Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (19)

Деветнадесета глава

— Казал си на Леон Грейди, че ще направиш какво!

Зоуи бе толкова потресена, че едва изговаряше думите. Сякаш езикът й се бе заплел на възел. Мозъкът й също бе блокирал. Взираше се неразбиращо в Итън, който се бе разположил удобно в креслото й за клиенти и от време на време поглеждаше часовника си. Изобщо не криеше нетърпението си да тръгне. Зает човек, който има работа за вършене и срещи, на които трябва да отиде.

— Чу ме — каза той. — Казах на Грейди, че ще се женим.

Тя направи огромно усилие да се вземе в ръце и да дойде на себе си.

— Защо?

— Мислех, че е очевидно.

— Не — процеди през зъби Зоуи. — Не е очевидно. Опитай се да ми обясниш ясно и с кратки думи.

— Не се притеснявай, повечето от думите, които знам, са кратки и ясни. Добре, ето какво мисля аз по въпроса. Каза ми, че акциите, които си наследила от Престън, сега се управляват от тръст, който можеш да разпуснеш, ако пожелаеш.

— Да.

— Целта ти е да се появиш неочаквано на годишното събрание на управителния съвет с документ, който разпуска този тръст, и да гласуваш с акциите си така, че да предизвикаш неблагоприятно за „Клийлънд Кейдж“ сливане, нали така?

— Да.

— Но ако онези приятелчета от „Кендъл Лейк“ те спипат преди това, големите ти планове отиват по дяволите.

— Наех те, за да предотвратиш това, забрави ли?

— Правя всичко по силите си, госпожо. Но според професионалното ми мнение бракът би бил чудесна застраховка.

Замаяният й ум постепенно почна да разбира логиката му.

— Защото като мой съпруг ти би могъл да гласуваш вместо мен с акциите ми — бавно каза тя. — Можеш да гласуваш според моите желания и да постигнеш същите резултати.

— Така е, но ако бъдем практични, всъщност е много по-просто. Като твой съпруг аз ставам най-близкият ти родственик. Бих могъл да анулирам всяко медицинско заключение, което Форест Клийлънд или който и да било друг се опита да ти наложи, включително затварянето в психиатрична клиника.

— Разбира се — прошепна тя. — Не се сетих за това. Дори да успеят да ме върнат там насила, ти би могъл да ме измъкнеш.

— Точно така. Но не мисля, че ще се стигне дотам. Обзалагам се, че щом се разбере, че си се омъжила, всички, замесени в този случай, ще се откажат от плановете си и ще се държат на разстояние.

— Говориш напълно сериозно, нали? — успя да каже тя накрая.

— Когато работя, винаги съм сериозен. Най-бързият и прост начин да свършим всичко това е да вземем следобедния полет за Лас Вегас. — Той отново хвърли бърз поглед на часовника си. — Ще се оженим там тази вечер и ще се върнем в Уиспъринг Спрингс утре сутрин.

— Наистина ли би направил това за мен? Ще се ожениш за мен само за да ме опазиш в безопасност през следващите шест седмици?

— Имаш ли по-добра идея?

— Ами, не, но ми се струва малко прекалено.

— Е, не е чак толкова голяма работа. Повярвай ми, бил съм женен много пъти.

Не било голяма работа!

— Предполагам, би могло да се каже, че си експерт в това отношение — каза тя безизразно.

— Така е. Експерт съм. След годишното събрание на управителния съвет ще се разведем набързо и всичко ще си дойде на мястото.

Тя прочисти гърлото си.

— Представяш нещата толкова просто.

— Те са си такива.

Зоуи разтри слепоочията си.

— Наистина съм трогната от предложението ти, но не бих могла да ти позволя да направиш подобно нещо.

— Защо не?

Тя се намръщи.

— Защото е прекалено опасно, разбира се.

— Ще ми се да кажа, че „опасност“ е второто ми име, но не е. Спокойно, всичко ще се нареди. Ще видиш.

Младата жена поклати глава.

— Не мога да ти позволя да го направиш. Ти всъщност ще се окажеш на мястото на Престън. Не разбираш ли? Форест уби Престън. Кой би могъл да гарантира, че няма да се опита да убие и теб, ако реши, че си застанал на пътя му?

Той се усмихна иронично.

— Ти наистина вярваш в това, нали? Тревожиш се за мен.

— Както се казва, ти не си заложил нищо в този случай, Итън. Не искам да нося отговорността, че съм те изложила на смъртна опасност.

— Нае ме да разреша проблемите ти с изнудването — напомни меко. — Остави ме да си свърша работата.

— Не искам да поемаш риск.

— Като твой съпруг няма да съм изложен на опасност, както е бил Престън.

— Какво имаш предвид?

— Един мъртъв съпруг, очевидно жертва на въоръжен крадец, би могъл да бъде обяснен — каза той. — Втори мъртъв съпруг в този момент би предизвикал съмнения и много неудобни въпроси. Повярвай ми, това е последното нещо, което Форест би желал, ако се мъчи да предотврати нежелано сливане на компанията. Ще му е нужна пълната подкрепа на управителния съвет и всички по-крупни собственици на акции.

Той имаше право донякъде, но не й се искаше да му го признае.

— Най-вероятният сценарий е Форест да се опита да ме подкупи, когато разбере, че си се омъжила за мен — заяви Итън.

— Хмм.

— Това би била логична постъпка.

— И ако се опита да те подкупи — попита тя, — какво ще му кажеш?

Итън стана, отиде до бюрото й и опря разтворените си длани на плота му. Наведе се по-близо до нея.

— Ще му кажа да върви по дяволите.

— Итън…

— Хайде, тръгвай. Почти един часът е. Ще те закарам до апартамента ти. Можеш да си събереш малко багаж, докато се погрижа за някои неща в офиса си. Ще те взема в три и половина и отиваме на летището. Има много полети през деня до Вегас и се стига само за час. Часовата разлика е в наша полза.

— За какви неща трябва да се погрижиш? — поиска да разбере тя, като се опитваше да се залови за нещо логично.

Той сви рамене.

— Искам да свърша разни неща, преди да напуснем града.

Тя издърпа яркосинята си чанта изпод бюрото и бавно се изправи от мястото си.

— Като например?

— Ще се погрижа някой да наглежда Аркадия, докато ни няма.

Обзе я нова тревога и я накара да спре на място.

— Мислиш ли, че е в опасност?

— Вероятно не. Леон Грейди изобщо не я спомена. — Итън стоеше до вратата и я държеше отворена. — Склонен съм да се съглася с нея, че хакерът, който е продал досието ти на Грейди, би му предложил и нейното, ако го имаше. Но предпочитам да се застраховам все пак.

— Разбирам загрижеността ти, но по-добре да предупредиш Аркадия, преди да й намериш бодигард.

— Тя ми изглежда разумна. Не вярвам да вземе да се инати.

— За разлика от мен ли?

— Ти също си разумна — с лекота се измъкна той.

— Но много упорита?

— Много. — Погледна я. — Ще излезеш ли оттук със собствените си крака, или предпочиташ да те изнеса?

Тя повдигна брадичка, стисна здраво чантата си и се запъти към вратата с възможно най-засегнат вид.

— Има едно дребно нещо, което, изглежда, все повече забравяш напоследък.

— Какво е то?

— Аз съм клиент — тя заби пръст в гърдите му, докато минаваше покрай него. — Ти работиш за мен, Труакс. Това означава, че аз давам заповедите.

— О, да — той затвори и заключи вратата след нея. — Бях забравил.

 

 

— Пак ще се жениш, а? — Сингълтън се облегна на плота на гишето и се вгледа замислено в Итън. — Ако ме бе предупредил, щях да ти спретна ергенско парти.

— Оценявам желанието ти — отвърна детективът. — Виж какво, можеш да ме почерпиш една бира, когато се върна от Вегас.

— Дадено. Виж, разбирам логиката ти, но трябва да ти кажа, че да се ожениш за клиентка е малко прекалено даже и за супер детектив като теб.

— Така каза и Зоуи.

— Значи не е във възторг от плана ти?

— Едва успях да я склоня. Страхуваше се, че ме излага на опасност.

— А ти й каза, че „опасност“ е второто ти име, нали?

— Как позна?

— Гледал съм тоя филм.

— Репликата е супер и през цялата си професионална кариера съм чакал удобен момент да я използвам, но Зоуи не бе в настроение да ми повярва. Трябваше да се осланям на разума и логиката.

— Ужасно е, че все така става, нали?

— Да. Изтъкнах й, че вероятността Форест Клийлънд да се изложи на риск и да убие двама от съпрузите й е твърде малка.

Сингълтън свали очилата си и започна да ги бърше с кърпичка.

— Мислиш ли, че наистина е малка?

— Разбира се. — Итън се облегна на гишето. — Но стига за мен. Да си поприказваме за теб. Какво откри?

Книжарят отново си сложи очилата.

— Не особено много за съжаление. Доколкото разбрах, „Кендъл Лейк Менър“ е напълно законна частна клиника, изцяло собственост на доктор Иън Харпър, който я ръководи.

— Откъде е намерил средства за подобно начинание?

— По обичайния начин. Оженил се е за пари.

— А съпругата му?

— Елизабет Пенбърн Харпър била стара мома. Наследила голямо богатство и го използвала за благородни цели. Била на петдесет и четири, когато се омъжила за доктора. Той бил на четиридесет и две. Това станало преди единадесет години. Починала преди три години. Сърдечен удар.

— Удобно. И Харпър е получил богатството й?

— Не цялото. Голяма част отишла за благотворителност. — Сингълтън погледна в записките си. — Но и той е наследил една част, а получил и „Кендъл Лейк Менър“. Като се грижи за заможни клиенти, които плащат добре, за да се запази тайната им, и като избягва сметките за осигуровки и данъци, явно е успял да превърне клиниката в доходно предприятие.

— Истински предприемач. Какъв е персоналът?

— Какъвто би могъл да се очаква. Санитари, помощници, чистачи, кухненски работници и няколко души за охрана. Текучеството, изглежда, е голямо.

— А що се отнася до медицинското обслужване?

— Доколкото можах да разбера, има само един дипломиран психиатър, доктор Вениша Макалистър. Тя ръководи няколко така наречени терапевти. Повечето от тях нямат кой знае каква квалификация или опит. И сред тях текучеството е голямо.

Сингълтън вдигна поглед от бележките си. — Като имам предвид съотношението между пациенти и медицински персонал, бих, казал, че в „Кендъл Лейк Менър“ разчитат предимно на фармацевтични препарати, за да лекуват.

Итън кимна.

— Лекарствата са по-евтини от лекарите, а Харпър явно държи сметка на печалбата. Нещо друго?

— Май това е всичко, освен че, доколкото можах да разбера, нито медицинските досиета, нито цената на услугите в клиниката са оповестени в интернет.

— Това се очаква от място, където държат на дискретността и избягват публичността. А какво научи за „Клийлънд Кейдж“? Нещо особено?

— Само това, което вече знаеш. Фамилна компания вече от три поколения, занимава се със строителство и недвижими имоти, както и с инвестиране. Тъй като е семейна корпорация, във финансовите издания няма много информация за нея. Но вървят слухове, че напоследък имат сериозни финансови проблеми заради значителен дълг, натрупан след придобиването на собственост над някаква по-дребна фирма преди няколко години. През последните месеци Форест Клийлънд се опитва да предотврати сливането с една по-голяма корпорация. На годишното събрание на управителния съвет следващия месец се очаква да бъдат взети някои много важни решения.

— А какво става с Търговеца?

— Много потаен тип е този Търговец. Обаче използвах кода, който ни даде Аркадия, и споменах едно име. Той ми отговори.

— Така ли? И какво име спомена? Сингълтън небрежно вдигна рамене.

— Споменах консултантския екип, за който работех преди време. Той го позна и бе подобаващо впечатлен. Реагира така, сякаш ме смята за равен или за колега. Както и да е, отказа да повярва, че са проникнали в данните му. Много се гордее със защитата си. Но ме увери, че ще проучи въпроса и ще се свърже с мен отново.

— Добре — Итън се отблъсна от гишето и тръгна към вратата. — Ако разбереш още нещо, знаеш къде да ме намериш.

— Разбира се. Поздравления по случай предстоящата сватба, между другото. Нали знаеш какво казват?

Итън се спря на прага и го погледна през рамо.

— Не, какво казват?

— Четвъртият път е за щастие.

— Радвам се да го чуя.

Излезе във фоайето и се качи на горния етаж. Отключи офиса, седна зад бюрото в кабинета си и посегна към старомодната картотека, където пазеше важни телефонни номера. Прелисти картончетата, докато откри онова, което търсеше.

Хари Стаг отговори още на първото позвъняване.

— „Стаг Консултинг“.

— Трябва ми бодигард за една дама в Уиспъринг Спрингс, и то незабавно. Още тази вечер. Свободен ли си?

Кратка пауза.

— Ако кажа „да“, ще излезе, че бизнесът ми не върви особено.

— Искаш ли работата или не?

— Искам я — отговори Стаг. — Нещо не съм особено зает напоследък.

— Колко бързо можеш да дойдеш?

— Нека да видя, полетът от Сан Диего до Финикс е около час, но има и часова разлика. Ако тръгна веднага, ще бъда в Уиспъринг Спрингс около шест, шест и половина. Става ли?

— Става — даде му името и адреса на Аркадия. — Ще говоря с нея. Ще те очаква. Аз напускам града с клиентката си веднага щом свърша тук. Ще се върнем в Уиспъринг Спрингс утре по някое време.

— Къде отивате?

— В Лас Вегас.

— Значи става дума за хазартни развлечения?

— Ще се женя.

— Така ли? Колко пъти ти станаха? Три? Четири?

— Четири.

— Е, нали знаеш какво казват — отбеляза Стаг, — четвъртият път е за щастие.

— Чувал съм го — осведоми го накратко за Леон Грейди и положението в момента. — Този тип вероятно ще е заминал, докато дойдеш тук. Изглежда, не знае нищо за Аркадия Еймис, но не искам да рискувам.

— Ясно.

Бони влезе в кабинета точно когато оставяше телефонната слушалка.

— Какво става? — попита тя.

— Можеш да ме поздравиш — отвърна Итън. — Ще се женя.

— Ще се жениш ли?

— Нали знаеш какво казват, четвъртият път е за щастие.

 

 

— Бодигард? — Аркадия изгледа внимателно Итън. — За колко време?

— За няколко дни — отвърна той. — Само докато се уверим, че не си в списъка за изнудване на Грейди.

— Ако имаше информация за мен, досега щеше да е предприел нещо.

— Зоуи ще бъде по-спокойна, като знае, че си в сигурни ръце, докато ни няма в града.

Прав беше, помисли Аркадия. Приятелката й щеше да се тревожи.

— Добре — съгласи се тя. — Но само докато вие двамата се върнете.

— Благодаря за разбирането. Той се казва Хари Стаг. Ще се появи около шест–шест и половина, ако всичко е наред.

Жената се усмихна леко.

— Да не би да е само мускули или има и малко мозък?

— Има и малко мозък. Погледна към близката витрина и видя няколко бижута с необичаен дизайн. — Имаш ли някакви пръстени?

— Да. — Тя леко наклони глава встрани. — Не ми казвай, че искаш да купиш за Зоуи.

— Когато се жениш, трябва да има пръстен.

Аркадия се взря внимателно в лицето му.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре — каза меко накрая.