Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (7)

7.

Още от първия ден, когато работиха заедно, Андреа беше открила необикновената сръчност на доктор Герке, деликатността, с която дългите пръсти държаха скалпела, режеха, шиеха. Последвалите седмици на съвместна работа затвърдиха убеждението й, че той е роден хирург. Не само заради наученото в университета. Имаше нещо, дарено от природата. Но не само това. И друго я впечатляваше. Доктор Герке притежаваше нещо повече от необикновена сръчност. Наистина той водеше скалпела сякаш беше роден с това умение, сякаш Всевишния направляваше ръката му, но не беше само това. Доктор Герке притежаваше неизчерпаем запас от сърдечност, от любов към хората. Той бързо се сработи с всички от екипа, все едно че са заедно от години, не от броени дни. Не, и това не обясняваше изчерпателно тайната на неговия успех. Удивително беше доверието, което пациентите изпитваха към него, което той пробуждаше още от първите разговори. Удивително беше, че всички приемаха и одобряваха новите методи на лечение, които той прилагаше. Без никакви съмнения, без присъщия консерватизъм…

Той сякаш не съзнаваше какво носи в себе си. Но останалите, с които работеше, безпогрешно усещаха, че този човек би бил приет с радост и в най-прочутите клиники. Беше невероятен късмет, че той работеше в тяхната болница. Доктор Бринкман го разбра още първата вечер, при първата операция. Тогава той асистираше безупречно и Том Рудемахер трябваше да е много благодарен за навременната помощ. Включи се съвсем естествено и при работата с другите пострадали от пожара. Не само оперираше, а и превързваше, почистваше рани, мереше кръвно, обясняваше, успокояваше. Той, външният човек, който уж случайно беше минал през градчето в деня на катастрофата. Така мислеха всички — доктор Харден, Люси Фишер, дори и… Том. Смешно беше. Когато го изписваха, той се нарече „Президент на клуба на пациентите на доктор Герке“, а това означаваше протегната ръка за приятелство.

Всичко това Андреа си мислеше, докато чакаше Том в новопостроената барака-канцелария. Той беше страшно зает, проблемите на строежа никнеха един след друг и се нуждаеха от разрешаване. Тя замечтано се усмихна — приятно бе, че Том се радва на оставането на доктор Герке почти колкото доктор Бринкман. Имаше нещо сходно в характерите им, в отдаването на работата. Том се възхищаваше от младия хирург, както и другият се възхищаваше от благородните му намерения да построи ново крило за болницата. Андреа би желала само едно — Том да не гледа така прозаично на начинанието. Беше й обяснил: „За фирмата това е чудесна реклама и освен това ще намалим данъците, разходите по дарението в крайна сметка ще се окажат полезни…“

В крайна сметка за нея беше по-важно това, че ще има ново крило и нови хора, които да помагат на страдащите. Но й се искаше и Том да го разбере, да не мисли само за фирмата, за данъците. Тя машинално се прозя, прикри устата си с ръка.

— Уморена ли си, Андреа? — попита Хорст Шулц, който се занимаваше с нещо на второто бюро в канцеларията.

— До смърт — призна тя.

— Том ми каза за снощната транспортна злополука. Трябва да е било ужасно.

— Наистина беше…

Само това каза. Премълча, че тази вечер й бе донесла не само извънредна работа, но и неприятности…

Том я беше извел на вечеря. Седяха в ресторанта, когато чуха сирената на една от линейките. Андреа веднага се обади в болницата, попита имат ли нужда от нея. Разбира се, че имаха. Том се вбеси, но все пак я откара до болницата. После чака цели два часа, докато тя се освободи, тоест докато излезе за минутка, за да му каже, че сестра Елзе е наредила да остане при един от ранените. Том не можа да преглътне това, последното…

Денят също не беше лек. Случи се такъв, никой не го искаше. Операциите следваха една след друга, едва си поемаха дъх. И тя напусна болницата след четири часа. Изненадващо беше, че Том пак я чакаше. Искаше да отидат на строежа — това често се случваше напоследък — и да й покаже докъде са стигнали със строителните работи. А тя беше капнала от умора. Първата й мисъл бе да откаже… Седеше в канцеларията му, чакаше и съжаляваше, че е приела поканата.

Имаше ли смисъл да идва? Още с пристигането им Том беше пресрещнат с неотложен въпрос от господин Ромесвинкел и веднага хукна към централното хале, което в бъдеще трябваше да приюти сложните инсталации и съоръжения, химическите лаборатории. Том явно смяташе, че Андреа разбира и споделя възторга му от неговата фабрика за полимерни изделия. Само че за нея всичко беше чуждо, един непознат свят.

— Мислиш ли, че Том ще се забави още дълго? — попита тя Хорст Шулц.

Той не вдигна глава, изчука още няколко числа на сметачната си машина и чак тогава отговори:

— Йохан — Андреа знаеше, че има предвид господин Ромесвинкел, — беше много разтревожен. Предварителните разчети или нещо в този смисъл не се оказали точни. Да-а, може да продължи още известно време.

Девойката дълбоко въздъхна.

— Хайде, утеши се — усмихна се Шулц. — Работното време свършва в пет часа, няма да чакаш дълго…

— Ако нещо наистина не е в ред, Том малко се съобразява с работното време — забеляза тя.

Точно така говореше и Том, когато тя работеше извънредно, когато се оплакваше от нейната работа! Хорст Шулц отмина забележката с мълчание, предпочете цифрите си.

Най-после Том се върна. Наведе се да я целуне, промърмори:

— Извини ме, съкровище!

— Няма защо — усмихна се Андреа. — Беше ми добре да стоя тук и да почивам.

— Е, значи си събрала сили за една инспекционна обиколка! — зарадва се той.

Точно това не беше успяла да направи, но тя послушно се изправи. Отвън се чуваха възбудени гласове. Някой сякаш нарочно оповести часа и поток от мъже се заточи край прословутия перфоратор. Андреа познаваше някои, отговаряше с усмивка на поздравите им. Нямаше година откакто беше започнала работа в болницата, но вече се възприемаше като местен жител, чувстваше се като у дома си.

Питаше се дали и Том възприема така нещата. Не, за него строежът беше поредният обект, който трябваше да бъде завършен по-бързо, да дава печалба. Том бързаше, за да може той… тя… Щяха да се оженят през септември, да напуснат града…

За това изобщо не й се мислеше!

„Инспекцията“ я притесни. Строителните работи бяха напреднали и то много. Том въодушевено говореше къде какво ще има и тя се правеше, че разбира, че вижда картината с построената фабрика, така както я вижда и той. Том не спираше да обяснява: ето там ще се издигат комините, представи си колко голяма и рационална ще е рампата, откъдето ще потеглят камионите с готовата продукция, знаеш ли какво чудо на техниката са последните съоръжения… Беше нейно задължения да слуша и ах, колко често трябваше да си напомня за това, да симулира интерес… Но защо се измъчваше така? Харесва ли или не тя се омъжваше за Том Рудемахер и заедно с него за компанията Рудемахер.

— Ти изобщо не ме слушаш! — упрекна я Том.

Андреа стисна ръката му, извини се.

— Тъкмо ти казвах, че щом снощи вечерята ни се провали, бихме могли да опитаме да я повторим тази вечер.

— Изморена съм, Том, изтощена съм напълно.

— Все пак трябва да хапнеш нещо.

— Най-много ми се иска да взема душ, да легна и да се скрия под одеялото от камилска вълна. Умирам за сън. Нека да е друг път, Том.

Той вдигна рамене и почти веднага избухна:

— Това е вечното ти оправдание. Господи, Андреа, кога ще поумнееш?

Девойката премълча. Не искаше да се кара с него, нямаше сили. Освен това той беше прав. А той веднага съжали за избухването си. Привлече я в прегръдките си, прошепна:

— Извини ме, скъпа и аз съм напрегнат. Зная, че всичко ще се нареди, щом се оженим и ти ще напуснеш този град като моя съпруга. — Целувката му беше нежна, но не й помогна. — Чудесно ще е, Андреа! — люлееше я в ръцете си. — Представи си, през пролетта ще бъдем в Мексико! Баща ми смята, че трябва да построим филиал там… Какво по-хубаво от това? Не се ли радваш на пътешествието, Андреа?

Тя се насили да се усмихне. Радваше се и съзнаваше, че радостта й е изкуствена, лъжлива. И целувката в този ден не й носеше наслада.

Тя се изкъпа, но след това не се зави през глава с одеялото от камилска вълна. Душът прогони съня. Вместо леглото предпочете градината, голямата чиния с пилешка салата и чашата лимонада. Беше разтревожена, не се разбираше. Всяка друга не нейно място би подскочила от радост пред перспективата да види и поживее в Мексико. А тя… тя остана безразлична. Само при мисълта, че ще пътува и живее някъде като съпруга на Том, очарованието се губеше. А по-рано получаваше сърцебиене при всяко негово предложение, вълнуваше се, че ще открива света заедно с него…

— Не е ли рисковано да стоите сама в тъмното? И защо се храните навън?

Гласът я стресна. Не беше доловила стъпки, не беше усетила кога доктор Герке е застанал край нея.

— Ах, толкова често го правя! — отговори бодро тя. — И съвсем не страдам от липсата на компания! Не е и толкова тъмно.

— Но достатъчно тъмно, за да е опасно.

Тя се разсмя. Неговият страх я забавляваше, умората се беше стопила напълно.

— Живели сте прекалено дълго в големия град, господин докторе — подхвърли шеговито и посочи плетения стол до нея. — Седнете, моля. Мога да ви донеса чаша лимонада и пилешка салата. Само това умея да правя.

— Не, благодаря, аз току-що вечерях. Обожавам пилешката салата, но вече съм сит. Госпожа Майер, нали така се казва хазяйката ви, ми каза къде да ви намеря. Спомена, че обичате да седите вечер в градината.

— Не мога да си представя, че имате желание за разходка след такъв ден в операционната.

Младият мъж се ухили:

— Като изключим люлеещия се стол, разходките са любимия ми начин за почивка.

Андреа усети радостна възбуда.

— Това може да бъде предписано и на госпожа Виланд, нали?

— О, да! Тя е страхотно старо момиче!

На това нямаше какво да се отговори и Андреа довърши салатата си в мълчание. Младият мъж до нея извади лулата си. Пушеше рядко, в болницата почти не му оставаше време да се наслади на тютюна. Но вечерта беше прекрасна и той прилежно я натъпка.

— Да-а, и аз се уча от нея — каза замислено. — Баща ми казва, че лекарите трябва да се учат от пациентите, особено такива като мен. — Лулата му направи широк кръг, девойката видя как просветват искриците. — Странни думи, но съм ги запомнил — продължи той след кратка пауза. — Бях студент първи семестър и всички учебници ми изглеждаха като написани от Бога, трудно ми беше да му повярвам. Но думите запомних.

Запалката щракна отново и треперливото пламъче освети неговото слабо, загоряло от слънцето лице. Андреа мълчеше. Лулата най-после пое, ароматния дим се смеси с вечерния въздух и той доволно въздъхна.

— Все ми се струва, че възрастните хора, всеки поотделно, си имат своя собствена философия, свой собствен начин за постигане на вътрешен мир, житейска уравновесеност. Философията на госпожа Виланд се гради на това, че тя и Макс са били щастливи, че животът им, макар и труден, е бил един добър живот. За нея е истинска утеха, че беше с него до последния миг. Тези мисли й помагат повече, много повече, от дигиталните инжекции. Признавам, че преди осем години нямаше да кажа подобно нещо, нямаше да допусна, че има нещо вярно в това. Младостта не се съобразява с такива работи.

— Младите хора смятат възрастните за глупаци — вметна закачливо Андреа.

— Младите хора имат много да учат, докато разберат обратното. Един поет е казал, че младите мислят старите за глупаци, но старите знаят кои са такива — младите.

Андреа весело се разсмя. Чувстваше се леко, свободно, с една дума прекрасно. Нещо, което отдавна не й се беше случвало. И времето предразполагаше за подобни откровения. Топла, спокойна нощ и тишина, която се нарушаваше само от песента на щурците, от единичните крясъци на нощните птици. Но очарованието беше прекъснато изведнъж и то безмилостно. По улицата пропищяха гуми, някаква кола профуча край градината, зави рязко и спря пред входа на болницата.

— Нещо става — скочи доктор Герке. — Такова спиране винаги е тревожно.

— Сигурно е родилка.

— Ах, да! — разсмя се доктор Герке. — Акушерите са още по-зле, от нас хирурзите искам да кажа. Ние поне можем, ако няма екстрени ситуации, да определяме кога ще оперираме. Но едно бебе няма понятие от нашия ред. То просто си решава, че трябва да се появи на белия свят и докторът винаги го посреща, на линия е. Искате ли да погледнем?

Пред входа на болницата беше спрян стар, очукан автомобил. Изглеждаше странно самотен. Пусто бе и в отделението за спешен прием, рентгена не работеше. Но количката на колелца я нямаше на обичайното й място. Андреа кимна с глава в тази посока и доктор Герке разбра.

— Някой е качен възможно най-бързо горе — дръпна я за ръката той.

Тя кимна повторно. Асансьорната клетка се движеше нагоре. Трябваше да почакат да се освободи. Само че сестра Хана тичаше към тях по стълбите.

— Слава Богу, че сте тук, господин докторе! — извика запъхтяно. — Слава Богу! Мислех, че жената ще роди, преди да успея да я кача горе. Нямала домашен лекар, няма ги нито доктор Харден, нито доктор Бринкман… Добре, че вие сте тук…

— Е, сега тя има лекар! — извика доктор Герке Вече от стълбите. — Хайде, Андреа!

Не я попита иска ли да присъства на раждането. Тичаше нагоре, прескачаше стъпалата и не пускаше ръката й.

Бебето наистина не беше пожелало да чака. Втурнаха се в предродилната зала точно в мига, когато сестра Хана — беше се оказала по-умна и бе дочакала асансьора — поздравяваше майката.

— Едно красиво, силно момченце, мила моя!

Доктор Герке стисна ръката на девойката. И двамата бяха видели изплашения мъж отвън, който вероятно беше бащата, и двамата гледаха с блеснали очи как сестра Хана умело се справя с бебето. Държеше го за едното краче, вдигаше го високо, за да поеме въздух и да изплаче. То не я накара да чака — нададе жизнерадостен рев, а на лицето на доктор Герке цъфна щастлива усмивка.

— Кой казва, че тук имало нужда от лекар? — попита шеговито, докато завързваше маската. — Вие чудесно сте се справили и без мен!

Жената, която приличаше на дете, измъчено се усмихна.

— Всичко наред ли е, господин докторе? Как е бебето?

— Чудесно бебе имате — увери я лекарят. — Ревът му подсказва прекрасно здраве. Не трябва да се тревожите за нищо. Сега ще си измия ръцете и ще се заема с вас. Сестра Хана няма да ви остави. Всичко мина, мила!

Сестра Хана спомена името на другата колежка. Сестра Ренате вече си миела ръцете и всеки миг щяла да бъде на разположение.

— Добре, добре — промърмори доктор Герке и помоли Андреа: — Съобщете на младия баща, кажете му, че всичко е наред и се върнете.

— Кажете му, че ние… че имаме син! — обади се жената.

Очите й бяха пълни със сълзи. Изтощението, настъпилото облекчение, щастието, че е дарила живот, всичко това я караше да плаче. Животът идваше в мъки, носеше радост и всички жени плачеха. Това си мислеше девойката, докато отиваше да съобщи на щастливия баща.

И татковците реагираха почти по един и същ начин. Този също моментално се втурна към нея.

— Как е тя… Те… Какво е?

— Всичко мина, справиха се чудесно — съобщи радостно Андреа. — Имате син! Честито!

— Слава на Бога!

Девойката се разсмя. Този млад татко все още изглеждаше много изплашен.

— Господи! — простена той. — Повярвайте ми, сестра, но все едно, че раждах аз… Болките бяха ужасни, а Ели е толкова нежно създание. При това всичко се случи по-рано, отколкото очаквахме. Мислехме, че ще успеем да се устроим, да потърсим лекар, а вижте… как стана. Извинете ме, сестра, нямах намерение да ви измъчвам.

Беше се смутил ужасно. Засрами се от своята припряна, висока реч и замлъкна.

— Не ме измъчвате — успокои го Андреа. — Радвам се за сина ви и ви разбирам. Не сте оттук, нали?

— Не — махна с ръка младежът. — Но не сме съвсем на улицата. Имам братовчед тук, казва се Швайншнайдер, също като мен. Той ми писа за строежа тук и че мога да си намеря работа. Аз… аз исках Ели да остане вкъщи, докато се роди бебето и тогава да дойде… Но тя… ние сме женени само от година, Ели е едва на деветнадесет и се страхуваше да остане сама в това състояние. Затова тръгнахме заедно и…

— Е, тя вече не е сама — прекъсна тирадата му развеселената девойка. — Не ми се вярва вече да се страхува, няма и от какво. Не се тревожете, господин Щайншнайдер. Идете в чакалнята, ей там вдясно — махна с ръка. — Там има вестници, списания… Ще ви извикам, когато бъде възможно да видите жена си и вашия син.

— Но кога ще стане това? — таткото беше нетърпелив. — Много ли ще чакам?

— Не — поклати глава Андреа. — Сега няма да чакате дълго.

— Да разчитам ли на думите ви? Наистина ли Ели и бебето са добре?

— Разчитайте! — повтори през смях тя. — И моля ви престанете да се тревожите. Не чухте ли как плаче вашият син? Той е най-здравото бебе, което съм виждала.

Таткото послушно се насочи към чакалнята. Повярва й безрезервно и вече беше горд със сина си. А Андреа влезе в сестринската стая и се преоблече. Точно според предписанията: шапка, маска, ръкавици, престилка. Чак тогава се върна в родилната зала.

Беше отсъствала само няколко минути. Бебето, повито набързо от сестра Хана в стерилни кърпи, лежеше кротко до майката. Организмът беше готов да изхвърли плацентата. Сестра Хана й каза, че ще стане по-леко, заради малкото тегло на новороденото. Пъпната връв трябваше да се огледа и върже от доктор Герке. Сестра Хана беше изродила бебето, което не пожелало да чака, но повече не биваше да го докосва.

— Къде е? — обади се младата майка. — Какво… каза той?

— Изглежда най-щастливият мъж на земята.

— О, Харалд е толкова мил, когато се смее! — прошепна нежно госпожа Щайншнайдер.

Андреа се усмихна под маската.

— Вие имате един много привлекателен съпруг, госпожо Щайншнайдер. На колко години е той? На двадесет и две?

— Малко преди да отпътуваме, той навърши двадесет и една. Знам, че сме млади, но… Когато започнаха болките, опитах да търпя, после му казах и той ужасно се страхуваше, че мога да родя в колата. Нямаше представа какво да направи и караше като луд. Беше толкова изплашен, толкова…

Сега вече и сестра Хана се смееше.

— Казах й — обърна се към Андреа, — че природата знае какво прави и че ако бебето се беше родило на път, мъжът й положително щеше да се справи, инстинктивно щеше да налучка най-точното действие.

— Това е съвсем сигурно!

Младата майка погледна най-напред Андреа, после някак успокоена от смеха на сестрите направи усилие и се надигна да погледне бебето.

— Изглежда съвсем като Харалд, не намирате ли? — попита срамежливо и в същото време гордо, тържествено.

Бебето измяука като коте, което не може да намери цицката и майката трепна. За Андреа намръщеното, червено личице изглеждаше също като на всяко друго новородено, но трогната от любовта на жената, тя побърза да се съгласи с нея.

Нямаше време за повече разговори. От умивалнята излезе сестра Ренате, трябваше да помогне в обличането на доктор Герке, а и никак не й се искаше да говорят за бебето пред нея. Сестра Ренате винаги я дразнеше с отношението си към пациентите.

Плацентата излезе, без каквито и да е проблеми. Андреа следеше движенията на ръцете на доктор Герке и си мислеше, че ако в този момент го види баща му, сигурно би се гордял с него. Един практикуващ лекар не може да не оцени майсторството на другия. Младият Герке беше специалист хирург, но се оказа, че е и добър акушер.

— Ще приготвите ли лентичката за името на бебето, Андреа? — попита той. — Знаете ли го вече?

— Да, младият господин се казва Щайншнайдер — отговори девойката и се обърна към родилката. — Как ще наречете сина си?

— Харалд — жената беше категорична. После уточни: — Харалд-Ото. Ото, на баща ми.

Андреа изписа с четливи букви името на бебето. В болницата на Рудолф Бринкман още не беше въведена практиката да се вземат отпечатъци от ръцете и краката на новороденото, но вероятно и това нововъведение щеше да бъде прието, когато стане новото крило, обещано от Томас Рудемахер. Доктор Бринкман държеше на новостите, а и така се избягваше всякаква опасност от объркване на бебетата. Разбира се, сладките гривнички на ръчичките щяха да бъдат запазени. Те имаха емоционална стойност и майките ги прибираха с голямо удоволствие. На последната с печатни букви беше написано: „Харалд Щайншнайдер“.

Трябва да поговоря с Том за това, реши Андреа, да му обясня колко важни са отпечатъците на детето, също и на майката, какви неприятности могат да предотвратят. Или да остави на доктор Герке. Той би могъл да го обсъди с доктор Бринкман и Том. Може би Том щеше да погледне по-сериозно на предложението, ако то излезе от доктор Герке. И тогава нямаше как да я упрекне, че мисли повече за болницата, отколкото за тяхната любов.

Тя пак прехапа устни. Радваше се, че никой не я вижда. Но защо в мислите си винаги стигаше до извода, че Том мрази работата й? Не беше справедлива, той не мразеше точно работата, а просто факта, че тя не може без нея, че й се посвещава така всеотдайно… Том сигурно щеше да мрази всяка работа, която тя, Андреа Ноеле, работи.

Малката гривничка беше готов. Сестра Ренате щеше да я върже на ръчичката на бебето. То беше почистено, побито с пелени и можеше да бъде поставено на гърдите на майката.

Госпожа Щайншнайдер и Харалд-младши бяха настанени в стая с две легла и по някакво чудо второто беше свободно. Доктор Герке изглеждаше доволен от това.

— Сега ще отида при съпруга ви, госпожо Щайншнайдер — обърна се към жената. — Ще поговоря с него и ще го изпратя при вас.

— А бебето? Може ли… може ли да остане при мен?

— Ако много искате, да, нямам нищо против. — В болницата на Рудолф Бринкман толерираха това желание. Решението се вземаше от майката и ако нямаше основателни причини да откажат, желанието се изпълняваше.

Детското личице на Ели Щайншнайдер светна от радост.

— О, господин докторе, благодаря! Аз толкова го обичам!

Младият лекар върна усмивката, обеща да намине още веднъж, да ги види. Усмивката не го напусна и в коридора, когато се обърна към следващата го девойка.

— Да можеше да ме види чичо Йозеф тази вечер! — завъртя се радостно, дори леко подсвирна, представяйки си изненадата на прочутия хирург.

— Би трябвало да ви види баща ви — вметна сериозно Андреа. — Щеше да се гордее с вас.

— За него едно раждане си е нещо в реда на нещата. Господи, Андреа, да присъстваш на появяването на новия живот е нещо прекрасно! От стажуването си не съм имал случай на раждане. Б-р-р-р, бях страшно изплашен! — Той потръпна, показвайки по този начин несъществуващия страх и изкомандва. — Вървете да се обличате. В това време аз ще поговоря с този татко с жълто около устата. Ще му дам няколко съвета. А после — погледна я с копнеж и се усмихна, — после може да имаме късмет да се насладим на чаша кафе, преди да посетя отново майката. Само като си представя! Важният доктор Рихард Йозеф Герке, който си въобразяваше, че е чудо и не искаше да бъде нищо друго, освен хирург… Същият доктор има сега двама пациенти в родилното отделение и е щастлив…

Усмивката му беше заразителна. Андреа така и не разбра как и нейното лице засия и защо продължава да се усмихва, докато се преоблича. В бързината беше притичала както си бе облечена — в плетена блузка и бяла ленена пола. Не беше съобразила да ги свали. Нищо, пропускът се изглаждаше със стерилния халат, който навлече, с маската, ръкавиците и всичко останало. А и не беше на работа.

Той изглежда доволен от себе си, от болницата Бринкман, от градчето и хората. Щастлив е, помисли с лека завист. Де да можеше и при нея да е така, да е щастлива, да не е изпълнена със съмнения, И Том… той също жадуваше щастие…