. Оплакваше се от Донер, казваше, че е лентяй, човек с лоша репутация. Пийваше си доста и е избухлив. Е, вие разбирате…

Андреа наблюдаваше двамата мъже. Хорст нещо извърташе. Вероятно жената в асансьора е имала известно право. Може би Ралф Гротегут е бил груб с работниците. Станал е майстор и това е замаяло главата му. Не го познаваше, не помнеше Том да е споменавал името му преди пожара. Но ако той се е възгордял, правил се е на голям шеф, бил е несправедлив, можеше да се очаква другите да го ненавиждат и ако този Донер го е мразил достатъчно силно…

— Какво стана после?

— Какво, какво… Донер ни изруга, взе чека и си тръгна.

— Сигурен ли сте? Видяхте ли да напуска обекта?

— Не, аз не, но Ралф… — Хорст влачеше думите, сключените вежди образуваха вертикална бръчка, въпросите му бяха неприятни. — Лично на мен ми беше жал за Донер — призна с усилие. — Не споря, може действително да е искал да излъже с някой час както твърдеше Ралф, но… Донер е дребен младеж, накуцва и това го прави чувствителен… Това е сериозен недостатък, когато работиш на строеж, разбирате ли? Уязвим е и…

Доктор Герке кимна. Разбираше, но искаше да знае повече.

— Значи му са подиграваха?

— Имаше нещо такова. Някои му викаха куция, за Ралф беше само Инвалида.

— Мислите ли, че Донер може да се озлоби до такава степен, че да запали огън в склада?

— Не — отрече категорично Хорст, — не мога да си представя как би могъл да го направи. Освен това Ралф тръгна след него.

— И откъде мина? — разпитваше младият лекар. — През задната врата, край склада?

Надзирателят стреснато го погледна.

— Ами да. След минута излязох от канцеларията и видях Ралф да се връща. Каза ми, че Донер си е отишъл. Не, не мога да си представя как се е върнал без аз или някой друг да го види.

Отворената врата разкриваше малко от мизерната обстановка вътре в павилиона — маса, телефон, конфликтното перфориращо устройство с часовник, който отчита работата. Телефонът пронизително иззвъня и Хорст Шулц влезе вътре.

— За човек, който имаше намерение само да разгледа строежа, свърших добра детективска работа, нали? — ухили се лекарят. — Вие ме подтикнахте към това, скъпа сестра Андреа.

— От това, което чух, не бих казала нещо добро за Ралф Гротегут.

Доктор Герке не успя да отговори. Хорст Шулц го извика, търсеха го по телефона.

— Болницата е, Андреа — прошепна тревожно Хорст Шулц.

Девойката изстина. Том! „Моля те, мили Боже, само не Том!“ — помоли се трескаво и погледна към доктор Герке.

— От болницата — каза й това, което тя вече знаеше и бързо добави: — Госпожа Виланд. Получила е сърдечен пристъп, вероятно е реакция от шока. Настояла е аз да се погрижа за нея. Тази жена знае какво иска, не е като мен, нали, сестра Андреа?

Слабото му лице с високи скули се озари от бегла усмивка. Но Андреа не се интересуваше вече от неговите душевни противоречия. Беше се настанила в колата и чакаше да запали.

Сребристата спортна кола фучеше с максималната възможна скорост по пътя. Девойката беше осведомена, че е получена като общ подарък от бащата и чичото Герке за дипломирането. Всъщност това беше без значение. Тревожеше се за госпожа Виланд. Лекарят смяташе, че е получила пристъп на остра, аурикуларна тахикардия^[1].

Само това й каза и се съсредоточи върху шофирането. Тя беше операционна сестра, но знаеше какво става в такива случаи — пулсът се ускорява и може да достигне от сто и четиридесет до двеста и двадесет удара в минута. Пристъпите са с времетраене от три минути до часове, даже дни. И в такива случаи много важни са общото здравословно състояние на болния, психиката му. Бог беше свидетел, че бедната жена имаше защо да е зле след случилото се. Ударът бе жесток за нея, мъката огромна, макар че се държеше пред тялото на мъртвия си съпруг, изглеждаше спокойна. Само външно…

Девойката машинално мръщеше чело и мълчеше. Не можеше да се освободи от образа на старата жена. Беше се държала възхитително, но само тя си знаеше какво изживява. Най-напред ужаса от пожара, потресението от смъртта на съпруга й, после спад на нервното напрежение и внезапното осъзнаване, че след „почти четиридесет и пет години“ вече е сама… Ужасно! В ушите й още звучеше тъжният тъничък глас на възрастната жена. Дали и доктор Герке мислеше за същото? Или сравняваше болницата на Бринкман с нейните пациенти, такива като госпожа Виланд, с модерната клиника на чичо Йозеф, прекрасната операционна и богатите пациенти?

Тя прехапа устни. Разочарованието я правеше несправедлива, съзнаваше го. Нямаше защо да се занимава с доктор Герке, по-добре да опита да си спомни всичко, което знаеше, беше учила, за този тип пристъпи. Причината още не е установена, а и кризата може да настъпи при сърца, които клинично разглеждани, са напълно нормални. Андреа се надяваше случаят с госпожа Виланд да е такъв. Лечението се усложняваше много, ако сърцето беше болно, ако имаше някакъв сърдечен порок. Толкова знаеше.

Доктор Герке сякаш отгатна мислите й.

— Да се надяваме, че номерът с вертебралната артерия^[2] ще мине.

— На това се надявам и аз.

— Госпожа Виланд е едно прекрасно старо момиче.

Андреа се усмихна, съвсем леко. Но той забеляза.

— Не го казвам, защото тя ме е запомнила като лекар и иска аз да я лекувам — оправда се раздразнено и не отклони очи от пътя. — Тя сигурна се е чувствала много самотна тази нощ. Това е най-лошият вид самота, дявол да го вземе! Да осъзнаеш изведнъж, че любимият човек никога повече няма да се върне… Госпожа Виланд е храбро момиче, но сърцето пулсира в друга орбита.

„Този човек постоянно изненадва с нещо“ — помисли Андреа и внимателно го погледна. Бавно, претегляйки всяка своя дума, той продължи да говори и да избягва погледа й.

— Тази нощ е била първата след сватбата й, която тя прекарва без съпруга си, без нейния Макс. Преди много години двамата са излезли от църквата и са се прибрали право вкъщи. Макс е нахранил прасето, издоили кравата, докато тя е готвила сватбената вечеря и така е било през целия им живот.

Андреа виждаше дърветата от двете страни на пътя като в мъгла. Тази мила, нещастна стара жена се беше доверила на доктор Герке и разказвайки му живота си, бе преживяла скромното си щастие още веднъж. Изглежда той я беше слушал много внимателно.

— Тя ми разказа — говореше унесено младият мъж, — че през първата зима са се въртели само край кухненската печка, нямали друго отопление. Макс построил къщата сам, със собствените си ръце. Работил цяло лято, после била сватбата. На следващата година се родило дете, но починало и тя не могла да зачене втори път. — Доктор Герке смутено замълча и Андреа си помисли дали и той като нея не чува думите на бедната жена: „Той беше всичко, което имах.“ — Тя имаше нужда да се изприказва пред някой — добави със запъване той и замлъкна.

Андреа беше трогната и съвсем импулсивно сложи ръка на рамото му. Приятелски жест, който го накара да потрепери и да признае последното:

— Аз… аз имах нужда да слушам някой като нея…

— Това се случва на всеки от нас — промърмори тя.

Не му каза, че не беше отминало и нея. „Трябваше да го изслушам — мислеше със странна нежност, — за да разбера и другата страна от характера му.“ Да, откри ново качество в него и кой знае защо сърцето й заби също така ускорено, както това на госпожа Виланд… Но вече бяха пред болницата.

— Ако се нуждаете от мен, господин докторе — смотолеви тя, — то аз… аз…

— Не мисля, сестра Андреа.

Девойката облекчено въздъхна. Имаше желание да помогне на госпожа Виланд, но новите неща, които откри у доктор Герке, така я разтърсиха, че трябваше да остане за малко сама. Затова предпочете стълбите. Можеше да обмисли всичко, докато се качва нагоре към стаята на Том, а и не искаше той да разбере, че е объркана.

Том беше настанен в стая с две легла. Болницата бе така претъпкана, че дори и за един Рудемахер не можеше да се направи изключение. Но леглото му беше празно. Вероятно бе още в операционната, макар че махането на един дренаж не изисква много време. Нямаше значение, щеше да почака.

Тя се насочи към дъното на коридора, към остъклената врата. Там, до сестринската стая, имаше малка тераса, където можеше да бъде сама.

Погледна разсеяно надолу, към парка. Може би точно в този момент дългите силни пръсти на доктор Герке притискаха артерията и той слушаше със стетоскопа ударите на сърцето… Дано да се нормализират…

— О, ето къде сте била, сестра Андреа! — изплаши я властен глас, извади я от унеса. Беше сестра Елзе. — Мислех, че сте при господин Рудемахер, сестра Хана ви е видяла да се качвате…

— Той е още в операционната.

— Ах, да, разбира се! Дренажът. Можете ли да поемете дежурството в операционната до единадесет часа, сестра Андреа, тъй и тъй сте тук… — Чувстваше се неудобно, но щом работата го изискваше. — Знам, че имате свободен ден, знам, че ще е напрегнато за вас, защото утре по график сте в хирургията… Съжалявам, но госпожа Майстер отново има болки в стомаха, а аз изпратих Люси във вътрешното отделение, сестра Хана работи в сектора за изписване и няма кой…

— Добре — кимна уморено Андреа. — Ще поема дежурството, сестра Елзе.

Старшата си позволи оскъдна усмивка, която много рядко се появяваше на лицето й.

— Чудесно! Благодаря, сестра Андреа.

— Няма защо, сестра Елзе. Всичко е наред.

Том го нямаше, бавеше се в операционната. Нищо, можеше да му отдели минутка и по време на дежурството. И без това не я очакваше. Нали я изпрати с доктор Герке на строежа!

Тя напусна убежището си, където лесно я откриха и слезе вече с асансьора. После прекоси улицата и беше в квартирата, която делеше с Люси Фишер. Трябваше да смени зелената туника с бяла престилка, да обуе обувки с ниски токове. Защо държаха толкова много Том в операционната? Дали нямаше нещо? Не, не — отхвърли решително тревожните мисли, докато нагласяваше касинката върху лъскавата си коса и се оглеждаше в огледалото. Нямаше от какво да се опасява. Операцията беше един блестящ успех, Том е млад и силен и не показваше симптоми за евентуално усложнение. Нямаше от какво да се страхува.

Върна се в болницата, като остави тревожните мисли в квартирата, до огледалото в малката баня. И първият човек, който срещна, беше доктор Герке. Приближаваше се с усмивка и изобщо не беше изненадан да я види със сестринската униформа.

— Май вече е късно да ви поканя на вечеря…

Една веничка издайнически започна да пулсира на шията й, лицето й стана алено. Ядосана на себе си, тя отговори доста хладно.

— Няма как, господин докторе. Застъпвам на дежурство в хирургията.

Асансьорът потегли със скрибуцане, пълен до краен предел с посетители и Андреа се насочи към стълбите.

— Ще ви придружа — реши внезапно доктор Герке.

Андреа попита как е госпожа Виланд.

— Убедих я да остане в болницата.

— О, радвам се да го чуя!

— За жалост само до утре — отрони тъжно той. — Утре следобед е погребението.

Андреа неволно трепна. Няколко стъпала по-горе лекарят й каза най-важното:

— Мисля, че няма опасност, ще преживее шока. Няма данни за минали сърдечни смущения. За съжаление не знам нищо друго, не е била на лекар след раждането на детето, тоест преди много, много години. — Той потрепери и някак по детски попита: — Сестра Андреа, личи ли ми колко съм ужасен от този факт и изобщо колко зле ми подейства всичко това?

Развеселена, Андреа отговори:

— Е, сега вече съвсем малко, господин докторе!

— Милостиви боже! Вбесен съм! Жената малко или много все пак е боледувала през това време.

Бяха вече на етажа на хирургията. В този час, определен за свиждане, посетителите бяха извънредно много и шумът от разговорите бучеше като буйна река. Трябваше да отидат до сестринската стая, където сестра Ренате вече чакаше смяната. Доктор Герке наистина изглеждаше вбесен. Разбираше го. В началото и тя беше изненадана, когато откри колко рядко местните хора ходят на лекар.

— Всички тук почитат доктор Бринкман — промърмори успокоително, — но искат лекарска помощ само при екстрени случаи. Малко са консервативни. Изглежда госпожа Виланд, както и много други, е разчитала повече на домашната медицина. По-възрастните често го правят.

— Има вид терапия, при която те пушат изсушени листа от кралска свещ и така лекуват простудата?

— Е, не ми се вярва госпожа Виланд да пуши — засмя се Андреа. — Но вие, господин докторе — погледна го сериозно, — убеден ли сте напълно, че това не помага?

Искаше й се да му припомни, че точно затова наричат цветето „кралска свещ“ — не само заради източения нагоре цвят, а и заради лечебните му свойства. Но бяха вече пред сестринската стая и той само се усмихна, продължи по коридора. Видя го как поздрави доктор Бринкман, който излизаше от една болнична стая, как му казва нещо. Сестра Ренате също го наблюдаваше. Беше готова да си върви, дори химикалката стоеше чинно край болничните картони и все пак любопитно попита:

— Ще остане ли?

Въпросът беше съвсем естествен. Андреа само сви рамене. Нямаше представа, не знаеше. И колко бързо се разпространяваха новините в болницата! Преглеждаше бележките за предписаните лекарства и другите лекарски указания и нямаше отговор. Но сестра Ренате не се нуждаеше от отговор.

— Трябва да се помолим — каза убедено. — Ако нещо най-много липсва тук, това са добре изглеждащите млади мъже.

Андреа се разсмя.

— Но пък ние нямаме време за тях — въздъхна тъжно сестрата и стана, разкърши рамене. — Всемогъщи Боже, само как ни потръгна днес! Госпожа Лайнвебер получи хистеричен пристъп, господин Корб, онзи мъж, който чака за операция на червата сякаш дебнеше момента и получи леко запушване, наложи се доктор Бринкман да оперира извън графика. Ама че работа!

Сестрата ровеше в едно чекмедже за чантичката си. И нямаше нищо против, докато го прави, да обсъжда болничните порядки и напрежението в работата, и пациентите, и младите мъже, които по една случайност се бяха оказали в болницата. Точно в подходящия момент.

— Вие сте наред, сестра — помаха на момичето от вратата. — Приятно забавление! Няма да е много спокойно, личи си. Ето лампичката вече премигва. Госпожа Ромесвинкел.

Андреа забърза към стаята на болната. Отношението на колежката й към пациентите я беше подразнило. Сестра Ренате си беше такава, изпълнена с пренебрежение. Но не трябваше да е толкова критична към госпожа Лайнвебер, нито към господин Корб. За всяка жена е тежко психическо изпитание да загуби едната си гърда, а и след такава диагноза! Първите дни след операцията са най-тежки, тогава човек е все още слаб и ужасен и цинизмът на медицинския персонал е неуместен. Господин Корб също имаше от какво да се страхува. Диагнозата му беше рак на червата.

Усмихна се сърдечно на жената. Беше я видяла на операционната маса.

— Добър ден, госпожо Ромесвинкел. По-добре ли сте?

— Ще бъда още по-добре, ако получа подлога.

Сърдитият глас не я обиди. Без да спре да се усмихва, тя дръпна паравана пред леглото — стаята беше с две легла — и донесе каквото трябва.

— Как е господин Рудемахер? — попита успокоено жената.

Градчето беше малко, за жителите му нямаше тайни.

— Днес по обяд беше по-добре — обясни Андреа. — Оттогава не съм го виждала.

Жената въздъхна.

— Ужасно е, че се случи такова нещо, сестра Андреа.

— Да, така е.

— Герда Петерс ме посети преди малко — сподели госпожа Ромесвинкел, всички пациенти се доверяваха на Андреа. — Тя ми каза, че онова момче, младият каменоделец, щял да има нужда от присаждане на кожа. Ужасно е, но доктор Бринкман решил така.

Жената от другото легло побърза да добави с неподозирана злоба:

— Щом има нужда от кожа, надявам се да я смъкнат от куция Донер.

— Не говорете така — възкликна девойката, — никой не знае дали…

— Може никой да не знае прекъсна я жената, — но ще се разбере. Нали е бил там? И то малко преди да избухне пожара! И е бил уволнен! И вечно са си имали неприятности с него!

Изреждането беше непоносимо.

— Това все още не доказва, че е причинил умишлено пожара — възрази госпожа Ромесвинкел.

— Но не доказва и обратното — заяви тържествуващо другата жена. — Може би го е причинил, без да иска.

Много дипломатично, влагайки цялото умение на добре обучена медицинска сестра, Андреа побърза да предотврати спора:

— Не вярвам, че нещо изобщо може да се твърди със сигурност, особено в този случай.

Жените млъкнаха, а тя отбеляза за себе си: доктор Герке беше прав, семената на подозрението бяха разпръснати и водеха до нови неприятности. Лошият слух може да направи много бели.

 

 

Една инжекция демерол за господин Корб, пациентът с рак на червата. Вода с лед за госпожа Лайнвебер. На възрастната учителка, която притискаше една възглавничка към бинтованата гръд и беше много трудно да пие от тръбичката. Кодеинфосфат за друг пациент с операция на апендикса, който непрекъснато кашляше…

Вечеря.

Подлоги, чието съдържание в някои случаи трябваше да измери или претегли. Нанасяне на данни в болничните картони. Измерване на температура, кръвно налягане и пулс. Оправяне на легла и възглавници. Едни трябваше да лежат на високо, други на по-ниско. Леглата се регулираха ръчно.

Следваше нощна визитация с доктор Харден. Един пациент трябваше да се подготви за венесекция.

Работа колкото искаш, времето просто летеше. А сякаш половината град беше дошъл на свиждане в този ден…

Андреа изпита облекчение, когато последните посетители — Хорст Шулц и Йохан Ромесвинкел — най-после си тръгнаха. Последният раздели времето по равно: за жена си и за Том Рудемахер. Какво да се прави. Том беше известна личност!

Оставаше да подготви отделението за сън. Най-после!

Дежурството никак не беше леко. Очертаваше се и неспокойна нощ. При господин Корб въздействието на демерола отслабна. Госпожа Лайнвебер плачеше истерично. Беше убедена, че има разсейки по цялото тяло, плъзнали са навсякъде и не искаше да повярва, че всичко е било един малък злокачествен тумор, отстранен навреме. Дори и Том изглеждаше угрижен, потънал в мрачни мисли.

Андреа не упрекваше пациентите си, не се сърдеше на капризите им. Небето знаеше, че всички те си имат достатъчно болки и грижи. На бедния Том щеше да му е необходимо много време, докато избледнее видението на пожара, на мъжете в пламъци…

Тя успя да си открадне малко време и надникна в стаята му. Том веднага захвърли документите, които държеше.

— Е, казвай! — поздрави весело.

— Какво?

— Би могла съвсем определено да ми прошепнеш: „А не може ли да почака до утре!“

— Така ли? — засмя се смутено девойката. — Наистина ли не може да почака до утре?

Пациентът от другото легло весело предупреди:

— Можете спокойно да го целунете, сестра Андреа. Аз спя много дълбоко.

Бяха го довели със съмнение за апандиситна криза, но се оказа, че няма нужда от операция и настроението му беше приповдигнато. Добра компания за Том.

— Изглеждате ми доста весел за подобно твърдение — промърмори Том.

Андреа се усмихна и на двамата.

— Не се сърдете, сестра — продължи мъжът, — и не му се карайте. Той има нужда от целувка. Откакто Шулц и Ромесвинкел ни напуснаха стои втренчен в едно листче, което май трябва и вие да погледнете. Чете и препрочита сякаш това е най-вълнуващият криминален роман.

— Дай ми цигарите. Андреа.

— Чухте ли го? — засмя се пациентът. — Бърза да смени темата! Не става така, приятел…

Той им обърна демонстративно гръб и се загледа през прозореца. Лунната светлина посребряваше дърветата в парка, всичко друго беше потънало в тъмнина.

— Целунете го, сестра — настоя на своето. — Аз се наслаждавам на чудната гледка.

Андреа подаде пакетчето с цигари, щракна запалката. Дланите му обхванаха ръцете й, устните ги докоснаха като лек полъх на вятър. Тя издърпа ръцете си и отказа запалената цигара. Том се ползваше с привилегия заради името Рудемахер, но тя не можеше да си позволи да пуши в болнична стая, тя беше медицинска сестра.

— Хорст Шулц ми каза, че доктор Герке задавал въпроси, които го накарали да се замисли…

Девойката мислеше за друго. Том й се видя притеснен, разтревожен. Така й се искаше да го прегърне и утеши… Във въздуха отново витаеше въпросът — имало ли е умишлено подпалване или не?! Том не биваше да се напряга толкова, по-добре да й каже какво го измъчва.

— И за какво се е замислил, съкровище?

Том нервно смачка току-що запалената цигара, хвърли я в пепелника, оставен на масичката до леглото му. Обясни, без да я погледне:

— Ралф Гротегут е пушил, когато се е карал с Донер за отработените часове. Тръгнал е след него към склада, но е оставил цигарите си на бюрото на Хорст. След минута се срещнали навън. Гротегут се връщал за цигарите си. Не пушел. Хорст си спомня, че казал нещо по този повод само това, не обърнал внимание на думите.

Андреа изтръпна, изведнъж й прилоша. Двама мъже бяха загинали по такъв ужасен начин, освен Том, още петима бяха в болницата; освен тях една стара жена за малко да получи удар от мъка и също беше в болницата — от мъка, защото за пръв път „след четиридесет и пет години“ останала сама и така щеше да бъде до края на дните й. И всичко това заради една небрежност!

Изглежда същата мисъл не даваше мира и на Том, терзаеше го, макар че той не искаше да повярва.

— Гротегут имаше обичай да хвърля угарките през рамо — отрони тихо той. — Всички на строежа го знаеха. Господи! Толкова пъти сме го предупреждавали…

Андреа беше щастлива, че точно в този момент телефонът рязко и продължително зазвъня. Звукът разцепи тишината на нощта. И това й помогна да се овладее. Помогна и на Том да възвърне самообладанието си. Тя стисна ръката му, изразявайки по този начин своето разбиране и съчувствие и побърза към сестринската стая да вдигне слушалката.

— Хирургия. Сестра Андреа.

— Рихард Герке — представиха се от другата страна. — Обаждам се, за да ви пожелая лека нощ и да ви кажа довиждане. Ще се видим скоро. Трябва само да съобщя на баща си и чичо Йозеф окончателното си решение. Ще работя в болницата на Рудолф Бринкман.

— Аз…

— Понякога важните решения идват от само себе си — не и даде възможност да говори той. — Не е ли така?

— Аз… аз вярвам в това…

— Чудесно! Мога ли да ви поканя още веднъж на вечеря? Да кажем в същия ден, но след две седмици?

Тя не бързаше да отговори.

— Естествено каня и вашия годеник. Позволявам си да мисля, че няма да му е неприятно.

— Съгласна — въздъхна облекчено девойката. — На днешния ден след две седмици. Радвам се още отсега.

— Довиждане, сестра Андреа — засмя се той.

— Всичко хубаво, доктор Герке! — титулува го през смях тя и добави: — Приятен път. Наистина се радвам за вас.

Новината беше чудесна. Но защо я приемаше с такова въодушевление? Какво бе станало? Нима светът се бе променил? Нима и тя се променяше? Даже и мигащата лампичка, която означаваше повикване, изглеждаше по-друга, светеше като ярка звезда.

Това беше като магия. Девойката с усилие се изтръгна от нейната власт и забърза към пациента, който я бе повикал, който имаше нужда от нея.