Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (9)

Девета глава

Облеченият в бяло санитар сграбчи ръката й и я дръпна зад ъгъла към дългия коридор. В гърдите й се надигна страх. Мразеше този коридор повече от всяко друго място в болницата. Отчаяно се запъна на пети и се опита да се освободи.

Санитарят ядосано я разтърси.

— Спазвай правилата, кучко. Имаш час при доктор Макалистър този следобед. Нямам време за подобни номера.

Казваше се Рон, но тя наричаше него и останалите му колеги с общото име Грамадата. Мразеше всички, но най-вече Рон и Ърни. В редките случаи, когато наоколо имаше близки и роднини, двамата винаги се преструваха на много загрижени за пациентите, но когато бяха насаме с постоянно пребиващите, както директорът дипломатично наричаше въдворените болни, бяха строги, груби, а понякога и жестоки.

Както обикновено, бе успяла да се престори, че гълта сутрешните си хапчета, но подозираше, че Макалистър е наредила да сложат нещо в горещата каша, която сервираха за закуска. Нещо не бе наред. Виеше й се свят и трудно пазеше равновесие.

Поредният малък експеримент на Макалистър, несъмнено.

Рон бързаше днес. Задърпа я след себе си по коридора. Тя видя червения метален пожарогасител на стената, което означаваше, че вратата на стаята с писъците е точно пред нея отдясно.

Понякога тя бе затворена, което бе добре, защото тогава писъците бяха приглушени. Но днес зееше отворена. Ужасът я сграбчи в лапите си. Някои от риданията, заключени в стените, бяха нови. Нещо лошо се бе случило в тази стая и предната нощ.

Рон я повлече покрай вратата на ужасната малка стаичка. Тя се стегна, но нищо не можеше да омекоти удара. Белите стени крещяха мълчаливо както винаги. Болка, ярост и страх се смесваха в едно и измъчваха сетивата й. Напоследък се питаше дали нещо в таблетките, които доктор Макалистър й дава, не я прави по-чувствителна.

Не искаше да поглежда вътре, но не можеше да отвърне очи. Нямаше никого. Изглеждаше съвсем обикновена стая с бели шкафчета, апарат за мерене на кръвно налягане, мивка, малко бюро и стол. В средата имаше кушетка за прегледи, върху която прилежно бе опънат чист бял санитарен чаршаф. Студените метални гривни за обездвижване на пациента бяха встрани. Бе съвсем обикновена стая за медицински прегледи във всяко отношение, ако се изключи фактът, че стените крещяха…

Събуди се мигновено, когато усети тялото на Зоуи да застива. Бяха заспали прегърнати. Едната му ръка бе удобно отпусната на голото й бедро, когато усети напрежението, което я бе обзело насън. С дланта си почувства как кожата й изстива. Усети лекото настръхване на тялото й.

— Не — тя размаха ръце конвулсивно, но не се събуди. — Не.

Започна да се извива, сякаш се измъчва или се страхува от нещо.

— Зоуи! — той седна в леглото и я взе в прегръдките си. — Зоуи, спокойно, скъпа. Сънуваш.

Тя потрепери, после рязко отвори очи. Вгледа се в него с изненадан и замаян израз. Той разбра, че още е в плен на кошмара. Не можа да го познае.

— Зоуи, ела на себе си — сега й говореше по-рязко. Думите му бяха заповед и той я изрече, както би го направил и при всеки друг спешен случай, хладнокръвно, твърдо, изискващо отговор. — Събуди се. Веднага!

Тя отново се разтрепери, а после сякаш дойде на себе си. Той се запита къде ли я бе отвел сънят й.

Мускулите й се отпуснаха и омекнаха. Тя леко тръсна глава.

— Извинявай — промърмори тихичко. — Понякога имам лоши сънища. Не исках да те стресна.

— Няма нищо. Добре ли си?

— Да, благодаря.

Но съвсем не е добре, помисли си той. Кошмарът я бе изтощил.

— Хайде, ела — претърколи се към края на леглото, стана и намери панталоните си. — Да идем в кухнята. Ще ти приготвя малко топло мляко.

— Моля те, не се притеснявай за мен. Мога да се справя с кошмара.

— Ще се справяш по-добре, след като пийнеш топло мляко — той се протегна и я измъкна от омачканите завивки.

Когато се изправи на крака, тя взе тъмносиния сатенен халат от една закачалка на стената и наметна раменете си.

В този момент явно реши да остави нещата в негови ръце. Без да каже и думичка против, завърза колана на халата и се остави да бъде заведена в кухнята.

Той я накара да седне на един от високите столове до кръглата маса близо до прозореца и се запъти към мъничката кухня. Намери полупълна кутия с нискомаслено мляко в хладилника и малък съд за претопляне в един шкаф. Усещаше, че тя го наблюдава замислено и тревожно, но остана безмълвна.

Когато млякото бе готово, постави пълна чаша на масата пред нея и седна на единствения друг стол. Облегна се с лакти на масата.

— Пий — нареди й.

— Много мило от твоя страна, но аз наистина не обичам топло мляко.

— Пий — повтори той. — На теб може и да не ти помогне особено, но аз определено ще се почувствам по-добре.

— Добре, добре — тя вдигна голямата чаша с две ръце и предпазливо опита вкуса на млякото. Преглътна и направи измъчена физиономия. — Предполагам, че си наясно с навика си да се разпореждаш с хората.

— И други са отбелязвали тази моя склонност през годините, но аз твърдя, че съм бил разбиран абсолютно погрешно.

Тя кимна.

— Безспорно.

Отпи още малко от млякото.

— Искаш ли да ми разкажеш съня си? — попита я след малко.

— Не — отвърна му бързо. — Бих предпочела да не говоря за това. Така нещата сякаш стават по-реални, нали разбираш?

— Както искаш.

— Аз, хм, казах ли нещо? — попита го предпазливо.

— Докато сънуваше кошмара ли? — той поклати отрицателно глава, като се питаше защо тази вероятност я тревожи. — Нищо особено. Само повтори няколко пъти „не“.

Тя изглеждаше облекчена.

— Това ли е всичко?

— Да. Защо?

— Просто се чудех. Малко е притеснително, честно казано.

— Спомняш ли си нещо, което си казала в съня си?

— Не съвсем — тя сведе поглед към млякото. — Бе един от онези лоши сънища, в които бягаш от някаква невидима заплаха. Обикновен, банален кошмар.

„Лъже“, помисли Итън. Това го заинтригува, но реши да не обръща внимание засега. Моментът не бе подходящ да настоява за обяснение.

— Като се има предвид вчерашният ден, никак не е чудно, че сънуваш подобни неща — отбеляза той.

— Предполагам.

Виждаше как последните следи от напрегнатостта й изчезват, докато пие млякото. После изплакна празната чаша и я заведе обратно в спалнята.

Легнаха си и той я взе в обятията си. Тя притихна и се отпусна.

Тъкмо бе решил, че спи спокойно, когато тя се обади.

— Благодаря за млякото — прошепна сънено.

— Пак заповядай.